Първата степен на развитието на човешката душа според Учителя е Обръщането към Бога. Човешката душа прилича на семенце заровено в земята, в гъстата материя. Така обвита в гъстата материя, тя един вид заспива, изгубва съзнанието за произхода си и за своето естество, но след като събере достатъчно опитности, почва постепенно в него да проблясва едно по-високо съзнание. Човек в известна фаза на своето развитие преживява дълбок преврат, вътрешна криза, вътрешна буря. Дотогава той е живял несъзнателно, без да се запитва за целта и смисъла на този живот. Но в известен момент от развитието си, той чувства пустотата на своя живот досегашен, той съзнава, че е без основа и без посока. Тогава той преминава през тъмен период на търсене, преживява голямо вътрешно страдание. И във време на най-голяма тъмнина и на най-големите вътрешни бури, проблясва в него една малка светлина, която почва да расте и която го изпълва с радост неподозирана до тогава от него и с мир. Тази светлина е идеята за Бога, за Разумното начало, което работи в целия Всемир и вътре в самия него. Такъв преврат е преживял Толстой и го описва подробно в книгата си „Изповед“. Такъв преврат описва Толстой и в душата на Левин в романа „Анна Каренина“. Това е именно първата степен на човешкото пробуждане – обращание. Дотогава човек е бил обърнат гърбом към Бога, към великия център на живота, а при обращението той се обръща с лице към Бога. (Б. Боев)

Питам: Как можем да бъдем добри, когато на всяка стъпка лъжата е наша спътница? Ние мамим и себе си, и ближните си, и Господа. Несъзнателно сме дали гражданство на лъжата. Ние действаме под страх. Нека се освободим от страха, нека сложим за девиз на живота си да говорим истината поне пред Бога. Нека кажем: Днес няма да говоря измама пред Господа. Направите ли някаква грешка, кажете: Прости ме, Господи, сгреших! Не казвайте, че еди-кой си е причина да сгрешите, че вие седите по-високо от него. Не бивайте като фарисея, да имате високо мнение за себе си. Ако постъпвате по този начин, вие сте в областта на закона на контрастите, в тъмнина. Кажете си правото: Аз направих тази грешка. Като изповядвате грешките си, вие ще се поправите. В изповедта на Толстой ще намерите добър пример за това. Толстой стана велик, след като се изповяда. В историята има само няколко такива примера. Можете ли и вие да направите такава изповед? Ако искате да станете благороден човек, ангел, светия, това е най-лесното нещо.

Колкото да се крият погрешките, един ден те ще излязат навън, ще станат достояние на всички. Някой изповядва греховете си, а после съжалява. Щом съжалява, той не е дошъл още до истинското разкаяние. Като се разкае, човек трябва да бъде готов да се изповяда. Като се изповяда, трябва да е готов да изнесат греховете му пред хората, на всеослушание. За да се простят греховете на човека, те трябва да се изнесат навън. Когато греши, човек не се страхува; когато греховете му се изнасят навън, той започва да се страхува. Значи, той се страхува от хората, а от Бога не се страхува. Ще дойде някой да се изповядва и не казва, какви грехове е направил, но се нарича голям грешник. Той се страхува да каже греха си, да не се изложи. При такава изповед греховете не се прощават. Само свободният човек може да се изповяда. Насила човек не може да се изповяда. Геройство се иска от човека, за да се изповядва. В историята на човешкото развитие само двама души са се изповядали искрено: св. Августин и Толстой. В книгата „Моята изповед“ Толстой е безпощаден към себе си. Той изнася фактите естествено и показва слабите страни на богатите и на сиромасите. Като прави своята изповед Толстой търси път на изправяне. Най-после той намери път за изправяне на своите погрешки.

Онези от вас, които са чели изповедта на Толстоя, знаете че той се е борил със себе си, искал да се самоубие, не намирал смисъл в живота, и веднага се пита: „Кои са причините за това?“ Той вижда, че този живот не струва и решава да се самоубие. Но скоро дохожда до едно правилно разрешение и казва: „Самоубийството не разрешава въпроса.“ Един прост случай в гората му разрешава въпроса. И той казва: „Има един път, по който човек може да излезе правилно от мъчнотиите в живота.“ И Толстой намира това в: „не противи се злому“. Дойде ли ти едно страдание, беднотия, не заповядвай, но дай каквото имаш и се оттегли. Психологически не се спирай защо си беден. Толстой иска да каже: „Не допущай, че си беден, не допущай, и че си гладен.“ Щом допущаш, че си гладен, и гладен ще бъдеш. Допусни, че гладът е един велик закон, но не и страдание. Да бъдеш гладен е едно велико благо, а не е страдание. Страданието произтича от факта, че ти бързаш да преодолееш и да задоволиш глада си. 

Ти казваш: „Това нямам, онова нямам.“ Казваш: „Къща нямам, волове нямам, ниви нямам.“ Всички тия неща ви трябват. Ти се сгъстяваш, сгъстяваш и най-после ти стане тежко, ако си богат. Богатият, той има толкова много къщи – да каже: „Доста са за мене, не ми трябват.” – и деветте подарява и остава само едната къща. И погледнеш, като ги подари, става му леко на душата. И като четете изповедта на Толстой, той, като разсъждава, дошъл до същото заключение. Той разсъждавал, разсъждавал, понеже имотът бил на жена му, казва: „Да изпълним закона Христов, да подарим това на бедните, което имаме.“ Жена му казала: „С твоите глупави философски разсъждения не може.“ Толстой казал: „Ех, аз мисля, че ще бъдем и двамата щастливи.“ Обаче туй, което жена му не беше в състояние да направи във времето, когато беше Толстой, като дойдоха болшевиките, те го направиха. Болшевиците го взеха. Ти не искаш да пожертваш себе си, като дойдат болшевиките, те ще го вземат. А пък болшевиците, това е смъртта. Дойде тя и всичко даваш. Болшевизъм съществува от памтивека. Той, като дойде, казва: „Всичко е общо на земята – няма частна собственост.“ Не. Има и друга философия. Позволява се частната собственост за добрите. Частна собственост може да имаш, когато я употребяваш за славата Божия. Туй, което преодоляваш, то е като собственост, която ще употребиш за Господа. Щом направиш нещо, ще го оставиш. 

Ще се спра на мисълта: Истината е, която дава Свобода. Свободата е стремеж на човешкия ум, сърце, душа, Дух; Свободата – това е Животът, а Животът е предназначен да търсим Истината. И да я търсим не както Толстой разправя в своята книга „Моето обръщане“ [Изповед]. Той говори там за един свой сън, който ясно характеризира неговото душевно състояние преди обръщането му. „Намирам се, казва Толстой (предавам вкратце неговия разказ), насъне легнал на легло, нито ми е много удобно, нито пък ми е приятно; мърдам се да видя какво е това легло, от какво е то направено – от желязо или от дърво; забелязвам по едно време, че пръчките на леглото откъм главата и краката ми започват една по една да падат, най-после остава под кръста ми само една пръчка; в това време един глас извиква: „Не се мърдай повече ни с главата, ни с краката – пази равновесие!“; и виждам отдолу под себе си един голям стълб и бездънна пропаст.“ 

Често има философи, които лежат на гърба си и изследват Божествения свят, но само една пръчка остава под кръста им и Господ им казва: „Пази равновесие!“ И вие щом изговорите равновесие, катастрофата е избегната. Когато изследвате Истината, трябва да стоите изправени на краката, а не да лежите на гръб – само умрелите лежат така. Вземам думата умрял в преносен смисъл: човек ограничен, който не мисли. Трябва да бъдете обърнати към изток, та когато се зададе Христос, да Го посрещнете. Мнозина постъпват като Толстой, но Христос им казва: „Равновесие!“