Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Който има уши – да слуша, който има очи – да гледа, който има мозък – да мисли!

 

(Всяка прилика с действителни лица и събития е случайност[1])

 

Красиви, изпълнени до краен предел зали…Светлини, прожектори, декори, бутафория…Въздухът е изпълнен с трескавото очакване на публиката… Илюзионистите са подготвили своите номера, ролите са раздадени…Сценаристът и режисьорът на шоуто е опитен и печели добре…публика. Трупата работи в синхрон и хармония…До този момент никой не беше разгадал ловките им трикове и фокуси…Славата им се носеше навред…

Вече се знаеше датата, мястото и часа на новото шоу. Режисьорът се притесняваше, никой не знаеше какво е в главата му. Беше се изморил да се доказва и да преследва амбициите си. Постигнал бе всичко – величие, слава, пари…След толкова години печеливши спектакли едва ли някой би се усъмнил в качествата му. През цялото това време той измисляше все по-нови номера и трикове и публиката все оставаше изненадана. Очакваше се поредния успех. Но този път сянката на съмнението мина през бледожълтото му лице. Може би заради залата?! Тя беше неугледна и не отговаряше много на високия му стандарт за подобен тип шоу, а и там нямаше добри условия, за да се замаскира добре всичко замислено в програмата. Затова и Режисьорът до последно се съпротивляваше за мястото. Все пак в екипа надделя мнението, че и в тази зала може и трябва да има представление. По-голямото безпокойство у Режисьора като че ли идваше от това, че някои от децата вече са пораснали и можеше да разгадаят част от номерата. Но едва ли, все пак цялата публика е само от деца.

Шефът на трупата беше подготвен за своето последно шоу, той така и не можа да свикне във времето с всичкото това. Много неща научи от Режисьора и беше достоен за сцената, но вече беше твърдо решил да се откаже. Като че ли вредите за него персонално бяха повече от ползите…Но знаеше, че не може току-така да изостави шоуто. Имаше прекалено много поети ангажименти…към Режисьора. Така той намери свой достоен заместник – млад идеалист, който на всяка цена искаше да изяви своите умения.

Заместникът измисли собствена програма, на която всички се радваха и я аплодираха силно. Това беше нечувано и се представяше за първи път пред публика. Успехът не закъсня, а Режисьорът изпитваше истинско задоволство, че такъв качествен илюзионист е попаднал в неговото шоу.

Всичко по приготовлението на грандиозния спектакъл вървеше нормално. Трупата си знаеше номерата – тя скоро се завърна от турне. Всеки от екипа трябваше да прави доста сложни поддръжки на колегите си, за да се подхранва автентичността на илюзията. На това се крепеше цялата идея на шоуто.

Липсваше последният елемент – конферансието. Неговата фигура е важна при представянето на номерата, за да може да се насочва вниманието на зрителите в друга фокусна точка. Така тяхната будност се притъпяваше и…номерът успяваше. В екипа имаха традиция винаги това да е някой местен, но той задължително трябва да е запознат с програмата и триковете, за да няма изненади. Сега в екипа имаше колебания… Дали местният водещ, макар и добър професионалист, ще се справи с тежката задача. Запознаха го с всички по-сложни елементи в шоуто… и той прие.

Децата очакваха с нетърпение новото представление. Баща им ги заведе в залата. Този път Той беше довел Свои деца и от Големия град, защото те досега не бяха присъствали на нито едно шоу.

Завеса…Сцена…Начало…Време е за шоу…І-во действие…

Програмата вървеше напрегнато, този път нещо имаше. Нещо не е беше наред, но какво бе то?! Залата беше пълна с деца, шумно беше и илюзионистите не можеха да изпълнят номерата си по сценарий. Настъпи объркване, Водещият с всички сили се опитваше да въдвори ред и да насочи вниманието на децата към фокусите. Помагаше и Шефът, но неуспешно. Залата вреше и кипеше, защото децата бяха разгадали повечето номера и по детски чисто започнаха да викат:

– Не е честно, не е честно…ние ви видяхме, ние ви видяхме!

– Деца не е това, което си мислите – опитваше се да замаже положението Водещият. – Просто се успокойте и пак ще ви направим същия номер, за да видите, че всичко е чисто…Запазете тишина, моля…Нищо не сте видели!

– Видяхме ви!

– Не сте видели правилно, деца! Не е така, както си го мислите. Успокойте се и да продължаваме, има още доста номера по програма.

– Не искаме повече да гледаме това шоу, ние мислехме, че всичко е наистина, а то било илюзия!

– Все пак ние сме решени да ви покажем коронния си номер, ще потърпите ли? – попита Водещия.

– Вече не ви вярваме…

– И сега на вашето внимание…Заместникът! Със своето неповторимо шоу, той ще грабне вашето внимание и ще ви поведе в необятни висини! – продължи Водещият.

Заместникът излезе стъписан, досега не е присъствал на такъв шум и такова неприемане от публиката. В един миг на просветление му мина през ума: „А, заслужава ли си всичко това?“ Но веднага прогони тази мисъл. Това е мисия и той ще я изпълни докрай, независимо от цената.

Режисьорът трепереше от вълнение и страх да не би да стане провал в сценария. Тогава всичко отиваше напразно – толкова работа през годините, толкова сили, средства, енергия и хора се приготовляваха за днешния ден. Цялото шоу беше заложено на карта! Той беше готов на всяка цена да спечели детските сърца отново. Но шумът в залата продължаваше и едно дете дори предложи да се спрат окончателно подобни представления.

Интермецо…Завеса…Прожектори…Време за шоу…ІІ-ро действие…

Представлението продължи. Водещият беше решен да доведе нещата до край. Той също беше вече усвоил някои от основните трикове. Но всичко по-нататък продължи вяло. Илюзионистите с всички сили се стараеха да поддържат илюзията, а децата не криеха, че вече всичко разбираха. Те останаха до края на представлението от уважение и добро възпитание, но маските вече бяха паднали. Това беше ясно на всички – на участници и на публика. Режисьорът само остана с впечатление, че всичко е нормално, след като децата все пак изгледаха цялото шоу. Така той си отдъхна спокойно и правеше планове за следващ спектакъл…

А децата…Децата бяха разочаровани и огорчени. Не знаеха как да го изкажат…Имаха сълзи в невинните очи. Как е възможно справедливия и истинен техен Баща да го допусне. Приближиха се до Него и Го попитаха защо ги е оставил през всичките тези години да гледат такова шоу. Защо е останал мълчалив през цялото това време и защо не е взел мерки това да се спре. Той ги погледна кротко и благо и им отговори тихо:

– Преди две хиляди години ви учех да не лъжете, сега ще ви уча вас да не ви лъжат!

 

Край


[1] Случайност – от фр. chance (ст.фр. cheance, chaance) „случайност, шанс“, от вулг. лат. cadentia – нещо, което пропада, изпада, от лат. cadens и от cadere – падам, което идва от индоевр. корен „kad“ – падам. Тази дума произлиза от падането на зара, като идеята е, че това падане (както и редица други събития) е просто събитие, което не е свързано с никаква причина. Това, което ние наричаме „случайност“ е просто израз, свързан с липсата на яснота за причините – причини, които ние не можем да възприемем или които не можем да разберем. Когато се задълбочим, виждаме, че няма никаква случайност в падането на зара. Всеки път, когато зарът се пада на определено число, той се подчинява на закон, така ненарушим, както е този, който управлява обикалянето на планетите около Слънцето.