Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Общуването между хората е обусловено от взаимната нужда за обмяна на енергия – мисловна, емоционална, волева. Първото нещо, което трябва да научим при общуването с другите е да не се намесваме в техните специфични начини да бъдат щастливи, стига тези начини да не предполагат насилствена намеса в нашите (У. Джеймс). За целта е необходимо да ценим свободата и разнообразието от характери на различните личности, които се срещат по лицето на земята. Не трябва прекалено да се вглеждаме в тези личности, тъй като те самите са проекция на индивидуалностите, специфични за всеки човек. Индивидуалността от своя страна е наместник на човешкия дух тук на земята. Истинското общуване може да се получи само между индивиди. Такова общуване ще се базира на разбиране и съпричастност. Именно когато това се осъзнае всеки ще е готов „да прости“ на другия неговата различност и уникалност, тъй като ще изходи от собствената си разумна същност.  За да простиш, трябва да разбереш другия (Вл. Янкелевич).

Днес индивидите се губят в тълпата. Станало е почти банално да се казва, че светът се управлява от общественото мнение – от склонностите и инстинктите на масите. Идеите, които движат обществото не се черпят от изявени духовни или държавни авторитети или от книги доказали непреходността си през годините. Мисленето на масите се изработва от люде, подобни на тях, които им говорят, които се изказват спонтанно от тяхно име в общественото пространство. Но началото на всички мъдри и благородни неща се полага и трябва да се полага от индивиди. Индивидът символизира Слънцето и индивидуалността, а масите хора – Луната и личността. За истинно трябва да се приема реалното (индивидуалността), а не неговата сянка (личността).

Деспотизмът на традицията навсякъде е постоянна пречка за човешкия напредък, защото е в непрекъснат антагонизъм със стремежа към нещо по-добро от традиционното, което „по-добро“, според обстоятелствата, се нарича дух на свободата, прогреса или усъвършенстването. Досегашната история на човешката цивилизация говори, че един народ може да бъде прогресивен само в определен период от време и после спира (Индия, Персия, Вавилон, Египет, Гърция, Рим). Кога спира? Когато загуби индивидуалността си. Тези култури са воювали срещу индивидуалността. Ние забравяме, че разликата между двама души е първото нещо, което привлича вниманието и на двамата към собствените им недостатъци, към превъзходството на другия, както и към възможността чрез съчетаване на предимствата на двамата да се създаде нещо по-добро. Ако индивидуалността не се оцени от по-голямата част от обществото, ще трябва да се преодоляват големи трудности. Хората бързо престават да възприемат разнообразието, когато за известен период от време са загубили навика да го виждат около себе си. Добре е да се разбере, че е хубаво да има различия, макар че някои от тях няма да са за по-добро, а даже, както може да ни се стори, ще са за по-лошо. (Дж. Ст. Мил)

Най-често темата за толерантността бива пренасяна към болезнената острота на проблема за свободата, защото тъкмо свободата е и изконното условие, и целта на толерантността: свободата да бъдем себе си, да признаваме правото и свободата на другите да бъдат такива; да изглеждат различно, да мислят и говорят различно, да се затварят в „своето“ или да се обвързват с „чуждото“ заради общ интерес. След като се преодолее сложния компромис в сблъсъка на свободите, след като усвоим общуването като единствено възможно отношение и усетим силата на разбирането, да стигнем до „удоволствието от многообразието“ (Монтен) и дори до обичта към другия (Л. Денкова).

Толеранс (фр. tolerance от лат. tolerо-търпя) – търпимост, допустимост. Толерантен – който проявява търпимост към чуждото мнение, характер, религия и пр.; търпелив, снизходителен. Толерирам – търпя, понасям, допускам някого да направи нещо.

Толерантността може да бъде социална, религиозна и политическа.

I. Социална толерантност.

Идеята за толерантността и нейното прилагане в практиката е свързана с две основни начала – равенство и свобода. Няма съмнение, че спрямо другите човешки същества аз мога да бъда толерантен само ако приема, че ние заедно принадлежим към една и съща човешка същност, по силата на която другите са не по-малко достойни за уважение от мен. Вярата в универсалността на човечеството и принципното равенство между отделните хора е в основата на класическия хуманизъм от XVI в. Утвърждаването на хуманистичните принципи достига връхната си точка с философията на Просвещението, която от своя страна намира израз в политическите програми на новата американска държава и Френската революция, а те на свой ред оказват влияние на всички съвременни демократични държави.

Равенството служи като първи довод за проява на толерантност – трябва да признаем хората за равни, за да приемем, че те си остават различни. Само че, докато може да се изисква всички да бъдат равни пред закона, не така стоят нещата със свободата: свободата е благо само ако е ограничена. Древните и съвременни философи старателно са разграничавали две значения на думата свобода: от една страна, правото да вършиш каквото пожелаеш, от друга – правото да се ползваш от това, което е позволено в дадено общество. Следователно свободата, а оттам и толерантността предполага един изначален парадокс, доколкото, за да се прояви, тя трябва да се отрече (частично). И наистина, ако всеки прави каквото си иска, свободата му бързо би се изпарила, защото и другите ще постъпват по същия начин. С други думи, пределът на свободата би бил предел на силата, а най-слабият не би имал никаква свобода. (Цв. Тодоров)

 Свободата в Цялото е ограничена. Отсам ограниченията (в моя личен свят) имам право да правя всичко според разбиранията си. Отвъд ограниченията аз трябва да се подчиня на правилата и законите на Цялото, на което и аз съм член. В този смисъл една разграничителна линия дели частната от обществената сфера. За да има свобода в първата (личност-съзнание), тя трябва да бъде контролирана във втората (индивидуалност-самосъзнаие). Цялото няма за цел да осигури щастие за своите  членове, а само да предотврати злото, което те биха си причинили. Индивидуалното щастие спада единствено към частната сфера. Под никакъв предлог човек няма право да налага едно благо на друг човек; всеки е свободен да организира живота си както намери за добре, стига това да не вреди на останалите.

II. Религиозна толерантност.

Толерантността е основният белег на истинската църква. Задачата на тази църква не се състои в поддържане на външна пищност, нито в упражняване на насилие и власт. Тя е в направляването на живота на хората според законите на добродетелността и набожното благочестие. Напразно ще узурпира името Христово всеки, който не притежава житейска святост, чистота, духовна благост и смирение

Макар че разделението между отделните религиозни деноминации не трябва никога да служи като препятствие по пътя към спасението, все пак „прелюбодеянието, развратът, нечистоплътността, похотта, идилопоклонството и всички подобни неща не могат да бъдат отречени като рожби на плътта“, за което апостолът ясно е казал, че „които вършат това, няма да наследят Царството Божие“ (Гал. 5:21). Всеки, който се присъедини към Христовото войнство, трябва на първо място и преди всичко друго да обяви война на собствените си страсти и пороци. Ако някой прави обратното и е безмилостен и непреклонен към тези, които се различават от него в своите виждания, а е прекомерно снизходителен към такива пороци и безнравственост, които не подхождат на християнина, колкото и да говори за църквата на която е член, той ясно демонстрира със своите действия, че не към разширяване на Христовото, а към съвсем друго царство са насочени неговите усилия.

Толерантността към тези, които се различават от другите по религиозни въпроси, е толкова в съзвучие с учението на Исус Христос и с истинската същност на човечеството, че изглежда чудовищно хората да са дотам слепи и да не виждат достатъчно ясно необходимостта и преимуществата на една такава толерантност. (Дж. Лок)

III. Политическа толерантност.

Политическата толерантност е на същата логика, на която стъпват социалната и религиозна толерантност. Може дори да се каже, че тя е производна от първите две. Ако е налице социална и религиозна търпимост, то неизбежно ще има и политическа. Но така или иначе този въпрос е динамичен и не може да се фиксира еднозначно във времето и пространството. Всяко общество развива толкова толерантността, колкото е нивото на съзнание на неговите членове.  Разрешението е в това да има постоянна воля за търсене на относителен баланс във взаимоотношенията между хората. В противен случай се отива в една от крайностите – анархия или диктатура.

IV. Граници на толерантността.

1. Граници на социалната толерантност:

За да има свобода (и в частност на толерантност), тя трябва да бъде ограничена, но на какво трябва да се опре човек или общество, за да се очертаят границите ѝ. Джон Лок издига за критерий общото благо, а онова, което е против него трябва да бъде преследвано от законите.

a)   На първо място една демократична държава трябва да се брани от нападките срещу нея в името на принцип, различен от нейния – напр. диктатура. Толерирайки свободата на словото и на събранията на нацистката партия, Ваймарската република улесни идването на власт на фашизма, който не се задоволи да ограничи демокрацията, а чисто и просто я премахна;

b)   Държавата е в правото си да не толерира действията на хора, които в нейните граници се позовават на интересите на други държави;

c)    Не трябва да се толерират и тези, които в рамките на една държава проявяват дискриминация към останалите и се стремят към привилегии за себе си (т.е. – отрича се законът за равенството);

Всичко това е необходимо, тъй като правото на неограничена толерантност облагодетелства силните за сметка на слабите. Тези три вида действия, които не са за толериране, се отнасят до: универсалната човешка общност; отделната общност, каквато е държавата; отделните членове на тази общност. (Цв. Тодоров)

Това преведено на езика на Природата би трябвало да звучи по следният начин:

1)   Всеки обособен орган в Цялото трябва да се брани от нападки, които   противоречат на Природните закони и Живота. Например раковите клетки нападат определен орган. Ако те успеят да надделеят над имунната система, изяждат самия орган и после се насочват към друг и така до самия край. Т.е. тук въпросът стои за оцеляването на едното за сметка на другото – или-или. В тази битка единствено сърцето е защитено, тъй като не съществува рак на сърце;

2)   Всеки орган е в правото си да не толерира действия на собствени клетки, които функционират като клетки на друг орган от това Цяло. Например Белият дроб не трябва да търпи собствените му клетки да защитават интересите на клетките на Черния дроб, тъй като всички те имат различни функции. В противен случай Черният дроб би се разширил неправомерно в Общия организъм и така може да поиска да завладее Цялото;

3)   Не трябва да се толерират  клетки, които в рамките на своя орган се стремят към привилегии за себе си за сметка на останалите. Така се отрича законът за равенството и се създава предпоставка за противопоставяне и дисбаланс;

2. Граници на религиозната толерантност:

В понятията толерантност и търпимост се съдържа идеята за някаква граничност – от-до. Не случайно съществува словосъчетанието „праг на търпение“. На Земята няма абсолютна търпимост, както и абсолютна свобода, тъй като тук светът е поляризиран и се работи с относителни величини. Духовният човек не може да бъде безразличен към т. нар. „рожби на плътта“, за които стана дума по-горе. Не би трябвало да ги подхранва както в себе си, така и в другите. От друга страна този, който се позовава на толерантността, отказва ли се от оценъчни съждения за чуждото нему мнение или култура? Твърдението, че всичко под слънцето има своето основание, не е ли отказ да си служим с разума? Или ако кажа: „Аз това не го приемам, но то нека си съществува“ – тогава толерантен ли съм? Могат още много подобни твърдения и въпроси да се зададат, но те биха ни вкарали в един омагьосан кръг, от който не бихме излязли никога, ако нямаме опорна точка върху, която да стъпим. Джон Лок в своето Писмо за толерантността изтъква четири морални критерия, около които религиозните общности, с много условности, биха могли да се обединят:

a)   Никоя църква не трябва поради дълга си за толерантност да държи в лоното си човек, който и след порицание продължава упорито да нарушава установените закони и норми. Защото те са условие за съществуването на общността и са това, което изгражда обществото като такова и ако бъде разрешено тяхното нарушаване без каквото и да е порицание, незабавно ще настъпи разпадане.

b)   На второ място, никой отделен човек няма право по никакъв начин да ощетява, който и да е друг, като го лишава от гражданските му права, защото е от друго изповедание или религия. Ако някой се отклони от правия път, това е негово собствено нещастие, а не вреда за другите. Мирът, равноправието и приятелството между отделните църкви трябва винаги да се спазват по същия начин, както и между отделните хора, без никакви претенции за върховенство или юрисдикция една над друга.

c)    Какво изисква дългът на толерантност, от тези които се отличават от обикновените миряни? – от тези, които са техните пастори, епископи, свещеници и т.н. Този, който претендира да е наследник на апостолите и се е нагърбил с проповядване на Божието Слово, също е и длъжен да напомня на своите слушатели за дълга им към запазване на мира и доброжелателството към всички хора. Днес църковните оратори от всички религиозни деноминации посвещават цялата сила на логиката, на която са способни, да заклеймяват човешките грешки. По-добре е да не подменят липсата на разумни аргументи с инструментите на насилието, които принадлежат на други и въобще не подхождат на духовниците. Не трябва да им се позволява да викат на помощ на своето красноречие и мъдрост авторитета на съдебната власт най-малкото, защото докато претендират за любов към истината, това тяхно необуздано усърдие, от което лъха само огън и жупел, издава амбицията им и показва, че това, което най-силно желаят, е господство тук, във времето.

d)   На четвърто място трябва да се разгледа ролята на закона и съда като институция по отношение на толерантността. Грижата за душата принадлежи на  всеки човек индивидуално и следователно трябва да бъде оставена на самия него. Макар мнението на Обществения съд да е разумно и пътят, който той избира да е според законите на Библията, ако всеки сам не е напълно убеден в това, то едва ли ще има някакъв резултат, ако той реши да го следва. Хората не могат да бъдат спасени на сила и това трябва да бъде оставено на собствената им съвест.

V. Молитва към Бога на Волтер.

„Не към хората вече се обръщам, а към Теб, Боже, на всички същества, на всички светове и на всички времена. Ако е позволено на слаби създания, изгубени в безкрая и незабележими за останалата вселена, да се осмелят да поискат нещо от Теб, Който всичко си дал, от Теб, чиито заповеди са вечни и неизменни, благоволи да погледнеш милосърдно на грешките, присъщи на природата ни. Нека тези грешки не стават наши бедствия! Ти не си ни дал сърце, за да се ненавиждаме и ръце, за да се избиваме. Направи така, че да си помагаме взаимно, да понасяме бремето на един труден и преходен живот. Нека малките различия в дрехите, покриващи немощните ни тела, в жалките езици, в смешните ни обичаи, в несъвършените ни закони, в неразумните ни мнения, в обществените ни отношения, толкова несъразмерни в нашите очи и толкова еднакви за Теб и нека всички тези незабележими отсенки, по които атомите наречени хора, се различават един от друг, престанат да бъдат сигнали за ненавист и гонение. Нека тези, които палят свещи посред пладне, за да Те славят, търпят онези, които се задоволяват със светлината на Твоето слънце. Нека тези, които покриват дрехите си с бяло платно, за да кажат с това, че трябва да Те обичаме, не се отвращават от онези, които изразяват същото под черна вълнена наметка. Нека бъде все едно дали Те славословим на жаргон, образуван от един древен език, или на по-нов жаргон.

Нека всички хора помнят, че са братя! Нека се гнусят от тиранията, упражнявана над душите, както се отвращават от разбойничеството, което насилствено ограбва плодовете на мирния труд! Ако бедствията на войната са неизбежни, нека не се ненавиждаме и не се разкъсваме един друг в мирно време и нека използваме мира на съществуването си, за да благославяме еднакво на хиляди различни езици от Сиам до Калифорния добротата Ти, дарила ни този миг!

                                                                                                                                                 Амин!“

VІ. Учителя за толерантността.

Най-първо вие трябва да се научите на онази вътрешна толерантност, да търпите хората. Оставете всеки човек свободно да се проявява. Някой има желание да прояви една своя добродетел. Не му препятствайте. Ако пък можете да му съдействате още по-добре. Ако не му препятствате, ще направите едно добро на себе си, защото и другите хора няма да ви препятстват. Следователно, трябва да се научим да не си препятстваме в живота, да не се подпушваме. След това ще дойдем до другото положение да си помагаме при вътрешното състояние. 

Ако Бог е допуснал вълци, мечки, разни буболечки, които носят пакости, то защо и ние да не допуснем всеки да се прояви в живота така, както са неговите подтици. Ако Бог изпраща и на пакостните животни своята светлина и храна, то какво може да имаме ние против? Затова и ние трябва да търпим всички, да бъдем толерантни към всички и да не се отвращаваме от никого.

Преди няколко дена дойде при мен една госпожа и ми казва: „Чудя се на съвременните хора: застанат да се молят, молитвите им са отлични, но щом престанат молитвите, почват да се одумват – тази видяла нещо, другата не видяла добре, на едната това, което видяла, не било от Бога, а от дявола, „ти лъжеш“ – „не, ти лъжеш“; виждаме, че никоя няма и не дава на другите свобода. Аз искам да имам свобода, да служим на Господа; не разбира се на техния Господ.“ Казах на тази госпожа, когато се намери пак между тях, да им каже това, което на мен каза. Щом нямате толерантност към хората, не им давате Свобода, вие не разбирате учението на Христа, вие имате карикатурна представа за него. Изхвърлете тия карикатури от вас, не си представяйте по тоя начин Бога.

Трябва да сте умни и да не водите с никого спор: нека сте много толерантни и да изслушвате всекиго, а тези, които не искат да възприемат, нека останат – те ще дойдат до там, гдето е определено.

Трябва да растат и пшеницата, и плевелите (Мт, 13:30) т. е. трябва да станем ние толерантни, въз основа на този велик закон, без който не е възможен никакъв културен живот, никакъв умствен живот. Всеки философ, от каквато и да е категория, трябва да примири тия две противоречия: да остави и доброто, и злото, еднакво да имат условия да растат и да се развиват. Туй ни най-малко не показва, че трябва да поощряваме злото.

Казвам: Като ученици на окултната Школа, вие трябва да бъдете толерантни едни към други. Какво означава думата толерантен? На български тя означава търпелив, снизходителен човек.