МЛАДИЯТ

ПЕТЪР ДЪНОВ

 

 

Биография

 

Електронно издание

 

 

 

 

Поредица
„Непознатият Петър Дънов“

 

 

 

 

 

Георги Христов, съставител

 

 

Сдружение „Слънчогледи“

Бургас, 2012



МЛАДИЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ

 

Лицензионни права

Криейтив Комънс договор
Creative Commons
Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

 

Съставител

Георги Христов

 

Редактори

Тонка Петрова

Спаска Миховска

 

Библиографски редактор

Людмила Димитрова

 

Консултант

Димитър Калев

 

Коректори

Спаска Миховска

Величка Драганова

 

Оформление

Веско Василев

 

Изображение на корицата

Shutterstock.com

 

Издател

Сдружение „Слънчогледи“

 

ISBN 978-619-7033-07-6

Безплатно разпространение

Актуална версия на книгата: friendsoftherainbow.net

Съдържание

Няколко думи…... 10

Първа част: Биографични бележки.. 13

І. Родословие. 13

1. Род по майчина линия. 13

2. Род по бащина линия. 16

3. Кръвни родственици. 30

ІІ. Живот в с. Хадърча (Николаевка). 34

1. История. 34

2. Ранно детство. 34

3. Начално училище. 36

ІІІ. Варненската гимназия. 38

1. Основаване на Варненската гимназия. 38

2. Функционери във Варненската гимназия – 1879-1886 г. 39

3. Програма на държавните гимназии след Освобождението. 40

4. Отчет за учебната 1879/1880 г. 40

5. Петър Дънов в класовете на Варненската гимназия. 46

6. Обръщане към Бога на младия Петър Дънов. 50

ІV. Американското научно-богословско училище в Свищов. 51

1. Свищов през този период. 51

2. Възникване на училището. 52

3. Учебната 1884/1885 г. 53

4. Учебната 1885/1886 г. 53

5. Учебната 1886/1887 г. 54

6. Преподаватели. 56

7. Съученици. 58

8. Жребий за отпадане от казармата. 59

V. Мисия в Хотанца. 64

1. Учител и пастор в Хотанца – 1887/1888 г. 64

2. Спомени на Ангел Желязков, преразказани от Галилей Величков. 66

3. Песента „За Небесния Цар“. 68

VІ. Студент в Ню Йорк („Дрю“, Медисън). 69

1. Пътуване към Новия свят. 69

2. Възникване и развитие на Ню Йорк. 78

3. Ню Йорк в периода 1888-1892 г. 79

4. Възникване на семинарията „Дрю“. 83

5. Кампусът на семинарията „Дрю“. 84

6. Учебна програма на семинарията „Дрю“. 86

7. Преподаватели. 88

8. Българи, следвали в семинарията „Дрю“. 95

9. Учебната 1888/1889 г. 97

10. Учебната 1889/1890 г. 99

11. Учебната 1890/1891 г. 102

12. Учебната 1891/1892 г. 103

VІІ. Бостънски период (1892-1894 г.). 105

1. Бостън. 105

2. Възникване и развитие на Бостънския университет. 109

3. Богословски факултет. 113

4. Идейни течения в Бостън през периода  1892-1894 г. 116

5. Преподаватели в Богословския факултет. 119

6. Учебната 1892/1893 г. 131

7. Учебната 1893/1894 г. 139

8. Българи в Бостън в периода 1892-1894 г. 143

Втора част: Петър Дънов за себе си.. 160

І. Дядото на Петър Дънов – Атанас Георгиев. 161

1. Менекша – снахата на Атанас чорбаджи. 161

2. Сватбата на Добра. 161

3. Убийството на Атанас Златев – внука на Атанас чорбаджи. 162

4. Синът на Атанас чорбаджи. 162

5. Чешмата на Атанас чорбаджи. 163

6. Лисицата. 163

7. Конят на чорбаджията. 163

8. Усмиряване на дели-бейовете. 164

ІІ. Бащата на Петър Дънов – свещеник Константин Дъновски. 165

1. Посвещението на Константин Дъновски. 165

2. Женитба. 165

3. За смъртта на попадията. 165

4. Разочарованието на свещеника от сина му. 165

5. Любовта на бабата. 166

6. Дядо Ради. 167

7. Бомбардировката над Варна. 168

8. Свинско по Коледа. 169

9. Суеверието. 170

10. Свещеникът и вълкът. 171

11. Спасителният обяд. 171

12. Кошницата с грозде. 173

13. Вино „хардалия“. 173

14. Свинята на попа. 174

15. Правоверен. 174

16. Сладкото от трендафил на свещеника. 174

ІІІ. Сестрата на Петър Дънов – Мария Стамова. 175

1. Петмезът. 175

2. Йордана – дъщерята на Мария и Пенко Стамови. 175

3. Пенко Стамов – съпругът на Мария. 176

4. Съпрузи в оня свят. 177

ІV. Братът на Петър Дънов – Атанас Попов. 178

1. Чифтето. 178

2. Спане на открито. 179

3. Призвание – воденичар. 179

4. Вършитба с мисирки. 180

5. Преструване. 180

6. Хляб за детето. 181

7. Лакомник. 181

8. Шетането на братчето и сестричето. 181

V. Истории от с. Николаевка. 182

1. Изпиляване на греховете. 182

2. Поп Ганчо. 182

3. Способният чакръкчия. 183

4. Стоян-пехливанинът и силната му жена. 184

5. Момчето и каруцата. 185

6. Кадията и свинската мас. 185

7. Паметта на кучетата. 185

8. Кадъната и зъболекарят. 186

9. Пияният българин. 186

10. Лакомият българин. 186

11. Гадателката-циганка. 187

12. Набожният разбойник. 187

13. Извадените зъби. 188

14. Голото здраве. 188

15. Дели-беят на гости. 189

16. „Немият“ французин. 189

17. Черешите. 189

18. Турски – фарси. 190

19. Непрокопсаните синове. 190

20. Присмехулница. 191

21. Самохвалкото Драгни. 191

22. Джигерът на дядо Станчо. 191

23. Денят на жените. 191

24. Боб в ухото. 192

25. Глухото момче. 192

26. Орелът и селянката. 192

27. Очевидното. 192

28. Големите крака. 193

29. Баба Стана. 193

30. Ценната царевица. 194

31. Откупът. 194

32. Кметът на с. Чатма [дн. с. Левски]. 194

33. Обичай в с. Чатма. 195

34. Рамазанин. 195

35. Плодните дръвчета на валията. 196

36. Отменено обесване. 196

37. Опопеният селянин. 196

38. Търпеливата мома. 197

39. Изваденото око. 197

40. Живият кръст. 197

VІ. Истории от Варненската гимназия. 199

1. Учителят по цигулка – чехът В. Фалтис. 199

2. Учителят по музика. 201

3. Учителят по геометрия – чехът Емлер. 202

4. Учителят по математика – Белчев. 203

5. Учителят по гръцки [Александър Астенидис]. 204

6. Тоягата като метод за възпитание. 204

7. Фалшивите шестици. 204

8. Талантливият цигулар. 204

9. Временна красота. 205

10. Очила с верижка. 205

11. Бедният гимназист и гостилничарят Шишко. 205

12. Калпак през лятото. 206

VІІ. Истории от Свищов. 207

1. Болестта на Петър Дънов през пролетта на 1884 г. 207

2. Две причини за обръщане на Петър Дънов към Христа. 207

3. Парализирането на пастора [Йордан Икономов]. 207

4. Проповедникът измамник. 208

5. Вразумяване на мащехата. 209

6. Неразумно искане. 209

7. Нерешителният учител. 209

8. Сънят за торбата със злато и кравата. 210

9. Петър Дънов на квартира при Петър Тихчев. 211

10. Един истински служител Божи. 212

11. Объркването на американския мисионер. 212

VІІІ. Истории от Ню Йорк. 213

1. Падеревски. 213

2. Аделина Пати. 215

3. Едисон. 217

4. Камила Русо. 219

5. Апашите на Ню Йорк. 220

6. Уол стрийт. 222

7. Просякът. 222

8. Американска оса. 222

9. Подпаленият хотел. 223

10. Масов убиец в Ню Йорк. 223

11. Силата на впечатленията. 224

12. Гуменият крак. 224

13. Препоръка за работа. 225

14. Справедливият банкер. 225

15. Богатият банкер и красивата мома. 226

16. Канарата в Нюйоркското пристанище. 227

17. Ментално упражнение. 227

18. Закон на Опуленс. 228

19. Сътресение на мозъка. 229

20. Специалният концерт. 229

21. Музикантът и милионерът. 230

22. Потопът в Джонстаун. 230

ІХ. Истории от Бостън. 232

1. Рекламен цар. 232

2. Двете оръдия. 232

3. Конкуренция в Америка. 232

4. Джордж Вашингтон в Бостън. 233

5. Бостънският френолог. 233

6. Копринените чорапи. 234

Х. Истории от студентския живот на Петър Дънов в Америка. 235

1. Цеко Грънчарски. 235

2. Молитвата на негърката. 238

3. Семинаристът Кенери. 238

4. Филтриране на водата. 238

5. „Песента на блудния син“. 239

6. Професор Уилям Уорън от Бостънския университет. 241

7. Проф. Хенри Клей Шелдън като студент в Германия. 242

8. Загрижената жена на американския професор. 243

9. Метод за отпускане на американския професор. 243

10. Професорът по богословие и бедната вдовица. 244

11. „Всинца ще се изменим“. 244

12. Амнезията на професор Джоунс. 244

13. Психологът проф. Браун. 245

14. Състудент от Бостън. 245

15. „Където и да си, за тебе мисля“. 246

16. Студентски шеги. 247

17. Студентска заетост. 248

18. Примиряване по американски. 249

19. Любознателният студент. 249

20. Смяна на ролите. 250

21. Студентско приятелство. 250

22. Спорът между медик и философ. 250

23. Създаване на университет. 251

24. Професор опитомява лоши коне. 251

ХІ. Истории от протестантския живот в Америка. 253

1. Джон Уесли. 253

2. Дуайт Л. Муди. 255

3. Чарлз Спърджън. 258

4. Джон Хол. 259

5. Сам Джоунс. 261

6. Джеймс Гордън. 263

7. Джеймс Бъкли. 264

8. Хенри Бичер. 265

9. Томас Талмeдж. 267

10. Хенри Бичер и Томас Талмедж. 267

11. Среща между Хенри Бичер и Робърт Ингерсол. 269

12. Обществото на светите хора. 269

13. На гости по български. 270

14. Дамата с черните очила. 271

15. Еманципираната жена на проповедника. 272

16. Посрещане по християнски. 272

17. Разваленият стомах на проповедника. 272

18. Негърският проповедник. 273

19. Епископът с наклонената глава. 274

20. Лъжливият слух. 274

21. Кръщаване на проповедници. 274

22. Обръщане на разбойници към Бога. 275

23. Обръщане на сърца и кесии. 275

24. Умиращият разбойник и живият разбойник. 275

25. Силата на „глупавата“ проповед. 276

26. Повтарящата се проповед. 276

27. Преувеличаващият проповедник. 277

28. Лютите краставички. 277

29. Песента „Слава на Господа“. 278

30. Детето и молитвата „Отче наш“. 278

31. Съвременните богослови. 278

32. Платеният проповедник. 279

33. Проповедникът и земеделецът. 279

34. Платеното електричество. 280

35. Блудната мисъл. 280

36. Бабата на проповедника. 280

37. Шлятер. 281

ХІІ. Истории на младия Петър Дънов от Англия. 282

1. Пътуване на Петър Дънов от Америка до Европа. 282

2. Лични наблюдения на Петър Дънов от живота в Англия. 283

3. Мистична случка на проповедник в Африка. 284

4. Проповедникът и ясновидецът. 284

5. Невежеството на проповедника. 285

6. Изчерпаният проповедник. 285

7. Захласнатият апаш. 285

ХІІІ. Истории от методисткия живот в България. 287

1. Младият евангелист. 287

2. Методизъм в България. 289

3. Двама млади методисти гостуват на Изгрева. 290

4. От едно робство в друго. 290

5. Правият път. 290

6. Роля на сектите в света. 291

Трета част: Вечното завръщане  или духовни паралели  във времепространството   292

1. Арианството на мизийските готи. 292

2. Богомилство. 293

3. Валдейци (валденси) и Джон Уиклиф. 294

4. Ян Хус и таборитите. 295

5. Моравските братя. 296

6. Анабаптисти. 298

7. Хернхутери. 299

8. Методизъм. 300

9. Срещата на Уесли с моравските братя. 302

10. Протестантство в България. 303

11. Методистката мисия в България. 305

12. Петър Дънов и методизмът. 306

Използвана литература.. 307

Няколко думи…

 

 

„Аз няма да пиша биографията на Учителя на Бялото Братство. Неговият биограф не е още роден [1926 г.]. Той ще пише за живота, дейността и учението му в няколко тома, някога през XXI век, когато България ще отпразнува стогодишнината от смъртта на великия български реформатор.“ (Ст. Ватралски)

 

С тези пророчески слова първият българин, завършил Харвард, пронизва кривата на времето и 86 години след тяхното изричане те продължават да звучат в ефира и мощно да отекват в нашите души. Като известен български общественик, писател и публицист, Ватралски знае много добре, че в исторически план трябва да минат поне 100 години от дадено събитие, за да може някой безпристрастно да се произнесе за него. До днес в изминалите близо 100 години за личността и делото на самородния български Учител Петър Дънов са изписани огромно количество материали – хвалебствени слова, както и такива с критичен тон на звучене. Ние тук не си поставяме за цел нито едното, нито другото, тъй като преувеличения и неточности могат да се открият и от двете страни. Събрахме добросъвестно наличните факти и ги подредихме хронологично. Така се роди един съвсем нов продукт, който е лишен от оценки и коментари в аналитичен план. Трябва да признаем, че за нас това беше изпитание и предизвикателство. Трудно е човек да се въздържи от коментари, когато попада на съвсем нови факти и открития и те са непознати на широката публика. Това може да го разбере най-вече онзи, който е изпитал в пълнота евристичния процес и е преминал отвъд него, защото той трябва да има куража да сподели откритието си в най-чистия му вид, без примеси, така, както го е получил от Провидението чрез своето вдъхновение. Сега, след излизането на тази биография, изпъстрена с редица непознати случки от живота на младия Петър Дънов, разказани от самия него, оставяме тя сама да говори за себе. Нека оценката бъде на вас – читателите!

„Младият Петър Дънов“ представлява първата по рода си подробна биография, над която е работено повече от четири години. Тя обхваща един твърде кратък период от живота на Петър Дънов – от неговото раждане до завръщането му от Америка през пролетта на 1895 г. На практика са открити данни за всяка една година от живота му през този период. Други биографични очерци до момента са писали също Боян Боев, Никола Нанков, Георги Томалевски и Милка Кралева, а през 1998 г. Атанас Славов издаде романизирана биография.

Настоящата книга се състои от три части: в първата си част тя е чисто биографична, втората част е автобиографична, а третата – по-скоро философско-обобщителна. За написването на първа част са използвани всички налични известни и не съвсем известни документи и факти. Бяха направени различни проучвания, които от своя страна доведоха до съвсем нови открития. Осъществиха се също така и ползотворни контакти със САЩ, и бяха преведени от английски интересни и недотам познати данни по различни тематични въпроси.

Цялата втора част – Петър Дънов за себе си е съвсем оригинална както по форма, съдържание и смисъл, така и като използван метод на работа. Тя е съставена от различни случки от живота на младия Петър Дънов и неговото семейство, като за целта са обработени стотици лекции и беседи. Повечето истории са разказани като поучителни анекдоти, без да се назовават конкретни имена, но когато се съпоставят фактите от първа част, става ясно, че зад „един български свещеник“ стои бащата на Петър Дънов – Константин Дъновски; зад „една позната от Варна“ разпознаваме неговата сестра Мария Стамова; зад „един чорбаджия от Варненско“ – неговия дядо, известния възрожденец Атанас Георгиев, и т.н. Това намира потвърждение и в спомените на стенографката Елена Андреева: „Много примери за свещеници и истории, които ги имаме, може би са случки от неговия баща, които той е чувал. Знам положително, че оная случка, която ни е разправял за бащата, който не пускал сина си вечер на седянка, а синът слагал едно корито и го покривал с черга, уж че е там и си е легнал, и така отивал на седянката, това е било за брат му Атанас, който бил хубавец“. (вж. Втора част, ІV.2. Спане на открито.)

Използваната структура е интересна и целесъобразна, тъй като така се получава една жива връзка между първата и втората част. Конкретните сухи факти и документи оживяват, разказани от самия Петър Дънов. Повечето от цитатите тук са обработвани по метода на компилацията и не са съвсем точни, защото често една и съща случка се повтаря на няколко места, което позволява да се допълва информацията, като накрая всичко се сглобява в единна, завършена цялост. Това затруднява посочването на всички източници, тъй като на места те са повече от десет, затова за ориентир са дадени само един или два. Днес, в епохата на интернет технологиите, всеки, който желае, може да намери откъде са взети всички пасажи. Отдавна всички беседи и лекции на Учителя Петър Дънов могат да се открият в електронен вид.

Третата част е естествено надграждане, квинтесенцията на първите две части. В нея хронологически се проследява периода от възникването на християнството по нашите земи до раждането на Петър Дънов.  В тази хронология съвсем ясно се виждат сходствата и повторяемостта на различни събития и персонажи от древността до днес, както и на техните методи на работа. Това може би говори за някаква предопределеност на нашия древен народ, населявал от незнайни времена тези земи.

Работата по това изследване беше изпълнена със светлина, радост и стремеж към вечния път на Истината. Пожелаваме на читателите да намерят своя път към Нея!

 

От екипа:

Бургас, 15.10.2012 г.

Първа част:
Биографични бележки

І. Родословие[1].

1. Род по майчина линия.

Атанас Георгиев – дядо на Петър Дънов – произхожда от виден патриотичен български род от Призренско. Призрен се намира в Косово и Метохия и е в непосредствена близост до границата с Албания и днешна Македония. През втората половина на XVIII в. цялата фамилна челяд заедно с група съселяни напуска родния край и се заселва в с. Гулица, Варненско.

Организационният талант на бащата на Атанас – Георги Фучед­жиоглу – е забелязан от съселяните му и той в скоро време е посочен за чорбаджия на селото. Така дядо Георги се издига до степен първенец (мухтар) на селото.

Атанас Георгиев се ражда около 1805 г. Първоначалното си образование започва в близкото до Гулица село Еркеч, при енорийския свещеник отец Михаил, който обучавал в къщата си няколко селски момчета на българско четмо и писмо. Георги обаче пожелава синът му Атанас да изучи и елинското писмо, затова отива с него в Месемврия (Несебър), записва го в гръцкото училище и го настанява да живее при един негов приятел. Тук в продължение на две години младият Атанас изучава гръцки език. Бащата пожелава синът му да овладее и турски език и му намира за учител един ходжа. В скоро време младежът усвоява говоримо и писмено и третия език.

През 1820-1821 г., по време на гръцката завера, турското правителство не оставя на мира българските първенци по села и градове, включително и тези от селата Гулица и Еркеч. Заподозрени като замесени в заверата и подведени под отговорност са отец Михаил, дядо Георги и много други селски първенци от Гулица. По чудо дядо Георги бива спасен от смърт, което той отдава на Божието покровителство.

Цялата обществена дейност на младия Атанас е под знака на голямата му любов към „братушките“, с които той се запознава и общува по време на Руско-турската война (1828-1829) в качеството си на преводач. Оттогава той винаги държи и разчита на помощта на руския народ за освобождаването от двойното робство – народностно и църковно. През тази война руските войски преминават Дунава и навлизат в най-източните територии на полуострова. Пред неприятелската угроза при отстъплението си османците подлагат на разорение българските села и прогонват населението им. Безпризорните българи плъзват из планините, за да дирят спасение.

През 1829 г. дядо Георги и се­мейството му с други още семейства решават да напуснат Гулица и заминават за Бесарабия при свои роднини, заселени там отпреди 1812 г. Една голяма част от гуличани и от съседното село Еркеч, към 140 семейства, се настаняват в малкото тогава с. Хадърча, днешното с. Николаевка, Варненско. От този момент селото придобива съвсем различен облик.

Недълго след заселването на новото място дядо Георги почива и глава на семейството става синът му Атанас. Неговата подчертана общителност и отзивчивост към страдащите, природната му интелигентност и солидното образование го правят безспорен заместник на баща му не само в семейството, но и в селото. Той бива избран за мухтар и скоро придобива почетното звание „чорбаджи“.

Атанас създава семейство и има три деца: двама сина – Петър и Злати – и дъщеря Добра.

Подтикнат от патриотични подбуди, Атанас Георгиев наема млад и перспективен учител при откриването на училището в своето село. Това е Константин Дъновски, тогава на 17 г., който получава за труда си 500 гроша годишно възнаграждение и храна. Младият учител започва своето просветно дело при трудни условия за работа, като на първо време набира за свои ученици 10-15 деца от селото. По този начин през 1847 г. Константин Дъновски става първият български учител не само в с. Хадърча, но и в цялата Варненска област.

На 26 октомври 1851 г. по инициатива на Атанас Георгиев се издава височайш ферман за осветяването на новопостроената църква, на която церемония присъства дори и самият гръцки владика Порфирий. Църквата е наименована „Св. Атанасий Александрийски“. Тя продължава да съ­щест­вува и се използва за църковно служение и до днес.

На 3 април 1860 г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград независимостта на Българската из­точно­православна църква. Този революционен акт об­на­деждава всички българи и особено тези от Варна и Варненско. На 24 юли 1860 г. се състои събрание, на което присъстват първенците и от околните села и градове на Варна – Провадия, Добрич и Балчик. Всички присъстващи единогласно приемат да упълномощят Атанас Чорбаджи да отиде в Цариград, за да връчи лично подписка и да говори от името на българите от Варненска област, че те всички се отказват от гръцката патриаршия и се присъединяват към възглавяваната от Иларион Макариополски Българска народна църква. На това събрание се решило да се помоли турското правителство да издаде ферман, т.е. разрешително, за откриването във Варна на българско училище и българска църква.

След като получава тези пълномощия, Атанас Георгиев се отправя за Цариград, където остава да работи за отстояването на българските народностни интереси до края на живота си. За отбелязване е, че пребиваването му в Цариград става на собствени разноски. След тежък и всеотдаен труд за българската църковна независимост той оставя своите кости в Цариград по време на чумната епидемия през 1865 г. Роднините на Атанас Георгиев имат намерение да донесат от Цариград останките му, но е донесена само надгробната плоча, която е поставена в църковния двор върху гроба на неговия внук Атанас Златев, убит съвсем млад от турски разбойници в гората на с. Ботево. (1)

Добра Атанасова e родена в с. Хадърча около 1835-37 г. За нея има твърде малко данни, разказани предимно от дъщеря ѝ Мария Стамова. Тя споделя свои спомени пред последователи на Учителя Петър Дънов и представя майка си като тиха, вглъбена в себе си жена, отдадена изцяло на семейните и къщни занимания. Остава неграмотна като повечето момичета от онова време. Когато младият даскал К. Дъновски пристига в селото през 1847 г,. Добра е на такава възраст, на която е трябвало да се грижи повече за домашната работа. През 1857 г. в Хадърча, вероятно по препоръка на баща си, се жени за Константин Дъновски. Преди да зачене третото си дете (Петър Дънов), тя много дълго боледува. На една снимка, правена след Освобождението, се вижда Добра заедно със съпруга си и с още двама млади – мъж и жена. Това може да са двете им деца – Мария и Атанас, но може да са и Мария и съпругът ѝ Пенко Стамов. Добра си заминава от този свят в началото на 80-те години на ХІХ в. след тежко боледуване. Все казвала: „Петър да дойде, да го видя“ – той тогава е гимназист във Варна. Успява да го дочака и спокойно да склопи очи.

І | Първа част | Съдържание

2. Род по бащина линия.

По спомени на Любен Хадживанов от Смолян бащата на Константин се казва Доньо (Андон), който има по-голям брат – Димен. В началото те живеели в Яневска махала, съществуваща и до днес близо до гр. Мадан. През този период Димен е свещеник в Маданска околия. По време на потурчването, ок. 1810 г., заедно със съпругата си презвитера Злата се преселват в с. Устово, тъй като свещениците са първите жертви на поробителя. Семейството има 5 деца – синове Бечо, Кабаиван, Доньо, Славо и дъщеря Мария. Поп Димен взема със себе си и по-малкия си брат. Когато Доньо порасва, се оженва за устовка и така се полгат корените на Доньовския род. Домът им се намирал на мястото на Дидевската къща. В една своя беседа Учителя Петър Дънов сам говори за своя род: „Какъв е произходът на фамилията, в която дойдох? Фамилията ми е Дънов, но това е псевдоним. Бащата на моя дядо бил много як, здрав човек – като дъно. От тая дума произлиза прякорът Дънов. Дъно има и бъчвата, и реката, и морето – интересно е за кое дъно се отнася. Навсякъде има дъно! Горко на ония, които нямат дъно!“. (2)

Майката на Константин, Мария, е от прочутия стар устовски овчарски род Забилци – турска дума, която на български означава честен, изправен. Тя е с мистична натура и според по-късните разкази на К. Дъновски е оформила у него склонността му към мистицизъм. Родоначалник на тази голяма овчарска фамилия от ХІХ в. е Георги Манолов, който на времето стопанисвал около 5000 глави овце. Негови наследници са Щоно, Манол, Стайко, Георги (Йоргаки), Мария… В своя пътепис „Из беломорската равнина“, издаден през 1907 г., Ст. Н. Шишков разказва за срещата си с известния Щоно кехая, който заедно със синовете си по това време притежава 6-8 хил. овце, стотина коне и мулета и толкова рогат добитък. Щоно тогава е на 80 години, но е здрав, бодър и юначен. От деди и прадеди той е наследил овчарството и от дете е пораснал в обятията на природата, поради това е и запазил на такава възраст младенческа енергия и ловкост. Около неговите стада десетки семейства намират своята прехрана. Традиция било по Гергьовден всяко семейство в Устово и Влахово да получава като дар от този кехая една купа подсирено мляко, парче прясно маслено сирене и парче печено агнешко. Този дар бил в знак на успешното презимуване на стадата и за бъдещо благополучие. Друг потомък на този род – Георги (Юргаки) Забилев, вуйчо на Константин Дъновски, по занятие бакърджия, играе важна роля в живота на младия си племенник. В архивите на Варна от средата на ХІХ в. съществуват данни за Никола А. Дъновски, вероятно брат на К. А. Дъновски.

Константин Андонов Дъновски е роден на 20. 08. 1830 г. в с. Читак, днес кв. Устово в Смолян. Негови съвременници го описват като човек, едър на ръст, с холеричен темперамент, в очите на когото блести огънят на буден господарски дух. Той не обича думата му да става на две. Винаги наблюдателен, и когато повежда разговор, подхожда плавно, мелодично, със сдържан тон, като човек, който добре се владее. В залеза на своя живот с тънка, едва доловима ирония в гласа разказва: „Какво не съм аз видял и препатил, което вие, младите, не сте и сънували още…!“.

Още като дете Константин Дънов­ски е много ученолюбив. Майка му има горещото желание нейният син да приеме монашеството, за да отдаде живота си на служене на Бога. Първоначалното си образование той получава в килийното училище в Устово – едно от първите килийни училища. По това време особено влияние върху развитието и интересите на невръстния юноша оказва един светогорски монах – таксидиот, възпитан в духа на строгите църковни канони на монасите от Света гора.

След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Плов­див, където учи в гръцкото училище, но остава недоволен. Премества се в Татар-Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши“ знания на питомците си. Една подобна ерудиция по онова време се равнявала на днешното университетско образование. Там младият Константин овладял писмено и говоримо гръцки език. Изучил също така и черковното пеене, за което спомогнали голямата му музикалност и красивият глас, с които между впрочем се славят много родопчани.

Едва петнадесетгодишен, Константин Дъновски става през 1845 г. учител в с. Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село. На следващата година той се премества отново като учител в Устово.

Вуйчото на Константин Дъновски, бакърджията Юргаки Забилев, напуска бащиния дом и през 1844 г. се установява в гр. Варна, където отваря медникарска работилница. През 1847 г. за кратко време навестява близките си в Устово. На връщане той отвежда със себе си и сестриния си син Константин, за да го отдалечи от неприятностите на даскалската му дейност, свързани с преподаване на църковнославянски език, а не само на гръцки. Юргаки е с намерение да го направи свой помощник и приемник в медникарския занаят.

Обучен на църковнославянско пеене, младият Константин Дъновски привлича вниманието на тогавашния варненски владика Порфирий върху себе си със своя звучен глас, когато като доброволен певец от клира приглася на свещенослужението в църквата „Св. Богородица“ във Варна. Това става причина да бъде поканен на служба в църквата.

През 1847 г. Константин се среща с Атанас Чорбаджи и това окончателно трасира бъдещето на младежа.

През април 1854 г. двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима него­ви другари – Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора на Атон с намерението да останат там и да се посветят на монашеството. Едно случайно произшествие обаче осуетява плановете им. Недалеч от Солун се разразява страшна морска буря и разбива гемията, с която пътуват четиримата младежи. Константин Дъновски и неговите другари с голяма мъка успяват да се доберат до брега и да спасят живота си. Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура, отпечатана като лично негово издание през 1905 г. – Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий“ (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година“. В тази църква, по онова време – джамия, младият момък преживява мистична случка, при която му се разяснява задачата в живота и мисията, която му предстои:

„На велики петък [10 април] отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гроба на Св. Великомъченика Димитрия в церквата, нарицаема „Кассъма-Джамиси“. На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме: със среден ръст, лице – сухо, бледо, брада – дълга и бяла, очи – светливи и пленителни. Благослови ни, като му целунахме десницата, и ни попита откъде сме и накъде отиваме. Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора. „Много добре – рече той, – аз познавам тия места и съм живял там няколко време“, като ни и разпита за някои лица от града Варна. На разделение се обърна към мене и ми рече: „Желая утре на това място, по това време, да се видя с тебе: имам да те питам и да ти кажа нещо – идваш ли?“ „С всяко благодарение“ – му рекох и се разделихме.

Другия ден, на Великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих. След това захванах да разгледвам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме облада една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е оставил Господ... и защо да бъде такава една светиня в турски ръце?“ и т.н... Но ето, че и вчерашният старец се зададе, отиде право при олтаря и начна да се моли. След неколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. „Синко – рече ми той, – за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш на Света гора?“. Аз му разправих без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам на Света гора и какво е желанието и намерението ми – също така, като една изповед. Във време на говоренето ми той се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение; а най-много което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му [Д, 2:3-4] – и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!..

„Драгий ми синко – рече, – ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира [света]... Нито искам да те отвърна от намерението ти. Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: да си идеш там, на мястото, гдето те е определил Божият Промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и който ще бъде за уверение като от Бога...“

След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор, и му рекох: „Не съм противен на Волята Божия, защото е свята“, а той ми рече: „Не е достатъчен отговорът ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и да бодърстваме с молитви до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви Своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и славянството... Но нека се вълнува морето. Пак, докогато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне“.

И пак мълчание... Аз тогава се возхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: „Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете“. Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци“.

Тогава [по]сегна към пазвата си и извади в една бяла кърпа нещо обвито [това е Антиминсът], с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара (дюшемето на олтара е по-високо около един лакът). Като го разви и целуна, покани и мене, та [го] целунах. После това показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, дали ги познавам. Аз му рекох: „Ако е число, то е 1747“. „Така, вярно – рече, – именно от това число води началото си тоя Свети престол, но за да разумееш по-добре, слушай:

„Двадесетий ден от декемврий месец, хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град от кръвожадни мохамедани. Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, с няколко свои роднини просили от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церквата, нарицаема „Панагия Лагудяни“. Агрипнията извършвал един седемдесет и седем годишен старец, светогорски аскетия, от Иверския манастир, някой си йеромонах Теофаний [през 1747 г. в Солун той отпечатва 153 Антиминса]. През нощта станала голяма буря със страшни гръмове и светкавици – малко останало церквичката да събори. Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина, като ден. Евангелието на литургията било на свършване и в часа се явили трима мъже с една прекрасна девойка, дрехите им греели като слънце. Зачудений свещеник си останал на мястото като вцепенен, без да се помръдне.

Девойката го наближила, отправила погледа си към него и му рекла: „Преподобний старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набожници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на Пресвятаго Параклита (Духа) за нашия окаян народ християнски... За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато християнските водители до града Варна със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина син Божий, както Те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!...“. И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклетия се изляла от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!...И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. O!... Праведен си, Господи, и прави судби Твои!

Но Всеблагий Бог во век не враждует. От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смилил, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършване на числото от сто и петдесеттях и три риби [Й, 21:11], писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати и дните на турското царство и докрай ще го съсипе!... Всесилний ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.

А [за] да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий, и [за] Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за прощение на греховете, за мира и съединението [на] вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „едно стадо и един пастир“ [Й, 10:16]. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството“.

После девойката се обръща към своята майка и ѝ казва: „Постигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и [от] премного Своя любов да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот. Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя. Амин“. И след това тримата мъже и девойката станали невидими.

След отпуска на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички думали, че Бог е отвърнал на злодейците.

После всичко това отец Теофаний се въодушевил и с ревност Илиева по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предприел да извърши всичко, което го вразумил Бог. Без да се бави повече, отправил се за Йерусалим и като се разговорил със самия Патриарх от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошният патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже на елински език на рибата буквите носят знаковете: Исус Христос – Божий син Спасител [IHTUS – Isus Hristos Teo Unis Soter]) и тогава напечатва сто и петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай. И първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение частица: „Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим [Мерзкото и богохулно агарянско царство скоро ще се провали и ще се предаде на благочестивите]), но всичко това е било много тайно – страха ради иудейска.

Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, [на] островите Патмос и Кипър, и най-сетне, след дванадесетгодишно бавение, свърнал се в Света гора и там предал дух Богу. А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог съкратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски. Между многото ревнители по това е бил и патриарх Григорий [V], който с няколко свои богобоязливи събратя е предложил да се прилагат в Антиминсите и от мощите на св. Великомученик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците: в навечерията на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петдесятница и Преображение Христово, но най-сетне [той] бил предаден от най-верния си и обесен с омофора си на ден Великден, с него наедно свети архиереи пострадали, множество свещеници и първенци народни [били] избесени и изклани... Едного само, като с чудо, Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всяко обещано напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълно упование на Божия Промисъл, аз чувствам някакво улекчение в совестта си и сърцето ми се прелива от едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя святи залог – имай го в пазвата си, при сърцето си...“.

Аз го приех, като целунах ръката му, и го скрих в пазвата си, а той продължи: „Връчвам ти тоя Святи Престол Божий [антиминс] за уверение на най-голямата милост в името на Пресветая Троица!... Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява Своята многоразлична премъдрост на всички, та дори и на властите земни!... Всемогъщият Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата. Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъществен образ на моление и предстателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение. Божествената Евхаристия [вж. бел. №81], която ще се извършва на тоя Свети Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас, смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове, мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род. Освен това и сам Исус Христос ни е учил, че всичко, каквото попросим от Бога Отца в Негово име, ще ни подари. Заради това с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание в деня на освещението на тоя Святи Престол са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата. И в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молещите се, че всичкото Негово обещание ще се изпълни непременно. И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно особено благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе за[ради] неговото простосърдечие и искреност. Затова трябва занапред да стават молитви и моления за силата и помощта от Святаго Духа, [за] да могат да се съединят с единомислие, в едно тяло и един дух, както говори и Дух Святий чрез езиците на апостолите:

„(ст. 12) Защото както тялото е едно, а има много удове, и всите удове на едното тяло, ако и много да са, пак едно тяло са, така и Христос. (ст. 13) Защото всички ние чрез единия Дух се кръстихме да сме в едно тяло – и юдеи, и елини, и раби, и свободни, и всинца в един Дух ся напоихме. (ст. 14) Защото тялото не е един уд, а много. (ст. 15) Ако речеше ногата: понеже не съм ръка, не съм от тялото; дали затова тя не е от тялото? (ст. 16) И ако речеше ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, дали затова то не е от тялото? (ст. 17) Ако беше всичкото тяло око, де щеше да е слушанието? Ако ли все [е] слушание, де обонянието? (ст. 18) Но сега Бог е положил удовете всеки един от тях в телото, както е изволил. (ст. 19) Ако бяха били всите един уд, де щеше да е тялото? (ст. 20) Но сега удове са много, а тяло едно. (ст. 21) И не може окото да рече на ръката: Немам потреба от тебе; или пък главата на нозете: Немам потреба от вас. (ст. 26) И ако страда един уд, всичке удове състрадат, ако ли се слави един уд, всите удове се радват с него заедно. (ст. 27) А вие сте тяло Христово и частно удове“ [ІК, 12].

Ето това е пътят на святото Провидение, приготвен за това славянско племе, чрез който, като [го] следва, ще може християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар пророка: „Ето, колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие“ [Пс 133:1]. И тогава тоя злочест град, отечеството на славянските просветители, ще бъде нов славянски втори Иерусалим, а пък за съединението на верите сам Бог ще извърши по Своята воля, както Му е угодно.

О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих!... Но защо се бавя, защо не бързам по-скоро да свърша?...

Ето Дух Святий що говори: „Даровете и призванието Божии са неотложна отрасъл от славянското домородие и приготвени от Бога, който непременно ще изпълни Своето предопределение. Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго с такава благодат; който го кълне – проклет ще бъде, а който го благославя – благословен ще бъде. Затова и ония, които се молят за него, навярно Бог ще ги послуша. Заради това в началото от третата петдесетница на станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова и... Турция ще падне!

След това ще се яви или роди православний Вожд [алюзия за раждането на Петър Дънов през 1864 г.] и чрез Неговата молба Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие. А пък на свършека на петдесетницата сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!... Знамението е вярно от днешния ден, след като изтекат времената от числото на евангелските трижди по (14) родове Христови [Мт, 1: 1-17], дай Боже да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от Небето и като молния ще се разнесе по всичкия свят: „Се победил ест лев, иже сий от колена Iудова, корен Давидов. [Ето, победител е лъвът, който е от коляно Юдово, корен Давидов] Амин.]“.

Когато тайнственият свещеник предава Антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка, той става невидим. Чак тогава младежът Константин разбира, че неговият събеседник не е от живите, а е дух. Това така силно го стряска, че той остава на мястото си като вдървен. Неволен свидетел на тази сцена става пазачът на черквата джамия, стар благочестив турчин. Като приближил към смаяния момък, той положил ръка на рамото му и казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими! Иди си с мир!“. Същият този дух се явява и в други важни моменти от живота на К. Дъновски.

След завръщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на борците възрожденци от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ, но злополучният за рус­­ките войски край на вой­ната проваля опти­мистичните му планове. Нещо повече! В се­ло Хадърча прииждат бежанци емигранти, настаняват се турци, тата­ри и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години.

През 1856 г. Константин Дъновски отново се завръща в с. Хадърча, където продължава да учителства още една година. През следващата 1857 г. се оженва за дъщерята на Ата­нас Чорбаджи – Добра. На 2 юли 1857 г., на 27-годишна въз­раст, е ръко­положен за свеще­ник в с. Хадърча от Варненския мит­рополит Порфирий. По това време в селото поп е Иван Громов и за известно време свещенослужителстват и двамата. През 1857-1859 г. Константин се установява във Варна. През 1859 г. за няколко месеца е в Устово, но вероятно още същата година се завръща във Варна, където през 1860-1861 г. взема дейно участие в борбата за църковна независимост.

След идването на руския вицеконсул Александър Рачински във Варна се чувства раздвижване на тягостната атмосфера. Освен турския гнет на българите много натежава и това, че нашата църква е под гръцка зависимост. Рачински идва в края на 1859 г. Като възторжен славянофил и българофил, той е запознат добре с борбите на българския народ. Още с пристигането си във Варна установява много близки отношения със свещеник К. Дъновски и с други видни български патриоти. С всички средства Рачински помага за въвеждането на свещенослужене на български език. След дълго настояване пред гръцкия митрополит Порфирий на К. Дъновски се позволява да служи на български в църквата „Св. Георги“, първоначално само в събота.

Отделянето на българите християни във Варна от фенерската Цариградска патриаршия допринася твърде много за повишаване на самочувствието им и способства за подемането с по-голяма сила на борбата за освобождение от османско иго.

В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник. С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като започва свещенослужене във Варна, в което и съзира своята мисия. Пасивното отношение на турските управници във Варна окуражава българите и на 17 февруари 1865 г. в новопостроената българска църква „Св. Арахангел Михаил“ е отслужена редовна тържествена литургия от отец Константин, съвместно с Иван Громов от Хадърча и с прочутите църковни певци Петър Атанасов (може би синът на Атанас Георгиев) и Курти Добрев. Литургията е отслужена изцяло на старославянски, като в нея вместо името на гръцкия патриарх се споменава името на водача на българската църква – Иларион Макариополски. По този начин отец Константин, който е първият учител във Варненско, става и първият български свещеник във Варна.

Този революционен дух на Константин Дъновски е в основата на преданието, че Васил Левски е искал те да се срещнат при неговото придвижване от района на Силистра и Добрич към село Хадърча (Николаевка), за да си изясни тукашните настроения и възможности за бъдещата целокупна българска революция. Това предание твърди, че Васил Левски трябвало да основе революционен комитет в село Хадърча, но съгледвачите му надушили някаква изострена чувствителност на турците в района и поради тази причина срещата се състояла в центъра на съседното село Чатма. Тази е причината жителите му да поискат то да се преименува на Левски. Това става факт на 14 август 1934 г., с министерска заповед на правителството на Кимон Георгиев. Възрастни хора многократно разказвали, че Апостола на Свободата действително е идвал в селото при някой си Липчо, който след срещата оседлал два коня и съпроводил Левски до силистренския край.

През 1866 г. К. Дъновски е назначен за глава на Варненската българска община, но след една година, през 1867 г., по недотам изяснени причини се оттегля от този пост. Г. С. Раковски пише по този повод във в. „Македония“, че това се случва, тъй като отец Константин е проводник на „униатството във Варненската епархия“. След тези събития той се премества в с. Хадърча, където живее две години и няколко месеца до началото на 1870 г. На 10 януари 1871 г. във Варна заедно с Никола А. Дъновски се подписват върху „Разпис“ за избор на лицата, които да определят представителя на Епархията в Църковно-народния събор в Цариград за разглеждане и одобрение на Привременния устав.

По инициатива на Димитър Станчев и Стефан Деребеев в началото на 1871 г. е основано Българско ученическо дружество „Просвещение“. Като председател на Варненската българска община, К. Дъновски активно подпомага тяхната инициатива. Подкрепя и Янко К. Славчев за откриване на читалище „Възрождение“, построено в двора на църквата „Архангел Михаил“. От­крива подписка за построяване на здание за девическо училище и подема маса други родолюбиви начинания. Логически завършек на неуморната дейност на отец Кон­стан­тин е образуването на Варненско-Преславската епархия. На 17 март 1873 г. варненските българи го издигат за председател на епархийския смесен съвет.

От 1876 г. отец Константин започва да служи и в параклиса при руското консулство във Варна. Ролята му на инициатор на всички родолюбиви дела на българите от Варненско, както и тесните му връзки с руското консулство, му навличат големи неприятности. Още в началото на Руско-турската война (1877-1878) той е задържан от турците като опасен за властта човек. Повод за затварянето му е обвинението, че е отявлен русофил и свещенослужител в параклиса на руското консулство. Изправен пред военен турски съд, той едва не е обесен. Положението му значително се усложнява и заради отправените срещу него атаки от страна на варненските гърци и гагаузи. Благодарение намесата и застъпничеството на холандския консул във Варна, чиято съпруга по народност е рускиня, отец Константин остава жив. При навлизането на руските войски във Варна той е освободен от затвора, където прекарва седем месеца.

След освобождението на България отец Константин продължава неотклонно да работи за повдигането на българите от Варна и Варненско в духовно и културно отношение. Той изпълнява енорийска служба във Варненската епархия до есента на 1898 г., когато поради болест и старост се пенсионира. Въпреки че е пенсионер, от края на същата година до пролетта на 1901 г. служи по заместване в църквата „Св. Параскева“ в гр. Нови пазар.

При завръщането си във Варна той се настанява в една малка стая до сградата на храма „Св. Богородица“. През последните години от живота си решава да се уедини напълно от света. Живее твърде скромно и бедно и се премества в една малка таванска стаичка на варненския храм „Св. Арахангел Михаил“, където през 1865 г. пръв отслужва на старобългарски език църковна литургия. Той продължава да изпълнява временно различни служби и до края на живота си не престава да е изповедник при варненските черкви и да държи през празнични дни правило във Варненския затвор.

Измежду качествата, които притежава отец Констан­тин, заслужава да бъде подчертана неговата музикална ерудиция в стила на църковнославянското пеене. Аранжираната от него църковна песен „Ангел вопияще“ е поместена на стр. 218 в „Псалтикиен воскресник“ на поп Манаси Тодоров, издаден през 1914 г. в София. Тази църковнославянска песен се счита за шедьовър на източноправославното църковно песнопение. Тя е включена като последна, заключителна песен на цикъла „Старинни български песнопения“, изпълнени от вокалния състав „Йоан Кукузел Ангелогласния“.

Последната обществена изява на отец Константин е възложената му от българското правителство благотворителна акция, с която бива оказана помощ на населе­нието в Родопите по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст, той намира сили да приеме предложената му почетна длъжност и да раздаде парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи. Отправяйки се за изпълнението на възложената му задача, той е за последен път в родното си село Устово. През 1913 г. изпълнява и мисия, поставена му от Светия синод – да участва в покръстването на българите мохамедани в Среднородопието.

Старите варненци си спомнят за дядо поп Константин с особено уважение. Срещнат ли го по улиците на града, млади и стари го поздравяват почтително, като леко се отместват встрани, за да му сторят път да мине. По случай петдесетгодишния юбилей на първата българска църква във Варна, честван през 1915 г., Светият синод въвежда свещеник Константин Дъновски в духовен сан „свещеноиконом“, а правителството го удостоява с орден за гражданска заслуга с офицерския кръст. Варненският общински съвет постановява да се преименува на негово име близката до църквата „Св. Архангел“ улица „Одринска“.

На 13 ноември 1918 г. иконом Константин Дъновски напуска този свят на 88-годишна възраст. Погребан е тържест­вено в двора на храм „Св. Арахангел Михаил“, функциониращ и до днес и носещ духа на Българското възраждане във Варна и Варненско. Там е заделен специален кът в чест на свещеник Константин Дъновски, а на гроба му е издигнат скромен паметник. (1)

І | Първа част | Съдържание

 

3. Кръвни родственици.

3. 1. Сестра – Мария Стамова.

Мария е родена на 23 декември 1858 г. в с. Хадърча (Николаевка). Началното си образование и прогимназия по собствените ѝ спомени завършва не в родното си село, а във Варненското училище. Новата му сграда е открита и осветена през 1862 г. В началото училището е поверено в опитните ръце на известния дългогодишен учител Сава Илиев Доброплодни за сумата от 5000 гроша. Той остава 3 години във Варна, до 1865 г., когато е заместен от Георги Живков. През 1865 г. е повикан за учител и П. Р. Славейков, но не след дълго той заминава за Цариград, за да редактира българския превод на Библията.

Когато Мария става на 18 години, баща ѝ прави опит да я сгоди за един богаташки син, когото не обича. Тя си има друг избраник, но бащата казва, че ще бъде неговата дума. Вкъщи идват годежари и в една стая разговарят с дядо поп и с момата. По едно време на нея съвсем ѝ домъчнява и тя отива в другата стая, където си учи уроците малкият ѝ брат Петър. Хвърля се на кревата и започва да плаче. Той я запитва за какво се тревожи. Сестра му нищо не отговаря, понеже смята, че е дете и не разбира тези неща. Тя трябвало да се върне при годежарите, затова избърсва лицето си и излиза, за да премине в другата стая през коридорчето. По гредите били закачени сплитове от царевица и когато минава, един от тях се разкъсва и пада зад гърба ѝ. Тя започва да събира разпръснатите кочани, а в това време малкият Петър се показва на вратата и продумва: „Како, не се безпокой. Както се разпиляха тези царевици, така и твоята работа ще се разпръсне“. Тя не обръща внимание на думите му, но си мисли: „Откъде знае той какво става с мене и че щяло да се разтури?“. Но още на следния ден пристига вест, че момъкът, когото обича и комуто се е врекла, се е върнал от Румъния. Там той бил известно време по търговски дела. Вечерта тя избягва при него във Варна и му пристава. Така годежът се разваля и думите на малкия Петър се сбъдват. По този повод, спомняйки си за детството на брат си, Мария с гордост ще сподели: „Ето на, още от малък си е такъв чувствителен, наблюдателен и мъдър“. (3)

Пенко Стамов, съпругът на Мария, по професия е кожухар. В неговата къща в началото се е помещавала методистката църква. Брачният им живот като цяло през годините е сполучлив според спомените на съвременници. В началото на семейния им живот, когато съпругът обича да си попийва и едва могат да си изхранват децата, Мария намира утеха и подтик единствено при евангелистите. Така тя става първият приет и вписан член на методистката църква във Варна. По този повод е извикана от митрополита на Варненската епархия Симеон, за да я упрекнат и съдят: как така тя, дъщерята на поп Константин Дъновски, е станала протестантка. На съвета на свещениците заедно с митрополита тя отговаря: „Когато аз чезнех от мъка и мъжът ми се връщаше пиян вкъщи, вие погрижихте ли се да го направите трезвен и да ме утешите? Не! Единствената утеха аз намерих между евангелистите. Те не пушат, не пият и ми дадоха куража да се боря за децата си и да направя мъжа си също трезвен. А те, евангелистите, четат същото Евангелие, пеят духовни песни и проповядват жива вяра в Христа… Аз там разбрах, че християнството трябва да се живее“. С тези думи тя напуска заседанието и завинаги скъсва с православната църква. На свещеник Константин Дъновски му става много мъчно. Впоследствие, когато самият той трябва да преживее редица неправди от колегите си, не се отказва от православието, но мълчаливо одобрява пътя на децата си.

След този „изпит“, на който публично е подложена Мария, домът на семейство Стамови открито е обявен за евангелски дом. Така тя, мотивирана и убедена в своята вяра, оказва силно въздействие върху брат си Петър.

По-късно (1886) в центъра на Варна, при преустройването на някогашна турска сграда в нова методистка църква, Мария и съпругът ѝ като ревностни членове подаряват за каузата приготвените от тях камъни за собствения им дом. В града се знае, че в къщата им живеят като наематели младежи, които Мария като ревностна евангелистка кани да посещават проповедите на мисионера Лаунсбери. Някои от тези младежи, приемайки евангелизма, отпосле завършват Американското научно-богословско училище в Свищов и стават проповедници. Към евангелската църква във Варна освен Мария и Пенко Стамови са записани да членуват и децата им.

Мария и Пенко Стамови имат общо пет деца. На 22. 08. 1880 г. се ражда първото им дете – Костадин П. Стамов, а след това – още четири дъщери: Люба П. Чакалова – 6. 12. 1883 г. (жени се за баптиста Васил Николов Чакалов от Самоков); Йордана – 5. 02. 1886 г. (жени се за Васил Узунов, писател от Търново); Добра (8. 01. 1888 г. – 1963 г.) и Ана Семерджиева – 4. 02. 1890 г. (жени се в Кюстендил за евангелиста Георги Николов Семерджиев).

Верността и любовта на Мария към брат ѝ Петър се запазва до края на живота ѝ. Тя винаги с много добро чувство разправя за неговото учение. В тази му дейност тя не вижда противоречие с протестантството, а една друга страна на Христовата работа тук, на Земята. С много смирение тя казва: „Всички ония, които иначе не биха влезли в църквата, не биха познали що е Свещено писание, някои от тях обаче идват в Бялото Братство и стават вярващи, трезви, новородени“.

Мария вижда в лицето на брат си един „чист, верен, искрен и всеотдайно предан на призванието си проповедник на евангелските истини, предадени по особен начин“. Тя се гордее с него, че още от времето на първите последователи – Граблашев, Бъчваров и пр. – те са го наричали философ. Казва по този повод: „Е, такива сме си, на – философи … По цял ден стои вкъщи и все чете, чете – още от дете си е такъв. Неговите другари ще ходят да играят, а той или ще свири на цигулка, или ще чете. На цигулка сам се научи да свири“. (3)

За нея той си остава рожденият ѝ брат Петър, към когото тя до края на живота си се обръща с: „Петре, кажи! Петре, направи! Петре, дай!“. Когато от време на време посещава Изгрева, в очите на учениците това обръщение изглежда смешно, но тези родови взаимоотношения имат здрав корен. Мария обикновено пристига на Изгрева лете, по време на лагера на Рила, и отсяда в бунгалото на стенографките за около месец. Така е и през лятото на 1939 г., когато отново посещава Изгрева. Тогава идват много чужденци за събора и тя вижда как те изпитват боязън и страхопочитание, като се вглеждат в нея – сестрата на Учителя.

Като родна сестра Мария прави всичко за него. В дома си във Варна посреща и гощава първите му ученици по време на първите събори (П. Киров, Т. Стоименов, Т. Бъчваров и др.). Тя е може би единствената жена след неговата майка, играла толкова важна роля в живота му. Тя, която толкова много го тачи, искрено го обича и до последния си дъх му е вярна, вижда в него освен брат – проповедника и човека. Когато към края на живота си е бледа, отпаднала и не се чувства добре, на въпроса защо не се обърне за помощ към брат си, с мил и недвусмислен поглед тя отрицателно поклаща глава.

Мария Стамова напуска този свят на 24 декември 1940 г.

Писмо от Петър Дънов до Люба Чакалова: „Любезна Люба! Майка Ви си замина, за да си почине. Тя прекара добре живота си и сега ѝ се отдава да започне Новия живот на Любовта. Ходете по нейните стъпки, носете нейните добри чувства. Пожелавам на тебе, на Йордана, Добра, Ана и Костадин добър живот.

София, Изгрев, 25 декември 1940 г.“ (4)

3. 2. Брат – Атанас Константинов Попов – роден ок. 1862 в с. Хадърча (Николаевка). Живее в с. Гюле кьой (Засмяно, Варненско) със съпругата си Ласка и двете си дъщери – Добра, починала на 26 г. през 1919 г., и Димитричка (4. ХІІ. 1899 – 14. ХІ. 1981). Атанас е майстор строител на воденици. За известно време през лятото на 1899 г. Петър Дънов живее при него. Атанас напуска този свят през 1912 г., вероятно на фронта.

І | Първа част | Съдържание

 

ІІ. Живот в с. Хадърча (Николаевка).

1. История.

Село Николаевка, община Суворово, се намира на 30 км северозападно от град Варна. Разположено е на 350 м над морското равнище от двете страни на Николаевска река. Основано е през 1823 г., като първото му име е Хадърча. Селото значително променя облика си след 1829 г., когато няколко големи рода от с. Гулица и с. Еркеч се заселват там. Селото се преименува през 1877 г. в чест на княз Николай Николаевич – главнокомандващ руските войски, по-малък брат на цар Александър II. Заедно със завареното турско население през 1874 г. с. Николаевка има 800 жители и 163 къщи, от които 41 турски, 114 български и 8 цигански. По същото време българите достигат до 140 семейства.

II | Първа част | Съдържание

 

2. Ранно детство.

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в село Хадърча (Николаевка), Варненско. Според стария стил на православния църковен календар това се пада точно на Петровден. Затова и кръщават новороденото момче с името Петър. Константин Дъновски собственоръчно написва в личната си Библия: „Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя възлюбен син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот“. (5)

По спомени на сестра му Мария детето Петър е с много деликатно здраве, слабичък и строен; тя го помни като кротък, мълчалив и много чувствителен, уважаващ родителите си и послушен. (4) В писмото си до П. Киров от 16 септември 1900 г. Петър Дънов сам пише за своето тежко детство: „Дългите страдания и скърби в живота ми, които съм посрещнал от самото си детинство, научиха ме на едно нещо – на моята слабост; и аз казах в душата си посред тая безнадеждност: „Господи, Ти Си моя надежда, спасение и сила“. (6)

Петър прохожда по-късно, а когато настъпва времето да проговори, той не го прави. В началото казва някои срички, но после спира: мълчи и не иска да говори. Близките си помислят, че изобщо няма да проговори, тъй като това безмълвие продължава според едни спомени до третата му година, а според други – до шестата. Тази психична аномалия е позната в науката като дислексия (гр. безмълвие). Дислексията засяга тази част от мозъка, която отговаря за речта; съответно води до различия в начина, по който се обработва информацията. Симптомите са: липса на говор до две, три, понякога и повече години; смесване на звуковете и объркване на думите, неуверен говор и заекване, трудности при завързване и обуване на обувките, многократно повтарящи се ушни инфекции. За много световни учени и гении се знае, че са имали дислексия – като например Айнщайн, който според биографите му прохожда по-късно, расте като затворено и необщително дете и проговаря едва на 6 г. Подобни неща са известни и за ранното детство на Леонардо да Винчи, Ханс Кристиян Андерсен, Чарлс Дарвин, Томас Едисон, Александър Бел, Огюст Роден, Нилс Бор и др.

Веднъж, когато майка му Добра е на нивата, вкъщи остават малкият Петър и баба му, за да го наглежда, да готви яденето и да оправя къщата. Както си играе, детето се обръща към баба си и казва: „Бабо, направи ми люлка“. Бабата така се изненадва и зарадва, че веднага се разтичва, връзва му люлка, започва да го люлее и да му пее.

Когато за първи път завеждат малкия Петър на нивата в един слънчев, горещ ден по време на жътва, той се качва на една купа от снопи и извиква: „Селяни, прибирайте снопите, защото иде страшна буря!“. Всички много се изненадали, тъй като на небето нямало облаци и времето с нищо не предвещавало буря. Хората не му обръщат внимание и не събират класовете да ги вържат на снопи и после на кръстци, един върху друг, за да не ги удари градушката. Майка му Добра обаче решава да го послуша. Тя се притеснява, че той едва е проговорил и може да се разсърди, ако не го послушат, и отново да спре да говори. Нейните работници подреждат снопите и се приготвят за тръгване. Наистина не минава и час от предупреждението: небето почернява, задухва силен вятър и започва такава буря, която помита и развихря всичко.

II | Първа част | Съдържание

 

3. Начално училище.

В устава за селските училища от онова време е записано: „Всяко село във Варненско-Преславската епархия трябва да има училище. Всеки селянин е задължен да изпраща децата си редовно на училище през цялата учебна година. Възрастта на децата при постъпването им в училище трябва да е не по-малка от 6 години. През годините преди Освобождението целта, която си поставят началните училища, е: „Да се научи детето да чете свободно и разумно, да пише що-годе правилно, да смята, да има общи познания по география, по Закона Божий и история на България“. Спрямо тези цели се определят и следните предмети: четене, писане, свещена история, четирите действия по математика – събиране, изваждане, умножение и деление; понятия от географията, славянски прочит, общи познания по българска граматика, писмени упражнения, молитви, кратък катехизис и черковно пеене. Тези предмети са разпределени в четири години, от І до ІV отделение.

Училищната дейност в Хадърча започва през 1847 г. Тогава 17-годишният Константин Дъновски е назначен на работа за 500 гроша заплата и храна. Младият учител започва с 10-15 ученици в килера на чорбаджи Атанасовата къща. През следващата 1848 г. е построена специална сграда с две стаи: едната е за училище, а другата – за църква. Гръцките интриги спират строителството и тогава чорбаджи Атанас отива във Варна и с турски големци издейства разрешение за продължаване на строежа. На 26.Х.1854 год., в присъствието на много селяни от съседните села, сградата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещеник става Константин Дъновски. Тогава започват наново и училищните занятия, тъй като през 1853 г. те са преустановени заради обявяването на Кримската война. През 1856 г. войната свършва и К. Дъновски отново събира децата. На следва­щата година той е ръкоположен за свещеник. На негово място е назначен Петър Атанасов, а след него – Курти Добрев – и двамата от същото село. Те са същите двама „прочути църковни певци“, участвали в отслужената от отец Константин на 17 февруари 1865 г. редовна тържествена литургия в новопостроената българска църква „Св. Арахангел Михаил“. За Курти Добрев се знае, че по професия е абаджия, като едновременно упражнява и занаята си, и учи 10 ученици; заедно с това изпълнява и длъжността на селски писар. Примитивната обстановка на това училище го доближава твърде много до характера на църковната килия. Учениците са сядали на възглавници, донесени от къщи, и пишели на коляно. Стаята била малка и тъмна. В следващите години, към 1866/68 г., тук работи Иванчо, а след него, до 1871 г. – Андон х. Матеев. Те очевидно с нищо не променят атмосферата на училището, поради което някои недоволни ученици го напускат и отиват да учат в с. Юшенли (Ботево). Същите ученици изпращат до Варненската община на 31 май 1871 г. писмо, в което се описва състоянието на обучението и изобщо изостаналостта на местното училище.

През учебната 1871/1872 г. малкият Петър започва да учи в същото училище. Там вече учителства Стефан Колчов от Железник (Ст. Загора), който тогава получава от селяните храна и заплата от 3000 гроша. По негово време нараства значително броят на учениците – 116 момчета и 17 момичета – и тогава се въвежда разпределение в четири отделения. Колчов остава до учебната 1874/1875 г., която не довършва. На негово място идва Димо Митов, който през пролетта на 1875 г. провежда годишен изпит на учениците от всички отделения. В четвърто отделение със седем ученика се изучава свещена история, българска история, българска граматика, география, аритметика, четене, катехизис. Изпит се провежда само по свещена история, българска история и география и завършва много добре. В трето отделение 17 ученика са изпитвани по катехизис, четене и аритметика. Във второ отделение – 19 ученика, по прочит и числа, а в първо – 60, също по прочит и числа от 1 до 100. Димо Митов получава 2200 гроша и вероятно остава и през следващите години до Освобождението. В годините на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) училището не работи. (5)

II | Първа част | Съдържание

ІІІ. Варненската гимназия.

1. Основаване на Варненската гимназия.

Варненската мъжка гимназия „Фердинанд І“ е основана като двукласно реално училище, което на 3 септември 1879 г., по времето на министър Бурмов, с княжески указ е признато за държавно. То скоро става и гимназия, която в началото се нарича „реално училище“, а негов пръв директор е Тодор Н. Шишков. Първоначално сградата на училището е твърде тясна и неудобна. То се е помещавало в общинско здание, наето за 60 турски лири годишно. В същата сграда е било и подготвителното училище, състоящо се от три отделения. През тази първа година учителското тяло се е състояло от трима учители: Т. Н. Шишков, Фердинанд Дечев и Димитър Станчев. Търновецът Тодор Шишков е назначен и за инспектор [директор] на училището, за което получавал извън годишната си заплата от 4000 лв. и едно годишно възнаграждение от 1200 лв. Той получава началното си образование в гр. Търново и гр. Елена, след което продължава обучението си в Париж и Прага, където учи славистика. След завръщането си в България става директор на класното училище в Сливен. Издава аритметика, елементарна словесност, българска граматика, история и др. Димитър Станчев е от Шумен. Учи при Добри Войников, а след това – в Цариград. Третият учител – Фердинанд Дечев – е католик от банатските българи. Учи в Сегедан, Унгария и учителства край Букурещ.

През следващите години училището се развива чрез постепенно откриване на по-горни класове и през учебната 1884/1885 г. се превръща в петокласна гимназия с 240 ученици, осем от които се явяват в края на годината на зрелостен изпит и го издържат успешно. Това е първият випуск абитуриенти на Варненската мъжка гимназия. Седмата година от отварянето на училището (1885/1886) е забележителна. На 18 септември 1885 г. се осветява новопостроената сграда на гимназията. По това време директор е М. Белчев. До 1886 г. гимназията се е наричала „реално училище“, а в периода 1886-1888 г. – „петокласно педагогическо училище“. През учебната 1888/1889 г. тя приема името „Фердинанд І“. През същата година се открива VІ клас, а на следващата – VІІ клас, след което училището се преименува в „Държавна педагогическа гимназия „Фердинанд І“.

В първите години след Освобождението във варненската „реалка“, както и на други места, са липсвали каквито и да било пособия, библиотека и т.н., а също и подходящо здание. Най-трудно било обаче да се преодолее липсата на учебници и помагала, с които да се постигне нагледност в обучението. Поради тази липса някои предмети се преподавали чрез записки, а други – без каквото и да е опитно приложение. Освен това научната терминология в съществуващите книги често пъти е била твърде разнообразна и противоречива, което е довеждало първите наши учители до заблуждение. Поради липсата на ясно начертана програма и убедителни ръководни начала нашите първи следосвобожденски педагози не са могли да постигнат високи количествени показатели. Тъй като са били обаче добри практици и непосредствени участници в доосвободителната епоха, качеството им на преподаване е било на своята висота. Освен това са притежавали голям запас от дух и ентусиазъм, които в днешно време са в остър дефицит. (7)

III | Първа част | Съдържание

2. Функционери във Варненската гимназия – 1879-1886 г.

– Директори: Тодор Н. Шишков – ІХ.1879-VІІІ.1880; Божил Райнов – ІХ.1880-І 1881; Петър Пенчев – І.1881-І.1884; Георги Смилов – І.1884-ІХ.1885; Михаил Белчев – ІХ.1885-ІХ.1886;

– Учители: Димитър Станчев – ІХ.1879-ІХ.80 и ІХ.1882-ІХ.1883; Фердинанд Дечев – ІХ.1879-ІХ.1880; Н. Бендерев – ІХ.1880-ІІ.1881; Вацлав Емлер – ІХ.1880-ІХ.1886; Никола Попов – ІІІ.1881-ІХ.1883; Божил Райнов – ІІІ.1881-ІХ.1883; Тодор Раев – ІХ.1881-ІХ.1886; В. Фалтес – ІХ.1881-ІХ.1882; Методий Матеев – ІІІ.1881-ІХ.1882; Д. Мамарчев – ІХ.1881-ІХ.1883; Ив. Начев – ІХ.1881-ІХ.1882; Д. Трайлович – ІХ.1882-ІХ.1884; Никола Райнов – ІХ.1882-ІХ.1884; В. Маршалек – ІХ.1882-ІХ.1883; Михаил Белчев – ІХ.1882-ІХ.1886; Александър Астенидов – ІХ.1883-ІХ.1886; Петър Вулпе – ІХ.1883-ІХ.1884; Лазар Попов – ІІІ.1884-ІХ.1887;

– Брой учители: 1879/1880 – 3; 1880/1881 – 6; 1881/1882 – 6; 1882/1883 – 9; 1883/1884 – 11; 1884/1885 – 12.

III | Първа част | Съдържание

 

3. Програма на държавните гимназии след Освобождението.

Как е вървяло развитието на Варненската гимназия непосредствено след Освобождението, не е напълно ясно, тъй като от този период липсват системни сведения за нашето учебно дело. Първи опити за уеднаквяване на програмите в средните училища са направили министрите М. Дринов (1879) и след него Гюзелев (1880). Програмата на М. Дринов е била като естествено продължение на изработената такава няколко години по-рано (1873) от учителския събор в Шумен, свикан по инициатива на митрополит Симеон.

Държавна програма на градските главни училища (гимназии) след Освобождението:

І клас – бълг. граматика, славянска граматика, краснопис; география (страни от Централна и Южна Европа); аритметика (прости и десетични дроби); всеобща история (древна); рисуване – натюрморт без светлосенки; свободен прочит на френски и турски.

ІІ клас – бълг. граматика, славянска граматика; пространен катехизис; география (страни от Северна Европа, Азия и Африка); рисуване – натюрморт със светлосенки; всеобща история (средновековие); френски и турски до глаголите; кратка геометрия; българска история (до Симеон).

ІІІ клас – словесност; география и космография; аритметика (куб и квадрат); рисуване; всеобща история (нова); френски (превод от Телемах и Олендорф); българска история (край); турска граматика и превод; славянски превод и словосъчетания; геометрия (цялата планиметрия); физика (до акустика); биология (четвероноги и птици); катехизис (край).

ІV клас – словесност (край); алгебра (край); геометрия (край); физика (край); биология (зоология); турски език (превод, граматика, писма и телеграми); френски език (граматика, превод от Олендорф); рисуване; органична и неорганична химия.

III | Първа част | Съдържание

4. Отчет за учебната 1879/1880 г.

В отчета за първата учебна година на Варненската гимназия от и.д. директор Б. Райнов четем (8):

„Тъй като съгласно с министерското предписание от 4 август ми се възложи временно управление на Варненската реална гимназия, то на мен се падна жребият да дам отчет за хода и успехите на училището през изтеклата първа учебна година, като се водих от деловодството на Дирекцията.

І. Отваряне на училището.

Миналата година с княжески указ на 3 септември във Варна се отвори Реално училище в същото помещение, където по-рано е било Народното двукласно училище и подготвителното с 3-те отделения. Училището се е отворило с 38 ученици, разделени на два класа, от които 15 в първия и 23 във втория. Според списъка от постъпването на учениците в училището се вижда, че едната част са от Варненското народно училище, а друга – от разни места на Княжеството, от Източна Румелия и от Турция (Одринско). Между учениците има и осем правителствени възпитаници (стипендианти).

ІІ. Количеството на учениците.

В училището, като отворено с патриотична цел, са приемали и са напускали ученици, които са пожелавали да следват в него по различно време през първото шестмесечие, тъй че числото им е стигнало 66, от които 45 само са останали до изпитите. Следователно 21 ученици са напуснали училището по различно време и по различни причини, а именно: едни като неподготвени добре за реалното училище са върнати в народното; други по неспособност са изключени; трети напускали самоволно като възрастни и като неподготвени добре.

ІІІ. Учителският състав се е състоял от трима учители, назначени с княжески указ: Шишков, Станчев и Дечев, от които първият – старши учител, е бил същевременно и инспектор (директор), а другите двама – младши учители. Този намален учителски състав и условията не са позволявали да стават педагогически събрания, а в повечето случаи сам инспекторът е ръководил както възпитателната, тъй и учебната част на училището.

ІV. Разпределение на предметите между преподавателите и седмичните уроци.

В продължение на учебната година преподаватели и в двата класа са били: 1) Инспектор Шишков – аритметика, българска и всеобща история и френски език; 2) Станчев – български език, Закон Божий и география; 3) Дечев – естествена история, чертане (геометрия), рисуване и краснопис.

Всичките уроци през седмицата са били 55 урока, разделени между преподавателите по следния начин: 16 на инспектора и по 18 на двамата младши учители, без да се смятат трите часа, отредени за гимнастика, които от нямане на учител са останали свободни. Нотното пеене по същата причина съвсем не фигурира в програмата.

V. Вървежът на преподаването.

За означените по-горе предмети учителите са се ръководели в преподаването по програмата от министерството на народното просвещение като цяло, с изключение на историята – българска и всеобща, които предмети министерството е одобрило по представяне на инспектора, без да фигурират в програмата. Обемът на изучения материал по всички предмети въобще, освен по история, аритметика и френски език, не съответства на положения курс в програмата и за двата класа, тъй като едни били преминати в по-голям размер, което е било съвършено излишно, а други – твърде накратко и с някои важни пропуски. Така например:

А) Закон Божий – вместо 4 урока по програмата, имало е 5 урока в седмицата, и при всичко това преподавателят е изоставал, както се вижда от проспекта му, от краткото обяснение на десеттях Божи заповеди в І клас. От самите проспекти на преподавателя Станчев се вижда, че той безразборно е преминавал което трябва и което не трябва. Това ще рече, че той почти машинално е преподавал Св. история, което отчасти се потвърждава и от отговорите на учениците на изпита;

Б) Български език – вместо 7 урока по програма са имали 8. От проспектите на същия учител се вижда също, че той е пропуснал най-важната част за изучаването на българския език – писмените упражнения, които са задължителни и за двата класа. От изпита, в качеството си на асистент, забелязах, че той при логическото разбиране на някои изречения твърде некомпетентно се е обръщал към възпитаниците си, като употребява думи и изрази, които не са чисто граматически. Например, за да се намери подлогът, той казва на ученика: „Улови глагола и той ще ти издаде подлога!“ и много други подобни, от което се забелязва, че този предмет не е негова специалност.

Забележка: За споменатите два предмета преподавателят в проспектите си не указва нито пособията, които е имал под ръка, нито пък учебниците, по които учениците са ги изучавали;

В) География – вместо 4 урока по програмата имало е 5. Изучаването на география не е било удовлетворително по същата причина и тъй като е нямало пълни географски карти, а учениците са си служели с малки кратки карти от разглобен атлас. Този предмет се е изучавал по учебника на Смирнов, без никакви пропуски или допълнения от страна на преподавателя. Учениците са заставяни да изучават и тези отдели, които имат чисто специфичен характер и се отнасят до областта на космографията – т.напр. комети, планети, образуване на земното кълбо и теорията за съществуващ в него огън, за въздуха и мн. др., които съвсем не се изискват от програмата. Въобще проспектите по този предмет на учителя Станчев имат чисто научен характер;

Г) Естествена история (биология) – по програма вместо 2 урока е имало 3. От показаните пособия учителят Дечев е съставил един твърде несиметричен курс и несъответстващ на официалната програма. От записките на учениците се вижда, че той е преподавал твърде обстоятелствено тези познания, а е трябвало да ги предаде само в общи черти. Освен това записките му нямат литературно достойнство, като се забелязва слабо разбиране на езика, от който е превеждал, а оттук идва неверният превод и смесването на понятията. Въобще при него се забелязва неясно и неразбрано изложение на предмета, което несъмнено е затруднявало много учениците;

Д) Чертане, рисуване и краснопис – за трите предмета вместо 14 урока по програма е имало 15, от които само по първите два предмета били 12 урока. Преди всичко ще отбележа, че по тези два съществени предмета за реалните училища учениците не са отговорили с надеждния успех, съответстващ на предоставените за тях часове. Защото учениците не могат да дадат определение на простите геометрични фигури, за която цел специално се изучава чертането в ниските класове. Но преподавателят е смесвал тези два предмета в един, което се вижда както от годишните му дневници, тъй и от изпитната ведомост, че учениците нямат особени отметки по чертане. От проспекта му се вижда, че той отказва да ползва превъзходните ръководства по тези предмети.

Относно предмета краснопис също е показан неудовлетворителен успех, тъй като писането не се е преподавало методически, а се е ограничавало само с думи и изречения, писани в клас или у дома на тетрадки, начертани с две линии.

Така са се преподавали гореозначените предмети от учителите Дечев и Станчев. И на нас ни е много чудно как господин инспекторът (Т. Н. Шишков) е оставил да съществува такъв безпорядък в продължение на цялата учебна година, ако те не са мислели, че няма да се дава отчет за това.

Да минем сега и към предметите на учителя-инспектор.

1. Българска история в І кл. с два урока в седмицата. Този предмет е преподаван по плана на руския историк Бабриков с допълнения от Иречек и от собствения труд на преподавателя. От неговите проспекти се вижда, че в общи лини предметът е преподаден до падането на Второто българско царство под турско робство. Същевременно е отделяно внимание и на по-важните епохи от световната история.

2. Всеобща история ( древният свят без Римската империя) във ІІ кл. с по два урока седмично. За ръководство на преподавателя по този предмет са служили съчиненията на Вебер, Уайт и Иловайский в пределите на печатната програма на Софийското военно училище. И този предмет също така се е преподавал по записки по диктовка на учителя. Малкото часове, определени за предмета, и обширната материя, която той съдържа, са ограничили преподавателя до систематическо изучаване само на старите народи, до гръцката история и македонския период.

3. Аритметика – шест урока и в двата класа съгласно програмата. В първи клас този предмет се е преподавал по учебника на Малинин и Бурянин и са стигнали до деление на числата включително. Във ІІ кл – по собствения учебник на преподавателя, като са почнали от деление на числата и са стигнали до метрическата система включително. Занятията на учениците по този предмет и в двата класа са били твърде удовлетворителни и успешни. Въобще при изучаването на предметите на инспектора (директора) не се забелязва тази машиналност и несъобразителност у възпитаниците, както по другите предмети, което показва, че той е умеел да насочи учениците към разбираемост и самостоятелност в уроците.

4. Френски език – шест урока и в двата класа през седмицата. Този предмет едновременно е започнал и в двата класа при еднакви сили на учениците и сравнително с това може да се каже, че успехът е удовлетворителен, дори и да не се е забелязвало усърдие у учениците при изучаването му.

VІ. Резултати на годишните изпити и класификация на учениците.

1. От 45 ученици, които посещавали училището до изпитите, 27 са от І клас и 18 – от ІІ клас. От всички 45 само 39 са държали изпит, а 6 от І клас, кои по болест, кои поради слабото си занимание с уроците през годината, са отсъствали от изпитите.

2. От 21 ученици от І клас, които са държали изпит, 10 само са се отличили с успех и ще преминат във ІІ клас; 3 подлежат на повторен изпит; 8 остават в същия клас до новата учебна година.

3. По местонахождение е имало 19 ученици от гр. Варна, от които 10 – от І клас и 9 – от ІІ клас. Останалите 26 ученици са от разни места на България и Тракия, а именно: от Шумен – 1; Севлиево – 1; Стара Загора – 1; Лозенград – 2; Дерекьой – 2; Котел – 2; Тулча – 2; М. Търново – 3; В. Търново – 4 и от Варненски окръг – 8.

По успех от 45 ученици са се отличили 20, които са спечелили изпитна бележка „твърде добре“ (5); 5 – с изпитна бележка „добре“ (4); 12 – с изпитна бележка „удовлетворително“ (3).

Ако се съди по прилежанието на учениците, то вънкашните са посещавали класовете по-редовно и са били по-прилежни, отколкото варненските, с твърде малко изключения.

Учениците по успех, по прилежание и по поведение са се разделяли по следния начин:

І клас

Първи разряд: Коста Енчев, Стоян Николов – Дерекьой (Одринско), Димитър Райчов – Карадере, Георги Костов – Лозенград […]

Втори разряд: Марко Попов – Варна, Панайот Митков – Търново, Желяз Славов – М. Търново […]

Трети разряд: Стоян Христов – Варна, Петър Георгиев – Тулча […]

По малоуспеваемост остават в същия клас за втора година: Георги Антонов, Гавраил Христов, Никола Петров – Варна, Петър П. Костадинов – с. Хадърча, Георги Стефанов – Тулча […]

Не се явили на изпит по болест: Иван Станев, Петър Иванов – Варна […]

ІІ клас

Първи разряд: Христо Попов – Варна, Янаки Шамарджиев – Шумен […]

Втори разряд: Никола Фичев – Търново, Жеко Георгиев – Алфатар (Силистренско) […]

С повторителен изпит: Димитър Михов – Ст. Загора, Стоян Костов – Варна – по френски, а последният и по география.

Остават в същия клас за втора година: Георги Димитров – Варна, Иван Христов, който при това е изпълнявал длъжността на служител в училището […]

VІІ. Управление на училището.

Делата на училището, на всичките „части на управлението“, е завеждал инспекторът в специална канцелария, за което е получавал 1200 лв. повече от учителската си заплата. Ако съдим по деловодството, което намерихме твърде редовно и акуратно водено, то ние ще дойдем до недотам желано заключение. В дело № 2 се вижда преди всичко, че между учителите не е имало тази хармония, която е необходима за добрия ход и успех на училището. Повечето рапорти на инспектора в това дело са със съдържание изключително за преподавателя Дечев, за което е информирано и Министерството на Народното просвещение. Поведението на двамата преподаватели – Дечев и Станчев – било такова, че те не знаели да пазят достолепието на учителското звание. При това от една министерска преписка от 19 юли се вижда, че и учителите не са се въздържали да рапортуват на министерството неофициално срещу донесенията на инспектора. Изобщо от второто шестмесечие нататък са се вкоренили раздори и клеветнически отношения между преподавателите, които предизвикали коренната замяна на учителския състав.

30 август 1880 г.

И.д. Директор, Инспектор на Варненски уч. окръг – Б. Райнов“. (8)

III | Първа част | Съдържание

5. Петър Дънов в класовете на Варненската гимназия[2].

5.1. Първи гимназиален клас – 1879/1880 и 1880/1881 г.

През 1879 г. П. Дънов започва да учи в І гимназиален клас на новооткритото след Освобождението двукласно Варненско реално училище. Историческата реалност по това време е доста сложна. В младата българска държава няма изградени учреждения и институции. Положението в образованието е доста тежко. По време на Руско-турската освободителна война училищата в България са затворени и учениците почти две години са откъснати от учебната им среда. Липсата на учители, учебници и пособия допълнително утежнява обстановката в образованието. Във връзка с този период в. „Дунавска зора“ от 31 март 1879 г. пише: „ […] Свищовските учители напуснаха училищата и училищата стоят понастоящем затворени и децата се разхождат по улиците. Учителите прибягнали до тази крайност, защото общината не им плащала и имали да земат от нея по пет месечни заплати […] “.

Във Варненската гимназия, изхождайки от отчета на директора Божил Райнов, не се забелязва по-различна тенденция. Голямото текучество, възрастовият диапазон на учениците, както и многото повтарящи годината са естествен резултат от създалата се историческа ситуация.

Съдбата на гимназиста Петър Дънов през учебната 1879/1880 г. не е по-различна от тази на повечето ученици. От годишния отчет на училището разбираме, че той повтаря годината и така през учебната 1880/1881 г. отново е ученик в І гимназиален клас.

В главния списък на учениците той фигурира с името Петър Попов, без пореден номер. Графите на регистъра са попълнени, както следва: вероизповедание – източноправославен; народност – българин; местораждане – Хадърча; година и ден на раждане – не са посочени (отбелязана е възраст – 14 навършени години); име и презиме на родител – Костадин Атанасовия; занятие и местожителство на родителите – свещеник, Хадърча; по чия издръжка се учи – по родителска издръжка; плаща ли или [е] на училищна издръжка – плаща; в кое училище и в кой клас е следвал миналата година – не е посочено.

Свидетелство – от първи ред; поведение – примерно; прилежание – неуморно; външността на писмените работи – мн. хубава.

Годишни оценки: Закон Божий – отличен; български език – добър; математика – добър; геометрия – мн. добър; естеств. история – мн. добър; рисуване – мн. добър; геометр. чертане – отличен; краснопис – добър; гимнастика – добър; география – мн. добър; история – мн. добър.

Директор (инспектор) от септември до края на календарната 1880 г. е Божил Райнов, а от януари 1881 г – Петър Пенчев. Учители: Никола П. Попов, Вацлав Емлер, Методий Матеев.

Според Закона за образованието от 1879 г. учебните срокове са два: І срок – от началото на м. септември до края на м. януари; и ІІ срок – от началото на м. февруари до края на м. юни. В класа са записани 30 ученици.

5.2. Втори гимназиален клас – 1881/1882.

В главния списък на Държавната реална гимназия – Варна за 1881/82 уч. година са записани 39 ученици, от които 25 са постъпили от по-долен клас, 11 са дошли отдругаде и 3 повтарят същия клас. С пореден номер 24 е Петър Попов.

Графите на регистъра са попълнени, както следва: вероизповедание – източноправославен; народност – българин; местораждане – Хадърча; година и ден на раждане – 1866 г. (отбелязана е възраст – 15 навършени години); име и презиме на родител – Костадин Атанасов; занятие и местожителство на родителите – свещеник, Хадърча; по чия издръжка се учи – по родителска издръжка; плаща ли или [е] на училищна издръжка – плаща; в кое училище и в кой клас е следвал миналата година – в същата гимназия, в І клас.

Свидетелство – от първи ред; с отличие; поведение – примерно; прилежание – примерно; външността на писмените работи – мн. хубава; 12 неизвинени отсъствия.

Годишни оценки: Закон Божий – отличен; български език – добър; математика – добър; геометрия – добър; естеств. история – мн. добър; рисуване – мн. добър; геометр. чертане – отличен; краснопис – мн. добър; гимнастика – мн. добър; география – мн. добър; всеобща история – отличен; нотно пеене – добър.

Директор – Петър Пенчев. Учители: Никола П. Попов, Вацлав Емлер, Тодор Раев, Ив. Начов.

5.3. Трети гимназиален клас – 1882/1883.

В главния списък на Държавната реална гимназия – Варна за 1882/83 уч. година са записани 53 ученици, от които 34 са постъпили от по-долен клас, а 19 са дошли отдругаде. С пореден номер 39 е Петър Попов.

Графите на регистъра са попълнени, както следва: вероизповедание – източноправославен; народност – българин; местораждане – с. Николаевка; година и ден на раждане – 30 юни 1866 г. (отбелязана е възраст – 16 навършени години); име и презиме на родител – Константин Атанасов; занятие и местожителство на родителите – свещеник, Варна; по чия издръжка се учи – по родителска издръжка; плаща ли или [е] на училищна издръжка – не; в кое училище и в кой клас е следвал миналата година – в същата гимназия, във ІІ клас.

Свидетелство – от първи ред; поведение – похвално; прилежание – постоянно; външността на писмените работи – мн. хубава; 12 извинени и 8 неизвинени отсъствия.

Годишни оценки: Закон Божий – мн. добър; български език – удовлетворителен; математика – добър; геометрия – добър; естеств. история – отличен; рисуване – мн. добър; геометр. чертане – отличен; краснопис – мн. добър; гимнастика – мн. добър; география – добър; всеобща история – мн. добър; нотно пеене – мн. добър; физика – мн. добър; бълг. история – мн. добър.

Директор – Петър Пенчев.

Учители: Никола П. Попов – Закон Божий и бълг. език; Тодор Раев – аритметика; Никола Д. Райнов – всеобща история, бълг история, география; П. Х. Пенчов през І срок и Д. Трайлович през ІІ срок – ест. история (биология); М. Белчев – физика; Вацлав Емлер (класен учител) – геометрия, рисуване, чертане; Д. Трайлович – нотно пеене; подпоручик Фичев – гимнастика.

5.4. Четвърти гимназиален клас – 1883/1884.

В главния списък на Държавната реална гимназия – Варна за 1883/84 уч. година са записани 35 ученици, от които 17 са постъпили от по-долен клас, 10 са дошли отдругаде и 8 повтарят същия клас. С пореден номер 20 е Петър Попов Дънувски.

Графите на регистъра са попълнени, както следва: вероизповедание – източноправославен; народност – българин; местораждане – Николаевка; година и ден на раждане – 29 юни 1866 г. (отбелязана е възраст – 17 навършени години); име и презиме на родител – Константин Дънувски; занятие и местожителство на родителите – свещеник, с. Чатясъ; по чия издръжка се учи – по родителска издръжка; плаща ли или [е] на училищна издръжка – плаща; в кое училище и в кой клас е следвал миналата година – в същата гимназия, в ІІІ клас.

Свидетелство – от първи ред; поведение – примерно; прилежание – неуморно; външността на писмените работи – прилична; 1 извинено отсъствие.

Ссрочни оценки: Закон Божий – добър; старобългарски език – удовлетворителен; алгебра – удовлетворителен; геометрия – добър; естеств. история – мн. добър; рисуване – мн. добър; практ. геометрия – мн. добър; геометр. чертане – добър; гимнастика – няма оценка; всеобща история – мн. добър; нотно пеене – мн. добър, химия – удовлетворителен, руски език – добър; френски език – удовлетворителен.

Директор – Георги Смилов.

Учители: Петър Вулпе, Никола П. Попов, М. Белчев, Вацлав Емлер, Тодор Раев, Д. Трайлович, Александър Астенидис.

Всички оценки и характеристики на гимназиста Петър Дънов са само от І срок. Вероятно през по-голямата част от ІІ срок той е отсъствал. В графата „Забележки“ е записано: „Не е държал изпит по болест, но ще държи след представяне на докторско свидетелство“. В Главния списък за 1883/84 учебна година няма данни да се е явил на изпит до есента на 1884 г. (9)

III | Първа част | Съдържание

6. Обръщане към Бога на младия Петър Дънов.

Петър Дънов израства през юношеството си в семейството на сестра си Мария, в чиято къща тогава се е помещавала методистката църква във Варна. Той присъства на богослуженията и събиранията и приема формата на изучаване на Евангелието и приложението му в живота. Под влияние на сестра си и на „верните братя“ решава да продължи образованието си в Американското научно-богословско училище в Свищов. В първите месеци на 1884 г., след тежко боледуване, животът на 19-годишния Петър Дънов изцяло се преобръща и преосмисля. В своите обяснения, дадени през м. юни 1886 г. в Американското научно-богословско училище в Свищов, той посочва причините, които го довеждат до обръщането му към Бога.

III | Първа част | Съдържание

ІV. Американското научно-богословско училище в Свищов[3].

1. Свищов през този период.

По онова време Свищов е един от най-големите и аристократични български градове. Мощното развитие на всичко ценно, смислено и красиво там е плод на патриотичния и просветителски дух на местните граждани. Около 600 спомоществуватели са допринесли за изграждането на училища, читалище с театър, църкви и др. Градът тогава е на едно от първите места в културно-просветно отношение в България. Едни от първите уредени училища са създадени там. В периода 1883-1887 година в Свищов има Класно градско мъжко училище, което всъщност е приемник на първото класно училище в България, основано от видния възрожденец Христаки Павлович през 1831 г. Съществува и Девическо училище към женско дружество „Съгласие“. С решение на Народното събрание от 1883 г. е основана Държавната търговска гимназия – първата на Балканския полуостров. Създадено е и Неделно училище към църковната община, а когато във Варна през 1879 г. е основано ученическото дружество „Просвещение“, Свищовското ученическо дружество „Плод“ е вече на 6 г. Гражданите на Свищов, обладани от възрожденски дух, създават първата обществена библиотека в България, чийто фонд още при създаването си наброява две хиляди тома. По това време в града усилено работи и печатница – издателство на методистката мисия, която през 1883 г. само за няколко месеца издава общо 117 000 страници методистки материали.

Етническият състав на населението е разнообразен и всяка група е представена със съответната религиозна институция – храмове, настоятелства, свещенослужители и свещени книги. Три от десетте световни религии, изучавани в американското училище, се изповядват в Свищов: християнство в своите три големи деноминации (православие, протестантство и католицизъм), мюсюлманство, юдeизъм.

През периода 1883-1887 г. в града се развиват и изящните изкуства – театър, музика, живопис. Създадено е театрално дружество, а представленията се играят в сградата, построена специално за заседанията на Великото народно събрание през 1881 г. Свищов изпреварва другите градове на България в няколко културно-просветни начинания, а така също взема преднина и в областта на музиката. В града има композитори, певчески хор и оркестър. Художествената живопис и сценографията достигат своя връх в творчеството на свищовлията Николай Павлович, завършил Академията за изобразителни изкуства във Виена и специализирал в Мюнхен. Той е син на възрожденеца Христаки Павлович, а от 1951 г. художествената академия носи неговото име.

IV | Първа част | Съдържание

2. Възникване на училището.

През 1880 г. американското Мисионерско дружество изпраща в методистката мисия в Северна България нов мисионер – А. Р. Джоунс. През 1881 г. той е изпратен в Търново, като за негов помощник е назначен пастор Йордан Икономов. Тогава в Търново се открива временно мисионерско училище и прогимназия. Същевременно Мисията закупува голяма турска къща с широк двор в Свищов и през 1882 г. премества училището от Търново в Свищов.

Началото на методисткото движение в Свищов е положено през 1863 г. от добре известния американски мисионер д-р Алберт Лонг. При своето посещение в града той се запознава с някои от тогавашните градски първенци и на събрания в частни къщи намира последователи. Първият от тях е Стоян Дончов Руевски, в чийто дом се устройвали събранията, на които идвали десетина души. Неговият син Ап. Руевски по-късно става учител на Петър Дънов. След д-р Лонг около 10 години като проповедник работи пастор Гавраил Илиев. През 1875 г. като мисионер в Свищов се настанява Д. Чалис, чрез който Мисията построява салон за събрания и пасторски дом на ул. „Пощенска“. Когато през 1882 г. се отваря Американското научно-богословско училище в Свищов, то има два отдела – първоначално (основно) и класно (гимназиално) с пансион. Класното училище е само за момчета и има три курса: І курс, тригодишен – с подготовка за Роберт Колеж в Истанбул; ІІ курс, петгодишен – научен; ІІІ курс, петгодишен – богословски. Създаден е и двугодишен курс по богословие за ученици, завършили класно училище.

По-късно е построено специално здание, наподобяващо стила на модерната тогава виенска архитектура. За изграждането ѝ е закупено подходящо място в центъра на Свищов и по план в нея са предвидени помещения за учебни класни стаи, за кабинети по физика и химия, снабдени с надлежни пособия и учебни материали и спомагащи за онагледяване на учебните занятия. Ръководството на Методистката мисия счита, че за да получат випускниците на училището солидни познания по 20-те учебни предмета и за да бъдат наистина годни за сериозна работа, всички научни въпроси трябва да им бъдат разяснени с най-голяма обективност и яснота. Учебниците са написани специално за подготовка на протестантски мисионери – добре илюстровани с картинки на нежни, добри деца, жени, мъже, животни, растения, пълни с топлота и толерантност.

В новата сграда, която гледа към хълма край града, са отделени и помещения за учителския персонал. Пансионът към училището е предвиден за учениците, живеещи извън Свищов. Те заплащат по два наполеона на година за обучение и по десет наполеона за храна, пране, осветление, жилище и пр. Пръв директор на училището е И. С. Лад с преподаватели Миндо Г. Вълчев, Г. В. Попов, Йордан Икономов, Стефан Томов и Гаврил Илиев. През следващата 1883 г. за кратко училището е запечатано, но през 1884 г. всичко се нормализира.

IV | Първа част | Съдържание

3. Учебната 1884/1885 г.

По онова време транспортната връзка между Варна и Свищов се осъществява през Русе с влак и оттам – с кораб на някоя от двете корабни агенции – руската или австрийската. В началото на календарната 1885 година, през второто учебно полугодие (срок), Петър Дънов се записва в ІІІ курс на Богословския отдел на Американското научно-богословско училище в Свищов. За да постъпи директно в ІІІ курс, вероятно са му признати общообразователните предмети, изучавани във Варненската държавна реална гимназия през трите и половина учебни години.

IV | Първа част | Съдържание

4. Учебната 1885/1886 г.

Още в началото на новата учебна 1885/1886 г. се случват две важни исторически събития – съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември и Сръбско-българската война, която започва на 2 ноември. Войната заплашва да прекъсне поне временно работата на Мисията, но това се случва за кратко само в девическото училище в Ловеч. Сградата на тамошното училище е предложена за болница на Червения кръст. Преди обаче да стане това, е решено болницата да не се нанася в сградата и заниманията на ученичките скоро са подновени.

В свищовското училище предметите, свързани с религията, се водят от Стефан Томов, а 10-те световни религии се разглеждат като средство за приближаване на човека към Бога. История на цивилизацията преподава Йордан Икономов, а английски език – Габриел Чалис. По предмета „Хомилетика“ всеки ученик подготвя проповед, която изнася пред своите съученици и преподаватели в местната методистка църква. По физика и химия в отделни кабинети се демонстрират научни факти с помощта на подходящи уреди и химикали, доставени от чужбина.

От статия на директора на Американското научно-богословско училище J. S. Ladd за учебната 1885/1886 г., публикувана в „ZKVA“ (Methodist Episcopal Church, Missionary Society, Annual report of the Missionary Society of the Methodist Episcopal Church), става ясно, че първият випуск от четири човека завършва на 25 юни (сряда) 1886 г. От тази паметна дата има снимка на току-що дипломиралите се пастори (от ляво на дясно): Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров (седнали), заедно с учениците Христо Бъчваров и Петър Дънов (прави), които завършват на следващата година. В специален отчет са дадени кратки сведения за всеки един от снимката. На директора са връчени и обяснения за духовното обръщане на шестимата, написани лично от всеки един от тях през м. юни 1886 година. За Петър К. Дънов е отбелязано, че баща му е свещеник и че посещава училището от година и половина. През същата година четиримата завършили получават назначение като помощник-проповедници.

IV | Първа част | Съдържание

5. Учебната 1886/1887 г.

Като ученик в Свищов (по спомени на Гаврил Душков, ученик в по-долните класове на училището по същото време, разказани от сина му) Петър Дънов прави впечатление на високоинтелигентен и ерудиран младеж: изявява се в диспутите в училище, изучава чужди езици – английски, френски, руски; създава хубави, братски взаимоотношения със съучениците и преподавателите си, които искрено са го обичали и уважавали.

На 24 юни (сряда) 1887 г. Петър Дънов заедно със своите съученици получава атестат (диплома) от Американското научно-богословско училище в Свищов, признаващ пълния петгодишен курс на Богословския отдел на училището. Дипломите са подписани от тогавашния директор на училището И. С. Лад и тримата учители Стефан Томов, Йордан Икономов, Ап. С. Руевски и са заверени от ръководителя на Мисията в Русе.

Поведението на ученика е примерно. Оценките му са, както следва: Закон Божий – мн. добър; старобългарски език – удовлетворителен; български език – добър; английски език – добър; френски език – удовлетворителен; психология и логика – мн. добър; история и география – мн. добър; математика – добър; естествена история (биология) – мн. добър; физика – мн. добър; химия – удовлетворителен; политическа икономия – липсва оценка; рисуване – мн. добър; тълкувание на Св. Писание – отличен; доказателство на християнството – мн. добър; църковна история – мн. добър; догматическо богословие – добър; хомилетика (красноречие в проповядването) – мн. добър; пасторско богословие – отличен; история на цивилизацията – липсва оценка.

Това е вторият випуск завършващи с правоспособност пастор. Имената тази година са две: Христо П. Бъчваров, за когото след завършването му не се знае нищо, и Петър К. Дънов.

Има един интересен факт, който съпътства живота на Петър Дънов. Навсякъде, където учи – в Хадърча (Николаевка), във Варна, в Свищов, а след това и в САЩ (Медисън и Бостън), той е заобиколен от забележителни за времето си просветни дейци, а учебните заведения са с едни от най-модерните програми и оборудване. През 1871 г., когато малкият Петър започва да учи в основното българско училище в село Хадърча, на работа там постъпва Стефан Колчов. По време на неговото учителстване нараства значително броят на учениците и тогава се въвежда разпределение в четири отделения, т.е. остарялата взаимоучителна метода се замества с класно-урочната. При постъпването на Петър Дънов във Варненската гимназия през 1879 г. тя става една от първите две модерни гимназии в Княжеството. Благоприятното съчетание между учебната програма и талантливите за времето си просветители дава възможност на гимназиста да изучава достатъчен брой учебни предмети, които впоследствие да се разширяват и надграждат в Свищов, Медисън и Бостън. Във Варна Петър Дънов среща виртуозния си учител по цигулка и по музика – едно благоприятно условие, подпомогнало по-късно създаването на множество авторски музикални произведения. Същото може да се каже и за училището в Свищов. Петър Дънов пристига там точно по времето, когато американското училище се устремява напред и се осъществява превръщането му в Американски институт за наука и богословие.

IV | Първа част | Съдържание

6. Преподаватели.

Йордан Икономов – роден на 14 септември 1847 г. в гр. Елена, в семейството на свещеник Иван Икономов. Първоначалното си образование получава в родния си град. 13-годишен постъпва в Търновската гимназия и я завършва с отличие. През 1865 г. учи в Цариград, в Роберт колеж. Завършва го през 1870 г. с отличие, а през септември на следващата 1871 г. заминава да учи богословие в Американската методистка семинария „Дрю“. През 1877 г. получава пасторски лиценз и степен „бакалавър на изкуствата“, а от дружеството на полиглотите в семинарията му издават документ за владеенето на шест езика – писмено и говоримо. След завръщането си в България последователно е пастор в Русе (1878), Габрово (1879) и Търново (1880). При откриването на Американското научно-богословско училище в Свищов през 1882 г. той става преподавател там и пастор в църквата. През годините 1890-1897 Й. Икономов работи като пастор в църквите от Ловешкия район. От 1898 г. до 1904 г. той е учител, а до 1908 г. е пастор във Враца, след което се оттегля от активна дейност. До края на живота си – 17 март 1920 г. – остава член на Конференцията на Мисията на методистката църква в България.

На 12 септември 1885 г. се оженва за Манола – дъщеря на първия български евангелист Гаврил Илиев (1829-1909). По-късно пасторът не спира децата си да посещават Учителя П. Дънов и някои от тях присъстват на беседи и участват в братския живот, като например Дафинка Доганова, Богдан Икономов, Елеонора Тулешкова, проф. д-р Кръстю Тулешков, Милка и Драгомир Василеви.

Д-р Стефан Томов – роден на 25 март 1850 г. в гр. Котел. Първоначалното си образование получава в родния си град. През 1862 г. д-р А. Лонг, първият мисионер, който полага основите на евангелското дело в Северна България, му издейства стипендия в английското училище на о. Малта. През 1865 г. постъпва в Роберт Колеж и го завършва през 1869 г. След това четири години учителства в Ямбол и Котел. През 1874 г. отпътува за Америка и постъпва в Богословската семинария „Дрю“. Завършва през 1877 г. със степен „бакалавър по богословие“. Стефан Томов знае 8 езика и членува в дружеството на полиглотите в семинарията „Дрю“. В България се завръща в края на 1878 г. и още в началото на 1879 г. е назначен като пастор в Търново. Работи като проповедник, пастор и учител в Свищов и като проповедник и пастор в Русе, Шумен, Варна. През май 1884 г. в Цариград се жени за сестрата на Йордан Икономов – Адомица. През 1894 г. училището в Свищов е запалено от врагове на Мисията и на методистката годишна конференция през същата година се взема решение то да се премести в Русе с директор Ст. Томов. Той превежда и доста книги, сред които: „Съкратено богословие“, „Животът на Джон Уесли“, „Християнско кръщение“ и др. Пише критична статия срещу Учението на Учителя П. Дънов през 1924 г. в сп. „Християнски свят“, озаглавена „Теософия и дъновизъм“. Умира в София на 24 април 1939 г.

Габриел Чалис – американски методистки функционер, преподавател по английски в училището. Пристига заедно със съпругата си в България през 1875 г., но след заболяване през 1877 г. в Свищов тя напуска този свят. През 1879 г. Чалис става ръководител на методистката мисия в Княжеството, а през 1891 г. – директор на училището в Свищов.

И. С. Лад – член на Ню-Йоркската методистка църква, пристига в България със съпругата си през 1880 г. Директор на училището в Свищов по време на ученичеството на Петър Дънов.

Ап. С. Руевски – вероятно става дума за Апостол, син на Стоян Руевски, първият свищовлия, запознал се чрез д-р Лонг с методистката идея. В бащиния му дом се провеждат събранията на методистките функционери. Апостол Руевски е възпитаник на елитния за времето си Робърт колеж в Цариград. В годините около 1896 г. е окръжен управител на Силистра.

IV | Първа част | Съдържание

7. Съученици.

Иван Димитров – след завършване на Американското научно-богословско училище в Свищов е назначен като помощник-проповедник в Орхание (Ботевград). От 1908 г. е пастор в Лом, а след 1922 г. се мести във Видин, където остава до 1925 г. След това, до своето пенсиониране през 1929 г., е пастор в Горна Митрополия.

Петър Василев – роден на 29 юни 1856 г. в Търново. Семейството му е много бедно, а на 7 години загубва майка си. На 11 години преплува Дунава и започва работа при моден шивач в Гюргево. На 19 години вече е калфа и съдружник на майстора. Посещава проповедта на мисионера Лаунсбери във Варна. През 1881 г., на 25 години, започва да учи в Методисткото училище. След завършването си през 1886 г. става помощник-пастор в Търново. През 1892 г. е ръкоположен за пастор. През 1895 г. заминава за Лом, където престоява 10 години. От 1905 до 1910 г. живее във Варна. На 18 март 1910 г. в Букурещ, след тежко заболяване, пастор Василев в пълно съзнание си заминава от този свят. Оставя след себе си един прекрасен пример за всеотдайна вярност и преданост към Бога, като навсякъде с пример, обноски и разговори проявява своите християнски добродетели и издига престижа на Методистката църква. Петър Дънов лично му подарява своя снимка през април 1888 г., когато е изпълнявал мисията си в Хотанца.

Иван Тодоров (13.ХІ.1855–10.ХІ.1956) – роден в с. Синовец, Свищовско. Първоначално живее и учи в с. Масларово, Свищовско. Завършва с първия випуск на Американското методистко научно-богословско училище в Свищов. През 1886-1887 г. Ив. Тодоров работи във Варна като помощник-проповедник към Варненската методистка църква. В периода 1887-1891 г. пребивава в Шумен, а през 1892 г. е ръкоположен за пастор и е приет за член на Конференцията на евангелската мисия за Северна България. През същата година развива дейност в Търново; през 1893-1895 – в Свищов; 1896-1901 г. – във Варна; 1901-1904 г. – отново в Свищов; 1905-1907 г. – в Шумен; през 1908-1916 г. – в Ловешка област. След това отново заминава за Търново и остава там до 1924 г., като същевременно организира нов строеж на разрушената църква и на пасторския дом.

В писмо на П. Киров до П. Дънов от 26 септември 1900 г. се споменава, че пастор Иван Тодоров се е срещнал с арменчето Мелкон: „И последният [Ив. Тодоров], вместо да му помогне нещо, съвършено го объркал. Не зная какво са говорили, но той му казвал, че Исус Христос е Бог и че Вий, т.е. ти, сте имали голяма грешка, гдето сте се занимавали със спиритизъм и че книжката „Вечните истини“ е била невярна и богопротивна. Като за това му показвал в Стария завет, там, гдето се пише, че проклет [е] всякой, който се домогва до гадания, бесовъпрошателство и мъртвовъпрошателство и пр. (Втор. 18: 11). Но той, види се, малко понятие има от истината и не знае, че трябва всестранно да се гледа на Словото и всяко нещо на мястото му да се разбира. И не знай, види се, че Бог праща ангелите Си да услужват на тези, които ще наследят спасение (Евр, 1: 13, 14). И така, вместо вежди да изпише, изважда очи. Мелкон е искал да се види с Вас и Ви [е] писал чрез него. Сега, като се завърна, няма напрежния [предишния] си мир и се кае, загдето се е срещнал с него. Казва сега: „Не зная кой е правият път, кого да слушам!“.

Банчо Тодоров – след завършване на Американското научно-богословско училище в Свищов е назначен като помощник-проповедник в Търново. През 1892 г. е ръкоположен за пастор и е приет за член на Конференцията на евангелската мисия за Северна България. През 1905 г. е изпратен в Ловеч, а от 1908 г. до 1914 г. е в района на Полски Тръмбеш. От 1916 г. работи в Габрово и Трявна, където остава до 1924 г. През 1929 г. се пенсионира.

Цветан Д. Цветанов – роден през 1868 г. в Свищов. В родния си град получава началното си образование. След откриване на Американското научно-богословско училище се записва да учи в него и го завършва с отличие ок. 1890 г. Като другар в живота си среща Лунка Гаврил Илиева – десетото дете на патриарха Гаврил Илиев. През 1903 г. пастор Цветанов е зачислен като проповедник към Мисията на методистката църква, а през 1905 г. във Варна е ръкоположен за дякон и е приет за пълен член на Конференцията. От 1908 г. до 1912 г. е пастор в Плевен. След това до 1925 г. работи в София, след което до 1928 г. е пастор във Варна. Заминава от този свят на 14 септември 1959 г.

IV | Първа част | Съдържание

8. Жребий за отпадане от казармата.

След завършване на средното училище през 1887 г. идва времето, когато Петър Дънов трябва да отбие военната си служба. Ето няколко интересни разказа на негови ученици от Школата за този период от живота му.

Борис Николов: „Имаше един старинен военен закон, според който новобранец се освобождаваше от военна служба, ако изтегли билетчето, на което пише „да“. Учителя се явява пред комисията и казва: „Аз ще изтегля билетчето!“. Бръква в сандъчето, изважда билетчето и го подава на комиси­ята – „да“! Тъй се освободи Учителя от военна служба. След това Той никога не бе викан от военните нито през войните, нито след това. Когато Го запитах­ме как така е станало, че военните власти не Го закачат, Той ни разказа този случай“.