Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Книгата „Науката и възпитанието“ е единствената книга, която Петър Дънов сам е написал и публикувал.  Работата върху нея вероятно е започната още в Америка, когато Петър Дънов е следвал богословие и медицина в Бостън. Всички следващи негови произведения са възникнали на базата на стенографски бележки на изговорено слово.

Като основа на този превод послужи първото издание на книгата от 1896, тъй като по наше мнение то има много предимства като оригинал. На български книгата има две версии – публикуваното във Варна издание от 1896 г. и изданието от 2007 г. Последното представлява една „сложна амалгама“ от първото издание и от преработеното от Георги Радев последващо издание. По спомени на Методи Константинов Петър Дънов е поръчал на своя ученик Георги Радев да преработи книгата „Науката и възпитанието“ и да я облече в „нови дрехи“. Една втора част на книгата, която е трябвало да се вземат под вниманието стандартите на науката и възпитанието след 1900 година е била запланувана, но не е реализирана от автора.

В изданието от 2007 г. не са ясно обозначени нито местата преработени от Георги Радев, нито пък преработените от съставители места. Тези и други фактори бяха определящи за решението да се върнем към превода на текста от 1896 г., въпреки че грубият превод на книгата в самото начало се базираше върху текста от 2007 г. Повечето бележки, които може да намерите в книгата са от това издание от 2007 г. и не са част от оригинала от 1896 г. Текстовите абзаци отговарят на оригиналното издание. Всички цитати от Библията са от Елберфелдерската библия.

Въпреки че „Науката и възпитанието“ е насочена към една широка публика и разглежда въпроси от общочовешка значимост, то тази книга в много отношения е много по-напред от тогавашното ниво на науката, тъй като представлява един уникален синтез между отделните науки – теология, философия, антропология, физика, астрономия, космогония, теория на еволюцията и др. ако се вземе предвид фона на тогавашната европейска наука, то новият поглед, който се хвърля тук върху човека и човечеството е наистина уникален и същевременно революционен. Известно е, че П. Дънов е пътувал и обикалял , за да прави френологични изследвания върху българския народ. В книгата „Науката и възпитанието“ е показано единството между знание и вяра, между наука и религия.

Показано е, че както в науката, така и в религията не бива да има догми и, че религията винаги трябва да взема под внимание и науката. По този начин се подчертава значението на науката и на образованието за общото възпитание на човека като един цялостен метод за повдигане на човешкия род по стълбицата на еволюцията.

Както показва и заглавието на книгата, съществува тясна корелация между базиращата се на принципа на истината наука и възпитанието. Науката, която осветява човека със своята небесна светлина носи напредък и просвещаване.

Възпитанието е резултат от познаването и прилагането на духовните естествени закони, които управляват вътрешния живот на човека. Възпитанието и образованието на човека са тясно свързани освен това с неговата еволюция като съзнателно същество, защото едва чрез науката, т.е. чрез научния поглед вселената и природата стават достъпни за човека, тъй като чрез тях, той може да влезе в царството на законите, които управляват живото всеобщо цяло на природата. И при това условия отношението на човека към природата вече не се управлява от силата на невежеството. Това отношение става по-осъзнато, тъй като човека сега вече е в състояние да се освободи от робството на природните сили и създава едно абсолютно нова съзнание и знание за тях, а по този начин и за самия себе си. По този начин се променя неговото положение в природата. Тъй като човека вече не бива възприеман просто като едно механично колело, движено от автомат, а като разумно същество той да съжителства с природата, която от своя страна е също един организиран и жив организъм. Освен това така човек може по този начин да управлява процеса на своята еволюция, като живее в съзвучие със законите на природата и те са като едно живо цяло с нея.

Идеята за съответствие между строежа на космоса в неговия материален и нематериален (духовен) образ и строежа на човека и неговата душа не е нова. Тя се застъпва например в платоническата космология, която Платон развива в своя диалог „Тимей“. В тази космология мисълта за вътрешната взаимовръзка между космос, етика и политическо обществен ред играе основна роля, чрез която Платон преодолява стриктното разделяне между стремежа към познание (науката) и етическата норма. Тази космологична концепция води към един нов образ на човека. Не човека, а космоса е мярката за всички неща, защото чрез влиянието на идеите като неподвижни и неизменяеми принципи на действителността върху безкрайното и неподредено пространство възникват както световната душа, така и разумната част на човешката душа. Затова Платон твърди, че разглеждането на космоса има психосоматично въздействие върху човека, в смисъл че то подтиква душевното и физическо благосъстояние на човека и му помага. Това изследване на космоса му дава освен това важни насочващи и опорни точи по отношение на това, как по-добре да живее. Така космическият ред става образец, чрез който може да бъде реализиран добрия и възможно най-разумен живот, т.е реализирането на добрия живот зависи от приравняването на микрокосмоса (душата на човека) към макрокосмоса (световната душа) и то в полза на добрия и възможно най-добрия живот, продиктуван от разумността. Условие за такъв живот е изследването на хармонията и на процесите в космоса. Т.е . в процеса на връщането към своята първична природа, човекът реализира показаният му от боговете като най-добър живот.

Как според Дънов се извършва при човека промяната в съзнанието, която го довежда до това, да развие една съвършено нова идея за природата – да гледа на нея като един добре организиран и жив организъм като едно Цяло?

Отговор: Чрез познаването на трите основни закона: закон за универсалното привличане (гравитацията), законът на мисълта и законът на Биос. Тези закони царуват във вселената и обуславят космическата еволюция и чрез тях човекът стига до това да гледа и да обяснява вселената като нещо живо. Трите закона царуват в трите свята – във физическия, материалния свят, в умствения свят и в духовния свят. Последният е изворът на живота и на виталността, защото Биосът е вечната основа на всичко живо – първото и последното във всичко, което съществува. Различната тежест, която се придава на тези закони е спомогнала за това да възникнат три различни типа теоретични позици за действителността – материализъм, идеализъм и спиритуализъм, които както по-късно става ясно при Дънов, образуват неизменямата „дилема на триъгълника“. Тъй като тези три становища за действителността предлагат едностранна и с липси интерпретация на действителността и на света. Разрешаването на тази „дилема“ Дънов вижда в синтеза на горните теоритични становища, които водт къвм един общ поглед за света. Чрез това познание човекът поставя първият фундамент на своето възпитание, сътветно и съмовъзпитание. Това познание спомага и за еволюцията на човека като разумно същество.

Според Дънов еволюцията е комплексен феномен, тъй като тя се изразява в трите свята – материалния, в умствения и духовния – т. в света живота. Така се извършва процесът на еволюцията и то не само въз основа на естествения подбор на видовете и на тяхната способност за приспособяване, както твърди Дарвин в своята теория. Истинската еволюция на човека, както и тази на космоса  се извършва въз основа на действието на горните три закона върху различните области на космоса. Дънов различава космическата от човешката еволюция като някакъв специален феномен, тъй като при еволюцията на човека има още един специфичен аспект, който не се забелязва при космическата. Еволюцията на човека се базира върху противоречието на двата велики закона на развитието на  Самосъхранението (Дълга) или и Любовта. Човек е подложен непосредствено на въздействието на тези два велики закона.  Еволюцията се случва както на макро ниво, – в обществото, така и на микро ниво – в отделния индивид. От горното става ясно, че Дънов привежда аргументи в духа на Просвещението, като показва че култивирането на хората като разумни същества, зависи от тяхната способност да овладеят низшите си страсти и да ги подчинят на любовта и на нравствеността. Любовта обуздава всички страсти на грубата природа на човека и създава условия за това, човек да се облагороди и да мисли автономно като разумно същество. Според Дънов любовта му е показала пътя на просвещението. Еволюцията на човека като духовно същество му е отворила вратата към нравствения свят, чрез което той е развил способността да различава истината от лъжата, правдата от неправдата, доброто от злото.

Обобщавайки, може да се каже че според Дънов от всичкото това произлизат два важни резултата за човека:

Първо – човекът вече разбира природата като едно съвършено организирано цяло. Тя е една разумна система и се проявява като единство на една цялост, чиито части са в във взаимодействие помежду си. Тъй като в самата природа живее един телеологичен (целесъобразен) принцип, то тя е едно живо чувстващо и разумно цяло, което преследва една обща велика цел. Тя съдържа разумни принципи и сили, върху които се основава целият живот. Освен това в нея обитава един дух, който свързва всички живи същества в едно единно цяло с помощта на един вътрешен закон. Духът на природата обуславя еволюционния процес на Биоса като променя качеството на живота и го усъвършенства според закона на любовта и на дълга. Когато вътрешните условия на органичния живот са в хармония с вътрешните природни условия, то тогава животът става вечен, а смъртта е необходимост само в пределния живот, тъй като тя обуславя възникването и отмирането на нещата, сама се въздига като модус на органичното.

Второ – човек разглежда природата като майка, учителка и възпитателка. Природата постоянно прави усилия за това да възпитава и облагородява човека чрез определени методи.

Този факт, който човека признава, т.е. че природата не е равнодушна към него, въздейства непосредствено върху развитието и върху еволюционния процес на човека. Този процес има връзка с признаването на този статут на природата. Човекът не може вече да живее и действа срещу нейните принципи. Въпреки своето специално положение в царството на Биос, според Дънов човекът не се възприема като венец на творението, а като част от него и част на организираната природа. По този начин той е подвластен на процесите на еволюцията, които нямат чисто механичен произход и които почиват на външната връзка между причина и въздействие.

Еволюцията на човека (погледнато по-специално) и на всички разумни същества като цяло стои принципа на свободата. Тя дава възможност за автономното самоопределяне на човека и също така спомага за неговата способност самият той да си поставя цели. Чрез способността на човека независимо от нагоните и желанията му да действа според причинността и механизма на вътрешната и външната природа, както и според законите. По този начин влиза в ход еволюцията. Еволюцията на човека не е някакъв единичен феномен, но включва в себе си и другите разумни същества и не е за тяхна сметка. Ако човек се изкачи по еволюционна та стълбичка, това ще доведе до това, че всички други живи и неживи създания ще бъдат увлечени в това движение, тъй като отношението на човека към тях като към предмети, се променя и съответно на това и те трябва да се променят.

В по-късни беседи Дънов казва, че всеки човек би трябвало да се радва на повдигането и на успеха на своите приятели и ближни, защото не е изключен от тези промени и самият той също по този начин може да се повдигне. Така че неговият личен живот и щастие не са най-важното на света и всички други същества не би трябвало да служат на това. По този начин Дънов стига до важното заключение, че едно такова тълкуване на човешката свобода струва живота на много други същества и че тази форма на любов към себе си би превърнал света до една примитивна анархия. Поради тази причина на човека не заради това Дънов препоръчва вегетариански хранителен режим.

На еволюционния процес на човека Дънов противопоставя еволюцията на дявола, която не се базира на любовта и дълга, а на принципа на любовта към самия себе си. И двете неща съществуват равнопоставени в човека, при което първото обуславя еволюцията на естествения, а второто на духовния човек. Защото след еволюцията, която се случва чрез самосъхранението, идва еволюцията, която почива на принципа на Дълга. Еволюцията чрез любов към себе си се замества от еволюцията чрез принципа на любовта. Духът на Истината иззижда стените на дома на възпитанието върху фундамента на истината, любовта добродетелта. След като човек е тръгнал вече на пътя на еволюцията, той разбира че зад цялото творение и зад целия процес на еволюцията има един скрит автор, който издига една къща, в която животът е вечен и в която човекът ще се нанесе, за да бъде възпитан там. Въпреки че този автор е вездесъщ той крие мястото на своето свещено пребиваване вовеки от погледите на всички смъртни, защото „Бог е Дух“.

Както става видно от горното изложение науката и възпитанието работят ръка за ръка и обуславят живота и еволюционният процес на човека. В книгата Науката и възпитанието“ Дънов излага теоретичния фундамент на своята концепция за възпитание, която в течението на своята по-нататъшна дейност той разширява и която става основополагаща. Защото възпитанието на човека чрез наука, която трябва да бъде интердисциплинарна, както може да се види и в книгата, се допълва и от възпитанието от изкуство. Не бихме желали да говорим повече за съдържанието, а на това място бихме искали да дадем възможност и свобода сам да открие за себе си тази книга

Мария Кирева, Мюнхен, май, 2016 г