Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Емлия Илиева-Крайнова

Повечето хора вече знаят, че в комуникацията по-голяма част от информацията се предава не през думите, а през цялостното излъчване на човека, който говори. Казано по друг начин това означава, че не са важни толкова думите, които използваме колкото енергията, с която ги казваме.

Във връзката с новородени, бебета и деца до 3 години родителите често казват за децата си, че  „всичко разбират”. И това е така не толкова заради значенията на думите, колкото заради енергията на родителите, които децата усещат и спрямо която реагират. Съответно въпросът „С каква енергия се обръщам към детето си?”  е много по-важен от това какво ще му кажа.

Ако сме изнервени от работа, да речем, и искаме да успокоим плачещoто си бебе със сетните сили, които са ни останали, то ще усети изтощението ни, нетърпението ни, желанието ни да спре да плаче, ако може веднага, защото нямамe сили да го слушамe. Така вместо да усети нашата готовност за подкрепа и емоционална сигурност, стабилно рамо, на което да поплаче, ние му предаваме усещането, че сме до него, но не сме на разположение.  

За бебетата всички сме ставали свидетели на това как плачат в едни хора и са спокойни в други. Тогава казваме, че бебетата „харесват” едни и „не харесват” други. Истината е, че те усещат кои хора наистина са там за тях и кои са там само физически, но не и емоционално.
Какво е живо в мен сега?

 „Какво е живо в мен сега?” е въпрос­ – спасителен пояс за всеки родител, който иска да присъства за децата си и да гради с тях връзка, в която децата усещат, че са на разположение с пълната си подкрепа, сила и енергия. Защото, ако избираме да сме честни със себе си, ще можем да си признаем имаме ли или нямаме ресурс в момента да се свържем с децата си по начина, по който искаме, да им дадем емоционална опора и сигурност, или не. И колкото и парадоксално да звучи, дори само да си признаем, че нямаме толкова енергия колкото би ни се искало, ни дава повече енергия отколкото всеки опит да скрием истината, че сме изтощени. Този въпрос може и да е начало на един процес, който в ненасилствената комуникация (ННК) наричаме емпатия към себе си и в който:

Зачитаме „живите неща” в нас т.е. признаваме това, което наистина ни се случва.
Да можем да обърнем внимание сами на себе си и да си дадем отговор на въпросите: „С какво са заети мислите ми? В какво емоционално състояние се намирам сега?”  е път за свързване със себе си, който подпомага това да имаме на разположение повече енергия за нещата, които избираме да правим.
 

След това търсим какви са корените на емоциите, които преживяваме.
Да можем да си кажем „Разочарован съм, защото бих искал/а да намеря начин, в който работата ми да ми позволява да имам достатъчно ресурс и за семейството си.” Или „Тъжен съм, защото имам нужда да вярвам, че правя най-доброто, което мога за детето си.” са възможни фрази от вътрешния ни диалог, които без да бъдат дори изказани навън позволяват да освободим енергията си, така че да сме на разположение за настоящия момент.

Пълноценното свързване между хората по принцип и между родители и деца зависи в много голяма степен от това доколко това свързване става посредством пълната енергия, която можем да дадем.

Силата на присъствието, да съм напълно на разположение за другия в даден момент определя и дали можем да дадем емпатия на другите. Тя е критерий за това имаме ли достатъчно емпатия за себе си. И не случайно Кришнамурти казва „Най-големият подарък, който можем да дадем на другите е емпатия.” Със сигурност това може да се перифразира на „Най-големият подарък, който родителите могат да дадат на децата си е емпатия.” Първата стъпка в това е честен отговор на въпроса „Какво е живо в мен сега?”