Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

1. Пробуждане на колективно съзнание.

Човешкото съзнание минава през три степени: степен есенциална, степен субстанциална и степен материална. Есенциалната страна включва принципите на живота, субстанциалната – законите на живота, а материалната – фактите на живота. Следователно групирането на фактите вътре в света, т.е. нашите частни, малки опитности, които добиваме, като се оформят, образуват един закон. Човешкото съзнание сега минава от материалното към субстанциалното или става събуждане на колективното съзнание у човека. Човечеството досега е живяло в колективното подсъзнание, както животните. А отсега нататък ще се развива волята и хората ще навлизат в новата фаза на колективното съзнание, където всеки един ще съзнава, че ние сме части един на друг и сме необходими един за друг. Човешката душа трябва да се въздигне и да излезе извън кръга на всички вторични наслоявания: личностни, семейни, национални, расови и общочовешки. Това са обвивките, които в хода на еволюцията на душата се преобразуват и отпадат. Те отговарят на степени на съзнанието, които се използват през различните периоди на духовната, културната и материалната история на човечеството.

Бог е Любов, която трябва да съедини хората да живеят в обич, мир и братство, а какво социално положение заемаме, това не е особено важно. Трябва да има взаимно уважение и всичко трябва да се раздели по братски, не по насилствен начин, а доброволно и съзнателно. В колективното съзнание, според същия закон, хората колективно трябва да си помагат. Да не се критикуваме помежду си, но да търсим доброто в ближните си и чрез Божествения Дух да се подпомагаме, защото нашето повдигане е и на братята ни, а тяхното падение е и наше. От този закон произлизат много нещастия. Един като прави грешка в едно отношение, друг ще направи добро в друго отношение. Доброто е общо за всички ни, но и злото е общо за всички ни.

Същият е и законът, който управлява света. Любовта трябва да съществува в сърцата на хората и между тях да не присъства лъжата. Това ще ги застави да гледат на интересите на другите като на свои интереси. Само по този начин ще можем да се разберем. Ако поставим на преден план народностите – да се запитваме, ти българин ли си, ти англичанин ли си, ти французин ли си, ти германец ли си, няма да се разберем. Това са индивидуални идеи, това не е колективно съзнание. В народите още не се е проявил божествения принцип, а всеки си гледа своя интерес. Никой народ няма предимство пред останалите, всеки си има своето място. Когато един народ съзнава своето положение вътре в човечеството като една част, като орган от общия организъм, който трябва да изпълнява своята задача точно навреме, тогава той ще бъде на своето място. Всеки народ, в който се събужда колективното съзнание, съзнава до известна степен, че всичко трябва да се подчини на общата цел.

Ясно става, че всеки човек, дълбоко погледнато, работи за колективното повдигане на цялото човечество и цялото човечество работи за отделния човек. Тази истина, която е вдъхновявала и вдъхновява най-великите синове на човечеството, ще стане един ден – по силата на социализиране на благата – достояние на всички хора по земята. Тогава ще се установи оня строй, за който днешните хора мечтаят и който се мъчат да осъществят с такива неподходящи средства. В основата на този нов строй на земята ще лежи онова начало, което лежи и в основата на космичния свят – живот за Цялото. Животът за Цялото, за Великото Космично Начало, не означава човек да избягва или да пренебрегва своите семейни и социални задължения. Напротив, той ще достигне до онази мистична чистота и Космична светлина, които ще му дадат сила и знание, за да разреши правилно временните задачи на личния, семейния, обществения, националния, расовия и общочовешкия живот. В светлината на Космичния мироглед новият човек ще разбира и решава тези задачи, като необходими етапи в своето духовно-културно развитие, без да бъде слуга и роб на условията, в които е поставен.

2. Да бъдем организирани.

Работа в хармонични групи е Заветът на Учителя за Новото време. Въпросът е по какъв начин да се организираме и как да намерим разумно взаимодействие помежду отделните групи. За тази цел Учителят е предвидил формулата на „Четирите съвета” от събора през 1921г., където са обхванати всички възможни сфери на проява на Духа и материята. Там са разработени непреходните критерии за организирането на хората за обща работа, които съществуват още от зараждането на Бялата раса. В тази връзка Учителят казва: “От памтивека в човешките общества са съществували четири учения, всяко от които се отличава със свое разбиране за света и човека, за отношенията един към друг, за обществен строй и държавен ред. Намираме ги още в кастовия строй на Индия като четири съсловия – брамини или жреци, военни, търговци и занаятчии.  В съвременното общество можем да ги назовем като клирикализъм, милитаризъм, капитализъм и социализъм. Тези четири течения имат дълбоки психологически корени в душата на човека, но животът на хората досега се развива в един омагьосан кръг на господство на едното над останалите. Източникът им в душата на човека обаче е още по-дълбок – той се крие в първоизвора на космичните сили. Клирикализмът е изопачена форма на Любовта, милитаризмът е изопачена форма на Мъдростта, капитализмът на Истината, а социализмът на Правдата.” Тази колективна форма на „Четирите съвета” пасва на идеята на Учителя, всички желаещи да работят за своето и общо повдигане да се организират в един общ организъм. Много важен момент в общата работа е разпределянето на всеки един на подходящото му място. Това може да стане, когато сме наясно с нашите предимства. Така ние ще видим къде са ни най-силните страни и съответно там ще сме най-полезни. За да получи всичко това практическа реализация, трябва да се намери подходяща форма.

2.1. Първият и много важен съвет, с който трябва да се започне работата по съветите, е Физическият. Той е свързан с всичко на физическия свят и е своеобразната основа, върху която трябва да се стъпи. В него може да има широк спектър на дейности като например: физ. труд, физ. здраве, финансови и битови въпроси и т.н. Този съвет намира проекция във физическото тяло, волята и Истината.

2.2. Следващият съвет е Духовният, който съответно е свързан с духовното повдигане на индивида и обществото. Той има приложение в създаването на благоприятна атмосфера за обща духовна работа – наряди, песни, молитви и т.н. Също така включва и работа върху различните добродетели. Духовният съвет намира проекция в чувственото (астралното) тяло, сърцето и Любовта.

2.3. Третият съвет е Просветният и отговаря за развиване качествата на ума. Тук се включва изучаване и обучение по Паневритмия, окултни науки, музика и т.н. Също в този съвет влизат библиотека, издателска работа и дейностите свързани с външния ни имидж. Той намира проекция в умственото (менталното) тяло, ума и Мъдростта.

2.4. Четвъртият съвет е наречен Примерителен, който има за цел да неутрализира възникналите конфликти. Той е свързан с развиване на милосърдието. Намира проекция в причинното тяло, душата и Правдата.

2.5. Всъщност съветите на практика са пет, защото Учителят накрая сформира т.нар. съвет на Хармонията, в който влизат “най-умните, най-добрите и най-силните по ум, по сърце и по воля.” Този съвет намира проекция в т.нар. будическо тяло, духа и Добродетелта.

След като се създадат и обособят съветите идва най-естественият въпрос: как ще се получи връзката помежду им? Това може да стане след като всеки съвет излъчи свои представители, които да отговаря за организационната работа. Тези представители участват в Общ Братски съвет. Общият братски съвет може да се състои от избраните отговорници плюс още пожелание нечетен брой хора избрани директно от всички участници в съветите. Важните въпроси е добре да се обсъждат от всички. Решенията да се вземат единствено с консенсус, а на Общия Братски съвет съответно с пълен консенсус. Ако не се получи такъв, разискванията е добре да продължават до постигането му – това е методът на квакерите. Дотогава, ако е необходимо се приема компромисен вариант за действие.

След като главните фактори са налице и има връзка между всички части, може да се пусне движещата сила на ентусиазма и вдъхновението в системата и да се пристъпи към конкретни действия. Има вероятност нещо да не заработи от първия път. Ето какво казва Учителят, когато говори за съветите: “Не се смущавайте, че опитът ви е излязъл несполучлив. Всеки първи опит е несполучлив. Знаете ли колко несполучливи опити е правил Господ? Ами че Той направи първия човек по свой образ и подобие, тури го в Рая, но опитът излезе несполучлив. Всякога трябва да знаете, че първият опит е подготовка за втори опит. Вие не се обезсърчавайте, защото ако разсъждавате тъй, всички ще започнем да изпадаме в едно замаяно състояние и да усещаме тежест в главата си.” Така че смело напред – “без страх и без тъмнина в Любовта безгранична!”

3. Фактори за вътрешна организираност.

3.1. Любовта. Ние искаме да се организираме, за да работим. Тази организираност може да бъде механична, когато няма тясна вътрешна връзка между частите и органична, т.е. вътрешна, както е при растенията, които имат вътрешното знание да се организират, за да растат. Ако обаче в тази вътрешна органична връзка няма съзнание, т.е. няма разбиране между частите, не се постига целта. Великият закон вътре в Природата е следният: Всички ония, които започват с механичен начин на организиране, се увеличават отвънка, а всички ония, които започват с органичния, се увеличават отвътре. Знание, което ние добиваме отвън, лесно може да се заличи, а знанието, добито чрез великия опит на Любовта, никоя сила не може да го заличи. Един мъдрец казва, че онова което убива Любовта е одумването, жестокостта и суеверието. Те действат обратно – като разединяваща и деструктивна сила. Ние сме части от един организъм и всяка изолация или отблъскване на когото и да било, рефлектира съответно върху целия организъм. Искаме или не, всеки от нас е носител на определен заряд като за това си има собствена, строго определена само за него функция в Цялото. Никой няма право да се произнася за останалите органи и части на това Цяло. В нашето общество целият организъм страда, защото частите му са разпръснати и липсва сцепляващата сила на Любовта. Това на практика показва, че няма все още обособено цяло, а само отделни части.

3.2. Мъдростта. Другият необходим фактор за пълноценното съществуване на организма е Мъдростта, чийто изразител на физически план е мозъкът. Той е органът, който трябва да се занимава с връзката и организирането на частите, иначе между тях ще възникне безредие и противоречия. Такава е функцията на ръководителя в едно общество, той е мозъкът, който трябва да координира тази връзка в целия организъм. Това обаче става единствено и само по Законите на Любовта.

3.3. Истината. Третият фактор е Истината. Тя е отговорна за ролите, които изпълняват всички отделни части в един организъм. Тези роли условно се разделят на главни и второстепенни, на господари и слуги, но тяхното съществуване е немислимо едни без други. Главната функция на Истината обаче е движението. Ето какво казава Учителят: “Във Вселената всичко се движи, но общата посока на всичко се дава от Истината. В нея не се допуска нито за миг колебание, защото всяко колебание е съдбоносно. Най слабото движение на отделния човек, така е свързано с други движения, че и при най-малкото поколебаване може да стане катастрофа – става пресичане пътищата във Вселената. Всички същества, които не живеят според Истината, имат желание да се движат безразборно. Затова Природата ги е ограничила. А Истината подразбира движение в определена посока – посоката, в която всичко във Вселената се движи – от граничното към безграничното и безначалното.” При нас, като че ли се наблюдава нещо характерно и за света като цяло – всички части на Общия организъм са със собствено мнение и се движат, както им харесва за момента. Освен това всяка част се стреми естествено да бъде главна. Това на свой ред поражда редица катастрофи и сътресения, които без съмнение се усещат от всички.        

4. Необходими първи стъпки.

4.1. Първото и най-важно нещо е да станем проводници на Любовта помежду си – т.е. да се сцеплят частите, които в момента обикалят произволно в пространството. Тогава ние ще влезем във великия принцип на Братството. В утринното слово “Единственият център” от тома “Съгласуване на мислите” Учителят говори за Любовта като едноцентрова, за Мъдростта като трицентрова и за Истината като двуцентрова. Там той казва: “Щом Любовта е едноцентрова, братство ще има. Щом дойдем до Мъдростта, братството излиза вече, там има ученичество. Щом дойдем до Истината, там има господари и слуги.” Т.е. ние единствено в Любовта сме равни и там трябва да търсим опорни точки да се съчетаваме, тъй като само в Любовта е идеята за Братството. В Мъдростта всеки е на различно интелектуално ниво, а Истината работи с два центъра.

4.2. Друго важно нещо е идентификацията и самоопределянето ни в т. нар. Цяло. Най-добрият начин за това е изтъкан в принципа на синархията. Всеки от нас трябва да си избере и определи област, в която е специалист, където най-добре би допринесъл за собственото си и общото повдигане. Когато всеки си е на мястото, безотговорността и инерцията, едни от най-големите ни проблеми, ще спрат да съществуват. Ако нещо не върви в общия организъм винаги ще има носител на отговорност. Така много лесно може да се установи къде и каква е причината на всичко, тогава и лесно ще може да се реагира по адекватен начин. В този момент ангажираността е много важна и хората е добре да бъдат подготвени, че в началото процесът вероятно ще е труден и мъчителен. Основното правило тук е никой да не се отказват, защото всеки носи отговорност за успеха на групата. Ако има недоволни от начина, по който се развиват нещата е добре да не се премълчава, а свободно да се изразява неудовлетворението ни, а не просто да си тръгнем. От нас се очаква да останем заедно и в периоди на съмнения, тревоги, гняв, депресия и дори отчаяние.

4.3. Третата важна стъпка е ръководството. Постигането на единение е невъзможно, ако членовете на общността разчитат единствино на ръководителя да ги учи и да носи и тяхното бреме от задължения. Всеки от нас е еднакво отговорен за успеха на съвместната ни работа. Но хората поначало предпочитат да се осланят на ръководител, който да им казва какво да правят, вместо сами да решават за себе си. Желанието за властна или бащинска фигура може да бъде толкова силно, че групата да разпъне на кръст ръководителя, отказващ да отстъпи пред исканията им. Истинският лидер обаче трябва да се откаже да води. Колкото и парадоксално да звучи, силен лидер е онзи, който е готов да поеме риска и дори да посреща с радост обвинението, че не притежава лидерски способности. Много важно е да не се поддаде на изкушението да стане такъв ръководител, за какъвто го обявява групата. Трябва да се стерми да се освобождава от потребността да контролира.

Понеже групата е нещо повече от съвкупността на частите си, т.е. тя е самостоятелен жив организъм, ръководителите трябва да съсредоточават вниманието си върху нея като цяло. Обикновено няма нужда да се занимават с проблемите и самоличността на отделните членове. Затова общото правило е, че ръководителят трябва да ограничи намесата си до тълкуване на груповото, а не на индивидуалното поведение. А целта на всяка намеса е не да се каже на групата какво да прави или да не прави, а да осъзнае тя поведението си. Една от последиците на подобен стил ръководство е, че другите се научават също да мислят за групата като цяло. В началото малцина притежават колективно съзнание, но когато достигнат до единение, повечето вече се научават да мислят за групата като за организъм. Спазвайки друго общо правило за ръководството, формалният ръководител трябва да осъществи намеса само ако проблемът не е по силите на останалите. Иначе групата не може да се превърне, в общество, където всички са лидери. И обратното, напълно развитата общност е изцяло в състояние да разрешава проблемите си, без да има един определен ръководител.

5. Възникване на общност.

5.1. Понятие за общност – група от хора, които са се научили да общуват открито помежду си, свързани от взаимоотношения по-дълбоки от маската на хладното самообладание и искрено отдадени на това “да се радват и скърбят заедно”, “да намират радост един в друг и да я съпреживяват”. Общността е свързана с радостно усещане и свобода човек да бъде себе си. Всеки може свободно да дава израз на тревожността, на потиснатостта и безпомощността си. Общността е място, където и всеки може да споделя тези чувства, без да изпитва вина или страх, а за това ще бъде обичан още повече.

Тя се подчинява на строги закони, но в нея има нещо, което е мистично, загадъчно, непроницаемо. Затова истинската общност не може да бъде дефинирана. Тя е нещо повече от съвкупността на своите членове. За да може въобще една група да се превърне в общност, необходима е висока степен на ангажираност, а да се запази, нужно е всеотдайно ядро. Свръхорганизираноистта е противопоказна за общността. Процесът, при който група хора се превръщат в общност, е закономерен. Винаги, когато групата действа в съгласие с определени, ясно формулирани закони или правила, тя се превръща в истинска общност. Думите “общувам” и “общност”, макар че са глагол и съществително, идват от общ корен. Принципите на доброто общуване са основни принципи и при изграждането на общност.

5.2. Необходими изисквания за постигане на общност. Членовете на групата трябва да се въздържат от обобщаващи изказвания, да говорят открито, да показват уязвимостта си без страх, да избягват опитите да лекуват другите и да им проповядват, да освободят съзнанието си от всичко ненужно, да изслушват от душа останалите и да приемат болезнените преживявания наред с приятните.

5.3. Общността като дух (егрегорът). За повечето от нас това означава борбеност, състезателност, шовинизъм. Но това разбиране е принципно погрешно и повърхностно. Вярно е само в едно отношение – членовете на група, достигнала равнище на истинска общност, наистина се радват на себе си като трайно обединение и са открили колективно нещо много ценно. Но група обладана от конкурентен дух по дефиниция не е общност. Конкурентността винаги предполага елитарност, докато истинската общност е отворена. Ако има врагове, значи е започнала да губи от духа си на общност (ако въобще някога го е имала). Истинският дух на общността е дух на любов, мир и хармония. Някакво спокойствие обзема групата и хората като че говорят по-тихо, но по някакъв странен начин гласовете им се чуват по-ясно. Има периоди на мълчание, но то никога не е напрегнато. Всъщност мълчанието се посреща с радост. Духът на общността не се разглежда като чисто човешки дух или като продукт на групата. Смята се, че той е нещо външно и независимо от нея и се спуска върху й както Светият Дух се е спуснал върху Исус при кръщението му под формата на гълъб. Но това не означава, че идването на духа е случайно и непредсказуемо. Той може да се спусне и да пусне корен само в плодородна и добре подготвена почва.

6. Примерни модели на общност. Общността не е нещо, създадено веднъж завинаги. Отстъпленията са естествени. Дори при най-опитните групи тя ту се създава, ту се разпада. Във всеки жив организъм е нормално да съществува някакво напрежение. В общността като нещо живо, също трябва да има непрестанно движение. Борбата й да запази напрежението най-често се характеризира със следните параметри: брой на членовете; структура; власт; отвореност; интензивност; ангажираност; индивидуалност; дефиниране на задачите; ритуали; Като цяло обаче трайните общности, като нашата например, трябва постоянно да се изграждат и преобразуват в зависимост от реалностите, за да просъществуват и да останат жизнеспособни.

6.1. Трайна общност от духовен тип. Най-познатата ни представа за общност от такъв тип е комуната. Тук престоят на членовете е постоянен, животът им е тясно взаимообвързан и степента на взаимодействие е много висока и интензивна. Въпросът с властта е застъпен в минимална степен, а ръководството е по-различно  в сравнение с повечето общности с интензивен живот от такъв мащаб. Ключът към успеха тук е твърдото придържане към вземането на решения с консенсус. Но проблемът с ръководството е съпътстващ при такъв тип общности, за да бъде той разрешаван във всеки един момент адекватно с оглед изискванията на времето и конкретната ситуация.

Обичайно за големите общности с интензивен живот е да има само наченки на структура. Ежедневието протича в строго определен ред – от сутрешното време за размисъл и религиозната служба през работата и вечерното събиране до късната молитва. От друга страна тук няма никакви формални структури и ръководители. При това почти пълно отсъствие на структура комуната може да функционира благодарение на времето, посветено на общуването между членовете й, което позволява вземането на единодушни  решения по практически всички въпроси. Проблемът с нарастващия брой на членовете се решава като хората се разделят на по-малки самостоятелни комуни без централизирана намеса. Комуната е умерено отворена, като има само диференциация от типа оглашени, слушатели и съвършени. Но така или иначе отвореността си остава постоянен източник на  търсене на най-вярното решение. Същото се отнася и до индивидуалността. Отделни членове могат да се отдадат на някакви обществени дейности, но само със съгласието на цялата общност. Други индивидуални искания могат да бъдат отхвърлени. Не се поощрява обособяването на членове в групи и се държи на традиционните обети за бедност, целомъдрие и послушание. Що се отнася до обетите комуната изисква от членовете си висока степен на ангажираност, каквато рядко се очаква от членовете на общност с по-малко наситен живот. Комуната в сравнение с други религиозни общности може да се определи като “смесена” – нито изцяло светски активна, нито изцяло мистична и съзерцателна. Задачите й могат да бъдат много и разнородни: взаимна подкрепа, съвместен труд, провеждането на общи религиозни служби, индивидуално духовно развитие, понякога и обществена дейност. Комуната си поставя една единствена първостепенна задача, по отношение на важността, която тя отдава на самата общност. Ритуалите са разнообразни и са свързани както с ежедневието, така и с определени сезони и дати през годината. Но това е важно условие за успешна общност – членовете й да се радват и да празнуват често и то с удоволствие.

6.2. Трайна общност от светски тип. При такъв тип общност броят на членовете, за разлика от комуната, не е проблем. Поради голямото текучество на своите членове – които си имат свой живот и кариера – ядрото не се разраства значително, така че да попречи на задачата членовете да се подкрепят взаимно. Това е група с ниска интензивност на срещи – например 2 часа  седмично. Някои истински общности се поддържат с ежемесечни сбирки, но трайността им като цяло не е много голяма. Тук е възможна отвореност, колкото въобще е възможна за една общност. Всеки, който се интересува,  може да се включи. Няма процедури за приемане, нито етапи, както в комуната. Дори “приходящите” са пълноправни членове. Индивдуалността е възможна в най-широк спектър, недопустимо е само грубото противообществено поведение. Ако животът беше по-наситен, положението ще е по-различно, но 98% от времето си членовете прекарват извън общността, затова различията в начина им на живот по никакъв повод не се отразява на функционирането на групата. Тук оцеляването като общност е възможно само при наличието на всеотдайно ядро, което от своя страна отразява едно общо правило за общността. За да може въобще една група да се превърне в общност, необходима е висока степен на ангажираност, а за да се запази, нужно е всеодайно ядро.

Този тип общност се характеризира със сравнително опростена структура и организация. Всяка сбирка протича в някакво помещение, веднъж седмично, започва и завършва в определено време. Но не бива да се забравя, че общността е несъвместима както с пълното отсъствие на всякаква, така и с наличието на строго определена структура и организация. Ако няма такива, цари хаос. Ако са строго фиксирани, преходът към общност става невъзможен. В такава група сбирките започват и завършват с две минутно мълчание или с молитва, но после няма предварителен план – никой не знае кой ще заговори пръв и за какво. Единственото изискване е откритостта и искриността. Тук почти не се упражнява власт. Формалното ръководство и организацията са на много ниско равнище. Всички решения се вземат с единодушие – по това тази група си прилича с комуната. Общностите могат да съществуват и при по-висока степен на формално ръководство, но авторитарното е несъвместимо с истинската общност, в която се признават способностите на всеки от членовете и според тези способности всеки играе ролята на ръководител.

Ритуалите в такъв тип общност не са много. Има встъпително мълчание и заключителни молитви (които са дълбоко лични), но иначе не се спазват никакви ритуали. Отсъствието им до голяма степен се дължи на факта, че тази група има много висок показател по дефинирането на една-единствена конкретна задача – взаимната подкрепа. Не се организират съвместни празненства, нито има лечителски амбиции. Въпреки това по време на сбирките присъства много смях и за мнозина участието в групата е целебно.

7. Продължителност на живот на общността. Понееже истинската общност има толкова много достойнства, поддържането й възможно най-продължително време е идеалния вариант. Но така е само по принцип, т.е. не за всяка общност е непременно най-целесъобразно да се стреми да просъществува вечно. Също като хората общностите са организми с различна продължителност на живота. Времетраенето на съществуването на една общност е мярка за успеха й, аналогично с човешкия живот, който е мярка за реализация. Общностите имат оптимална естествена продължителност на живота, която варира в зависимост от целта на създаването им. Как може една такава група да реши дали е готова да престане да съществува, или просто е в упадък, от който може да се въздигне като предприеме промени и си възвърне духа? Няма формула, която да я освободи от вземането на това мъчително решение, както няма и за отделния човек. Но има няколко полезни принципа:

7.1. Първият е въобще да се постави въпросът, че всичко рано или късно има край. Да не се забравя смъртта като възможност, не толкова ускорява напускането на този свят, колкото прави живота по-пълноценен. Дълготрайната общност, готова да посрешне очи в очи плашещата перспектива да загине, може или да се бори по-енергично за своето оцеляване и обновление, или да реши да приключи съществуването си красиво, без агония.

7.2. Вторият принцип изисква време да се изчака, за да се види дали в духовно отношение няма да се появи друга задача, която да даде нов тласък на живот.

7.3. Що се отнася до задачата, последното правило за общността в упадък е да се запита дали избягва мисията си, или вече няма такава. На този въпрос не винаги е лесно да се отговори.

Въпросите около поддържането и разпускането на общността са свързани с явлението, наречено създаване на врагове. Този процес започва, когато загубила духа си на общност група се опита да си го възвърне, създавайки опасност – мним враг, който реално не съществува. Това е може би най-разрушителната форма на човешко поведение. То е свойствено и на отделните хора и на групите. Последиците са еднакви и за едните, и за другите. Макар отначало да подпомага привидно функционирането на групата, то е симптом на разложение и смърт. Групата е престанала да бъде истинска общност. Тя става все по-елитарна, вместо да се отваря. Става “ние срещу тях” и любовта изчезва. А създаденият въображаем враг скоро се превръща в реален.

За да се запази, истинската общност трябва да бъде винаги бдителна, и да внимава за действието не толкова на външни, колкото на вътрешни враждебно настроени сили. Тя трябва по-скоро да се бори за доброто, отколкото срещу злото. Ако група, която преди е била общност, установи, че се е отдала на фабрикуването на врагове, трябва сериозно да се замисли дали не е дошло време да престане да съществува, или това е знак, че трябва да бъде осъществена радикална промяна. По-добре е да се сложи край на традиции, които някога са били добри, вместо да се подхранва разложението, силите на омразата и разрушението, тъй като нашата задача – важната, основната, решаващата ни задача – е да се превърнем от обикновени социални същества в общностни същества, т.е. да пробудим нашето колективно съзнание. Само по този начин човешката еволюция ще продължи.