Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Държавата - Разговор между Сократ и Главкон.

 

XIII. Ето какви награди, въздаяния и дарове получава справедливият човек още приживе от боговете и от хората освен благата, които му дава самата справедливост.

– Няма съмнение, че те са прекрасни и ценни – рече той.

– Но същите – продължих аз – не струват нищо по отношение на качеството и количеството в сравнение с ония, които очакват справедливите и несправедливите след смъртта им. Необходимо е да ги чуят, та и единият, и другият да имат полза от това, което слушат от нашата реч.

 – Говори – рече той, – понеже няма нищо друго, което бих слушал с по-голямо удоволствие.

– Аз няма да ти разказвам приказка като за Алкиной[1], рекох, но за един мъжествен човек на име Ер[2], син на Армений, родом от Памфилия. Той бил убит през време на война. Когато започнали да събират труповете на убитите след десет дена, неговото тяло било намерено запазено и пренесено в къщата му, за да бъде погребано. Но тука той лежал дванадесет дена върху кладата и се съживил. След като се съживил, Ер започнал да разказва това, което видял там[3]. Щом душата му се отделила от тялото, рекъл той, тръгнала заедно с много други и всички заедно с пристигнали в някакво диво място, където имало две съседни една с друга цепнатини на земята, а срещу тях горе на небето други две. Между тия цепнатини седели съдии, които след произнасяне на присъдата заповядвали на справедливите да тръгнат по пътя надясно и нагоре през небето, като им поставяли знаци отпред за присъдата, а на несправедливите заповядвали да поемат път наляво и надолу. И те имали знаци отзад за всички дела, които са били извършили. Когато пристъпил Ер, съдиите казали, че той трябва да бъде вестител на хората за това, което е там; те му заповядали да слуша и да наблюдава всичко, което и има на това място.

Така той наблюдавал душите, след като са били вече отсъдени да отидат през една от цепнатините на небето и през една от цепнатините под земята. А през другите две цепнатини – от едната излизали от земята души, цели в мръсотия и прах, а от другата слизали от небето чисти души. Винаги пристигащите изглеждали, че са изминали дълъг път, и весело се е разполагали на поляна, като че ли са на весело всенародно празненство. Познатите радостно се поздравявали помежду си. Небесните разпитвали пристигналите от земята какво има при тях, а пък земните разпитвали пристигащите от небето какво има при тях. Тогава те си разказвали едни на други. Земните със сълзи и ридания си припомняли при разказа колко много и какви нещастия са понесли и видели по време на своето пътуване под земята, а то продължавало хиляда години. Пристигналите пък от небето описвали своите наслаждения и неповторимите по красота гледки.

Но, Главконе, необходимо е много време да се разкаже за всичко. Главното по думите на Ер е следното, Колко много и какви някога някой е извършил неправди, за всички той получава съответно наказание, но десеторно повече за всяко престъпление (пресмятано в столетия, понеже човешкият живот толкова продължава), та наказанието наистина да бъде десет пъти повече от престъплението. Затова този, който е бил виновник за смъртта на мнозина, бил е предател на държава или на войска, или ги е подхвърлил на робство, или най-сетне е бил виновник за някаква друга беда, той за всичките си тия злодеяния понася десеторно повече мъки за всяко поотделно. Обратно, този пък, който е вършил щедро благодеяния, бил е справедлив и благочестив, той получава в също такова съответствие достойна награда. Не заслужава да се припомня това, което Ер говореше за умрелите веднага след раждането си и за тия, които са живели малко. Той разказваше за още по-големи въздаяния за нечестието и за благочестието по отношение на боговете и родителите и за самоубийството. Разказваше, че в негово присъствие един бил запитан от друг къде е великият Ардией. Този Ардией е бил тиранин на една държава в Памфилия, живял преди хиляда години от онова време, убил престарелия си баща и по-стария си брат, извършил и много други нечестиви дела, както се разказвало. А запитаният в отговор казал: «Ардией не е пристигнал и няма изобщо да дойде тука.»

XIV.   Ние видяхме и това между другите страшни зрелища. След като претърпяхме много мъчения и бяхме вече близо до отвора на цепнатината и бяхме готови да излезем, изведнъж съгледахме този Ардией и още много други, почти също такива тирани. Заедно с тях имаше някои частни лица, извършили големи грехове. Когато те се опитваха да излязат, отворът не ги приемаше, а издаваше силен рев всеки път, когато някой от тях се опитваше да излезе, понеже не бяха се излечили от покварата си или не бяха претърпели достатъчно наказание. Тогава, продължи Ер, се появиха диви, огнени по външност мъже; те се подчиняваха на рева, хващаха едните и ги влачеха, а на самия Ардией и на някои други завързаха ръцете, краката и главата, свалиха ги на земята, одраха ги и ги влачеха извън пътя по трънаци да ги нараняват. На минаващите постоянно край тях огнените мъже обяснявали причината за това наказание и казвали, че ги влачат, за да ги хвърлят в Тартара[4]. Там наред с многото и различни други страхове, които имат, казваше, най-голям бил страхът да не би да се чуе страшният рев за всеки, когато се опита да възлезе горе. Когато отворът на цепнатината мълчи, тогава всеки с най-голяма радост се изкачва горе.

Такива са възмездията и наказанията, а наградите са противоположни на тях. След като всички престоявали седем дена на поляната, трябвало да се вдигнат и да тръгнат на осмия ден оттам. На четвъртия ден стигали там, откъдето отвисоко виждали светлина като стълб да минава през цялото небе и земя, приличаща съвсем на дъгата, но по-светла и по-чиста[5]. Те пристигали на това място, след като изминавали еднодневен път, и там виждали по средата на светлината опънати от небето краищата на небесните свръзки. Впрочем тая светлина е свръзката на небето и като защитни дъги на триери обхваща целия небесен свод. На двата краища на тия свръзки е окачено вретеното на Ананке, което придава връщателно движение на всичко. Оста и куката на вретеното са от стомана, а пръстенът[6] е от сплав от стомана и други метали. Устройството на вретенния пръстен е такова. По външен вид той не се отличава от тукашния пръстен. Но според това, което казваше Ер, ние трябва да си го представяме като нещо подобно на това  – в един голям, кух и издълбан пръстен на вретено по цялата му големина е вместен плътно друг по-малък пръстен, както ведра се вместват едно в друго. След това във втория пръстен е вместен трети, в третия четвърти пръстен, а след това още четири. Следователно всичките пръстени на вретеното са осем и всички са вместени един в друг. Краищата им отгоре изглеждат като кръгове на обща ос, а отвън са изработени като един пръстен на едно вретено, а оста пък минава е през средата на осмия вътрешен пръстен. Първият и най-външен пръстен има най-голямата повърхност на кръга, шестият пръстен има втората повърхност по големина, четвъртият  – третата, осмият  – четвъртата, седмият  – петата, петият  – шестата повърхност по големина, третият  – седмата и вторият  – осмата повърхност по големина[7]. Сферата на най-големия пръстен е разноцветна, сферата на седмия пръстен е най-светла, сферата на осмия пръстен получава светлина от осветяващия я седми пръстен, а сферите на втория и на петия пръстен са твърде подобни помежду си по цвят – по-златисти от другите, сферата на третия пръстен има най-бял цвят, сферата на четвъртия е възчервена, а сферата на шестия пръстен е на второ място по белота[8]. Вретеното като цяло се върти при своето движение в едно и също направление в кръг. Но при цялото негово кръгово движение намиращите се вътре в него седем кръга се движат бавно в противоположна  посока на цялото, а между тях най-бързо се движи осмият кръг; следващи пък по бързина са и свързано помежду си се движат седмият, шестият и петият кръг; четвъртият кръг, както им се струвало, е на трето място по отношение на движението, третият е четвърти, вторият е пети. Самото вретено се движи между колената на Ананке. Върху всеки негов кръг отгоре се намира сирена[9] и като се движи заедно с кръга, издава един звук, един тон. А от всички осем тона се образува една хармония. Други три същества седят наоколо на равно разстояние, всяко на свой с отделен престол – това са дъщерите на Ананке, наречени мойри, облечени в бели дрехи и всяка с венец на главата си. Те се наричат Лахезис, Клото и Атропос, които пеят в съзвучие с хармонията на сирените: Лахезис пее за миналото, Клото за настоящето, а пък Атропос за бъдещето. Клото се допира през известни равни интервали от време с дясната си ръка на външната страна на вретеното и така взема участие в неговото външно движение; Атропос прави същото с лявата си ръка и подпомага неговото вътрешно движение, а пък Лахезис подпомага и двете движения поредно с двете си ръце[10].

XV.     И тъй душите, щом пристигнали там, трябвало веднага да отидат при Лахезис. Един прорицател първом ги поставил в ред, след това взел от колената на Лахезис жребиите и образци от живота, изкачил се на висока трибуна и казал: «Слово на девицата Лахезис, дъщеря на Ананке. Вие еднодневни души, започва началото на нов смъртоносен период за смъртния род. Не божественият дух ще ви избира, а вие ще си избирате божествения дух[11]. Първият, който е получи жребий, дано избере живот, с който ще бъде свързан по необходимост. Добродетелта не признава тирания. Всеки ще притежава добродетел повече или по-малко в зависимост от това, дали я почита, или не я почита. Вината е на този, който избира, но бог е невинен.»

След като каза това, той хвърли жребиите за всички и всеки взе този, който беше паднал до него. Изключение направи Ер, понеже на него не беше позволено това. Щом жребиите бяха взети, стана ясно на всеки един какъв получава. След това прорицателят поставил пред тях на земята образци на различни видове живот. Те били много повече от присъстващите и най-разнообразни, понеже се предлагали образци за живот на всички животни и за всички хора[12]. Дори между образците имало и тиранически  – едни до края на живота, други пък завършвали по средата на живота и завършвали с бедност или с изгнание, или най-сетне с просия. Имало образци на живот на почитани мъже – едни поради външния си вид, по красота, сила и подвизи, а други поради своя произход и добродетелите на предците си. Тук били и образци за живот на непознати люде, а така също и живот на жени. Тук нямало обаче степенуване на душите, понеже душата по необходимост става друга, щом е избрала вече друг живот. Иначе те били разбъркани помежду си – богатите с бедни, болните със здрави, а някои заемали средно положение между тях.

Ето тук, както изглежда, драги Главконе, се намира цялата опасност за човека.Заради това особено трябва много да се внимава, че всеки от нас да не полага грижи за другите знания било че е изследовател, било че е ученик в тая наука, ако отнякъде може да научи това. Да се старае да открие кой ще го направи силен и опитен да разпознава добрия и лошия начин на живот, а от съществуващите възможности винаги да избира по-доброто. Като взема под внимание какво отношение има към добродетелта всичко, (1 за което се говори сега, и като съпоставя различните възможности, човек трябва да разбира какво е красотата, съпътствана с бедност или богатство, също и при какво съединяване с какво състояние на душата тя върши добро или зло, а също така и какво значи благородство и неблагородство, частна и обществена дейност, сила и слабост, схватливост и несхватливост в учението. Природните свойства на душата чрез свързване едно с друго и чрез успешно придобити качества правят човека способен; като се съобразява с природата на душата и след размишление, той може да направи избор от всички възможности  – по-лошия или по-добрия живот. По-лошият е живот е този, който ще поведе душата натам, където тя ще стане по-несправедлива, а по-добрият живот е този, който ще я води там, където тя ще стане по-справедлива: всичко друго ще изостави. Ето ние видяхме, че това е най-добрият избор както за живия, така също и за умрелия. Необходимо е човек с такова непоклатимо мнение да отиде в преизподнята, за да остане и там незасегнат от богатствата и от другите такива злини и да не изпадне в тирания и да не извърши много други такива непоносими дела и сам още повече да не пострада. Трябва да знае винаги да избира средния начин на живот между тези два начина и да отбягва крайностите на единия и на другия начин както в настоящия живот, така също и през целия си следващ живот. Така човек става най-щастлив.

XVI.   След това върналият се вестител оттам съобщи, че прорицателят казал и следното: «Дори този, който последен пристъпи към избора, но е с разум и със строг живот, за него предстои приятен живот, а не лош. Този, който пръв е избрал, да не бъде безгрижен, а пък този, който е последен, да не отпада духом.»

След като каза прорицателят това, тогава първият, на когото попаднал жребий, тутакси съобщил, обясни Ер, че му се паднал живот на голям тиранин. Безумието и ненаситността не му позволили да си направи избор, след като достатъчно е обмислил всичко. От него останало скрито, че с тоя избор е свързана съдбата за унищожаването на собствените му деца и още други злини. Като размислил на спокойствие, започнал да се удря в гърдите и да оплаква избора си, но не искал да остане верен на това, което предварително казал вестителят, защото не обвинявал себе си за злините, но съдбата, божествените духове и по-скоро всичко друго вместо себе си. А той бил от ония,  които пристигнали от небето, и през първия си живот живял в добре устроена държава, но се упражнявал в добродетелен живот по навик, а без философия. Така да се каже, дошлите от небето не са малцина сред тия, които попадат в тая грешка, понеже не са закалени в трудности. Напротив, мнозина от пристигналите от земята, понеже и сами са понасяли трудности и са виждали други да ги понасят, правят спокойно своя избор за начин на живот. Поради това и е поради случайността на жребия става смяна на лошото и доброто за много от душите. Но ако някой, докато е прекарвал живота си тука, разумно се е занимавал с философия, а жребият му за избора на живот не попада сред философските среди, тогава според тамошните схващания този трябва не само тука да бъде щастлив, но и по пътя за там оттук и отново насам трябва да върви не по земен и неравен път, а по гладък и небесен.

– Заслужава си да се наблюдава гледката  – рече Ер  – как всяка душа си избира живот. Това било жалко, смешно и достойно за учудване зрелище. Най-често изборът съответствал на привичката на прежния им живот. Аз видях как душата, която някога принадлежала на Орфей[13], продължи да разказва Ер, избра живот на лебед от омраза към женския род поради смъртта си, причинена от жени, и затова не  пожела да се прероди в жена. Видях душата и на Тамир[14], която избра живот на славей. Видях и лебед, който се насочи към избор на човешки живот, а също и други музикални същества, които постъпиха по същия начин. Една душа, която бе поред двадесета, избра живот на лъв. Това беше душата на Аякс Теламонов[15], който не искаше да стане човек, понеже си спомняше за присъдата относно оръжието на Ахил. Освен това видях и душата на Агамемнон[16], която поради претърпените страдания и от омраза към човешкия род предпочете живота на орел. Душата на Аталанта[17] получила жребий нито с първите, нито с последните, а някъде по средата, но като видяла големите награди, които са за победителя от атлетическите състезания, тя не могла да отмине тоя с живот, а го взела. После видях душата на Епей[18], син на Панопей, да се явява в природата на сръчна жена. Далече след последните видях и душата на шегобиеца Терсит[19] в маймунски образ. Случи се така, че душата на Одисей[20] последна от всички души пристигна да избира начин на живот. Като си спомни преживените трудни подвизи, без всякакво честолюбие тя в продължение на немалко време искаше да получи и търсеше живот на обикновено лице и с мъка намери този жребий, оставен да лежи някъде и пренебрегван от другите. Като го съгледа, тя каза, че същото щяла да направи, ако първа би получила жребий, и охотно би го взела.

По същия начин душите на различни животни преминавали ту в човеци, ту в други животни, като душите на несправедливите животни се преселвали в диви, а на справедливите  – в кротки. И ставали всякакви смешения.

След като всички души си избрали нов живот, те се явили в ред пред Лахезис. Тя пък изпратила божествен дух на всеки един, какъвто душата си избрала, за да му бъде спътник-покровител в живота и изпълнител на избрания жребий. Божественият дух отвеждал поверената му душа първом при Клото, та под нейната ръка и под въртежа на въртящото се в кръг вретено се утвърждавала съдбата, която всеки е избрал за себе си по жребий. След като душата се докосвала до Клото, веднага божественият дух я отвеждал при предачката Атропос, която прави определеното от съдбата невъзвратимо. Оттук, без да се обръща назад, душата се отправя към трона на Ананке и преминава през него. Щом преминали и останалите души, всички се отправили към полето около Лета[21] през непоносима горещина и страшен зной, защото това поле няма никакви дървета и никаква растителност, която произвежда земята. Когато пък настъпила вечер, те се разположили на стан край реката Амелес[22], чиято вода не може да се задържи в никакъв съд. За всички било задължително да пият известно количество от тази вода, но тия, които не са благоразумни, пият повече от определената мярка;  а този, който постоянно пие от нея, забравя всичко. След като се напили с водата й, душите заспали, настъпила среднощ и силен гръм загърмял и настанало земетресение. Из един път душите се разпръснали като падащи звезди – едни на една страна, други на друга към местата на своето рождение. Ер обаче бил възпрепятстван да пие от тая вода. Къде и по какъв начин е влязъл в тяло, той не знае. Когато рано сутринта си отворил очите, той видял себе си прострян върху кладата,

– Ето какъв разказ е запазен, Главконе, и той не с е забравен. Той ще спаси и нас, ако бихме му повярвали, ако успешно преминем през реката Лета и не оскверним душата си. Ако повярваме и приемем, че душата е безсмъртна и е в състояние да понася всички злини и всички добрини, ние винаги ще поемаме по пътя нагоре и по всякакъв начин ще следваме справедливостта разумно, да бъдем мили на себе си и на боговете. Щом пък заслужим награда за справедливостта подобно на победители при състезание, ние ще се наслаждаваме на щастие както тука на земята, така също и там по време на хилядолетното пътуване, за което вече говорихме.

 


[1] Алкиной е митичен феакийски цар, при когото попаднал Одисей на връщане от Троянската война. В случая Платон има предвид невероятните разкази на Одисей на гощавката при Ллкйной («Одисеи», IX—ХИ).

[2] За Ер не се знае нищо друго освен казаното тука от Платон. Всички други автори от древността, които говорят нещо за него, се основават на това място от «Държавата». Според лексикографа Свидас това име е еврейско, а в «Евангелие от Лука» се говори, че е бил прадядо на Йосиф, годеника на Мария. Интересно е, че църковният писател Климент Александрийски го отъждествява със Зороастър.

[3] За пребиваването на Ер в задгробния живот говори и Плутарх, а църковният писател Ориген използва тоя разказ като доказателство за възкресението на Христа.

[4] Според митологията Тартар е първоначално място под земята, където Зевс е изпращал на вечни мъки големи грешници. Там бил затворил Кронос и титаните. След това под Тартар се разбира дъното на ада – най-мрачното място в подземното царство за големи грешници. Платон има пред вид това място. По-късно под Тартар се разбира изобщо адът.

[5] Някои смятат, че в случая се има пред вид Млечният път.

[6] Пръстен или прешлен, който служи за засилване движението на вретеното.

[7] Вретеното на Ананке (Необходимостта) се намира в центъра на светещия стълб и е прикрепено към краищата на небесните свръзки, при което ос на вретеното е оста на света, а пръстенът на вретеното е направен по подобие на полушария или на пресечен конус, който включва в себе си седем други полушария, които образуват заедно с първия осем небесни сфери. Ананке върти това вретено между своите колена. Осемте небесни (или планетни) сфери имат различна големина на своята повърхност, като образуват известна пропорция. Първата, или външната сфера обгръща всички останали и е най-голяма – тя е небето на неподвижните звезди. (Това обяснение е взето от «Сочинения Платона», том III, част 1, стр. 644—645, 1971 г.)

[8] На Платон и неговите съвременници не са били известни планетите Уран, Нептун и Плутон. Всяка от известните им планети носи името на някой от митологичните богове, но наред с това има и епитет: Сатурн е светещ, Юпитер – сияещ, Марс – огнен, Венера – носеща светлина, Меркурий е блестящ. Посочените цветове на различните сфери съответстват на цветовете на планетите. Сферата на неподвижните звезди е най-пъстра, понеже в нея се отразяват сиянията на много неподвижни звезди. Седмата сфера е най-светла, защото тя е на Слънцето, а осмата е на Луната и Земята и получава светлина от Слънцето; втората сфера на Сатурн и петата на Меркурий имат златистожълта светлина, третата – на Юпитер, е нажежена до бяло, четвъртата, на Марс, е червена и шестата – на Венера, е ярко бяла. Това са били схващанията на онова време.

[9] Платон поставя при всяка сфера по една сирена, която слива отделните звукове в един. По този начин чрез движението на осемте сфери образува осем тона – октахорд. Питагорейците са създали своя октахорд въз основа именно на тази небесна хармония от осем тона.

[10] Трмте мойри, богините на съдбата, която според гръцката митология е всесилна, са били на голяма почит. Клото преде нишката на живота на всеки новороден човек (самата душа значи «преда»). Тя е също богиня на настоящото и затова ръководи външния кръг и помага на неговото движение. Атропос (на гръцки «неумолима») прерязва нишката на живота. Тя знае бъдещето на човека и подпомага движението на вътрешните сфери на планетите. Лахезис е мойра на миналото. Тя подпомага и двата зида движение.

[11] Този божествен дух е «геният» или на гръцки «добрият демон» (ние под демон разбираме зъл дух, понеже християнството смята езическите духове за лоши). Този божествен дух или гений човек може сам да си избере при раждането и той ще го придружава до края на живота му. Тука се намира началото на учението за свободата на волята.

[12] Душите не се различават по пол. Те са еднакви за животните и за хората. Според Платон и животните имат разумна душа, но тя не може да се прояви поради животинското тяло. Изобщо полът и различните характери се определят не от душата, а от тялото, в което тя попада.

[13] Орфей бил баснословен музикант и поет, син на Аполон и Калиопа, подвизавал се из Родопите и Тракия. Легендата разказва, че участвал в прочутия поход за златното руно, а когато пеел и свирел, дивите зверове ставали кротки и дори неодушевената природа го слушала в захлас. Известна е също легендата за неговата жена Евридика, която умряла, ухапана от змия. Орфей смирил със своята музика и подземния бог Плутон и той му позволил да изведе съпругата си от подземното царство, но при условие да не се обръща и да не я погледне, преди да се е завърнал с нея в своя дом. И понеже не устоял на това обещание, Евридика отново се върнала в подземното царство, а той продължил да тъгува за нея. Понеже не обръщал внимание на другите жени, бил разкъсан от вакханките.

[14] Тамир е митичен певец, който влязъл в състезание с музите. Бил победен от тях и затова лишен от зрение и от дара си да пее.

[15] Аякс, син на Теламон, е между изтъкнатите герои в «Илиада». Той взема участие в много битки и винаги с успех. След смъртта на Ахил трябвало да се дадат неговите доспехи на най-храбрия сред елинските пълководци. Състезавали се за тях Одисей и Аякс Теламонов. С измама Одисей ги получил и Аякс се самоубил.

[16] Агамемнон е син на Атрей и брат на Менелай. Върховен вожд на гръцките войски по време на Троянската война. След свършването ма войната той бил убит от съпругата си Клитемнестра и нейния любовник Егист.

[17] Аталанта е прочута мома-ловджийка, която участвала в лова за калидонския глиган. Понеже проявила голяма смелост и храброст, Мелеагър дал на нея за награда главата на убития глиган.

[18] Епей е строителят на дървения кон, с който гърците влезли в Троя и превзели града («Одисея», VIII, 493, и «Енеида», II, 260).

[19] Терсит е герой от «Илиада». Той говори смело против гръцките вождове по време на Троянската война («Илиада», II, ст. 212 и следна щи те).

[20] Одисей е един от първите герои в «Илиада». Хитър и остроумен, храбър и ловък, той не винаги върши дела, които могат да бъдат одобрени от множеството. Неговите многобройни подвизи, странствания и страдания в продължение на десет години, докато се завърне в своята родина остров Итака, са описани в Омировата поема «Одисея».

[21] Река в царството на мъртвите. Душите пиели от нейните води, за да забравят своя земен живот.

[22] Името означава «безгрижна». Вергилий я смята за една и съща река с Лета («Енеида», VI, 714 и сл.).