Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Човекът е социално същество (zoon politikon – Аристотел), гласи едно от най-старите определения. Несъмнено човекът без обществото би бил осъден на различни форми на изолационизъм, които биха отнели човешкото в него. Според един общоприет възглед за обществото през 19. век обществото е социален организъм, подобен на индивидуалния човешкия организъм. Тази идея има своята религиозно-философска и историко-философска обоснованост. Например, кастите в Индия са построени върху идеята, че Върховното същество – Пуруша – се е самопожертвало при създаването на Космоса и от тази саможертва е произлязло всичко: брахманите (жреците, теолозите) – от неговата уста, кшатриите (военните) – от ръцете му, вайшите (търговците) – от бедрата му, а шудрите (работниците) – от краката му. Тук социалният организъм има за модел един космически организъм. През 20. век този възглед е изоставен поради новото схващане, че за обществото не бива да се мисли по биологичен начин (т.е. че то е много по-сложна система от човешкия организъм).

Лесли Стивън (19 в.), последовател на Хърбърт Спенсър, твърди, че социалният организъм е образ на индивидуалния организъм. Подобна теза споделя и Петър Дънов: човешкият организъм трябва да бъде модел за обществения организъм: в първия няма частни интереси и частни цели, във всички органи и системи владее единство и всички те имат една обща цел: благосъстоянието на организма. Без да го твърди експлицитно, все пак се подразбира, че за П. Дънов това устройство може да бъде модел за по-големите общности: семейството, обществото, народа, човечеството. Силите на организма взаимно се уравновесяват, но когато това равновесие се наруши, състоянието на здраве се нарушава. Здравето всъщност е хармоничното равновесие на силите в организма.

Един от законите на живота, формулиран от П. Дънов, гласи: Добрият живот и благоденствието на твоя ближен са необходими както за него, така и за теб - за твоя живот и благоденствие, Всичко това П. Дънов поставя в обща рамка, според която социалните закони имат своето основание в природните физиологични закони. С други думи, социалното битие пресъздава индивидуалното човешко битие. Въз основа на този тезис Онова, което е необходимо за здравето на тялото, е необходимо и за благоденствието на обществото; в същата посока е и твърдението, че Всички ние сме части на един общ организъм, членове сме на едно голямо семейство и не можем да избегнем последиците от общата колективна дейност. Но социалният организъм е само част от големия космически организъм. Всеки човек е член на един всеобщ космически организъм, проявяващ се под ръководството на Всемировия Дух.

Идеята за аналогията между човешкия организъм и обществото като социален организъм е в основата на синархията. Според идеята за синархията обществото е живо същество, жив организъм със своите органи, подобно на човешкия организъм. Този обществен организъм е разделен на три основни области: стомах, гърди и глава. Областта па стомаха е представена от народното стопанство, тази на гърдите представлява юридическите и военните сили, а главата е областта на образованието, духовността, религията.298Всичкотовасеосноваванатрите функции на човека: хранене, живот и мислене. Храненето е икономическата област, животът е резултат от културните движещи сили, мисленето и нервната система е властта в човека. Тези системи работят винаги във взаимодействие и всяка зависи от другите. Приложено към обществото и държавата, богатствата и материалното благосъстояние представят нейната храносмилателна система, военната сила и правителството представят гърдите на държавата, а учените, книжовниците и представителите на Духа представят мозъка или центъра на властта. В организма на обществото, подобно на човешкия организъм, има две движения: от правителството към народа и от народа към правителството. Първото е аналогично на движението на информацията от нервната система и главният мозък към органите на тялото, второто е аналогично на движението на кръвта и всички течности от органите на тялото към нервната система. Всичко казано дотук може да се приложи и към отношенията между държавите и народите. По отношение на управлението, синархията предполага троично управление, в което действат три съвета-интелектуален (глава), съдебно-административен (гърди) и стопански съвет (стомах). В Науката и възпитанието П. Дънов не обсъжда понятието синархия, но идеите по същество са много сходни. В по-късното си учение той доразвива тези идеи.

Взаимодействието на човека с общия космически организъм ражда културата. Основата на културата е духовността. И в миналото културите са загивали, защото са били лишавани от дух, от духовен живот. Но за съжаление и днес поклонението на златния телец не е отминало, идолопоклонничеството само е приело други форми, но човечеството не се е освободило от него. През 19. век се наблюдава едно преоткриване на принципите на Макиавели. Всъщност фразата целта оправдава средствата е останала още от Овидий (1. век пр.Хр.) или Софокъл (6. век пр.Хр.): Exitus acta probat - резултатът оправдава средствата. При Игнаний Лойола (1491-1556), който също използва този девиз, приписвам на Н. Макиавели (въпреки че той никъде не го е твърдял дословно), става дума за защита на папата и интересите на Римокатолическата църква. Изразът е придобил гражданственост посредством нехуманните практики на римокатолическия орден „Обществото на Иисус“ или както е известен още „Йезуитският орден“. Но целта не може да оправдава средствата, защото целта зависи от средствата, т.е. средствата в голяма степен предопределят целта. В този смисъл е невъзможно порочни, антихуманни средства да дадат светли и хуманни резултати. П. Дънов не приема принципа, отразяващ възгледите на Николо Макиавели (1469-1527), че целта оправдава средствата, формулирайки точно противоположния тезис: Благородните цели изискват благородни средства. Това е общ закон в Битието, това е неизменният критерий па истината?

(Из "Триъгълник на Битието", стр. 180-184)