Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Местоположение – домът на Мария Митовска, София.

Дата – 23. 04. 2010 г.

Време – следобед от 17 ч. до 19 ч.

Участници:

1. Мария Митовска;

2. Георги Христов – въпроси.

Разговорът е редактиран и одобрен от Мария Митовска в настоящия си вид на 19.10.2013 г.

 

Коя е Мария Митовска? Тя попада в средите на братството още като студентка, някъде през 60-те години на ХХ в.. По професия е медицински научен работник и това по нейните думи я прави активно питаща и търсеща: „Аз се занимавам с наука, и задавах много сериозни въпроси. Обикновено контактувах с тези, които можеха да отговорят на въпросите ми, възникнали след прочит на беседи.“

Учи пряко Паневритмия от Катя Грива: „Катя Грива ме е учила. В дома на Дора Иванова Катя Грива ни обучаваше, беше цяла зима – всички детайли ни показа.“ Познава добре Милка Периклиева и до ден днешен е близка приятелка с Марта Периклиева, нейна пряка племенница. В областта на Паневритмията през годините активно работи също с Елена Андреева, Мария Тодорова, Анина Бертоли и др. През 1977 г. на Рила участва във филм по Паневритмия, който е и единствен от онова време.

От началото на 90-те години и до днес има преки ангажименти към чужденците в Братството, главно говорещите английски. Личен познат и приятел е с Барнаби и Алисън Браун, с Филип Кар-Гом и тогавашната му съпруга, с Дейвид Лоримър и др.  Прави връзка в Америка с Ернестина Сталева и Виола Бауман. През 1990 г. Крум Въжаров й предава готовите  материали за издаване на първата Паневритмия след промените и на практика първата след 1938 г. Това се случва през 1993 г..

Има няколко лични срещи с Я. Менцлова в Париж. На тези срещи тя отново е обучавана с идеята да показва упражненията възможно най-точно и прецизно.

От нейното издателство „Всемир“ излизат всички т. нар. „извънредни“ беседи като „Ходете във виделината“, „Кротките“, „Тихият глас“ и др. Последната книга на М. Митовска излезе съвсем наскоро през втората половина на 2013 – Живата връзка – спомени за Учителя Беинса Дуно от Кр. Въжаров“

 

Г. Х. – Според теб кой е най-компетентният човек  измежду живите в момента за живота на Ярмила Менцлова?

М. М. – Не мога да кажа, защото тези, които бяха нейни приятелки – Ема, Минка, Антония, Възкреса и др. от нейното поколение си заминаха. Майката на Ема беше женена за французин, с втори брак. През времето на комунизма никой не пускаха да пътува. Обаче нея я пускаха, защото майка ѝ е във Франция. Чрез нея се осъщестяваше кореспонденцията с Ярмила. Ема беше много близка с Ярмила и беше учила многократно Паневритмията с нея както във Франция, така и в България, преди Ярмила да замине.

Г. Х. – Добре де, на първо време я ми кажи какви са твоите спомени? Ти лично се познаваш с Ярмила Менцлова, нали?

М. М. – Аз я познавам, виждала съм я. 

Г. Х. – Коя година?

М. М. – Мисля, че беше 1982 г.

Г. Х. – И къде се видяхте?

М. М. – В Париж. Бате Крум ме заведе в нейната къща.

Г. Х. – Той тогава беше във Франция?

М. М. – Да. По някакво стечение на обстоятелствата с помощта на Небето му разрешиха да замине за Франция за три месеца или повече … 

Г. Х. – И вие се засякохте просто така?

М. М. – Да. Аз отивам за 20 дена и той е там точно по това време.

Г. Х. – А ти с Крум отпреди ли се познаваш?

М. М. – Аз се познавам с него много отпреди това. Не мога да кажа точно, но още от началото, когато бях съвсем младо момиче.

Г. Х. – А Крум ли основно работеше с младите хора?

М. М. – Имаше и други. Аз се занимавам с наука, и задавах много сериозни въпроси. Аз обикновено контактувах с тези, които можеха да отговорят на въпросите ми, възникнали след прочит на беседи. Единият от тях беше Крум … 

Г. Х. – И добре, отиваш във Франция и …?

М. М. – Аз отивам във Франция, но бате Крум беше заминал преди мен. Когато пристигнах в Париж, тогава се уговорихме за среща с него и той ме заведе в къщата на Ярмила. Там тя живееше с друга жена. [Велика Димитрова].  

Г. Х. – Живееше в къща, така ли?

М. М. – Това беше малка кооперация.

Г. Х. – В центъра?

М. М. – Да. Другата жена, с която живееше, я нямаше. 

Г. Х. – На широко ли живееше?

М. М. – Много скромно. Това беше нещо като хол, отгоре имаше стъкла, сигурно беше последният етаж. Но не беше много високо, нямаше асансьор, качвахме се така по стъпалата.

Ярмила е изключително мил човек, одухотворен …

Г. Х. – Това жилище не е нейно, нали?

М. М. – Не, тя живееше при тази жена …

Г. Х. – Това е наш приятел, последовател на Учителя?

М. М. – Мисля, че не е била последовател на Учителя, но е била много близка приятелка на Ярмила. Българка е и тя е помогнала за издаването на книгата ѝ.

Г. Х. – Каква е по произход Ярмила?

М. М. – Чехкиня е. Тя имаше един братовчед – Йожката, при когото ходехме да учим пеене …

Г. Х. – Не е жив вече?

М. М. – Той беше по-възрастен от бате Крум. Много отдавна си е заминал. Беше певец. Явно са интелигентен род, за да я пратят в Париж да следва. Това означава, че родът е бил заможен.  

Г. Х. – За първи път вие с нея се видяхте къде?

М. М. – В нейната квартира в Париж, там, където ме заведе бате Крум.

Г. Х. – А тук в София имали ли са голяма къща?

М. М. – Сигурно. Семейството на бате Крум са имали много голяма къща в Павлово. Баща му е бил професор по физика, а майка му е завършила в Константинопол висше училище за момичета.

Г. Х. – Какво е Павлово?

М. М. – Павлово е преди Княжево, по княжевската линия.

Г. Х. – И те се познават от ученици? 

М. М. – Да. В един квартал живеят, учат в едно училище – в Павлово. И тя е оттам. 

Г. Х. – И после тя какво завършва?

М. М. – Вероятно те са поддържали някаква връзка през годините, но аз не знам подробности. Но когато тя вече е станала по-голяма и е проявила някакъв интерес, бате Крум я е завел при Учителя. 

Г. Х. – А това коя година е?

М. М. – Мисля, че е 1938 г., това е преди писмото на Боев.

Г. Х. – Завел я е на „Изгрева“, ти си сигурна в това?

М. М. – Това ми го е разказвал бате Крум поне 4-5 пъти. Той казва така: „Заведох Ярмила, защото тя пожела!“ или не знам точно по какви причини, но той я представя на Учителя. Те са били на поляната и Крум казва на Учителя, че тя е танцьорка, която следва в Школата на Айседора Дънкан. Тогава Учителя е казал на музикантите (може да е било около Паневритмия) да засвирят някое упражнение от Паневритмията. Ярмила е започнала да играе със същите движения, без никога да ги е виждала. Тогава Учителя се обърнал и казал: „Вижте, рекох, какво съответствие има между музика и движение. И който има талант да може да превърне музиката в движение, той намира точните движения на дадената музика.“ И понеже Ярмила има невероятен талант …        

Г. Х. – Добре, тя кога следва в Париж?

М. М. – Предполагам – 1936, 1937, 1938.

Г. Х. – А какво точно следва?

М. М. – Тя следва в школата на Айседора Дънкан, това е школа на т.нар. „свободен танц“.

Г. Х. – А. Дънкан е американка, но има школа в Париж?

М. М. – Да. Ярмила следва в тази школа, която за времето си е била престижна и световноизвестна. 

Г. Х. – Хипотетично това следване може ли да е след 1939 г.?

М. М. – Не мога да кажа, но е факт от писмото на брат Боев през 1939 г., че не е имала връзка с братството. Нейната връзка е била главно чрез Крум Въжаров.  

Г. Х. – Коя година е родена тя?  

М. М. – Крум Въжаров е 1908, а те са били връстници. Може да имат една-две години разлика, но … Може да се потърсят точните данни.

Г. Х. – И тя само с това се е занимавала? Има ли висше образование?

М. М. – Това ѝ е висшето образование – „свободният танц“.   

Г. Х. – Те всъщност кога се женят с Крум?

М. М. – След като си заминава Учителя. Тя се връща от Париж. 

Г. Х. – Деца не са имали?

М. М. – Не. Тя многократно пътува до Париж и се връща. След 9.09.1944 г. стои известно време … Ярмила е изключително отдадена на професията си. За нея това е смисълът на живота. Тук не е имала възможност да танцува този „свободен танц“. 

Г. Х. – Нали ти казах какво открих – 1961 г. тя е хореограф-постановчик в Народния театър.

М. М. – Тя е работила във ВИФ и е правила тези неща, но това не я е задоволявало. 

Г. Х. – Във Франция какво толкова е правила?

М. М. – Не зная. Сигурно е работила нещо, но какво … Аз такива работи не съм ги питала. Понеже нямах кой знае колко време и исках да се занимавам с нея само с Паневритмията и въпроси за Паневритмията.

Г. Х. – Добре де, аз ще питам Гобо или някой друг …

М. М. – Те са се запознали с нея доста по-късно, защото те не живеят в Париж, а някъде на юг в Алпите. Как са се запознали, те ще ти кажат. Но Ярмила, това ми го е казвал вече бате Крум, го е завела при Гобо, защото там има условия да се работи. Имат голяма къща сред природата, в планината и там те обучавали разни хора на Паневритмия. Крум и Ярмила са прекарали известно време там. Така бате Крум се е запознал с тях и после те дойдоха в България и аз се запознах с тях. Оттогава те идват многократно тук, но аз не зная добре френски и общуването ми с тях е малко затруднено.

Г. Х. – А Крум коя година си замина?

М. М. – 1991.

Г. Х. – Значи преди да издадеш Паневритмията. Тя има две издания, нали? 1993 и 1995.

М. М. – Да, защото аз не можех да се оправя. Същата година почина бате Крум, баща ми и брат Борис. Това беше като крах за мене. Той остави ръкописите и аз обещах пред него, че ще ги издам. Обаче е проблем, че аз не пиша на пишеща машина и трябваше да ми ги напишат машинописци и т.н. Освен всичко друго, аз бях в много тежко състояние … Просто отне време – най-много време отнеха фигурите …

Г. Х. – Нали с Дейвид Лоримър нещо сте направили?

М. М. – Тези фигури бяха направени от Дейвид Лоримър и аз го помолих спешно да ги изпрати, за да ги прегледа и бате Крум, преди да си замине. Оказа се, че там има грешки и ние ги поправихме.

Г. Х. – От какво си замина той?

М. М. – Нищо не казаха лекарите, нищо не пишеше на смъртния акт, но нещо малко сърцето му се влоши …За мене просто времето му дойде да си замине. Аз това видях и при баща ми, и при други близки – като дойде моментът, когато трябва да си заминават, започва да ги боли цялото тяло и така … Та той поправи тези фигури, обаче трябваше художничката да ги нарисува. Тя живееше в Шотландия и това беше доста сложно …

Г. Х. – Добре де, нали Дейвид поправи нотния текст?

М. М. – Не зная … 

Г. Х. – Е, как … с 40 такта е …

М. М. – Поправил ли го е?

Г. Х. – Разбира се!

М. М. – Той е правил Паневритмията по Ярмила, защото бате Крум му каза по Ярмила …

Г. Х. – Вие защо сложихте този нотен текст?

М. М. – Аз го сложих фототипно. Първо защото ако трябваше да давам на някой да прави нотите, трябваше да чакам още пет години, аз не разбирам от ноти … 

Г. Х. – На Ярмила е готова …

М. М. – Е, да взема нейното да го копирам, то си има права.

Г. Х. – Какви права – нотният текст?

М. М. – Сигурно съм сбъркала … [усмихва се]

Г. Х. – Може би много неща щяха да се разрешат …

М. М. – Аз фототипно издадох това, което е издадено по времето на Учителя и говорих с музикантите. Аз казах така: „Аз не съм музикант, нека те да ми кажат какво да сложа.“ Знаех много добре, че там има разминаване, но съм сложила забележки. 

Г. Х. – Така нищо не е станало, защото ти даваш обяснителни бележки, че всяко упражнение започва с десен крак, но отиваш на 41 такта, което обърква всичко.

М. М. – Разбирам … трябваше да се смени …

Г. Х. – А Ярмила го е направила!

М. М. – Да, тя го е направила …

Г. Х. – Вероятно сега нямаше да има никакви такива спорове. Иначе е чудесна Паневритмия …

М. М. – Когато я преиздам тази Паневритмия, тогава ще го коригирам това …

Г. Х. – Нищо не е коствало …

М. М. – Проблемът е такъв, че аз не съм музикант и нищо не разбирам и затова не се наемам.

Г. Х. – Но ти играеш Паневритмия …

М. М. – Играя, не играя, трябва да се направи от професионалист. Музикант да ми направи всичко и аз да пиша еди-кой си професионалист-музикант направи това и това е негова отговорност. Това, което не ми е професия и не го разбирам на професионално ниво, не го издавам. Просто не мога, може да си кажа мнението устно, обаче в писмен вид да го дам на хората, не мога. За мен е така, защото като знам какво значи да си професионалист и да работиш в еди-коя си област, колко е сложно, и да отиде някой, който не разбира …

Г. Х. – Малко се отплеснахме … Стигнахме до момента, в който ти пристигаш при нея, влизаш в къщата и я питаш … Една среща ли имахте?

М. М. – О, не! Няколко срещи за тези 20 дена. После ходихме в един парк да играем Паневритмия.

Г. Х. – И какво? Първото ти впечатление от нея, като се видяхте?

М. М. – Много лъчезарен и светъл човек. Беше много интелигентна.

Г. Х. – Добре ли говореше български?

М. М. – Много добре си говореше български, имаше вече някакъв лек френски акцент. Тя е живяла толкова дълго време там. Това, което прави впечатление, е, че тя имаше изключително изящни и пластични движения. Просто самата тя, походката й, излъчването й. Когато тя си премества ръката по определен начин, това го прави с такъв жест, все едно че някой жрец …  

Г. Х. – Тя е била към седемдесет и няколко годишна …

М. М. – Да! И въпреки всичко имаше такова излъчване…

Г. Х. – Образът ѝ приближава ли се до този на снимките?

М. М. – Аз я видях на седемдесет и няколко години, а снимките са направени 40-те или 50-те години. Тогава тя е била около 40 години сигурно.

Г. Х. – Тези снимки, които ги издадоха в Паневритмията от 2004 г.?

М. М. – Да! 

Г. Х. – От коя година са тези снимки?

М. М. – Между 1947 и 1954 г.

Г. Х. – А с този французин в нейната Паневритмия?

М. М. – С него са по-късни. Сигурно в периода около 1976 г. Да, така изглеждаше, както на тези снимки с французина – близко до това.

Г. Х. – Много добре е!

М. М. – Да, много добре. Просто за възрастта си изключително пластична. Аз като я видях и си казах: „Тази жена е с една глава над всички останали по начина, по който тя играе упражненията.“ При нея има непреривност, просто всичко се слива. Както един певец, който е от висока класа, като започне да пее и гласът му се лее … И ти усещаш това. Тука по същия начин. Тя като почне да играе, такова излъчване има! Но тя е обучена в това. Тя е обучена през тези 5-6 години, в които изучава „свободния танц“ на Айседора Дънкан, т.е. тя учи да може да пресъздаде музиката в движения – това е „свободният танц“. Аз съм виждала и една друга жена – Мелинда, която е американка. С нея се запознах в САЩ и ние много се обикнахме. Тя беше танцьорка от школата на Айседора Дънкан. Много се впечатли от Паневритмията и дойде да играе с нас. Подари ми една книга на Айседора Дънкан. Вижда се, че тази школа дава невероятна култура. Самата Ярмила прави подготовка, преди да започне тези движения. Значи за всяко упражнение тя ти казва да направиш това и това, за да може тялото ти да се настрои – както певците се разпяват. По същия начин и при нея. Тя прави предварителни движения, за да може тялото да се подготви, за да изпълни съответното движение в самия такт на музиката. Тя е тренирана – професия ѝ е.

Г. Х. – Ти насочи ли разговора нанякъде?

М. М. – Разговорът се състоеше в това, че аз трябва да уча Паневритмията, да ми я покаже. Бате Крум затова ме заведе.

Г. Х. – Е, как? Ти нали си я знаела преди това?

М. М. – Аз съм я знаела … и то с всичките съм играла – с Катя Грива, Елена Андреева и Мария Тодорова. 

Г. Х. – Я ми кажи нещо, докато сме на тази тема. Как, къде и кога се играеше Паневритмия през например 70-те  и 80-те години?

М. М. – Паневритмията винаги се е играла всеки ден в гората, където играем и сега.

Г. Х. – Имаше всеки ден?

М. М. – Да – от 22 март до 22 септември. Идваха хора от Държавна сигурност (ДС), гонеха младите хора и разни инциденти имаше, за които съм чувала ...

Г. Х. – Колко човека идваха?

М. М. – Възрастните всичките – 50-60 човека. Една голяма част дори и от възрастните не смееха да ходят, защото много ги преследваха.

Г. Х. – Млади нямаше много, ти например ходеше ли?

М. М. – Ходила съм, но не редовно.

Г. Х. – В други градове играеше ли се?

М. М. – Това не мога да кажа, трябва тях да питаш. Но това, което ние сме правели – всеки ден се играеше рано, а в събота и неделя ние си вземаме един касетофон или идват няколко музиканти и отиваме на Витоша на скрити места и играехме. Освен това ние си правехме на Витоша и лагери младежки и на тези лагери от юни месец сме на палатки на много скрити места. Там имахме 2-3-ма музиканти, цигулари, които също бяха студенти. Вземаха си цигулките и си свиреха там, упражняваха се. Свиреха ни сутрин. После ние слизаме за един час до долу и си отиваме в Университета.

Г. Х. – Но все пак ти си била научена на Паневритмия, играла си и Крум Въжаров те води при Ярмила, за да ти покаже упражненията? С тази цел?

М. М. – С тази цел отивам, за да ми покаже и тя упражненията. Една част ми показа в апартамента, друга – в парка. Първия ден аз много исках да видя какво тя прави и тя ми показа някои неща, обаче след това ходихме в парка.

Г. Х. – Какво ти показа първо?

М. М. – В началото „Мисли“ си спомням много добре, че ми го показваше [показва с ръце], много просто. Първото ми впечатление е, че начинът, по който тя си движи ръцете и цялото тяло … като че ли въздухът се размества. Просто тя има огромна сила в движенията. Не че ги прави бързо, напротив – тя ги прави много плавно, много изящно, много красиво. Обаче има силно въздействие, просто виждаш, че от това движение, което тя го прави, излиза някаква сила. Това е изкуство. А освен това, че тя го прави с тялото си, изглежда, че тя влага нещо вътрешно, силно – силна мисъл, силно чувство, за да може да изглежда движението така. Но това е част от танца ѝ.

Г. Х. – Вие само тримата ли бяхте – Ярмила, Крум и ти?

М. М. – Да. Музиканти нямаше. Тя ми показа няколко упражнения и после аз играех, а тя гледаше. И на другия ден пак отидохме … 

Г. Х. – Някакви корекции?

М. М. – Това, на което тя най-много акцентираше, беше да се правят предварителни упражнения, за да може тялото да изпълни движенията, както трябва. Ема ги знаеше всички тези предварителни упражнения, но аз не мога да ги покажа.

Г. Х. – Такива, които служат за разгрявка на мускули, стави и т.н.?

М. М. – Да може тялото да бъде пластично, но тя си имаше нейни упражнения, които сигурно ги е взела от тази школа. Не зная какви са. Но от нея съм запомнила това, което ти казах – първо се започва с походката, как ще ходиш.

Г. Х. – Т. нар. „паневритмична стъпка“ …

М. М. – Да. Трябва да стъпиш на пръстите и да преместиш тялото си. На тебе показвах ли ти го това?

Г. Х. – За „Изгрява Слънцето“ ли?

М. М. – Не! За всяко упражнение, при което ти стъпваш. Когато ти стъпваш, всяка стъпка е така [показва стъпката] – стъпваш и преместваш тялото (тежестта му) и тогава пак стъпваш. Ти не ходиш така [показва обикновен вървеж], стъпваш на пръсти и леко придвижваш тежестта на тялото на предния пръст на крака, на който си стъпил [показва го]. Стъпваш и придвижваш тежестта на тялото, то се получава нещо като полъх. Много е красиво. Искам да ти кажа, че този филм, който е правен [филмът от 1977 г. заедно с Григорий Кисьов], е преди да се срещна с Ярмила, той е от 1977 г. А с нея си изработих вече доста неща. Тя каза: „Първо трябва да се научиш това да правиш!“ И тогава вече се получава много красиво – стъпваш и преместваш тежестта. Тялото е опънато, всичко при нея е много особено, има някаква стойка. Просто изработено! Аз съм се старала да го правя като нея и почти бях го постигнала, но сега с проблема в крака вече тялото ми не е така пластично. Но млад човек ако го прави пред мене, аз ще му казвам и той може да го направи.

При Ярмила имаше много тънкости, изключителни тънкости. Докато с другите, те ми показват движенията и детайла, но при нея има мотивация за движението. Просто както те обучава един, който е професор … Много е жалко, че не може да се види днес този модел. Арлет Гобо е доста подвижна, не зная колко е работила Ярмила с нея …

Най-добре от всичките беше обучена Ема. Аз я извиках, когато тук започнаха да се карат и да викат кое упражнение как било, защото си казвам: „Сега да не би аз нещо да съм забравила, те всичките говорят едно и също, което не е вярно!“ Ема беше доста възрастна. Тя дойде, вкъщи, аз пуснах касетофона и Ема изигра Паневритмията. Тя направи същите детайли в движенията, каквото и аз знаех и тогава се успокоих!

Г. Х. – За кое упражнение става дума, за „Изгрява Слънцето“?

М. М. – Въобще! Защото те смениха много детайли.

Г. Х. – За първите десет упражнения?

М. М. – Ами първите десет! Гледах някой ги показваше и от 10 само 3 бяха верни. 

Г. Х. – Мен специално ме интересува за десен и ляв крак, самото „Отваряне“. Има голяма разлика. Ярмила го е направила много точно и симетрично. И аз за това бях  говорил с Венцислав Янков – пианиста от времето на Учителя [единия от виртуозните братя Янкови, които са взели благословение лично от Учителя]. Той лично ми каза, че са работили и са направили Паневритмия с 40 такта, каза още, че има запис на това. 

М. М. – Има, аз съм слушала такъв запис!

Г. Х. – Т.е. Ярмила го е направила. Добре де, тя как ги е обучавала, след като е издала така Паневритмията? Би трябвало да ги е обучавала да „отварят“ на 18-ти такт. Ярмила го е направила по следния начин – „отваряш“ на 17-ти такт дясна ръка с десен крак, на 18-ти такт нормално си „затваряш“ на ляв крак и после на 19-ти такт естествено отваряш с лява ръка на десен крак и така до края на упражнението. Така и „Освобождение“ си идва на десен крак. Това нещо аз съм го играл много пъти.

М. М. – Аз не зная с кои музиканти Ярмила е работила в Париж.

Г. Х. – Въобще този въпрос повдиган ли е в братството?

М. М. – Този въпрос е повдиган в братството драматично! Не помня кои години, но още всичко беше забранено [70-те години] и тогава имаше един Сашо Берендеев [архитект], а и преди това. Значи по две линии: едната – Сашо Берендеев беше написал цял трактат, но проблемът с него беше, че той никога не е виждал Паневритмия. Лично го познавам. Взел Паневритмията [1938 г.], с описанието на Милка Периклиева Паневритмията [1938 г.], Не е играл, не е виждал, взел текста и това, което пише там …, според описанията, което е абсолютно недостатъчно за човек, който никога не я е виждал. Той започна да играе пред нас едни упражнения, които бяха фантазии. Ние му казваме: „Сашо, какво правиш?“ – „То, пише така!“ – „Може да пише, но това е кратко описание и не е достатъчно!“ Той беше изцяло проучил тази Паневритмия и предложи някои неща за промени. Не съм в течение какви са му промените, но мисля, че не са ги приели. Мисля, че той също е повдигнал този въпрос за тези тактове. Повдигал го е! Той беше музикант и разбираше.

Другата страна, която повдига въпроса, са чужденците! И то главно чрез бате Крум, който знае два езика и беше връзката с тях.

Г. Х. – Той го е повдигал?

М. М. – Не той, а чужденците.

Г. Х. – А той как разбираше този въпрос, за това не е ли говорил?

М. М. – Сега ще ти разкажа. Тази Паневритмия от времето на Учителя – 1938 г е преведена от Виола Бауман на английски и е издадена в Америка, някъде през 70-те години [1979]. Аз познавам Виола познавам лично, ходила съм при нея. Тя си следва точно, както е Паневритмията от 1938 г.  

Г. Х. – Жива ли е още?

М. М. – Не, замина си. Видях я … И при Ерна [Ернестина Сталева] ходих, тя ме моли да отида. Мен ме закараха от Пенсилвания до Ню Йорк и ме върнаха – цял ден съм пътувала, за да се срещнем. Изключителна жена е Виола, много одухотворена. На нея Учителя също е казал да работи с Паневритмията. Те са били заедно с Ярмила в Париж при Михаил Иванов.

Г. Х. – Ярмила при Михаил ли е била?

М. М. – Тя е била за известно време, много кратко. Там е станал голям скандал с някакви момичета, … но вярно ли е, не зная. Те двете са били по време на този скандал. Не си спомням цялата история, но Михаил е бил затворен и тогава те са напуснали. Ярмила е била приятелка с Виола. Може би да са отишли на гости да се видят … Точно тогава е станал този скандал и те са си отишли от този център „Севр“, който е до Париж.

Г. Х. – Та Виола повдига този въпрос, понеже препечатва Паневритмията от 1938 г.?

М. М. – Да! И тя я превежда на английски и я издава там в Америка. Тя е българка, но името ѝ е Бауман, защото се оженва за един американец. Много мила и магнетична жена. Има една книга, която Виола е подписала на бате Крум. И тя, когато обучава чужденци, работи по тази книга. Идват тук в България и виждат, че се играе друго. И всички отиват при бате Крум, защото той знае езици. 

Г. Х. – Изданието на В. Бауман е по 1938 г.?

М. М. – Да, разбира се, само по нея. Аз ще ти я покажа. Тя е преведена дословно. Те играят така, както пише. Във Франция също е преведена тази Паневритмия от 1938 г. Не е издадена, но се разпространява между тези, които се интересуват. Тези чужденци, макар и по времето на комунизма пак си идваха в България, не така масово, но си идваха заради Учителя, заради мястото на Учителя … И всичко минава през бате Крум, защото той знае езици и защото е близък по линия на Виола или тя му казва: „Тия и тия са ми приятели, ще им се обадиш, защото те знаят езици.“ И тези чужденци повдигат този въпрос: „Защо тук пише така, а вие ги играете така?“

И тогава започва да се организира това събиране, на което аз не зная кои са били, защото всичко беше в пълна тайна. Така започват да обсъждат този въпрос – различията в описанието на „четирите сестри“ и това, което е издадено през 1938 г. Дълго време са се събирали …

Г. Х. – Това е през 70-те години?

М. М. – Може би тогава, не знам. Между 70-те и 80-те. Е, преди Ярмила да направи своята Паневритмия. И са се събирали, обсъждали … Само съм чувала за Асен Арнаудов, че е присъствал …

Г. Х. – Това ти го е разказвал Крум?

М. М. – Да! Той казваше: „Асенчо го поправи това!“ Това съм го чувала от възрастни братя...

Г. Х. – Кое е поправил?

М. М. –  Нотите! Той ги е поправил!

Г. Х. – Кои ноти?

М. М. – В Паневритмията на Ярмила вероятно той ги е поправил!

Г. Х. – Това е много важно!

М. М. – Разбира се! Той го е направил, на негова отговорност, защото той е писал нотния текст по времето на Учителя. И така те се събират да обсъждат дълго време какво да променят – дали движенията, дали нотния текст. Защото има различия, то се вижда. Сега няма какво да откриват Америка Антоанета Янкова и не знам си кой. Това се знаеше още тогава – вижда се, че има различия между традиционната игра и това, което е описано по времето на Учителя и музиката. Въпросът е бил: дали да се коригира нещо в музиката или да се коригират движенията – едно от двете трябва да се коригира, за да се напасне! Те го обсъждат толкова време … Това бяха хора, които имат преценка кой да присъства и кой – не! Така че за мен там са присъствали тези, които са били запознати много добре с Паневритмията – и музиканти, и изпълнители. Това са го обсъждали дълго време. Това, което те са обсъдили и решили, бате Крум накрая ми го даде и каза: „Това е окончателното ни решение!“  

Г. Х. – На тебе го даде?

М. М. – На мене го даде, да го издам! И това е тази Паневритмия, която аз издадох през 1993 г. Аз не съм сменила една буква от описанието. 

Г. Х. – Да де, обаче ти не си поправила нотния текст?

М. М. – Не съм, защото ходих да питам музикантите. Аз не мога да правя нотен текст, не съм музикант. Те всичките ми казаха: „Този ще сложиш“. Аз знам, че има различия … Съжалявам, че не съм сложила забележка. Аз го сложих фототипно, защото нямаше кой да ми напише нотен текст. Нямаше компютри, нямаше нищо … Единствената възможност беше да сложа фототипен текст, а и този, който избрах, беше най-ясен, да си призная [усмихва се]. Другият, от другата песнарка съвсем не ставаше … 

Г. Х. – Всъщност тази Паневритмия, която си издала, е по записки на Крум Въжаров, така ли?

М. М. – Описанието на движенията ми беше предадено от Крум Въжаров и то е направено главно според описанието на Ярмила. 

Г. Х. – Или това са твои записки?

М. М. – Аз нищо не съм поправяла по описанието на движенията, абсолютно нищо!

Г. Х. – Кой ги превежда тези неща?

М. М. – Тези неща са превеждани от Крум Въжаров с още една сестра …

Г. Х. – Той знаеше френски?

М. М. –Не съм участвала в превода. Ярмила е помолила … това нещо го знам вече от Крум, но и Ярмила го е казвала също, че Учителя ѝ е поставил тази задача да „поправи гимнастиките“. Това е описано в спомените на Мария Златева, самата Мария ми го е казвала това на Зекирица [Рила].  

Г. Х. – А тя коя е?

М. М. – Мария Златева е цигуларка, която е била при Учителя много дълго време. Тя разказваше това, от нейната уста лично съм го чувала. А многократно – от Крум и от Ярмила, но Мария Златева е присъствала. Тя разказваше: „На полянката бяхме с Ярмила. Учителя се разхождаше.“ Това е било през декември, преди да си замине той. „Дойде при нас, обърна се към Ярмила и каза: „Сестра, Вие ще оправите гимнастиките!“ Ярмила отговорила: „Учителю, аз съм по-отскоро, не съм от самото начало на даването на Паневритмията.“ Той ѝ отговорил: „Не! Вие ще оправите гимнастиките! Може за някои неща да се допитвате, но вие ще ги оправите!“ Защото той е знаел, че тя е много висока класа професионалист и това може да го направи само тя. И описанието, което е направено от четирите сестри: „1-ви такт, 2-ри такт и т.н“ – това пак Ярмила го е направила!

Г. Х. – Естествено! В това няма съмнение и никой не го отрича.

М. М. – Нали! [усмихва се] Ако не е била тя, нямало е кой друг да го направи. Това нещо тя го е приела като една задача на живота си.

Г. Х. – А защо през 1983 г. не е издала тогава тази Паневритмия? Каква е историята? Твърди се, че е направена 1946/1947 г.

М. М. – Те са я направили, но тогава беше всичко забранено.

Г. Х. – Тогава още нищо не е било забранено, защото до 1949 г. се издават много томчета …

М. М. – Не мога да отговоря, не зная.

Г. Х. – После 1956/1957 г. правят ново, ревизирано издание?

М. М. – Да, така е! Тогава мисля, че включват и Катя Грива.  

Г. Х. – Добре! Ярмила отива във Франция и там издава не това, което те са правили два пъти вече …

М. М. – Даже не и с нейните снимки, въпреки че са били в Париж …, а тя прави нови фигури. 

Г. Х. – Прави нови фигури, издава съвсем друг текст … Някои неща са кардинално нови.

М. М. – Така е!

Г. Х. – Аз в момента имам нейната Паневритмия, преведена на български, и чета такива неща, които не съм срещал никъде другаде. Това е толкова ценно за мен …

М. М. – Няма ги никъде другаде, защото тя казва интересни неща за движенията. Тя е вникнала много дълбоко в движенията. Все едно ти в твоята си професия да не си компетентен …

Г. Х. – Добре де, какво е станало? Ти чувала ли си нещо, защо Ярмила не е издала своите по-ранни версии от 40-те и 50-те години, а е решила да прави съвсем нова Паневритмия, която пък прилича поразително на тази от 1938 г.? Какво е станало, защо се е скъсала връзката? Ти нали ги познаваш всичките участници?

М. М. – Всичките ги познавах добре, била съм с тях.

Г. Х. – Какво отношение имаха към Ярмила?

М. М. – Положително.  

Г. Х. – А тази Анина Бертоли, защо говори толкова негативно за Ярмила?

М. М. – Така ли? Това да не го пише в „Изгревите“? Ако е там … Там в устата на всеки е сложено какво ли не, така че … [смее се

Г. Х. – Не говори хубави неща … да, там съм чел.

М. М. – Аз от устата на Анина не съм чула нищо лошо за Ярмила … На мен Анина ми е показала за първи път упражнението „Подвижност“, дето тогава не можех да го изиграя. Много я обичам. Много пъти сме се виждали. Аз тогава бях съвсем млада, ученичка ли, не помня. Казват ми приятелите: „Ела сега тука да играем!“ Казвам: „Как, аз нищо не знам, ще объркам хората!“ „Ела, ела, един отпред, един отзад ще ти показваме.“ Аз отидох и играх. Гледах хората, но като дойде това упражнение „Подвижност“ – обърках се. Едни напред, едни назад, въртях се, въртях се … След това казах, че някой трябва да ми го покаже. Като отидохме на Рила, тогава Анина, някой я замоли, събра ни младите и аз казах: „Моля Ви, покажете ни упражнението „Подвижност“!“

Г. Х. – Анина къде живее, нали в Париж?

М. М. – Да, но тя идваше на Рила почти всяка година. Помня, беше на Чистотата, остана след Паневритмия и ми показа поглаждането с ръцете … И от нея съм го научила. Аз я обикнах много, тя е много мил човек

Г. Х. – Кога си замина?

М. М. – В Париж си замина, но никога не е говорила срещу Ярмила! Това за тях беше принцип, те не говореха за другите лоши работи. Учителят е категоричен против критиката и против негативните неща. Анина играеше по класическия начин и това поглаждане с ръцете го правеше, от нея съм го научила. И Ярмила го е описала. Защо после го махнаха? Аз си казах: „Това, дето аз го научих толкова мъчно и трудно, сега те взеха, че го махнаха! [смее се] Защо, и аз не зная!  

Г. Х. – Аз това не мога да го разбера! Как се дава гражданственост на нещо, как то се приема, а друго се отхвърля? Специално за това упражнение „Подвижност“ има една снимка с Учителя, където ръцете са встрани, отворени, но …?

М. М. – Да, Антоанета Янкова беше показала един такъв филм. Учителят е променял движенията, то просто е ясно. Всичко го е давал в еволюция.

Г. Х. – Не знам какво е станало, те как са си говорили двете. Анина Бертоли се изказва точно по повод Паневритмията на Ярмила …  

М. М. – Аз не обръщам внимание на тези писания. Аз съм живяла с тези хора и това, което срещам в „Изгревите“, не отговаря на моите впечатления и опитности. Има една случка, когато бяхме една малка група младежи на Салоните [Рила] с брат Борис и Мария Тодорова. Ние с тях прекарахме целия рилски лагер – сутрин посрещахме заедно Слънцето, молитви … После Мария Тодорова ми показваше Паневритмия. Ние прекарахме заедно в продължение на 20 дни и повече, делихме всичко и се опознахме добре. Не съм ги чула да говорят негативни неща за никой. Тук в София също много често съм ги посещавала – на 27 декември винаги ни е канила на вечеря … Аз не искам да си сменя отношението към тях, като чета нещо различно в „Изгревите“ …

Г. Х. – В VІІ том на „Изгревът“ Анина Бертоли не се изказва добре за Ярмила. Те на една възраст ли бяха двете?

М. М. – Да. Те бяха от едно поколение, с разлика около десетина години.

Г. Х. – Имало е някакво съперничество, някаква ревност ли?

М. М. – В Ярмила не съм видяла никаква ревност! 

Г. Х. – В тази душа – Анина … и аз не знам …

М. М. – За Ярмила … Имай предвид следното – хора, които са професионалисти в дадена област, те си имат вътрешно самочувствие, тъй като в професията си са утвърдени. След като ти имаш това самочувствие и хората те търсят, не се интересуваш, че някой те ревнува или говори за теб …

Г. Х. – Каква беше тогава по професия Анина?

М. М. – мисля, че беше шивачка, но не съм сигурна. 

Г. Х. – На каква основа издава тогава Паневритмия и се хвали с това?

М. М. – Е, иди я питай!

Г. Х. – Тя коя Паневритмия издаде?

М. М. – Аз мисля, че тя преведе тази от 1938 г. или н 4-те сестри. После някакви рисунки рисуваха … Елена Андреева и другите също ги имаха. Но те са много отдавна, още като влязох в братството, тези рисунки бяха налице. И те ги готвеха да ги слагат в тази Паневритмия на четирите сестри. За тази книга бяха подготвени. На Ярмила са много по-хубави. Аз тези рисунки не съм ги разглеждала много детайлно, за да кажа дали има разминаване … 

Г. Х. – На мен тезата на Анина, изразена в разговора с Вергилий Кръстев, ми се струва несъстоятелна. Тя твърди, че Ярмила е платила с живота си за издаването на книгата „Паневритмия“ и не я е видяла приживе [това категорично се опровергава от сем. Гобо, които са били при Ярмила, когато тя държи Паневритмията в ръцете си]. Но може да се каже и обратното – тя плати с живота си, защото изпълни дълга си. И щом тази Паневритмия е видяла бял свят, значи тя е „обречена“ на живот. В противен случай нямаше въобще да се стигне до издаване и разпространение. Въпреки всички трудности и спънки тази книга е излязла за времето си като луксозно издание.

М. М. – Трябва да ти кажа, че това, което знам от бате Крум и от Ярмила, е, че Учителя ѝ е дал това като задача. А те за задачите, които им е дал Учителя, са толкова ревностни, че живота си дават, за да ги изпълнят. Представи си Учителя да ти каже да направиш нещо и ти да не го направиш! И Учителя, мисловно много помага Ярмила. Тя казваше: „Учителя ми даде тази задача, аз трябва да я свърша до края на живота си!“ За нея това е било задача за цял живот

Г. Х. – Крум подкрепяше ли я?

М. М. – Той я подкрепяше в това тя да направи Паневритмията. 

Г. Х. – Имаше ли забележки?

М. М. – Това, което съм чувала от него, е: „Ярмила беше специалист от висока класа, аз не съм специалист по движенията, както тя и затова над описанията тя работеше сама. Аз в това не мога да се меся и искам тя да го напише. Мога да помогна в духовния смисъл, нещо да обсъждаме …“ Защото тя е засегнала тези неща, а той познава в дълбочина  Учението и когато е бил при Ярмила, са обсъждали неща от този характер. Въпреки че е завършил две висши образования – „Дипломация и социология“ в Американския университет и психология в Софийски университет със специалност „Анализ на движенията“ – и е работил специално в този институт и в тази област – ергономия, въпреки всичко това казваше: „В областта на движенията специалист е Ярмила и аз не се намесвам.

Г. Х. – От вашите срещи с Ярмила спомняш ли си нещо по-осезаемо, освен това, което разказа, нещо около нея …? Защото това, което ми разказваш, се предава и на мен.  Трябва да ти призная, че виждайки светлината в очите ти, докато ми говориш, го усещам толкова осезаемо … И е много ценно за мен, защото по този начин аз поемам нещо от нея …

М. М. – Това аз съм го преживяла с нея и това е моето впечатление от Ярмила. Не беше дълъг период, но мисля, че беше достатъчен, за да усетя нейната висота и нейната сила на човек, който за мен от всички, които са ми показвали Паневритмията, беше на най-високо ниво! Не зная дали може всички детайли да направи, дали ги знае перфектно, но вероятно е така. Нали говорихме за принципа, че трябва да има абсолютно съответствие между музиката и движенията. Но за да изразиш това съответствие и да можеш да играеш в ритъма, ти трябва да имаш талант. Ти трябва да си изработил това качество вътрешно. Ако не си го изработил, може и да го направиш, но на някакво ниво … По-нататък като работиш, по-високо и т.н. А при нея имаше талант и професионална подготовка. Е, сега как ще сравняваш един такъв човек с вътрешен талант, професионално обучен и работил да прави това – да превръща музиката в движение, защото това е нейната професия. И след като тя това го може, как ще я сравниш с хора, които просто не са тренирани, не са на това ниво. След като тя има всичките тези качества, Учителя на нея го е казал. Самата тя го казва: „Не случайно Учителя ми даде тази задача, защото той ценеше професионализма!“           

Г. Х. – Какво си спомняш от това, което Крум Въжаров или някой друг ти е споделял за нея? Ясно е, че едно от нещата е нейният изключителен професионализъм – отдадена на професията си. За съжаление не се знае точно какво е работила и с какво се е занимавала във Франция …

М. М. – Това е – занимавала се е със „свободния танц“. Крум винаги ми е говорил най-положителни неща за нея. Освен това моето лично впечатление е, че тя е един много духовен човек, излъчва голяма духовност. Всеки човек има слабости, може и тя да е имала нещо, но аз не ги знаех тези неща. Аз бях там не да си губя времето, а за да науча нещо … Не ме интересува кой какво е казал!

Г. Х. – Разчу ли се веднага, когато си замина?

М. М. – Да, съобщиха веднага.  

Г. Х. – Това коректно ли е отразено от Анина, че Ярмила отива да храни някакви котки и …? 

М. М. – Нейната книга е била готова вече за печат. Мари-Пол, която рисува изображенията в книгата, беше тука, аз я познавам, тя също разказа случката. Тя много обичаше Ярмила, с такъв възторг говореше за нея, че просто я боготвореше. Разказът е следният: Тя много обичала котките и след като ги нахранила една вечер, на връщане  някакви гангстери я нападат, дръпват ѝ чантата и тя пада на земята в безсъзнание. Намират я, завеждат я в болницата, но тя загубва част от зрението си. Така в безсъзнание, в комоцио за шест месеца си заминава. Доколкото съм чувала, книгата е била подготвена за печат, но тя не я е видяла [твърдението на сем. Гобо е различно]. Тогава някаква нейна приятелка, не зная с подробности, я издава. Не зная със сигурност дали след като си е заминала или още докато е била в болницата, но тя нищо не е могла да направи, защото не е била в съзнание.  

Г. Х. – Имало ли е някакви пропуски?

М. М. – Да. 

Г. Х. – Например?

М. М. – Има пропуски, които след това тази група, която работеше върху Паневритмията, ги е отстранила. Доколкото помня, има пропуск в описание на движенията при „Запознаване“ [не се  забелязват пропуски]. Пропуснато е и нещо, което Галилей Величков е забелязал в музиката. Той го обясняваше и на бате Крум. Обясняваше, че в музиката има разместване, но какво разместване, не зная. Не става въпрос за 6, 7 и 8 упражнение, за някакво друго разместване, но не го схванах това. Разместване на някаква кὸла от нотния текст, нещо техническо. Това нещо е станало, просто когато са се комплектовали книгите. Това трябва да го каже някой музикант. Имало е някои неща, но те са малки.

Г. Х. – И как избраха теб?

М. М. – Аз съм работила с тези хора цял живот. Не зная защо на мен са се спрели … още от съвсем млада бях с тях … 

Г. Х. – Избраха те ти да издадеш Паневритмията?

М. М. – Те не ме избраха да я издам, но понеже бате Крум беше по организационните въпроси … Те имаха страхотно чувство за отговорност тези хора …

Г. Х. – Кои други освен Крум?

М. М. – Всички! Всички ученици на Учителя! 

Г. Х. – Зад това стоеше ли и Борис Николов?

М. М. – Разбира се!

Г. Х. – Зад това издание?

М. М. – Не мога да ти кажа. Обаче всички те имаха невероятно чувство за отговорност. И след като Учителя им е дал една задача … в случая той е дал тази задача на Ярмила – да оправи Паневритмията и да я издаде. Понеже Крум е свързан с нея, тя му е била съпруга, той непрекъснато я стимулираше да направи книгата. Тя я направи, обаче без „Слънчеви лъчи“ и „Пентаграм“, т.е. незавършена. Той се нае да направи „Пентаграм“ и каза: „Това упражнение трябва да се направи, защото „Слънчеви лъчи“ ги има и така, като се издаде цялата книга, ще се изпълни задачата на Учителя!“ Фактически той движеше нещата, той беше невероятен организатор …

Г. Х. – Не можа обаче да го доживее това …

М. М. – Не можа, защото си замина преди това, но книгата беше оформена, готова.

Г. Х. – Архивът остана у тебе?

М. М. – Аз през цялото време съм работила с бате Крум и изцяло съм му помагала за всичките технически неща. Помагали са и други хора.  

Г. Х. – Това като остана у тебе, ти го прие вече за твоя задача?

М. М. – Не, той ми каза: „Оставям ти го и пред Учителя, и Небето, обещай!

Г. Х. – С кой друг работеше?

М. М. – С Павел, Марта и др. Тя беше по-голяма групата, но … 

Г. Х. – Ти запази ли си добрите отношения с Павел Желязков?

М. М. – Разбира се, ние сме много добри приятели с него и с всички … Аз не съм си променила отношенията с никого. С никого не съм се разправяла. Аз се стремя да съм в хармонични отношения с хората, може да сме на различни мнения, но не ми пречи.

Г. Х. – Какво стана, след като издаде тази Паневритмия? Ти след това консултира ли се с някой от тези, които са все още живи? 

М. М. – Не! С никого не съм се консултирала. Аз имам отношение към професионализма.

Г. Х. – Добре де, как така Ина Дойнова стана най-оторизираният преподавател по Паневритмия, след като не е била в България и не е поддържала особени връзки с хора от братството по онова време?

М. М. – Виж сега как стана. Имаше едно събиране с Вергилий, на което той каза, че е координатор на всички. Каза: „Аз съм координатор за Паневритмията!“ Събра ни всички в Ина. Той самият не знае една стъпка от Паневритмията …  

Г. Х. – Това коя година става?

М. М. – След 1989 г., веднага, може и няколко дни след 10 ноември. Казва ми: „Трябва да доведеш Крум Въжаров, защото той е ключова личност!“ Аз отивам с колата, вземам го. Останалите са Ина и Павлина, с които сме близки. Отиваме с Крум и изведнъж гледам – Вергилий там. „Какво правиш ти тука, като не знаеш една стъпка от Паневритмията?“ – „Аз съм координатор!“ И пише на пишеща машина. Какво стана на това събрание? Постави там някакви въпроси и всеки се изказва. Аз например се изказвам и ти се изказваш, след това Вергилий го преразказва и го диктува на Марийка Марашлиева, която записва. Аз станах и казвам: „Марийке, сега аз ще се изкажа, обаче аз ще ти диктувам какво да записваш, а не Вергилий, защото той не може дори да го преразкаже.“ И аз почвам да диктувам това, което смятам да кажа за Паневритмията, а тя не пише. „Защо не пишеш?“ „Защото Вергилий не ми каза.“ „Аз тогава няма да говоря, защото не желая Вергилий да ми преразказва думите, и то невярно …“

Г. Х. – Вие тогава сте имали конфликт?

М. М. – Никакъв конфликт. Ние сме добри приятели с него и сега дори. … И така продължи срещата, после бате Крум стана да каже нещо, а той му каза: „Ти да мълчиш! Вашето време свърши, сега е моето време!“ И така накрая написали те протокола и всички присъстващи да се подпишат … Аз отказах да се подпиша, защото там бяха префразирани изказванията. И така на това събрание се реши Ина да преподава в България, защото тя беше детска учителка и имаше много свободно време. Аз бях в Университета, преподавам, лекции … Физически не можех да се справя с тази работа. Ина е музикант, ще пее там. И тя самата пожела много, и Павлина. Аз казах, че работя главно с чужденците и физически не мога да поема друго.  

Г. Х. – Значи ти с чужденците, а Ина с българите.

М. М. – Да. Вергилий казал на Ина, че е намерил тези снимки на Ярмила и Мария Тодорова и обещал да ѝ ги даде. Казвам ѝ: „Снимките не са у него, защото аз знам къде са …“   

Г. Х. – Добре де, защо са толкова важни тези снимки? Те се разминават с изданието от 1938 г.

М. М. – Никак не са важни!

Г. Х. – И после ти издаваш тази Паневритмия. Трябва да отбележим, че това е първата официално издадена Паневритмия на български след тази от 1938 г., т. е. тя има много важно, да не кажа основополагащо значение.

М. М. – Да! Но това беше тяхната Паневритмия, завършена изцяло.

Г. Х. – И какво, после ти получи някакви упреци?

М. М. – О, това няма смисъл да ти го разказвам … [усмихва се] Аз си изпълних задачата пред паметта на тези хора – пред паметта на бате Крум и Ярмила.

Г. Х. – Основно за какво те обвиняваха?

М. М. – Те не ме обвиняваха по същество за книгата, а ме обвиняваха защо съм я издала. Коя съм била аз, че да издавам Паневритмия … Но аз въобще не обърнах внимание на това. Книгата се разпространи много бързо. За два месеца се изчерпи и трябваше да се подготви ново издание.   

Г. Х. – После Ина Дойнова защо издаде още една Паневритмия?

М. М. – Тя е на „Хелиопол“, защото той я издаде, не Ина. 

Г. Х. – Нали тя работеше с него …

М. М. – Павлина му даде този материал. Аз им казах: „Вижте какво, на мен бате Крум ми остави тази Паневритмия и каза, че това е окончателният вариант, който те са обсъждали и Ярмила е дала хореографското описание. Той ми каза: „Така както ти я давам, така я издаваш!“ И аз не съм сменила една буква от описанията, но имах убеждението, че трябва да сложа някакво съавторство, съставителство. Имах чувството, че нещо ще стане и трябва да запиша и моето име, това го усещах много силно вътрешно … Затова реших да напиша една глава, която е обща – общи положения при Паневритмията, с много снимки. Това аз го писах, но тази глава съдържа главно снимки като илюстрация на движенията и цитати от Учителя за основните положения в Паневритмията. И понеже вече имам една глава от книгата, мога да пиша и моето име наред с това на Крум Въжаров. Това беше заради правата, защото ако не стои моето име, не могат да се запазят правата на книгата …    

Г. Х. – И кой ще ги вземе тия права?

М. М. – Отивам на едно събрание, на което беше Антоанета Янкова …

Г. Х. – А тя търсила ли те е?

М. М. – Преди е говорила многократно с мен, но сега  не съм я виждала много отдавна … 

Г. Х. – Т.е. тя се интересуваше и разпитваше за разни работи?

М. М. – С нея се запознахме на Рила … При нея просто липсва духовна зрялост. В Паневритмията без духовност нищо не става. Човек първо трябва да изработи духовни качества и след това да се занимава с Паневритмия, ако иска да преподава на децата. Те не го разбраха … но нищо. Така разбират, така работят …

Г. Х. – А Илия Узунов?

М. М. – Познавам го …

Г. Х. – Той също има неиздадена Паневритмия.

М. М. – Да, знам.  

Г. Х. – Той застъпва гледната точка на Ярмила Менцлова относно четен брой тактове в първите десет.

М. М. – Да, да! Зная. Виждала съм я, но я нямам.

Г. Х. – За мен този въпрос с оправянето на първите десет упражнения е може би едно от най-важните неща, което трябва да извлечем на този етап от Паневритмията на Ярмила! Да го схванем като някакво послание ли … не знам точно. Защото има доста нови неща в нейната Паневритмия, обаче това е основно. И Жоро от Габрово едва ли има право да твърди, че нея я е било страх и тя затова е стъпила върху описанието на упражненията от 1938 г.

М. М. – Не, Ярмила не я е било страх! 

Г. Х. – Всъщност Жоро много майсторски лансира своите виждания по определени въпроси …

М. М. – Не мога да кажа. Ние с него сме си приятели и винаги сме се разбирали. За мен той категорично подкрепя класическата, традиционна игра на Паневритмията. Понеже той толкова обича Паневритмията, толкова обича Учението и толкова обича възрастните братя и сестри, за него е много болезнено да види корекции и неща, които не е видял в детството си и по-късно. Казвам открито, че когато започнах да играя Паневритмия  „Зун-мезун“ се играеше с отваряне на левия крак.

Г. Х. – Нормално е!

М. М. – Аз съм го запомнила добре и той го е запомнил добре. 

Г. Х. – Щом сте го запомнили така, това достатъчно основание ли е да се твърди, че е правилният начин на игра? Второ – това значи ли, че абсолютно всички са го играли така?

М. М. – Не, не. Точно така! Аз открито казвам: „ Ние заварваме определено положение и тогава така се играеше … Обаче по тези въпроси аз съм била свидетел на дискусии в София!“ Те не се караха, както сега се карат. Просто обсъждаха този въпрос. В София чужденците повдигат въпроса. Тогава братята започват да обсъждат, да обмислят и т.н. Това не бяха хора, които да правят скандали и да лъжат, а го правеха много кротко, много мирно помежду си, с любов – разсъждават, мислят, молят се. Вълнуват се как да го оставят на бъдещето. След като формираха всички тези текстове, казаха: „Това е нашето решение!“ и ми го дават. Но много хора не знаят за всичко това. Казват: „Ние не сме участвали в правенето на тази Паневритмия.“ И аз не мога да цитирам всички хора, които са участвали, защото също не ги зная.

Г. Х. – Точно така! Сега ще се опитам да представя моята интерпретация по въпроса. Защо казвам, че Жоро много майсторски лансира своите виждания по определени въпроси? Човек, ако иска да спечели една аудитория на всяка цена, ще извади от девет кладенеца вода …

М. М. – Така е, така е, специално за тези неща …

Г. Х. – Моят анализ, който се опитвам да направя безпристрастно, е, че тенденцията за „оправяне“ на Паневритмияа от края на 90-те години, налагаше някаква макар и истина, само че без любов.

М. М. – Да! Упражненията наистина трябва да се правят обтегнато, но не сдървено. Друго е така [показва го], когато го правя с такава нежност и любов, просто да усетя, като обтегна ръката си, че протича енергия през нея. А като го направя стегнато, каква енергия ще тече?! Трябва да го направиш ето така [показва го] – много, плавно. Тогава просто ти да усетиш … Това се виждаше при Ярмила, усещаш как при нея енергията тече.

Г. Х. – Не знам защо хората тогава се хванаха само за това „Зун-мезун“. Вероятно това беше най-лесното и удобното, да се заядат и да се саморазправят с Тони.

М. М. – За мен стилът на игра се промени, което не е много добре.

Г. Х. – После обаче дойде една друга тенденция, която се наложи изключително.

М. М. – Каква е тази тенденция? 

Г. Х. – Много силно се лансира т. нар. Паневритмия на сестрите. Това е моят анализ, почиващ върху писмото на Жоро от Габрово от 2003 г. Там първо казва кога е роден, че играе Паневритмия от 1953 г. непрекъснато.

М. М. – Не, не непрекъснато! Тогава беше забранено и това беше невъзможно [усмихва се].

Г. Х. – Доколкото имам сведения, тогава само на две-три места в България са се събирали да четат беседи без прекъсване – Айтос, Бургас и Варна … А Паневритмия да играят, още по-малко …

М. М. – Може да са играли в Габрово … 

Г. Х. – В Бургас със сигурност Паневритмия не се е играло, не знам за Габрово …

М. М. – На Рила се играеше всяка година, откак се помня, и тук в София съм ходила на „Изгрева“, но не всеки ден. Това практически беше невъзможно – аз живея в центъра, кой ще ме пусне да стана в 5 ч. и да ходя да играя …

Г. Х. – Не искам да издребнявам, но това писмо от 2003 г. е онагледяващ пример. Там главната теза се очертава да е следната: „Преди да говорим върху т.н. спорни въпроси, би било добре да отговорим на най-важния въпрос: „В кой източник е предадена най-правилно Паневритмията?”

М. М. – Това не е най-важният въпрос … [усмихва се].

Г. Х. – Няма значение, за него е така! Върху отговора на този въпрос почива и цялата му теза. Всички последващи доказателства защитават именно това, че Паневритмията най-правилно е предадена в източника, направен от сестрите през 50-те години. За него това е истината, така го вижда, но там не се казва: „Това е моята истина!“, а се казва: „Това е истината!“ и край. По същия начин се говори и за житния режим. Тези неща мен ме смущават ... Аналогично Жоро твърди, че се познавал с Йорданка Жекова и тя му е казала лично как се прави житен режим: с грухана пшеница, три ябълки, три ореха и т.н. 

М. М. – А, не знам това … и аз съм била там, но …

Г. Х. – Всяка година, като наближи житният режим, под една или друга форма се казва: „Така се прави житният режим! Това е истината и всичко останало е интерпретация по въпроса …“ Да, но ние имаме и противоположната гледна точка на Савата, който не е много гласовит и който е отгледан от Йорданка Жекова.  Имам приятел, който е живял две години почти с него и са правили два пъти режима заедно. Той ни разправяше как го е правел Савата – с негрухана пшеница …

М. М. – И с накиснато жито … 

Г. Х. – Да! И без никакви добавки – ябълки, мед, орехи и др.

М. М. – Аз също така го знам …

Г. Х. – Сега какво се получава: Савата живял с Йорданка Жекова, а Жоро от Габрово лично е научен от нея. Тогава къде е истината? Едната истина е натрапена и ти се казва, че това е единственото, което трябва да се прави. Ако направиш нещо друго, ставаш еретик и започват да те заклеймяват.

М. М. – При Учителя няма място за такива неща. Няма място! 

Г. Х. – Учудва ме, че такива важни неща не ни се поднасят дори като вариант. Но да продължа с анализа си за Паневритмията. Задавам си въпроса: Добре, нали всяка по-нова версия би трябвало да е по-добра. Опитвам се да следвам най-елементарната логика – има една версия на сестрите от 50-те години, но в края на краищата моторът там е пак Ярмила. Тя самата прави нещо по-добро през 1983 г. Не е ли по-нормално да се вземе това за модел, ако трябва да се вгледаме във въпроса, който се задаваше в писмото: „Кой да е източникът, с който все пак да се съотнасяме“? Не може да е Паневритмията от 1938 г. поради несъответствията между описание и музика. По същата логика избледнява възможността това да е и работата на сестрите, тъй като там се променят вече самите описания на упражненията. Не знам подбудите на хората, които лансират тази версия, какви са. Струва ми се, че са малко пристрастни. Дали не е емоционална привързаност към някои личности или не знам какво…?

М. М. – Да, има голяма емоционална връзка …

Г. Х. – Да, но аз съм ново поколение и не се познавам почти с никой. Изследвам нещата …

М. М. – Да, ти не си емоционално обвързан. 

Г. Х. – Изследвам не само източниците, а изследвам комплексно всичко, включително вземам под внимание и казаното от теб сега. Говорил съм с Весела Несторова лично, Илия Узунов застъпва същата теза, П. Ганев говори за това. Със Симеон като музикант и с много други хора съм говорил.

М. М. – Да! И аз по същия начин съм много емоционално обвързана с тези хора, но моята професия е такава [научен работник] и аз цял живот съм тренирала в тази област. Затова не мога въпреки моята емоционална обвързаност, не мога дадено нещо да не го погледна и от научна гледна точка. А всяко нещо, което се разглежда от научна гледна точка, то има вече съвсем друга светлина. Както виждаш, в тази книга, която съм издала, другото нещо, което съм направила, след като давам основния текст, който ми е предаден да направя, отдолу под черта пише: „В издание еди-кое си еди-кое си движение е описано еди-как си; в издание еди-кое си има разлика от това описание и то е еди-какво си.“ Така че аз съм се старала да работя в научен аспект, защото науката прави това – тя предоставя всички факти. Тя може да даде теория, може да наблегне на някои факти или нещо такова, но науката изисква да се предоставят всички възможности. Аз не съм пренебрегнала други издания, а напротив – всички съм ги включила в тая книга. Сложила съм ги под черта, защото съм оставила основния текст, който са ми дали. Но другите неща също съм дала, за да се види, че съществува и този вариант. Не съм написала нищо от себе си. Сега би трябвало вече да напиша нещо, защото много неща осъзнах. Тогава аз не можех да се отклоня. В науката е така – на мен ми се предоставя това и аз нямам право да го сменя, защото на мен ми е даден този текст от учениците, които аз уважавам.

Г. Х. – Което ти прави чест! Именно този научен афинитет и в мене се отблъсква от стила, който се налага насилствено, като казва: „Това е единствената истина и ти нямаш право да се съмняваш!“

М. М. – [усмихва се] Това е смешно! Ако някой започне да разговаря с мене така, аз се отдръпвам.

Г. Х. – Ти няма да разговаряш, но когато това нещо получи гражданственост и се търси институционална и друга легитимност и подкрепа, какво правят хората като мен и теб? Ето виж сега още един пасаж от това писмо: „Нека да разгледаме специално случая със сестра Ярмила Менцлова, който е много показателен. Тя идва в Братството през 1944 г. и се запознава с Учителя …“

М. М. – Грешно!

Г. Х. – „… Поради късното идване аз не я причислявам към учителите по Паневритмия, защото тя и фактически не обучаваше другите …“ Тук се вижда, че Ярмила въобще не се взема под внимание.

М. М. – Добре тогава, защо Учителя е казал на нея да „оправи гимнастиките“? [смее се

Г. Х. – Продължавам цитата: „Но като професионална балерина тя изигра важна роля за правилното хореографско описание на движенията на Паневритмията в колективния труд от 1946 г. Така че тя заедно с другите свърши своята добра работа. За съжаление поради свои лични съображения тя напусна България през 1948 г., като живееше във Франция …“ и т. н.

М. М. – Не е вярно!

Г. Х. – Да, обаче това цялото нещо се казва все едно като от очевидец, който е видял и преживял всичко. Тогава хората си казват: „Щом там е казано така, значи това е истината!“

Но да продължа с цитата: „… тя напусна България през 1948 г., като живееше във Франция. Там тя издаде много добър вариант на Паневритмията през 1984 г. В периода 1983 – 1989 г. аз участвах в малък лагер в района на вр. Мусала заедно с брат Крум Въжаров, Мария Митовска, Павлина Даскалова, Ясен Даскалов (той се включи в последните години) и други. Лагерът бе посещаван и от гости като Мария Златева, Весела Несторова и т.н., както и от чужденци от различни страни. Съдбата отреди така, че в годината на издаване на Паневритмията във Франция брат Крум Въжаров успя да издейства виза и посети Франция, както и Великобритания. Когато се върна, той донесе нейната книга …

М. М. – Не, не, не.  

Г. Х. – „… и ние видяхме, че специално по упр. №7 и №16 – там текстът е записан както в първата книга на сестра Милка Периклиева, а не както в колективния труд на сестрите …“

М. М. – Това не е така!

Г. Х. – „… Тогава ние го помолихме да ни обясни на какво се дължи тази разлика. Ето и неговият отговор …“ Тук следва цитат и две точки, все едно някой си е водил стенографски записки за всичко. Та отговорът на Крум Въжаров е: „… Когато аз прочетох текстовете в нейната Паневритмия, много ѝ се карах и ѝ казах: Ярмила, ти играеше по време на Учителя с цялото братство и знаеш, че не се играе така. Тогава защо си го описала така? На което тя отговори: „Да, знам че не е така, но понеже като единствен отпечатан документ имам само първата книга на Милка и ме достраша да го променя.“ Това са фактите!“ Така завършва този цитат и то с удивителен знак. Е, хайде, съмнявай се!

М. М. – Аз не съм ги чувала тези неща … 

Г. Х. – Е, добре, и аз не съм ги чувал и не съм ги преживял тези неща, как да се съмнявам в това? Казва ти се: „Това са фактите! Край!“

М. М. – Това е неговото разбиране, аз не съм чувала такова нещо …

Г. Х. – Но в това писмо не се казва: „Това са моите факти и това е моята истина!“, а индиректно се казва: „Това са фактите и вие по-младите ще слушате!“

М. М. – [смее се] Благодаря ти много, че ми казваш тези неща, защото аз много болезнено изживявам всичко, свързано с Паневритмията. Поначало аз имам някаква духовна връзка и с бате Крум, и с Ярмила. 

Г. Х. – На мен сега не ми е целта да нападам някой, да влизам в конфронтация, да изобличавам. Например аз мога да изляза с едно контраписмо, с което точка по точка да оборвам всички неистини там. Защото то е очевидно, че има доста такива места. Но мисълта ми е друга. Какво да направим ние сега? Ако тогава вие бяхте издали Паневритмията точно, ама точно на Ярмила с всичко там, дори да пишеше Ярмила Менцлова …

М. М. – Не можех да я издам така.

Г. Х. – Защо? Сега съм малко по-емоционален! 

М. М. – Разбира се …

Г. Х. – Казвам си, ние сами си създаваме трудностите. Защото както казваш – или трябва да се коригира текста, или  музиката.

М. М. – На мен това ми е ясно.

Г. Х. – А ние какво правим през всичките тези години? През 1938 г. описанието на упражненията е едно, а музиката показва друго – т.е. не съответстват. При следващия опит за разрешаване на въпроса в Паневритмията на сестрите те какво правят – напасват музиката за сметка на описанието на движенията, където увисва и тази забележка, която казва, че „всяко движение започва на десен крак“. Този въпрос е разрешен единствено в Паневритмията на Ярмила, където има пълно съответствие.    

М. М. – Учебник се пише много трудно. Мой колега казваше: „Учебникът е лебедовата песен на професора!“. „Лебедовата песен“, защото за да стигнеш до учебник, ти трябва да имаш много опит и обратна връзка. Преподаваш, знаеш къде какво не може да се разбере, защо не може … Учебник не се пише от хора, които понятие нямат от преподаване, първо, и второ – от писане на учебници. Не е лесно. Най-трудно се пише учебник. Писала съм много научни трудове, включително на чужди езици. Най-трудно се пише учебник. А това е повече от учебник. И хора, които нямат този опит, как да го напишат? Ярмила има опита на професионален хореограф. А тези хора даже нямат опита на хореограф. Е, как ще го напишат? Те просто не могат. Има правила за писане и логика. Човек трябва да е обучен за това. А кой е обучен от тези всичките, за да напише това? Има ли някой, кажи ми? Те толкова са могли, толкова са направили. Нека да сме им благодарни. 

Г. Х. – Точно така! Добре.

М. М. – Самата Ярмила го казва в едно писмо. И за Милка Периклиева – тя е направила максимума, който е могла.

Г. Х. – Говорят някои: „Коя била Милка Периклиева?“

М. М. – Аз също много се ядосвам на това!   

Г. Х. – Та Милка Периклиева до 1938 г. има 3-4 хореографски учебника с описания на упражнения и подвижни игри.

М. М. – Да. Близка бях с нея, защото съм близка и с племенниците ѝ.

Г. Х. – Искам нещо по-конкретно да коментирам. Виждаш, че по някакъв начин аз съм приел вече тази идея и съм на твоя страна, разбираш ли?

М. М. – Разбирам, че ти си един човек, който търси. И много се радвам, защото младите хора трябва да видят истинските неща, да мислят! Не може само буквално  …

Г. Х. – На твоя страна в смисъл за това, за което ти си призвана. За мен ти си продължителят, който е трябвало да положи тази основа – без да говоря някакви гръмки думи. Продължавам обаче да мисля, че ако вие бяхте издали тогава Паневритмията на Ярмила такава, каквато е, с името на Ярмила, с музика, с всичко, нещата нямаше да тръгнат към чак такова противопоставяне …

М. М. – Аз не можех да преведа нейната Паневритмия. На мен ми оставиха този текст.

Г. Х. – Да, това е така! Но според мен останалите издания остават на заден план.

М. М. – Аз това го разбирам. Нейните обяснения преди описанията са много хубави.   

Г. Х. – Защо казвам, че съм на твоя страна? Защото ти си човекът, когото по някакъв начин Невидимият свят е избрал да изнесе тази Паневритмия! Сега не знам, може пък аз да съм човекът, който да приеме нещо от тебе или от някой друг. Може аз да направя собствена крачка и след време да дойде някой друг, който да си говори така с мене – да ме обвинява или нещо друго … Бих искал да ми кажеш как ти виждаш бъдещето оттук нататък, какво може да се направи занапред, за да изкараме на бял свят Паневритмията, която е направила Ярмила Менцлова?

М. М. – Според мен трябва да се издаде тази Паневритмия, така, както сте я превели. Само трябва да има някой, който да провери превода, дали е достатъчно добър. И може би трябва да прочета този превод, защото съм сигурна, че на „Запознаването“ имаше проблем. Там е описано, че елипсата на ръцете не минава пред тялото [показва].

Г. Х. – Защо?

М. М. – Така никога не се е играло. Не е ясна причината защо това упражнение е направено така.  

Г. Х. – Нали трябва да има елипса?

М. М. – Никъде другаде не е описано така. На това само трябва да се обърне внимание. Може би има проблем само във фигурата. По-късно аз позирах на същата художничка, за да направи „Слънчеви лъчи“, защото бате Крум каза: „Трябва да се завърши всичко!“ Тя дойде в България, за да нарисува фигурите на „Слънчеви лъчи“, за да може цялата книга да е с еднакви фигури. Обаче после се разболя. Писа ми едно писмо, че не може да направи фиурите, дори може и да си е заминала. Тогава бате Крум каза: „Оставяме „Слънчеви лъчи“ така, както са!“, защото те са издадени по времето на Учителя. Крум направи „Пентаграм“, за да може да се изпълни задачата на Ярмила. Той каза: „Ярмила си замина, тази задача е дадена от Учителя и трябва да се изпълни!“

Г. Х. – Изпълнена ли е задачата на Ярмила според тебе, честно? В момента – тук, днес и сега?

М. М. – Според мене … тук и сега задачата е изпълнена като написана книга, обаче когато един англичанин пред мен попита бате Крум: „Вие какво сте написали?“, той му отговори така: „Аз не обичам да пиша за нещата, аз ги правя!“ В момента е изпълнено като написано, обаче като направено – не. Това е!   

Г. Х. – Но хората въобще не я познават тази Паневритмия на Ярмила. Даже много от тях въобще не знаят нищо за самата Ярмила Менцлова.

М. М. – Няма нужда от повече обсъждане.

Г. Х. – Добре де, не е ли добра идеята първо да тръгнем да ги запознаваме хората? Издаването е най-лесната работа според мен. Не е ли добре сега това, което ти на мен го разказа – за Ярмила, за Крум Въжаров, въобще за всички тези неща … Знаеш ли, че 80-90% от хората, ако знаят нещо за Паневритмията, те го знаят от онова писмо и подобни интерпретации. Честно те питам – не чувстваш ли в себе си действително отговорност за това?

М. М. – Голяма! 

Г. Х. – Мария, за Ярмила никой не е говорил. Аз такива работи, както сега никъде не съм чувал!

М. М. – Аз не съм говорила. През тези години съм се опитвала максимално да направя нещо! Никой не те слуша…

Г. Х. – Това е друга работа, аз не го приемам това нещо! От мен, от теб се иска само да го кажем, а оттам-нататък …

М. М. – Аз съм го казвала на много хора …

Г. Х. – Нека да запалим хората, да видят, че има и друга гледна точка освен лансираната в момента.

М. М. – Така е! Нашият път не е да се конфронтираме, ние представяме тази Паневритмия и това е. 

Г. Х. – Точно така! Ние сме „за“ Ярмила Менцлова и Крум Въжаров!

М. М. – Всеки е свободен да си направи избора. Моят интерес беше само към Учението, от личния им живот аз не съм се интересувала и затова не мога нищо да ти кажа в този аспект. В момента пиша един текст за Паневритмията, но той е много общ.

Г. Х. – Влез малко повече в конкретика, за да има полза. Защо? Защото според мене хората именно това ще ги докосне. Иначе общи приказки много хора говорят. Когато се говори за всяко нещо, пречупено от лична позиция, тогава то прави по-голямо впечатление. 

М. М. – Аз точно това правя, но това го дължа на бате Крум, защото той беше страшно далновиден човек, направо гениален организатор. Той готвеше младите хора, той искаше да им предаде Учението, да има живи свидетели. И каза: „Ние трябва да обучим хора по Паневритмия, не може ей така.“ Той и с други освен с мен пробва …, обаче от възможните хора явно аз съм била най-подходяща. Защото изборът е малък, то колко млади хора бяха? Затова той ме водеше при Мария Тодорова: „На това момиче му показвай, учи го!“ „Изгрява Слънцето“ от нея съм го запомнила и тя ме е поправяла; Катя Грива ме е учила. В дома на Дора Иванова Катя Грива ни обучаваше, беше цяла зима – всички детайли ни показа.

Г. Х. – Защо не го разказваш това?

М. М. – Аз мога, но това ми изглежда като хвалба. И аз мълча, а те всичките знаят повече от мен …

Г. Х. – Добре де, напиши нещо! Аз ще го прочета от твое име. Или може някоя сестра, да е с женски тембър. Аз ще кажа нещо и ти като напишеш … Да направим едно представяне на Паневритмията на Ярмила Менцлова. Нека да я сложим в центъра – в едно с Крум Въжаров, в едно с всички приятели, за които ти ми говори – че тя е издала нотния текст на база обсъждане  и решение тук, в България. Това нещо от кой се знае? Мария, аз изследвам нещата отдавна и това го чувам за първи път от теб!

М. М. – То не се знае … 

Г. Х. – Е, как няма да се знае? Това е толкова важно!

М. М. – От кого да се знае, като пазеха всичко в абсолютна тайна?! Веднъж с един англичанин вървим и си приказваме, той беше изключително висока класа духовен човек. Дойде точно същата година, когато си заминаха брат Борис и Крум Въжаров. Той ходи и при двамата и говори доста с тях. С бате Крум аз не зная какво са говорили, защото те влязоха в палатката, а бате Крум знае английски и са си говорили само двамата. След това имахме много дълъг разговор с англичанина и той ми каза така: „Крум Въжаров ми каза в палатката, че ти си единственият подготвен човек за Паневритмията. Подготвен, прослушан, и проверен, затова каза да те поканя в Англия …“ Четири часа се качваме нагоре и той ме разпитва за Учителя, за Паневритмията, за какво ли не. И аз, както ти ме разпитваш, отговарям, отговарям …

И с него така си приказваме най-приятелски. Накрая той ми казва така: „ Аз те каня да дойдеш в Англия.“  -„Е, как ще дойда в Англия, като не знам перфектно английски? Какво ще ви уча там, какво ще говоря?“ „Всичко това, което ми каза сега, ще го разкажеш и там на всички.“ „Не, не, как ще дойда!“ Но отидох и това беше изключително представяне за 10 дни. Обучила съм много хора. Те после се стичат и стичат … Защото преподавам Паневритмия за 10 дни плюс Учението на Учителя. Тези хора, които са в Англия, те са подготвени, защото са видели Ярмила.

Г. Х. – Наистина те моля да го направиш. Това е подтик от Невидимия свят, който аз усетих още когато говорихме за първи път с тебе в Айтос! Ще имаме възможност и по-нататък да го кажем – тук, в София. Нека, ако искаш, да започнем с това да напишеш нещо. Ако и нещо друго ти дойде по вдъхновение, напр. да включиш нещо и от този разговор, който провокирахме …

М. М. – Сега пиша за духовната същност на Паневритмията. То просто ми се изля. Казвам си: Хората трябва да разберат нещо за Паневритмията. Сега те просто жадуват, аз виждам … Да не ти казвам какви послания ми пращат и ми искат от Учителя неща. Всички копнеят да се пробудят духовно. Кога ще се пробудят? Учителя е дал най-простия метод. Само да танцуваме Паневритмия и така, по най-естествения път, с тази Космична музика и Космичен ритъм да ни се пробуди съзнанието. Но като играем, все пак трябва да вложим нещо малко от нас Да вложим тази любов, да можем да се концентрираме върху движенията, да можем да се вдъхновим от музиката, да се стараем да играем точно в ритъма, защото точно тогава влизаме в този Космичен ритъм, в който всичко вибрира. Когато ние вибрираме на същата честота, то цялото ни тяло се трансформира. Ние можем да оздравеем, но само ако влезем в резонанс с този ритъм. Иначе може да си махаме, както си искаме и това никакво влияние няма да ни окаже. И това трябва да го осъзнаят хората. За да се влезе в резонанс с този Космичен ритъм, за да се тонираме с него, се иска абсолютна чистота. А това какво значи – да сме вегетарианци, да не пушим, да не пием алкохол и т. н.  …