Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

На вашето внимание е една изключително ценна и важна за нас българите публикация за поп Богомил и Ян Хус, като притурка на в-к „Македония“ (год. ІІІ, бр. 48 от 25.10.1869 г.), списван от големия възрожденец Петко Р. Славейков. Този силен материал, посветен на поп Богомил и учението на богомилите е първият по рода си в по-новата ни история. Не е подписан с име, а с псевдонима „Млъчан“, от което може да се направи извод, че това е Найден Геров. Не е известно някой преди него да е споменавал тази тема по-рано от 1869 г.

Повод за обширната статия е голямото тържество в Прага, посветено на 500-годишнината от рождението на Ян Хус през август 1869 г. Авторът прави една препратка към нашата си история и как вдъхновителят на Ян Хус, който е живял цели 400 години преди него, тъне в забвение у нас и още по-лошо, обвиняван е в еретизъм. Именно тук за първи път на български отчетливо се казва че: „Богомилството се разпространило не само между българите и съседните им народи, но още повече по западна Европа…“

Има обаче една много важна причина за тази статия: борбата на българите (тогава още под османско владичество) за независима църква от гръцката патриаршия. В тази връзка са и думите на автора, че не трябва да се приема за истина писанието на презвитер Козма, тъй като той е противник на богомилите. Оттук се прави и умело пренасяне към реалността: „…то ще е все едно да иска някой да определи сегашното наше движение за освобождаване от духовната власт на гръцкия цариградски патриарх, само по това, какво са писали гърците за това движение, без да се знае нищо от това, какво са писали и какво казват българите за него. В такъв случай и нас трябва да ни вземат за еретици и да имат, както писа Йерусалимския патриарх, че дяволът е повдигнал българите срещу Великата църква.“

През 60-те години на ХІХ в. много видни българи се преместват в Цариград с една едничка цел – независима българска църква. Един от тях е и бащата на Учителя, който още през 1860 г. отива там и там завършва дните си през 1865. Атанас Георгиев се е познавал много добре с Петко Славейков, издателят на в-к „Македония“ и те са били единомишленици и съработници за голямата идея. За съжаление Атанас Георгиев не доживява да види независима българската църква, но неговия зет и роден баща на Учителя – Константин Дъновски става достоен продължител на делото.

Накрая на статията авторът завършва със реторичен въпрос: „Трябва ли да гледаме как цял свят да хвали Ян Хус като освободител на человеческата мисъл, а ние да мълчим за нашия поп Богомил?!“

Днес можем да стигнем и по-далеч като попитаме съвременните историци и изследователи на тема „Богомилство“, защо се срамуват да нарекат това чисто българско движение наше, родно, произлязло пряко от недрата на българския дух, а все  търсят да го прикачат я към манихейство, я към павликянство, я към нещо друго?!

Ако ние не знаем истината, не я търсим или недай Боже изопачаваме, то тогава ще ни настигнат думите от патетичния край на статията, които са общовалидни за всеки народ и за всяко време:

„Народ, който не почита своите велики мъже, той е недостоен за почит!

Народ, който не слави своите велики герои, той сам потъпква своята слава!

И който забрави своите деятели, той сам пада в забвение в очите на другите народи!“