Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Изповядвам се – признавам, откривам се, казвам истината, потвърждавам, правя изповед, покайвам се, самопризнавам.

Изповед (прот. библ. р-к) – ясно признаване на вина и грях като видим белег на покаяние и вяра. Християнинът трябва да признава Христос за Месия, Син Божи и Господ. Това е свързано с изповядването на греха и желанието за неговото опрощаване. Изповядването се насочва най-вече към Бога, но то може да стане пред много хора в обща изповед, пред малка група или отделен човек (Деян. 19:18; Як. 5:16). Истинското покаяние може да включва признание за грях пред друг християнин (Мт. 5:23, 24). Изповедта води или до спасение, или до присъда, защото тя е видим израз на вярата или на нейната липса (Лк. 12:8).

Изповед (правосл. библ. р-к) – открито признаване на известните ни грехове пред Бога и пред свещеника. Буквално терминът означава „съгласие” с Бога по отношение на греховете. Св. Иаков ни съветва да изповядваме греховете си пред старейшините, или свещениците, както се наричат днес. Длъжни сме също така да изповядваме греховете си и непосредствено пред Бога. Православната Църква винаги е следвала практиката на изповед пред свещеник, заедно с личната изповед пред Бога. Изповедта е едно най-важните средства за покаяние и за получаване на увереност, че греховете ни са простени. В същото време тя е и най-доброто средство за преодоляване на тези грехове.

Изповед (тълк. р-к) – искрено и пълно признаване на своите грехове, придружено с разкаяние

Изповед (р-к на символите) - У египтяните „Книга на мъртвите” и др. текстове представят множество примери за изповеди. Обикновено те приемат отрицателната форма, излагайки всички грехове, които покойникът не е извършил. Разпитът на подсъдимия по време на психостазията, (претегляне върху везни сърцето на умрелия, уравновесявано от Истината) не цели появата на признания и угризения. Напротив, той съдържа най-вече уверения, чрез които покойникът потвърждава, че не е извършил определени нарушения на обичайния морал, на обредните закони и определени престъпления. Следват други уверения, чрез които той потвърждава, че е изпълнил някои морални задължения. Мъртвият иска да запази от делата си само това, което съвестта му одобрява. Това, което тя отхвърля, не принадлежи изцяло на същността му; свързано е с друга една част от него, която той не желае да просъществува.

Щом потвърждението се отнася единствено до доброто, то осъществява доброто, а отрицанието на злото унищожава това зло. Изявленията на покойника се правят със същата цел – говорейки само за невинност и добро поведение, те имат благотворно въздействие чрез силата магическата формула. Изповедта символизира окончателната воля на покойния, вечния образ, който той би искал да остави след себе си на хората и боговете. Тя е неговото морално завещание.

Обратно, в библейската традиция, именно признаването та извършените грехове ще освободят грешника, а не припомнянето на добрите му дела: „Който крие престъпленията си няма да успее, А който ги изповяда и оставя ще намери милост.” (Пр., 28:13)

Припомнянето на верността към Господ не напълно изключено, но обикновено грехът трябва да бъде признат, публично изповядан и изкупен чрез саможертва: „А когато стане виновен в едно от тия неща, нека изповяда онова, в което е съгрешил; и нека принесе Господу за престъплението си, за греха, който е сторил, женско агне или яре от стадото в приноса за грях; и свещеникът да направи умилостивение за него поради греха му.” (Лев., 5:5,6)

В Числа 5: 6,7 се прибавя и задължението да се възстанови отнетото: „Кажи на израилтяните: Когато мъж или жена, като човек, направи какъв да е грях, и стори престъпление против Господа, и тоя човек стане виновен, тогава да изповяда греха, който е сторил, и да повърне онова, за което е виновен и, като притури на него една пета част, да го даде на онзи, пред когото се е провинил.”

„Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих; Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си; И ти прости вината на греха ми.” (Пс, 32:5)

Християнската изповед е запазила следните разнообразни елементи, произлезли от юдаизма – признаване (покаяние), изправяне, саможертва и опрощение от страна на Бог, прибавяйки може би по-ясно твърдата препоръка да не се повтаря, като един вид съществено условие за даване на прошката. Грехът е връзка, духовен възел; изповедта, възприемана именно по този начин в пълния си смисъл, развързва възела: това е и прекия смисъл на опрощавам – развързвам.

Веднъж в живота си ацтеките имали право да изповядат греховете си, като това давало възможност да ги измиват както долу на земята, така и в живота им след смъртта. Тази изповед била отправяна към богинята на сладострастието наричана – тази която изяжда нечистотията. Една и съща богиня поражда нечистите желания и тя ги опрощава. Тук отново се сблъскваме със съчетаване на противоположности, толкова типично за символите.