През пролетта, когато Ян беше в четвърто отделение, Марта прочете в утринните вестници обява за някакво ново, опитно училище, което се откривало в страната. За него се поканват ученици, които проявяват каквито и да са дарби. Или пък такива, които са готови да изпълняват реда и наредбите на опитното училище.

В това училище се предпочитали деца сираци, бедни, но трудолюбиви. В обявата изрично се казваше, че в училището приемат всякакви ученици – само не лениви. Подробности и сведения за училището не се даваха, освен адрес, където се намираше „Първото опитно училище“, към което можеха да се обърнат интересуващите се.

Марта се замисли и спря така на улицата, както преглеждаше вестниците. Във всички тях беше поместено все същото съобщение: „Първо опитно училище в страната“, в което учениците ще изучават науката за живота, как да живеят и използват разумно благата, които природата е дала на всички. Предпочитат се деца и юноши свободни – в смисъл без родители или такива, които няма да се противопоставят на наредбите и методите на новото училище, нито пък ще пречат с каквото и да е на своите деца за успешно провеждане на задачите, дадени им от новото училище за изпълнение извън сградите му, т.е. в самия живот. Учениците се приемат през цялата година.

Марта закрачи бавно по улицата и зави към общината. Бе се замислила и леко трепна, когато някой й каза до сами нея:

– Добро утро, госпожица Марта. И вие ли четете обявата?

– Да. Току що го видях. Много интересно нали?

– Да, аз щом го прочетох и веднага реших да отида.

– Как? И Вие, господин Величков, ще станете ученик?

– Не. Не прочетохте ли второто обявление?

– Кое? Аз не съм видяла.

Ами това под първото. Ето тук – показа й вестника Величков, преподавателят на Ян по цигулка и същевременно учител в прогимназията.

Марта погледна и наистина видя второ обявление под първото. В него се поканваха художници, музиканти, певци и майстори от различните отрасли на техниката и строителство. Както за учениците, така и за преподавателите, за каквито се поканваха хора от различните отрасли на науката и изкуствата, се казваше, че трябва да бъдат дейни и работливи, а също така готови да възприемат и реализират методите и принципите на новото опитно училище.

– Още щом прочетох обявлението, помислих си същото, което Вие ми казахте, разбира се, не за Вас, а само за Ян. Малко е далеч, но все пак по самото обявление личи, че училището е сериозно и ще дадат на децата нещо, което ще използват в живота.

– „Да се научат, как да живеят и да се ползват съзнателно от благата на природата“ – повтори тя фразата, която бе прочела във вестниците.

– Наистина, това е много хубаво. Защото днешните училища, дават много знания на децата, но малко могат да ги ползват в живота си. Те са понякога баласт и ненужен товар на детското съзнание и ум.

– Много правилно казвате, госпожица Марта, много право. Децата излизат от гимназията и са негодни почти за нищо. Дълго не могат да се справят с изненадите и суровостта на живота. И като не са годни за нищо друго, те пак търсят място да се наредят на държавната трапеза като чиновници. И колко днес, свършили университет, стоят без работа? Какво може да им помогне историята и литературата, която са изучавали в университета? Всяка година гимназиите и университетите изкарват все нови и нови кандидати за държавната трапеза, негодни или незнаещи каква работа да захванат и как да се справят с нуждите на живота. Нека се надяваме, че това ново училище, според това, което се казва в обявлението, ще може да бъде полезно, както за самите ученици, така и за държавата ни. Защото държавата ни винаги страда от синове, които сами по себе си не са дейни и очакват всичко от нея.

НОВОТО УЧИЛИЩЕ В СРАВНЕНИЕ СЪС СЪВРЕМЕННИТЕ УЧИЛИЩА

Колко нощи си бе мислила какво да направи и какво да стори за Илиян. Винаги й се струваше, че съвременната прогимназия и гимназия се посещават от много деца без особен интерес и обич. Науката и знанията, които придобиваха там по-често остават за тях далечни и чужди. Нямат пряка връзка с живота им и от там малката полза, която им допринасят. За Илиян тя винаги мечтаеше да следва в някакво особено, най-добро и хубаво училище. Искаше той да се издигне, да бъде полезен на себе си и на околните си. И като не можеше да намери това мечтано особено училище, тя бе решила да го прати в някое чуждо училище, да научи там поне език, който винаги щеше да му бъде като едно богатство и врата за по-големи и добри шансове за успех в живота му. Затова тя искаше да се пресели в столицата. Там имаше толкова училища, па и самата култура е така различна от културата на това малко, затънтено в планината градче.

А ето сега и това ново училище – сякаш то бе именно онова хубавото, особеното, мечтаното от нея училище. Сърцето й като че ли почувства, че то ще е най-доброто и подходящо за него и тя реши да го изпрати там. Наистина, щеше да й бъде много тежко сама, но тя не иска да бъде егоистка и да държи детето до себе си вечно. Неговото добро бъдеще е за нея повече от егоистичната радост да го вижда всеки ден край себе си. Мисълта и грижата за него щяха да изпълнят дните на живота й и неговите успехи, в които тя не се съмняваше, щяха да бъдат най-хубавата й радост.

По чуден начин мълвата за това училище се бе разнесла навсякъде и децата говореха и спореха за него, едва ли не като възрастните. Ян вече знаеше за него и на обяд отрупваше Марта с безбройните си въпроси. Изказваше си мнението за него и сериозно заключваше кои от другарите му можели да отидат там и на кои родителите им нямало да ги пуснат. Той също желаеше да отиде. Бил вече голям и можел да отпътува дори сам, ако нямал никакъв другар.

През цялата сутрин в училището всички деца говореха за това чудно училище и всички с жар и увлечение говореха, че ще постъпят веднага в него. На обяд много от родителите охладиха жара у децата си относно това ново училище като им казаха, че е много далеч и че и тяхното им училище си е добро. Но тъй като Марта даде съгласието си на Ян да го пусне, той изхвръкна недохранил се от стаята и отиде да се похвали на другарите и познатите си. Вечерта доста деца лягайки си в леглото, завидяха на Ян.

А кога мислите да отпътувате с Ян?

– Веднага след свършване на учебната година.

– Толкова скоро?

– Да, по-добре да не губим времето си тук. А там навярно ще бъде интересно, особено в началото на годината.

– Но нали в обявата се казва, че постъпванията могат да стават през цялата година, следователно, надали има значение, каквото и да било начало.

– Все пак, по-добре е да отидем по-рано.

– Добре. Само трябва да приготвя Ян. Ще пиша до управата на това училище за подробни сведения, какво точно се изисква от децата, за да отиде добре приготвен.

– Аз вече писах – каза Величков – попитах за себе си и за Ян.

ПРИЕМАТ ЛИ СЛАБИ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

– А бе, госпойце Марта, моят син ме е подлудил тези дни.

– За какво, г-н Захариев? – попита Марта.

– А бе, иска да върви и той. Плаче, вика – иска, та иска. Пък слабичък е, болнав. Нали го знаете, ние тук като писано яйце го гледаме и пак едвам върви, а пък там, училище е, чужди хора. Кой знае, как ще го гледат. Пък и дали ще го приемат. Ей тъй, слабичък върви. Втори клас свърши и мислехме да го оставим една година на почивка. Едно момче ми е. Преди него имах няколко, не можаха да се задържат. Та затуй не искаме да го пресилваме. Пък той, какво мир не ни дава, откак се е заговорило за туй училище. Майка му ме прати – иди, каже, виж, какво ще ти каже госпожица Марта, тя е умна, ще ни посъветва. Пък то, какво, нали видя, слабо е момчето. Какво ли няма в къщи за ядене и пиене, ама като не върви, не върви. Сестричките му двете, по-добре вървят от него. Майка му в чудо се е видяла, каквото му сготви, все не му се яде, все такова, онакова.

Господин Захариев беше седнал на стола и като бе турил двете си ръце върху колената, изказваше си на един дъх болката на душата. Марта и Величков го слушаха, а той продължи:

– То кой гледа другото, ами месо в туй училище не им давали. Ние тук ден през ден пиле или кокошка ще сготвим, все силна храна му даваме и не можем да го засилим, пък там, какво ще яде и как ще живее, никак не зная.

– То месото не е най-силната храна – намеси се Величков. Не понася на всеки човек.

– Е то се види. И нашият Динко, току се мръщи и изважда мръвките от чинията си. Умряло било кай, месото, не можел да го гледа. Ей тъй, опъки свят стана. Едно време где ще се мръщиш, где ще се сърдиш. От Коледа на Великден се смърсявахме с месо и де ще ти дойде на ума за умряло и такива работи... Та тъй, хич не зная какво и да правя. Жената казва, че тъй, кай, ще се поболи детето повече, ако стои тука, ами такова, да го пратим за малко, че да му мине мерака, пък после да си се върне наесен. Ти, госпойце Марто, какво ще кажеш? Ей го на, Янчо отива. Та той ги подлуди всички от махлата я.

– Какво да кажа, г-н Захариев, както чета за това училище, вижда ми се много хубаво. Че не ядели месо, то без това и аз го не обичам много. Ян не може твърде да го яде, та затова и рядко го готвим, а лятно време и никак, че има толкова плодове и зеленчуци, та затова и никак не мисля за откъм храната в това училище. Пък от друга страна, днес и животните са все болнави и не са много за ядене. Ето миналата вечер докторът каза, че добитъкът много повече от хората боледува и той не го препоръчва никак на болните си и казва, че не било много полезно да се яде.

– Ех, то се знае – каза авторитетно господин Захариев – то се знае!

– Затова и туй условие на училището никак не ме смущава. Пратиха ми в кратце обяснения на някои въпроси, но нищо лошо не виждам. Ще работят на чист въздух, ще учат – какво по-добро от това? Всеки, три-четири месеца ще имат по 10-20 дни ваканция – значи след четири месеца най-късно ще се върнат децата. Ако се нещо оплачат и са недоволни – ще си останат тук.

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ И ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ НОВОТО УЧИЛИЩЕ

„Мястото, в което пристигнахме, мога да кажа, че е едно от най-красивите местности в нашата страна. По-сполучлив избор надали би могло да се направи. Аз съм ходил толкова много по екскурзии, през ваканциите съм кръстосвал не веднъж страната ни, но никога не съм идвал тук и дори не съм подозирал, че съществува. А може би то да е било и по-обикновено място, но вещата ръка на ръководителя на това училище да го е преобразила.

Мястото, което е заето за това училище, доколкото разбрах, е огромно. Обхваща подножието на планината, склоновете, разбира се, тези първите склонове и един хубав залесен връх. Останах с впечатление, че тази площ се простира с километри надлъж и нашир. В нея са открити топли минерални води и са направени великолепни бани.

Останах искрено възхитен и зарадван от чистотата и красотата им. Тук е особено много застъпена хигиената и, доколкото разбрах, на чистотата се държи не само като на нещо механично, а като на важен основен принцип в живота. Ние всяка вечер си мием краката в чисти бели легени с изобилна топла вода, която се струи от много чешми, независимо честите бани, които с удоволствие правим. Струва ми се, че в това миене на краката има някакъв дълбок смисъл, защото тук в това училище, както в природата, зад всяко нещо или явление си има своите дълбоки причини.

А сега да започна отначало. Когато пристигнахме вечерта, ние нощувахме в една особена сграда, подобна на голям хотел, извън територията на училището – може би, или в нея – точно не можах да се осведомя, защото тук любопитството не се поощрява. Тези, които работят и се грижат за това училище, малко приказват и отговарят само на това, което мислят, че ще ни е необходимо за нас, като преподаватели и ученици. Много пъти вместо отговор можеш да получиш мълчание, което най-красноречиво ти казва, че си питал и любопитствал за нещо, което не е в пряка връзка с работата ти. Със себе си имах един случай. Никога в живота ми не са ми въздействали тъй силно, каквито и да са били назидателни думи, както това мълчаливо поглеждане, без какъвто и да било устен отговор. Но аз пак се впуснах в странични неща, а исках да ти кажа нещо за самото начало и приема ни.

На сутринта, много рано ни взеха с автобус и след, не помня колко време, слязохме пред една своеобразна сграда. Бяхме около 15 души. Посрещна ни млада жена с много приветлив вид и ни покани любезно да влезем в един голям салон. Трябва да кажа, че ме порази абсолютната чистота и неволно си погледнах прашните обувки, които не бях се сетил да поизтрия от предишния ден. В този салон имаше най-различни столове и канапета. Това, наистина, ми направи особено впечатление. Те бяха от най-простите, обикновени столове, до най-скъпите меки канапета. Салонът имаше почти кръгла форма и обикновените столове бяха до тия стени, по които околовръст имаше ниско сложени прозорци, а меките и хубави канапета и столове бяха във вътрешната страна.

В този салон стояхме около час самички. Никой не дойде при нас, никой не ни запита нищо. И ние всички се разположихме, кой където намери за добре. Ян, аз и Динко най-напред разгледахме хубавите картини, които красяха стените. После, като стигнахме до прозорците, останахме там. Аз придърпах един плетен стол и седнах, горе-долу да съм наравно с децата и се загледахме в градината, която се простираше пред самите прозорци. Там, макар и рано, вече работеха. Имаше младежи от най-различна възраст – момчета и момичета. Не се забелязваше да имат някакъв ръководител с униформа да ги наглежда. Най-после Ян откри една възрастна жена с малка тесличка в ръка, около която се въртяха децата и към която постоянно се втурваха да я питат, види се, за нещо. Тя разкопаваше една леха и изглеждаше повече като майка между децата си, отколкото като учителка или преподавателка. Ян не се стърпя и отвори прозореца. Тогава ние можехме ясно да чуем какво говори тази жена и момчетата и момичетата. Те идваха, казваха й кои цветя и лехи са поляли, тя някак майчински одобряваше и ги наставляваше за друга работа.

Всичко това на Ян се виждаше много забавно и неговата енергична натура почваше да не може да стои мирно на едно място. Най-после, когато едно момче беше под самите прозорци и поливаше розови храсти, Ян почти забравил къде се намира, го попита, кого приемат да полива.

– Всички, които искат – каза момчето и ни погледна усмихнато. Беше слабичко, деликатно момче, на години, може би, колкото Ян.

– А друго какво правите? – го запита нетърпеливо Ян.

– Ще видиш – отговори момчето и си тръгна, като си изпразни лейката.

– Ами аз мога ли да дойда при теб? – му извика високо Ян.

– Може – отговори момчето, без да се обърне.“

ПРИЛОЖЕНИЕ НА НОВИТЕ НАУКИ ПРИ ПРИЕМА НА УЧЕНИЦИТЕ

„Ян почти се бе втурнал да излиза, когато една врата се отвори и се показа средно висок, клонящ към възрастен човек. Той вървеше изправен, с лека, като на младеж походка. Ян така си и остана, както беше се затирил. Човекът отиде право при него, сложи ръката си на рамото му и каза:

– Ела при мен, малко момче.

Човекът се усмихна. И в тази усмивка имаше нещо особено красиво. Тя изразяваше разбиране, снизхождение към детското у Ян и възхищение, което не знаех на какво се дължи.

Влязохме в една голяма стая, на която двете трети бяха само от прозорци. Господинът заговори с Ян тъй дружески и непринудено, като че ли го познаваше от години. Това премахна смущението на Ян, което се бе явило в него от внезапното явяване на този непознат човек и Ян отговаряше свободно и бих казал много добре. Тогава господинът хвана двете му ръце и ги разтвори с дланите към себе си. След това се наведе над тях и ги разглежда няколко минути.

– А как ти е името?

– Илиян Павлов Струмски – каза Ян и изведнъж се зачерви силно – може би той за първи път казваше гласно това ново за него име. Видях, как за миг очите на човека се спряха неподвижно и проницателно върху Ян. Сякаш този поглед проникваше в самата му душа и там четеше това, което бе писано в нея. После леко въздъхна и като приклепна с очи, каза; – Добре! Запиши си името тук, в тази книга и пиши датата, когато си пристигнал.

Ян пристъпи към голямата книга, в която, види се, се записваха сами учениците, а в това време човекът взе от масата си една лупа и когато Ян беше написал името си, прегледа с нея очите му. Поклати одобрително глава и каза на мен да се приближа.

Знаех вече, че имам пред себе си специалист по новите науки, които отскоро си пробиват път в страната ни – които определят характера по линиите на ръцете и затова бях се приготвил да си подам ръцете. Но той не ми поиска да сторя това, а само тихо забеляза: – Вие също свирите нали

После хвана бащински ръцете на Динко и ги разтвори с дланите към себе си. Гледа ги дълго, после взе лупата и ги разглежда много внимателно. След това въздъхна дълбоко, изправи се и каза:

– Хайде, моето момче, запиши се пък ти в тази книга – и му разтвори една друга до нашата книга.

Динко взе перото и си записа името и датата на идването. После господинът му гледа очите. Като свърши прегледа той ни каза:

– Ето, от тук излезте – и той ни отвори една стъклена врата. Ние му се поклонихме и излязохме. През малък коридор излязохме в градината.“

Най-силно впечатление на Марта направи господинът, който ги е приел и който по такъв чуден начин е отгатнал способностите и дарбите им. Тя беше чувала за тези науки, които се занимаваха с прочитане на характера по лицето, главата и ръцете, но никога не бе имала случай да се заинтересува и запознае от близо с тях. Пък и мнозина спекулираха с тях и тя си мислеше, че с тях се занимават хора, които търсят по-лесен начин да припечелят нещо. А ето сега, хора, високо интелигентни, ръководители на училище, си служат с тези науки и то така сполучливо и на място. Наистина това беше първото училище, което се стараеше да проникне още от началото в характера и дарбите на възпитаниците си, навярно за да може отпосле да ги насочи правилно в техния път.

– Наистина, ново и необикновено училище – казваше си тя.

КАК СЕ ПРОМЕНЯТ СЛАБИТЕ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

А сега слушай да ти разкажа някои неща за тук, които вярвам те интересуват повече от всичко друго. Първо за Ян. Той е любимец почти на всички, особено на главния ни ръководител, за когото ти вече писах. В музиката напредва много бързо и е в оркестъра на по-големите младежи. Вярвам, че скоро ще дойде и в оркестъра на възрастните, т.е. нашия.

Трябва да ти кажа, че тук няма отделения и класове, където даровитият ученик да се влачи заедно с другите по цяла година. Напротив, тук всичко е живо, върви и е в движение. Който знае и може – всички врати са отворени за него и всички зали го приемат, за да му дадат своите знания и сръчности.

Бях ти писал в онези, неизпратените писма доста неща и сега надали бих могъл данапиша всичко, което ти бях писал в тях относно училището. Но все пак ще се постарая да ти дам известна светлина върху живота и работата ни тук.

Преди всичко ще ти кажа, че тук не е само училище, в което да се дават знания на децата, но бих казал, че е една от най-новите възпитателни школи, в която думите вървят редом с делата. Тук на всичко се гледа много дълбоко и се търсят причините, за да се премахнат лошите наклонности или пък да се подхранват добрите.

Ако ти би видяла сега Динко, сигурен съм, че ще извикаш от изненада. Той ще ти се стори пораснал с няколко сантиметра, а то в същност надали е така, но той върви сега изправен, има увереност в себе си, не е тъй слаб и безжизнен както преди. Драго ми е да го гледам сега това момче, което бърза и весело маха с ръка за поздрав. Съвсем се е променил, макар и за малко повечко от месец. Понякога се чудя, какво направиха тия хора с това момче, как извършиха тази промяна в него? Много просто и все пак твърде сложно. Първо, освободиха го от навика да се крие, за да работи любимото си занятие – да дяла, като му казаха, че то не само не е нещо лошо, но напротив, много добро. Предоставиха му голяма зала с всички инструменти по дърводелство, резбарство и още какво ли не, в което работят десетки други деца като него.

От начало, когато разглеждахме залите, бяхме заедно. Тогава виждах как Динко стоеше прехласнат пред всичко, което му се предлагаше, за да работи добре и свободно и не можеше да повярва, че така, немъмрен от никого, ще може да работи, колкото си иска... И изведнъж тази свобода, която му даваше мисълта, че не прави престъпление като си дяла, освободи детето от онзи вечен товар, който тежеше на гърдите му и го накара да изправи полуприведения си гръб и да повдигне главата си. Ето виждаш, мила Марта, с колко малко тук хората вливат живот, дават импулс и вдъхновение за работа и творчество. Всичко това внася равновесие и красота в децата, което ще се отрази благотворно в целия им техен бъдещ живот. А иначе, аз бях сигурен, че това слабо и плашливо дете, щеше да стане един ден инвалид в живота и то не за друго, а защото не беше добре разбрано и напътствано от родителите си.

Бях ти казал, че ние се разписвахме в една книга, когато дойдохме. После Динко ни каза – той като резбар е много наблюдателен – че в тази книга имало графи. Това, разбира се, и аз бях видял, но никак не бях обърнал внимание какви именно бяха тези графи. А той със силното си наблюдателно око видял и прочел резпределенията на някои от тях. Първо, на двете книги, на които се разписахме с Ян и Динко отгоре пишело – „Даровити“. На нашата „музикално“, а на неговата – „Приложни изкуства“. В различните графи отгоре пишело „Основни, характерни черти“. А в самите графи – здравословно състояние, наклонности.

От всичко това, много естествено ми се вижда, че вечерта Динко го отведоха в спалня с розов цвят, Ян в такава в син, а мен в светло жълт.

Трябва да ти кажа, че тук спалните са с различни цветове и доколкото схванах, носят цветовете на дъгата. Защо точно е това, не зная, но разбрах, че тук използват цветовете като възпитателно и лечебно средство. Наглед виждаш много естествени неща, но, ако има кой да ти вдигне завесата на тази случайност, ще видиш една невероятна целесъобразност и разумна последователност.

„Динко бил много добре там. Изпратил снимка на родителите си – защото майка му във всяко писмо му казвала да се фотографира, за да го видела как изглежда и той се фотографирал тъй както работи на една маса. Има го и с лейка в ръка, как полива цветята в градината. Изглежда чудесно. Иди се надявай, че това бледо и анемично дете, което тук поддържахме с разни лекарства и специалитети, ще се оправи там толкова скоро. Бащата го гледа и не може да му се нарадва. „Гледай, – каза ми той – какъв е засмян с лейката в ръка, а тук – беше все начумерен, като че ли гемиите му бяха потънали...

– Много ми се иска да отида и посетя това училище. Изглежда, че там си служат с някакви нови методи, защото, ето, аз сам съм преглеждал това дете и предписаните му специалитети не помагаха. Нямаше апетит и все линееше...“

УСТРОЙСТВО И НАЧИН НА РАБОТА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Тук се изучават всички науки, които се изучават и в другите училища, с тази разлика, че там се изучават науките за сметка на живота в смисъл, че там се дава предимство на изучаването на науките, без да се съобразяват с индивидуалния живот на човека, а също така и доколко тези науки имат приложение в живота. Когато тук е точно обратното. Изучава се това, което е потребно, за да се развият вложените в индивида заложби и да му бъдат полезни в живота.

Тук са повикани най-добрите музиканти, художници, писатели, резбари, майстори по строителство, тъкачи, готвачи и още какви ли не. И каква наслада, каква радост, да можеш без всякакво препятствие да се изкачваш по стълбата на науката и изкуството без да си спиран и спъван от каквито и да било условности. Тук всичко е наредено, като че ли на спираловидни концентрични кръгове и всякога имаш възможност да се изкачиш на по-горния кръг, стига да можеш и знаеш.

Посещението на класовете е свободно. Може би ще си помислиш, скъпа Марта, че класните стаи са празни и учениците бягат от клас, както това става в обикновените училища. Нищо подобно. Защо, ще попиташ ти. Защото, което се предава е тъкмо това, към което имат склонност учениците. Обикновено, чуждите езици се изучават твърде трудно в другите училища, а тук се изучават с рядък интерес, защото се явяват като една насъщна необходимост за работата и изучаването на интересуващите ги науки.

Тук има огромна библиотека, пълна с трудовете на велики учени от цял свят. Много от книгите предлагат страниците си, изпълнени със знания, но на чужди езици и за да се ползват от тях – учениците изучават с усърдие езика им. За целта има специалисти учители, а и в градината на много места лингафони, които са в услуга на тия, които искат да учат.

Математиката се изучава по много интересен начин. Тя е жива и увлекателна. Цифрите й не са мъртви и числата си имат смисъл и значение. Геометрията е винаги в помощ на науката и изкуствата и затова малки наглед ученици усърдно посещават лекциите по геометрия, защото тези познания ще им трябват в дърводелство, резбарство, рисуване, строителство и още какво ли не.

Не зная доколко ти давам ясно представа за всичко, което е тук, но да ти кажа искрено, това наистина е много трудна задача, защото нещата са толкова много и тъй преплетени едно за друго – както и в самия живот и е мъчно да ги отделиш и разправиш.

Отвън, на самото училище е написано с огромни златни букви „Да учиш, това е смисълът на живота“. На много места из училището има поставени върху специални картони мъдри слова, край които като минава човек, ги прочита и после неволно мисли и разсъждава върху тях. В градината, седнал на някоя скамейка, също ще прочетеш насреща си хубавата мисъл: „Почивката е сладка за този, който е работил“.

И наистина, тук нищо друго не преследват тъй строго, както леността. Няколко момчета, след като им бе направено мисля няколко пъти бележка за нежеланието им да работят, веднага ги изпратиха обратно на родителите им.

Те са снизходителни към всяка грешка, когато искаш да я изправиш. А ето какво пише в салона за грешките:

„От грешките на другите се учи, своите поправяй“ – Колко мъдро и хубаво, нали?

ИМА ЛИ УЧИТЕЛИ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

А знаеш ли, мила Марта, тук напразно ще търсиш учители и учителки – няма такива. Има само братя и сестри. Наистина разбрах, че има един Учител, но аз не съм Го виждал. Той не е тук, а някъде в една местност близо до Столицата. Там Той имал специална школа, а тук, Неговите ученици, нашите ръководители се стараят да реализират известни Негови идеи. Ние сега привикваме да се наричаме братя и сестри, като наричаме също така и ръководителите. Така господинът, който ни изследва, се казва брат Светлов, Жената, която ръководи цветната градина – сестра Анастасия. Тя е отлична жена. Едра, висока, белокоса, добра по сърце и разговорчива. Динко, който беше тъй присвитичък и срамежлив, изведнъж се отвори към нея. Всяка сутрин, когато полива цветята, той гледа да е близо край нея и много се радва, когато го похвали. Тя обикновено разсажда цветя, скубе трева, разкопава с малката си тесличка пръстта като същевременно ръководи всички ученици, които са дежурни в градината кой какво да прави. И то как мислиш ги ръководи – като майка своите деца. И те като пилци само тичат и всяко завършило една работа, я пита: – А сега, сестра, какво да правя? – Поляхте ли лехата с карамфилите – пита ги тя и държи в ръка тесличката си. – Поляхме ги, – отговарят те засмяни. – Добре – казва им тя, като ги изглежда с майчински поглед. – Я ти, Динко, иди полей, мойто момче, онези червени рози, че са ожаднели, а вие тук – обръща се към други – полейте белите рози под прозореца на брат Светлов. Всички се втурват да изпълнят поръчката, а тя, като запява, продължава работата си.

Забелязах, че всички ръководители карат Динко да прави нещо, което е повече във връзка с червения цвят. Като запитах сестра Анастасия защо така, тя охотно ми заразправя: – Динко – казва тя, е малко бледничък, анемичен, а червеният цвят ще му повлияе много добре. Ще усили живота в него. Червеният цвят е активен и действа благотворно върху деца или хора, у които животът е слаб.

Аз слушам и почвам да разбирам някои неща. Сестра Анастасия наглед е обикновена жена, но като се вгледаш в нея, виждаш сините й очи да те гледат с обич и сякаш проникват в тебе. А като ти затвори, ей Богу, цял професор. Кога и къде е изучила всички тези неща? Аз обичам често да говоря с нея, защото тя с радост ни разказва опитностите от живота си и дава знанията, които е получила. Има един много интересен брат, който се занимава със зеленчуковата градина и е майстор по лозята. Край него винаги има по десетина палавника, които му помагат. Най-често там ще видиш Ян. А знаеш ли кой го праща? – брат Светлов. И зная, че това никак не е случайно.

Възрастният брат се казва Зари. Отначало го мислех за прост ковач, тъй като ходи все бос. Бялата му риза, постоянно разкрита на гърдите, със запретнати ръкави, не го различава от помощниците му. Но после разбрах, че той е специалист в полските работи и е ръководител на учениците в тази област. Ян ми разказва за него много интересни неща. „При него“, казва той, „никак не усещаш че копаеш и че си се уморил“. Когато вали дъжд, той си сваля ризата да не я намокри, но зная, че това е само хумористичната страна на тази работа. Защото той кара всички момчета и момичета да работят на дъжда, после тичешком се срещат, изтриват се добре и се преобличат. Според него Учителят казвал, че една дъждовна баня – през лятото, разбира се, струва повече от десет обикновени. Най-добрите дъждовни бани били през май и юни.

Тук, много от учениците са повече сираци, изпратени от разни сиропиталища. Но има и такива, които са с родители по-бедни или по-богати. Тук не се обръща внимание на външното богатство, а на вътрешното. От всичко най-много се цени работливият и усърден ученик. Защото, казват те, дарбите наистина са дар Божий, но развитието им е резултат на усилен и систематичен труд. Затова те винаги дават надежда и на най-обикновения наглед ученик, че с работа и усърдие един ден ще развие това, което дълбоко е вложено в него. И това дава импулс и вдъхновение за работа на всички.

Бих ти писал още много, но наближава часът за отиване да свирим с моя оркестър от юноши и затова ще прекъсна писмото.

РАБОТА С ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ

Сега ще ти разкажа едно нещо. Помниш ли, че бях ти казал, какво още в първия ден, когато дойдохме, брат Светлов ми заговори за моите работи. Преди известно време той леко ме запита пак за тях. Разбрах, че искаше да ги види. Но мен ми бе крайно неудобно да ги дам, защото те всичките са все за теб... Той разбра може би това, защото чувствам, че неговите очи проникват в душата ми и виждат там и най-съкровените ми мисли и само леко се усмихна. После при един случай, той каза, че никога тук от човека не се иска нещо, което няма да е за негово добро. Тогава той ме погледна. Разбрах, че говореше за мене. Навярно той е искал да види работите ми само за да ми бъде полезен, но въпреки това аз все още не можех да разтворя душата си пред него и да му занеса работите си.

Но на другия ден от получаването на твоето хубаво писмо, аз добих странна свобода да му открия всичко. Като че ли сърцето ми преливаше от радост и аз можех да изпея песните за теб пред всички хора на света. Тогава взех всичките ми трудове и отидох при брат Светлов. Той като ме видя, усмихна се и каза:

– Значи станахте по-богат. Аз го погледнах учудено, без да мога да го разбера. Тогава той каза: Мислите ли, че аз ще обера съкровищницата на душата ви?

– О, не. Никога не съм помислял за това... Но всичко бе така тясно свързано в сърцето ми с едно лице...

– Няма нищо – каза той – вие доста се измъчвате и аз исках да ви бъда полезен с нещо. Но и така въпросът се разреши добре.

Аз пак го погледнах учуден и изведнъж си спомних как веднъж крачех нервно из стаята, където се получава пощата и очаквах да ме извикат за писмо от теб. Тогава той мина край мене, погледна ме и каза, като че ли съвсем случайно: „Децата живеят с желанията си, а порасналите, в смисъл възрастите, изпълняват една разумна воля“.

Тази мисъл тогава аз не разбрах и тя мина и замина край мене. Но после често се връщаше в съзнанието ми и аз дълго мислех върху нея.

– А каква е разумната воля – попитах веднъж Светлов – като той току що да ми бе казал горната фраза.

Той ме погледна и каза: – Работникът заслужава прехраната си. Мислите ли, че природата ще ви лиши от нещо, което заслужавате и от което имате съществена необходимост?

Тогава аз наведох глава, засрамен като малко дете. Този човек наистина виждаше това, което беше в мен и ми говореше направо за неща, които много ме засягаха...

– Хайде да отидем в салона – каза ми той – да изсвирите някои от вашите работи – и стана.

Взех новите тетрадки и тръгнах след него. Влязохме в музикалния салон. Аз засвирих. Не се минаха и няколко минути и салонът се изпълни с ученици и ръководители. Случайно ли бе това или не – не зная, но бе факт. Брат Светлов кимна с глава на сестра Николова и тя отиде при пианото. Тя следваше цигулката ми и като отлична пианистка, леко ми акомпанираше. Когато свършихме парчето, мнозина ме поздравиха. А аз цял треперех от вълнение – мислех, че вече всички знаят тайната на сърцето ми...

Изсвирихме няколко парчета, след това брат Светлов заговори върху музиката.

Стенографирах всичко и бих ти го писал, ако знаех, че те интересува. Но казвам ти, че това, което той ни говори върху музиката никога не съм го чел, нито чувал. Той разглежда музиката от съвсем друга гледна точка и я свързва с целия живот на човека. Когато след време се обърнах, видях, че салонът беше почти пълен. Имаше абсолютна тишина. Всички бяха навели глава и пишеха по бележниците си. Ето, това беше един час по музика и никой не разбра, че е лекция, никой не почувства обременяване на ума и душата си. А все пак, това време официално бе определено за почивка и всеки можеше да го употреби за каквото си иска... Следователно можеха, ако искат, никой да не влезе в салона, както това би станало в обикновените училища, където се чака с нетърпение удрянето на звънеца, за да изскочат навън, като че ли са били вързани дотогава... А тук няма такова строго разграничаване. Един учебен час може да трае според работата и всеки има свободата да си излезе тихичко, ако не иска да слуша... Слушането не е задължително, защото тук има една основна максима – знанието ползва този, който го изучава и прилага в живота с любов. Мен никой не ме задължава с нищо външно и ако не уча, никой няма да ме упрекне – но утре, аз няма да мога да се ползвам разумно от благата на природата и моето незнание и несръчности ще ми бъдат най-голямото наказание.

Не зная доколко можах ясно да ти разкажа всичко, но ето какво, тук преди всичко държат на развитието и пробуждането на съзнанието. Всеки да учи и да работи съзнателно – да знае за какво и защо. Например, един ученик изучава геометрия – той знае, че тази наука му е потребна в архитектурата, инженерството и др. А не я изучава така механически, като откъснат и отделен предмет от живота. Разбираш ме нали? Тук нещата не се изучават защото така трябва, тъй са наложени, а защото всички са необходими...

МАЙКАТА НА УЧИЛИЩЕТО – СЕСТРА АНАСТАСИЯ (от гр. ВЪЗКРЕСЕНИЕ)

Бях ти споменал веднъж за сестра Анастасия. Тя едва ли не е майка на всички ни. Нейният мек нрав и майчински обноски привличат всички, особено тия, които никога не са имали майки и не ги помнят... Често обичам и аз да отивам при нея. Присядам и започвам да скубя тревата. Тогава тя ми се усмихва и ми заговаря. Това става обикновено, когато съм свободен от моите часове и работа. А тя вечно е в градината, от сутрин до вечер. Нейното присъствие ми е особено приятно и да й помагам за мен е удоволствие. Но тя изглежда по друг начин схваща помощта ми и казва: – Скуби братче, скуби плевелите, да освободим цветята – разумното и благородното в себе си. Защото, като очистим плевелите отвън, ще ги очистим и отвътре. Да дадем простор на разумното и хубавото в нас да расте и да цъфти. Да се не задушава от бурените на човешките недостатъци...

Чуваш ли, мила Марта, какво ми казва тази жена? Аз наистина бих се поучил доста от нея... А струва ми се, че и затова е сложена тук, а не само тъй да се намира на работа.

– Ти много обичаш цветята, сестра – казвам й усмихнато аз.

– Обичам ги ами как... Те ми върнаха здравето... Как бях болна едно време. Не можех да се мръдна, две крачки не можех да направя. А Учителят ми каза да отида в градината и да садя цветя. В чудо се видях, но отидох. Зная аз, че Учителят каквото каже, е най-доброто и най-разумното. – Отидох аз, братче, и започнах да работя... И на от тогава до днес – все на крак...

– И оздравя? – питам я аз, само за да ми разказва повече.

– Оздравях ами как. Та да знаеш, братче, цветята лекуват. Туй тези малките братчета и сестричета, които поливат цветята все се лекуват. За една година други ще станат... Този брат Светлов знае кое да прати при мене, кое при брат Зари, кое при другите братя и сестри... Всяко дете е като цвете. На едно трябва едно, а на другиго – друго.

И тя започна да ми разказва, какво Учителят казвал за хората, за децата, за цветята. За буйните деца, казвал Той, било добро да скубят троскот и да копаят земята. Защото тези деца, които вършат пакости не били лоши, но имали излишък от енергия. И като копаели и скубели троскот, част от тези енергии минавали в земята, ставало правилна обмяна с нея и енергиите в децата и хората изобщо се хармонизирали. Че да копае човек никак не било унизително, както обикновено се счита. Защото земята била пълна с енергия и ако човек знаел как, можел да се ползва от тях както във възпитателно, така и в лечебно отношение. Тук често се практикува ходенето сутрин боси по росната чиста трева, за да може обмяната на енергиите на човека и земята да стават правилно и свободно. И ние обикновено след ходене боси по росната трева се чувстваме с повишено и ободрено настроение. Малките тичат, викат – явява се силен прилив на сили у човека. Същото било и с отглеждането на плодове и зеленчуци. Всеки плод, всяко растение, с което човек се занимавал, влияели на човека, внасяйки в него свои качества. Затова и тук, отглеждането на цветята, зеленчуците и плодовете, са един от методите за възпитанието на учениците. Виждаш, че всичко, което се прави, има своите дълбоки причини.

МЕТОДИ ЗА ПРИМИРЯВАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯ

Помолих сестра Анастасия да ми каже нещо по-конкретно, например, кои цветя как действат върху човека. Тогава тя ми посочи един фикус и ми каза: – Учителят казва, че фикусът внася спокойствие и разположение в този, който се занимава с него и го отглежда.

А пък тези, които искат да станат активни – да отглеждат червени череши, за да добият активност. За усилване на вярата – да отглеждат сини сливи. А тези, които искат да станат истински религиозни, да отглеждат цветя и зеленчуци...

Белите карамфили действат крайно успокоително и омекотяващо на буйните деца. А напротив, червените са много полезни за анемичните, защото те засилват тяхната активност...

Изведнъж ми стана ясно защо сестра Анастасия кара Ян да полива лехите с бели карамфили, а Динко – винаги червените. А също така разбрах, защо Ян често ходи да копае с брат Зари... И благодарение на тези възпитателни методи Ян още не се е сбил с никое момче. Тук, щом много закипи енергията му и той е готов да се скара или сбие като изневиделица се появявал брат Светлов. Веднъж и аз присъствах на края на една сцена. Скарали се Ян и едно друго момче за една лейка. Гледам Светлов отива с бързи крачки към градината – отидох и аз, тъй като бях свободен. Когато наближихме, Ян цял зачервен бе вдигна ръката застрашително. Светлов отиде при него и си сложи ръката на рамото му. Ян, като го видя, пребледня и сне лейката. Но Светлов, като нищо да не бе забелязал, му каза:

– Ян, нещо трябвало да се помогне на брат Зари. Ти можеш ли или си вече изморен?

Ян го гледа един миг. Нервен от срам, очите му блестят – после пое дъх и каза: – Не, никак не съм уморен, брат Светлов, веднага отивам.

– Виж там да се доразкопае онази леха, която братът е започнал, че ще трябва и другите да се прекопаят. А без тебе май трудно ще стане тази работа.

Ян вече е поласкан. Грабва малката като за него мотика и отива в зеленчуковата градина.

Какво още да ти кажа, мила Марта? Има толкова много работи и за да ти ги опиша, трябват цели километри страници. Ами казах ли ти за сутрешните гимнастики? Мисля, че ти бях писал в едно от по-раншните си писма, които след това бях скъсал. Всяка сутрин имаме великолепни гимнастически упражнения с музика. Имаме една голяма, обширна поляна и там се събираме всички. И каква красива гледка представляват малките момичета, облечени в бели роклички. Те винаги заучават гимнастическите упражнения много по-бързо от момчетата, това за тях е такава радост и гордост... В средата на поляната е оркестърът с 50-60 музиканти, свирещи на най-различни музикални инструменти. Състои се от младежи – момичета и момчета и по възрастни братя и сестри. Ян свири в този оркестър, също и аз. Всяка сутрин десет от музикантите играят гимнастическите упражнения, като на другата сутрин се сменят. Така през седмицата всеки може да играе поне веднъж и да изпита хубава наслада от това.

С думи е твърде мъчно да ти опиша всичко, но един ден, когато сама имаш възможността да го видиш, ще разбереш цялата красота и великолепие. И сигурен съм, че тези музикално-гимнастически упражнения си имат своето възпитателно значение, защото вече зная, че тук нищо случайно и произволно не става.

ОТВАРЯНЕ НА ДЕТСКИ ПРИЮТ ПО ПРИМЕРА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

– В болницата днес доведоха една болна, бедна жена. Мъжът й скоро се е поминал. Тя сега е болна. Оставила е малки дечица в къщата си, които скитат мръсни, гладни и необлечени по улицата. Пък и не само те, които се ровят из уличната прах, когато майките им, отишли на работа, ги оставят дома сами. Какво може, Марта, да се направи за тях? Аз бях днес в общината и говорих с кмета по този въпрос. Някои дами също са ми говорили по-рано за тази работа и са искали да се отвори детски приют, където да се прибират деца на работници, също и сираци. Кметът е съгласен да даде всичкото си съдействие. Сграда ще се намери, остава най-главното, кой да бъде ръководителят... Някои от дамите са посочили вас... Но кметът се бои да не би да се оскърбите от това предложение

– Дали ще приема да бъда ръководителка?

– Да.

– Разбира се. С удоволствие. Сега, като го няма Ян, ми е твърде тежко понякога... Тъй бях свикнала с него и с неговите приятели...

– Радвам се, че приемате, Марта.

– И аз се радвам. Малките деца са толкова мили.

– Не, не само заради тях се радвам аз, но и заради се

– Радвам се, че вие ще станете ръководителка, защото ще можем да направим опит да приложим поне някои от идеите на опитното училище, в което са Ян и Величков.

– Да, това ще бъде много добре. Но децата са съвсем малки... после няма да бъдат постоянно.

– Казвам, това което зависи от нас и е в кръга на възможното. Вчера имах писмо от Величков – бях го помолил да ми пише някои подробности и той ми е писал доста. Между другото той ми пише, че и храната я употребявали там като възпитателно средство. Ние това бихме могли да приложим и видим какви резултати с течението на времето можем да получим. Защото наистина виждам, че принципите, върху които лежи това ново училище, са твърде добри и показват неминуем успех. Напролет ще направим една хубава градина с цветя, в която децата да играят и свободно да възприемат техните лечебни и възпитателни влияния. Защото, пише Величков, тези хора култивирали различни зеленчуци и цветя от възпитателно гледище. Наистина, ние лекарите знаем колко благотворно действа на болния една хубава, разцъфнала градина. Но ние това го отдаваме на приятното чувство, което се поражда у болния, като гледа хубавата градина. А ето тук, в това училище казват, че освен приятността, която създават цветята, те възпитават и лекуват. Сега в това училище не приемали никакви посетители, защото било още в процес на развитие и строеж, но може би по-нататък ще разрешат посещенията и аз тогава непременно ще отида. Много бих искал да се срещна с този чуден брат Светлов. Навярно тези хора боравят с науки, които тепърва ще станат достъпни на широките маси!

– Сигурно, – отвърна Марта. – Мен също много ме заинтересува този човек. И когато и да е, бих отишла да видя както училището, така и този техен ръководител.

– Да, това е мечта за бъдещето. А сега, значи сте съгласна.

– Съгласна съм. От кога ще почнем работата?

– От утре сутринта.

– Г-ца Марта, вие сте съгласна да ръководите детския приют нали – попита я кметът, когато Марта на сутринта се яви в общината.

– Да, г-н кмете, съгласна съм.

– Тогава сте освободена от досегашната си длъжност и приемате новата, с увеличение на заплатата.

– Много благодаря, г-н кмете.

– Ние отдавна проектирахме отварянето на този приют, за него особено много настояваха членките от женското дружество, но едва вчера с доктора взехме решение да се започне дневната работата. Тя е една добра хубава къща, на един скоро изселил се оттук гражданин.

– Има и двор, нали?

– О, да. И доста голям. Пък е и на края на града, та затова граничи с някои общински места. Ако трябва, общината може да отпусне малко и от тях. Докторът има някакви планове...

На вратата се почука и преди някой да беше качал „да“ отвори се и на прага се появи докторът.

– Какво доктора, доктора, – започна весело той – какво говорите за мен?

– За твоите планове, докторе. Нали ти трябвало голяма градина.

– Е, да.

– Хайде тогава да вървим – предложи кметът – да прегледаме сградата и местата. После ще повикаме хора, за да я почистят и пригодят за целта.

– Ей, това е да имаме добър и разбран кмет – каза докторът и го тупна по рамото.

Кметът само се засмя и като отстъпиха на Марта, заслизаха тримата по стълбата.

Къщата наистина бе нова, хубава, двуетажна, с много красив изглед към планината. Имаше голям двор и малка цветна градина, която бе съвсем занемарена и някогашните цветя бяха израсли високи и тънки между тревите, които ги заглушаваха.

– Всичко е много хубаво, – каза Марта, когато бяха прегледали цялата къща. – По-добро едва ли би могло да се намери тук.

– Благодарете на доктора – каза кметът – той я откри. На мен никак не ми идваше на ум за нея.

– Та аз всеки ден я виждам, когото идвам от болницата – каза докторът – три нощи вече как я сънувам.

Марта и кметът се засмяха на последната му фраза, но той говореше истината. Беше я сънувал през нощта тъй както си е.

– Сега, г-це Марта – обърна се кметът към нея – всичко ще предоставим на вас. Както намерите за добре, така ще обзаведете приюта. Ще ви представим списъка на децата, а вие ще ни кажете какво е необходимо, за да го доставим. Разбрахте нали?

– Да.

– На майсторите вие ще кажете кое как да боядисат и работят. Защото, изобщо, това искаме да представлява като един дом с много деца и една майка в него. Нека децата в него имат мир и топла грижа.

– Разбирам – каза Марта и се замисли...

Когато след малко се разделиха, Марта си мислеше, колко добре би било, ако Величков й бе писал по-подробно за спалните и техните цветове. Ето и тя би могла да направи нещо за тези деца, но какво да направи като нищо не знаеше? Ето какво значи да имаш и да нямаш знания. Изведнъж тя, която беше свършила гимназия, бе чела толкова много книги, се почувства съвсем невежа – тя не знаеше тъкмо това, което й трябваше. Спомни си само, че червеният цвят е добър за слабите, анемични деца. Затова, поне една от стаите, тя ще поръча да бъде боядисана с хубав розов цвят и в нея ще сложи да спят тези, които са най-слабички и анемични... Защо ли това училище не бе се отворило по нейно време, да беше и тя учила в него, за да може сега да бъде полезна на тия малки, бедни дечица и сирачета?

– Добре, добре че се отвори този приют – забеляза госпожа Захариева – та да се приберат тези деца от улицата. Да не скитат все мръсни и неизмити. Какво да правиш... сиромашия... Майката и бащата отиват на работа, а децата я има кой да ги погледне, я няма... Пък и тия сираците, тяхното беше още по-лошо... Сега стана много добре. Онзи ден ходих към баба Явора за една билка – боляха ме много зъбите та ги гледам тичат из големия двор, смеят се. И какви са се поправили всичките...

– Ами хранят ги добре – намеси се бай Захариев.

– То май месо не сте им давали – намеси се жената.

– Ами докторът тъй поръча – каза Марта – за малките не било много полезно.

– А бе то и за големите си е вредно – каза Захариев – ама кой да слуша. Ей на и на мене колко доктори са ми казвали да не ям месо, ама аз тъй празно ми е, като че ли не съм ял, когато ям постно...

Докторът бе ходил в новото училище при Ян, бе се срещал с господин Светлов и когато се върна, дойде с много идеи за работа, но и с някаква тъга, която хвърляше лека сянка в очите му... Той разказа на Марта почти всичко, каквото онзи човек му бе говорил относно работата, само не й каза това, което лично за него му бе казал.

След връщането на доктора от посещението му в новото училище, заедно с Марта ходиха при кмета и говориха за съграждането на един дом, където майките при добра и чиста обстановка да прекарат две, три седмици преди раждането на своите деца и толкова след раждането. Това беше най-малкото, което можеха да направят от всичко онова, което бе говорил Светлов на доктора при срещата им. Защото, казал му бе той, възпитанието на децата е необходимо, то започва не след раждането им, а още докато са в утробата на своята майка. И затова не е безразлично при какви външни и вътрешни условия ще прекара майката своята бременност. Една красива външна обстановка – изобилие на слънце и чист въздух, заедно с вътрешно хармонично спокойствие на бъдещата майка, биха създали и деца с по-здрав организъм и по-развити умствени способности, деца, които да се радват на живота и да са полезни на себе си и на ближните си. Затова докторът и Марта решиха да направят това, което бе по силите и възможностите – да създадат поне що-годе добри условия за бедните родилки.

Кметът, който всячески искаше да повдигне малкото градче и с това да спре изселването на населението му, веднага възприе идеята за построяването на дом на майката, и като избраха едно от най-красивите места близо до планината, решиха да започнат застрояването му. А докато станеше готова новата сграда в града бе наета една къща за целта. Докторът и Марта тичаха и работеха неуморно от сутрин до вечер. Тогава именно беше дошла и новата учителка в прогимназията, която помагайки, се бе сближила с Марта и открила обичта си към доктора...

За уреждането на дома на майката помагаха също много жени от женското дружество. Събираха суми от гражданството, чаршафи, платна, пелени и всичко каквото можеше населението да отпусне от сърце. А то наистина отпускаше щедро и се получиха много повече от очакваните неща. Някои от гражданите дори доставиха по няколко легла на свои разноски. Кметът и началника на града ходиха в столицата, издействаха суми и новата сграда бе започната и построена за половин година. Всичко това поглъщаше изцяло времето на Марта и тя не усещаше как то минава. Тя беше навсякъде и за всичко душата на работата. Дамите от женското дружество не вземаха никакво решение без нея. Кметът постоянно се допитваше до нея, а докторът, при всяко свободно време, тичаше редом с нея, уговаряйки как най-добре да наредят и свършат дадена работа. Вечер Марта четеше и препрочиташе писмата на Величков, от които тя черпеше познания и напътствия, а освен това четеше и книги, изпратени й от Ян – литература от Учителя им.

ЗАДАЧИ НА ДЕЦАТА ПО ВРЕМЕ НА ВАКАНЦИЯ

– Ами какво е менюто? – попита Ян. – Ние вече увряло не ядем – пошегува се той.

– И ние тук не ядем – каза усмихнато Марта. – Вземаме пример и поука от вас.

– Това е отлично – каза Величков. – А как са твоите питомци? Тях с какво ги храните?

– Не бойте се. Ние тук няма да останем назад от вас. Ще видите, че макар и да не зная кое за какво е, но отчасти от това, което сте ми писали че правите там, и ние се мъчим да го приложим тук.

– Е, това е – вече великолепно... След обяд ще отидем да ги видим. Ще може, нали сестра Марта?

– Да, брат Величков – пошегува се Марта.

– Приемам така да ми казвате. Ние така свикнахме там, че ни е съвсем естествено. Нали Ян.

– Да, брат Величков – потвърди сериозно Ян.

– Днес ще приемем сестра Марта да ни сервира и прислужва, но утре ще й покажем нашето изкуство – съгласни ли сте? – обърна се Величков към другарите си.

– Играта е най-лесният начин да влезеш в контакт с децата – й пошепна Величков, като се приближи до нея.

– Значи приложение на вашите методи.

– Горе-долу – каза той – имаме още много ла учим, докато се научим да ги прилагаме напълно.

На другия ден, тъй като есента бе странно топла и хубава, децата играеха на слънце в двора. От далеч още като видяха да идват Величков и малките му приятели, те радостни и засмени се втурнаха към тях. Последваха какви ли не игри и забави. Марта им се радваше, като ги гледаше. Докторът беше също там и се смееше заедно с децата с весел и безгрижен смях.

Динко през това време им прегледа играчките, с които децата си играели по-рано и клатеше неодобрително глава. Те бяха малко и почти негодни.

На третия ден имаше нов номер. Динко донесе дървени кукли, които като се дърпаха с един канап, тропаха върху малка дървена площадка. Ян беше си донесъл цигулката и започна да свири весела хорова мелодия. Когато Ян спираше, и Динко спираше да дърпа конеца, когато той свиреше и Динко дърпаше конеца, та куклите скачаха. И децата оставаха с впечатление, че куклите скачат, защото Ян им свири. Много съседки бяха оставили работата и бяха дошли да гледат. Те се смееха като деца и се чудеха на изобретението на Динко...

Марта ги гледаше и виждаше, че те имат някаква цел, но не можеше да разбере каква.

А и те мълчаха и не казваха каква. Само от време на време си приказваха тихичко, клатеха глави, после пак започваха игри с децата.

След обяд на същия ден Динко си донесе някакви инструменти и започна да работи пред децата – да им прави куклени столчета, масички, скамейки и др. Децата бяха на седмото небе от радост... А в това време един от другарите на Ян, Борис, пееше детска песничка. Динко пееше с него и работеше, а Ян им пригласяше с цигулката.

– Ян – каза му Марта – твоят другар Борис много хубаво пее.

– Да, той изучава пеене като главен предмет в училището.

– Много хубаво. Както ми се струва, той ще научи малките на някоя песничка. А този, другият, Венелин, той каква дарба има?

Всички се спогледаха и усмихнаха.

– Ах, значи решили сте и мене да ме възпитавате да не любопитствам – засмя се Марта – добре, това е много хубаво...

На десетия ден от идването на Ян, Марта напразно очаква него и приятелите му да дойдат в приюта. Децата си играеха с играчките, които Динко им бе направил в изобилие – масички, столчета, дървени куклички, палячовци и др. Марта седеше край тях и работеше ръкоделието си. От време на време тя поглеждаше часовника си и започваше да й става тягостно. Най-после остави работата си, извика малките край себе си като запя една от песничките, на които ги бе научил Борис. Децата изведнъж подеха и техните чисти гласчета огласиха всичко наоколо. Дори готвачката, като ги чу с лъжицата в ръка излезе да им се порадва.

– Да не вярваш просто, че тези малки деца, ще се научат да пеят така хубаво – каза тя на Марта.

– Иди се надявай на тия момчета... То и аз като ги слушах, че ми се допяваше...

Нека от всичко да си има там... Ами казах ли ти, че видях Янчо?

– Не. Къде го видя?

– Пред общината. Ама тъй, хем се зарадвах, хем ми се пресече сърцето.

– Защо? – попита Марта уплашено.

– Ами тъй. Думам му: А бре Янчо, а сине, затова ли ходи, бре чедо, в такова далечно училище, та да метеш сега градските улици... А той и двама трима край него ме гледат и се смеят. – И бръскат, бръскат с метлите.

Марта я гледаше съвсем учудено.

– Що, ти не знаеш ли? – попита я баба Круша, като видя учудването й.

– Не, не зная. Нищо не са ми казали.

– Тъй ли? Пък аз си мислех, че знаеш и си рекох хем да дойда да те видя, какво правиш тук, хем да те питам, как ти даде сърцето да го пуснеш да мете градските улици и опадалата шума от дърветата.

– Ами там ли беше Величков?

– Даскалът ли? Там ами. И на него му думам: Хайде вече ония са деца, ами ти бре, си голям, учител си им, гдето се казва, защо си повел децата хем тук баш пред общината да метат. Че нали си има човек за тази работа... Къде е Стилиян метачът?

– „Болен е бабо Круше, казва ми Ян – и цял се зачервил от бързането, – болен е та ние го отменяваме“. Пък той нали до вас живее, Марто. Жена му снощи им рекла, че мъжът й бил болен и днес тя щяла сутринта да мете вместо него. И те какво луди глави, отишли тая сутрин и премели цялата улица и край общината... Боже, Боже, язък им за учението... Че това работа за учени хора ли е?

Марта стоеше и недоумяваше. После тихо каза:

– Може пък такова да им е учението, бабо Круше... да си услужват...

Наистина, вечерта всички дойдоха. Децата се бяха навечеряли и легнали. Марта ги бе обиколила и се бе прибрала в стаята си. Някаква незнайна тъга я изпълваше цялата и тя се бе замислила, когато из под прозореца й се разнесоха звуци от цигулки. Марта трепна, а после с наслада се заслуша. Свиреха Ян и Величков. Това бе такава хубава изненада за нея. Когато мелодията завърши, подхванаха друга, нежна и много хубава. Тогава хубавият юношески глас на Борис прозвуча в тихата нощ, придружаван от двете цигулки... Марта стана, угаси лампата, отмахна завесата на прозореца и се заслуша. Беше толкова хубаво, че неволно сълзи бликнаха от очите й.

Когато песента спря и цигулките довършиха мелодията, Марта се наведе над прозореца и каза със задушевен глас:

– Беше великолепно. Много съм ви благодарна. Елате горе.

– Идваме! – казаха всички и тръгнаха. Марта слезе да ги посрещне.

– Знаете ли какво, Марта – каза докторът още в коридора – намислихме нещо много хубаво.

– Какво?

Да дадем концерт в полза на приюта. Тези господа ми дадоха тази идея. А нали търсихме начин как да увеличим приходите на приюта?

– Да. Един концерт, това е великолепна идея.

– Нали? А да ти разкажа за днес. Рано сутринта, точно бях по визитация – и слушам, долу под прозорците на една от големите стаи се чува свирене на цигулки. Отпуснах ръката на болната, която преглеждах и се надвесих над прозореца. И кого мислиш видях? Нашите школници. Чудесна идея. Знаеш ли, колко хубаво подейства това на болните...Всички трепнаха и някои настанаха от леглата. Мелодията бе великолепна. Нещо, което за пръв път бях чувал. Тогава отново видях, как музиката действа върху човешката душа, особено върху болните. Не напразно ръководителите на това ново училище държат на музиката като на главно възпитателно средство.

– Да. Учителят каза, че музиката трябва да легне като основа на новото възпитание – каза Величков.

И това наистина трябва да стане – каза въодушевено докторът. Аз сам съм констатирал колко благотворно действа музиката върху душата на човека. И днес, което изсвириха Ян и Величков, бе такава благодат за болните.

– Това беше музика от Учителя – каза Ян.

– Велик човек изглежда той – каза докторът. – Това училище е гениално по замисъл, само дано може да продължи и да си пробие път.

– Аз вярвам, че в скоро време салоните ни ще станат малко и ще трябва учениците ни зидари да ги разширяват или строят нови. Ние сега имаме повече от триста ученика, а след няколко години кой знае колко ще бъдат... тъй като записванията продължават и постоянно идват нови ученици.

– Динко беше ли с вас днес? – запита Марта, като видя, че го няма.

– Не, защото цялата махала го е ангажирала да прави играчки и кукли. Децата не се отделят от него. Едно през друго му се молят да отиде у тях и му направи някои играчки. Добре е той, осигурен е цялата неделя.

– Как осигурен? – попита Марта.

– Така той ще направи повече, отколкото е задачата ни.

– Задача ли? Каква задача?

– Е хайде, като започнахме, поне да кажем – каза Величков – то трябваше да свършим всичко, че тогава да говорим, ама още не сме съвсем добри ученици. Ние имаме, сестра Марта, задача. Първо – всеки ученик да създаде някому безкористно никаква радост. Второ – да прави по едно малко добро всеки ден и трето – от един до три дни да си изкарва сам прехраната – извън своя дом. Затова Ян казва, че Динко е осигурен за цяла неделя, тъй като го канят да прави играчки и по този начин той си изпълнява задачата за изкарване сам прехраната.

– Тъй ли? Гледай ти, каква чудна идея – почуди се Марта.

– Да. Там ръководителите в училището целят всеки ученик, докато свърши курса, да има най-малко един практически занаят, чрез който да може да си изкарва прехраната. Затова през всеки три или четири месеца по желанието на учениците, те биват изпращани да прилагат в живота придобитите в училището знания и да видят доколко те могат да им бъдат полезни.

– Това е великолепно – възхити се докторът.

– Да, чудесно – потвърди Марта. Това ще закали характерите и ще направи учениците самостоятелни.

Разбира се, ние сме още в самото начало и не можем да кажем, че сме научили кой знае какво нещо – забеляза Величков – но все пак промяната с Динко е така очебийна. Той не е вече онова прегърбено, несамостоятелно момче, а върви с открит и ясен поглед.

– Да, вярно – каза Марта – той е достоен пример за методите в училището ви. Ами знаете ли, днес пяхме песничките с децата. Всички така хубаво ги пеят... Един ден бихме изнесли една детска забава с тях.

– А защо не сега, заедно с концерта – каза докторът – ще бъде много по-интересно и забавно.

– Да, това е една добра идея. Само малките трябва да се подготвят по-добре.

– За това ще имат грижата Ян и Борис – каза Величков – а ние с Венелин ще садим лука, който докторът е определил за приюта.

– Щом искате – усмихна се Марта – насадете го. Това ще бъде наистина един весел ден...

– И малките ще садят – каза Ян – това за тях ще бъде много полезно, нали помните, какво каза сестра Анастасия за това, брат Величков?

– Да, да и малките. Разбира се, които могат!

– Какво е казала сестра Анастасия? – попита Марта.

– Че Учителят казал, че всеки човек било хубаво да сади чеснов лук и да си отглежда по една лехичка магданоз. Влияели много благотворно върху човешкия организъм и характер...

– Гледай, гледай, какви чудни работи – каза докторът – ако от утре не започна да карам и моите болни да поливат цветята в градината и да сеят чесън и магданоз, не зная какво да стане.

– И добре ще направиш, защото по-бързо ще се лекуват. Носенето на вода само по себе си също било много полезно, защото водата е живот и човек, като я носи, се свързва със силите и енергиите, които са в нея – каза Величков.

Така увлечени в разговори никой не усети как времето минаваше и часовникът удари в коридора единадесет отмерени удара.

– Брей, 11 часа – каза докторът, като погледна своя часовник. – Марта, вие сте чудна вълшебница, правите часовете да изглеждат като минути.

– Не аз, а тези школници с чудноватите си истории – посочи Марта Величков и малките му приятели.

ЗАВЪРШВАНЕ НА КУРС-ЦИКЪЛ И ПОЛАГАНЕ НА ИЗПИТИ

Бяха изминали цели седем години откак Ян бе постъпил в Новото опитно училище и завършваше своя седем годишен курс или цикъл – както го наричаха там. След полагането на някакъв своеобразен като училището им изпит, Ян и всички свършили този курс-цикъл излизаха от училището за една година, за да приложат знанията си вън от него и да изкарват прехраната си сами. След тази година, ако желаят, те отново могат да се върнат в училището, за да продължат, ако ли пък не искат, могат да си останат с тези знания в живота.

И за този изпит за първи път се поканват да присъстват родителите или настойниците на учениците. Марта получи специална покана, която очакваше от седмици, тъй като Ян й бе писал от по-рано за това. Имаше доста време до тръгването, но сърцето й не можеше да стои спокойно и бе почнала да се приготвя за път. Ян беше навършил 18-тата си година и започнал 19-тата. Колко много беше пораснал, разхубавил и колко неща бяха станали оттогава, когато тя го изпращаше след импровизираната детска забава в полза на приюта!

Имало време, когато Ян мислел за родната си майка и че може тя да се завърне. Но годините в това училище му разкрили, че майка е тази, която обича и че баща е този, който се грижи с обич за своето дете... Брат Светлов много пъти им говорил, че бащата е Един – горе на небето, а всички тук на земята са братя и сестри. Това внасяло мир и утеха у онези сираци в училището, които не помнят и не знаят, що е майка и майчина милувка.

ПРАКТИЧЕСКИ ЗАДАЧИ И ПРАКТИЧЕСКИ ОТПУСКИ НА УЧЕНИЦИТЕ

Практическите задачи, които учениците изпълняваха вън от училището, по всички краища на родината, караха мнозина да се заинтересуват за това необикновено училище, а заедно с това идеите, които изнасяше то, се разпространяваха с необикновена бързина.

Между пътниците имаше много репортери, фотографи, които искаха да видят чудото и да го съобщят на мнозинството чрез своите вестници.

Някои ги бяха вече изпреварили и в сутрешните вестници имаше снимки на някои сгради и салони на училището. Всички навеждаха глави над фотографиите, гледаха ги и дълго разговаряха върху тях...

– Извинете – каза бързо господинът, попитах, защото ме интересува да чуя нещо за това училище от родители или ученици. Защото ние сме тук от два дни, а толкова чудни неща сме чули – просто невероятни. А бих искал да зная нещо по-положително – в смисъл да е близо до самата действителност.

– Да, наистина, това училище е първото по рода си в страната – заговори Марта – и ние вярваме, че неговите випускници в своя живот ще докажат доколко то е полезно за тях, а също и на родината ни. Защото винаги едни добри граждани са полезни както на себе си, така и на родината си.

– Това е много вярно. Но какви са тези практически отпуски, за които толкова много се говори?

– Те са даване на възможност на ученика да провери, доколко той е възприел знанието, предавано му там и до колко той може да си служи с него в практическия живот. Така например, между многото други практически задачи, дава им се и тази да изкарват сами прехраната си през тези отпуски. Като това самостоятелно справяне с живота се започва от един ден и прогресира с дни, седмици и месеци, пропорционално с растенето на ученика, а също така и с възможностите, които той крие в себе си.

– Това, наистина е интересно. Но какво ли биха могли да работят тези деца в България?

– О, толкова много. Работа има навсякъде, господине, стига човек да желае. А тъкмо в това училище развиват най-много трудолюбието и желанието на човек да работи.

– Много би ме интересувало как вашите близки са разрешавали някои практически задачи. Разбира се, ако това питане не е нескромно от моя страна.

– О, не, моля, никак. Детето, което ми е близко, свири много добре на цигулка. Той обикновено се връща с приятелите си, един от които е негов по-голям брат в изкуството – голям цигулар, виртуоз. От него има доста отпечатани музикални трудове. Другите трима приятели – съученици – единият е отличен резбар, вторият пее, а третият е комик и същевременно е добър художник. Но освен тези първи специалности, както те ги наричат, имат и второстепенни. Всеки ученик си избира по един практически занаят, така да се каже или както те го наричат практическо изкуство, с което всякога могат да си послужат, когато имат време или не могат да прилагат първото. Някои имат като втори предмет подвързването на книги, други – правене на мрежи, детски чанти, кукли, детски играчки. Или пък тъкачество, в което се прилага художествения усет и способности, зидарство и още много други. И когато си идват в тези практически отпуски, те прилагат знанията, които са придобили и усвоили.

– Навярно музикантите дават концерти – каза господинът – и Марта забеляза, че той я гледа упорито в ръцете и почувства нещо особено, което преминаваше през самата нея. Тя прибра към себе си ръцете си и, като ги стисна неволно, каза:

– Да, понякога даваха концерти, но това бе през първите години. Но после Ян и другарите му образуваха скитническа група, свиреха по пътища, села и градове. Тогава наистина аз им завиждах от сърце, защото те имаха възможност да пропътуват доста местности и да се запознаят с много неща. Едно лято имах възможност да бъда с тях. В душата ми остана един от най-красивите спомени в живота ми. Те свиреха по събори, по хора, по стърги. Народът се събираше и ги слушаше. Двама от тях свиреха, трети ги придружаваше с песен, а комикът събираше щедрия дар на българина.

Случваше се да минаваме край жетварки – цигуларите изваждаха цигулките и засвирваха. Сърповете се отпускаха и всички мълчаливо слушаха.. Друг път подхващаха буйно хоро край натрупаните снопове. А колко хубави бяха лунните нощи в селата! Завърналите се морни от работа селяни насядваха на мегдана и слушаха така прехласнати до късна нощ... И колко благословии получаваха свирачите и тези които са ги научили така хубаво да свирят...

Марта замлъкна и погледът й срещна този на господина, който я гледаше изпод очилата с напрегнат и внимателен поглед.

– Да – каза той – наистина това е много добре. За Америка тези неща са твърде обикновени. Такива пътуващи артисти и музиканти се срещат често. Но особеното тук е, че тези музиканти и артисти се ръководят от една разумна воля и преследват благородна цел. Защото принципите, както четохме, са облагородяването и възпитанието на младежите и то с методи и начини, досега неприлагани в никое училище. Тъкмо това е, което привлича учени от близки и далечни страни. Защото човечеството не може да върви вече по старите пътища на изтребването и братоубийствата, а трябва да тръгне по нов път, който да го изведе към нови, по-светли хоризонти... Затова децата и младежите трябва да се възпитават и насочват именно към тези пътища. А училищата са най-годни за тази цел.

– Да – каза Марта – точно това е целта на това училище, да подготвят ратници за Новата култура, която ще дойде на света.

– Ние слушаме за това училище от няколко години вече и с рядък интерес следяхме неговото развитие и успех, за което искрено се радвам, че тъкмо моята родина е люлката на това първо по рода си опитно училище. Защото навсякъде се чувства нужда да се знае верния път в живота. Особено за младежите е така необходимо да има кой да ги насочи в една вярна посока, по която да вървят, за да не стигнат до разочарования и горчивини, до които достигнахме ние... Защото, какво дадоха на нас нашите училища? Знания, много знания, но ни едно от тях не ни научи как да се справим с трудностите и противоречията в живота.

РОДИТЕЛИ И ЖУРНАЛИСТИ НА ПОСЕЩЕНИЕ В УЧИЛИЩЕТО

Специалният влак отнасяше стотици родители, братя и сестри, познати и любители, в Новото училище.

В цялата страна имаше необикновено оживление поради това първо допускане на външни хора в опитното училище и навсякъде се чуваха различни коментари върху методите, с които то си служеше.

Пътуващите в специалния влак също бяха крайно възбудени и оживени. Във всички купета ставаха спорове за невероятните успехи на това първо по рода си училище и заедно с това спечелването на уважение от чуждите държави спрямо нашата страна.

Влакът спря на една малка гара, която носеше името „Светло бъдеще“.

Марта се взираше в обработената земя от двете страни на алеята. Виждаха се зеленчукови и овощни градини, а по-далеч и висококласни ниви. Павел и американецът наблюдаваха всичко, което ги заобикаляше и от време на време си разменяха по някоя дума.

– Ох, никога не бих се уморила да вървя по такава хубава алея – каза Марта, като видя красиво изработени скамейки, сложени от двете страни на пътя... – Но все пак, ако разполагах с време бих поседнала на тях, за да се полюбувам на всичко.

– Ще имате време и за това – каза усмихнато Борис.

– Дано – отговори Марта и погледът й се спря върху бяла чешма, чучурът на която представляваше две мраморни шепи, които щедро пропускаха през себе си изобилна струя вода. Марта се спря пред нея и прочете надписа, изрязан в самия мрамор и позлатен отгоре – „Бъдете необходими като водата“.

Павел прочете и преведе надписа на приятеля си, който внимателно го записа в бележника си. По алеята, която извиваше между градини и плодни дървета имаше на много места чешми, които, обясни Борис, са направени от ученици, занимаващи се с ваятелство. Някои от чешмите бяха особено красиви, изобразяващи същински скулптурни творения и Марта спираше да ги гледа, а американеца изваждаше бележника си и записваше това, което може би го интересуваше.

Най-после стигнаха до един доста голям площад, постлан с разноцветни каменни плочки. От дясната му страна имаше разкошна цветна градина, а по-нататък гора от овощни дървета. В ляво не далеч се издигаше малък хълм, засаден с млада борова горичка.

В цветната градина имаше красиво изработени скамейки, по които бяха насядали някои от гостите. Марта и нейните спътници също седнаха на една скамейка, любувайки се на красивия изглед, който се разкриваше пред тях. Планината се издигаше с първите си не високи, но гористи склонове и беше великолепна в този час на залязващото слънце. Марта се бе загледала с унесен поглед, а душата й пиеше от заобикалящата я красота, когато до нея достигнаха думите на Борис: – Ако обичате, да тръгваме вече.

– Да – стана изведнъж Марта – тук всичко е толкова хубаво, че човек би стоял с часове без да се насити.

УЧЕНИЧЕСКОТО ГРАДЧЕ (КАМПУСЪТ) НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Като завиха край гората с овощни дървета, пред очите на Марта се разкри едно чудно градче или село – тя не можеше да определи точно какво е. Къщите бяха с много красив и еднообразен и все пак не съвсем еднакъв стил. Всички бяха боядисани бели с големи градини от трите им страни. Прозорците им бяха големи и разтворени. Улиците на това чудновато градче бяха постлани с бели плочки, като че ли току-що измити – толкова чисти бяха. Пред самия вход на градчето имаше каменна статуя-чешма, представляваща младо момиче, което поднася с шепите си вода на пристигащите пътници.

– Това е великолепно – каза Марта и се спря прехласната пред чешмата-статуя.

Павел и приятелят му също се спряха и гледаха продължително. Борис пак ги подкани да тръгнат и като вървяха из улиците на чистото градче, то изглеждаше съвсем безлюдно – не се виждаха никъде никакви хора с изключение на гостите и учениците, които ги съпровождаха. Преминавайки улицата, те стигнаха до малка цветна градина, сред която имаше красив фонтан. Пред градината се издигаха три големи бели сгради, приличащи на хотели, с широко разтворени големи прозорци.

– Ето тези са подслонните домове – посочи сградите Борис – тук ще нощувате – и той ги поведе към тях.

Влязоха в голяма зала, където Марта видя наслагани куфарите на гостите. Тя бързо се приближи към своите, искайки да провери дали не се е загубило нищо.

– Не бойте се – каза Борис – тук кражба не съществува – поне от страна на учениците.

Марта се усмихна и като се обърна, за своя изненада и радост видя Величков, който вървеше право към нея, цял сияещ от радост.

– Най-после! – каза той – толкова много те очаквахме. – И той стисна двете й ръце.

– Това са гости от Америка – представи му тя Павел и приятеля му.

– Много се радвам – каза той и се поклони на гостите и подаде енергично ръката си, първо на Павел и после на американеца. След това той влезе в ролята си на разпоредител и искаше да им покаже стаите, където те биха могли да си починат.

Изкачиха се по широките стълби, преминаха през дълъг коридор и влязоха в хубава, неголяма стая.

– Тази стая е за Вас, сестра Марта, каза Величков, а господата, ако обичат да дойдат с мен, за да им покажа тяхната стая.

Като излязоха отново в коридора, Павел посочи една близка врата и попита дали е заета.

– Не – каза Величков – вие сте гостите от първия влак и за сега стаите са още почти празни. Ако ви харесва, можете да бъдете в нея. – И като отвори вратата, показа им голяма стая с три легла.

– О, с три легла, а няма ли с две – попита Павел.

– Има. Тази съседната на Марта.

Павел погледна въпросително Марта. Тя леко кимна с глава. Тогава Величков тръгна към нея, а всички след него. Стаята беше по-голяма от тази на Марта, с две легла, гардероб, хубав умивалник и красиво изработени шкафчета пред леглата.

– Всички тези мебели са изработени от наши ученици в нашите работилници – каза Величков, посочвайки леглата и другите мебели.

– А какво е това, градче ли е, село ли е – запита Марта, гледайки през широко разтворения прозорец, пред който се разкриваше малкото вълшебно градче, никак не мога да разбера какво е.

– Това е слънчевият град, за предназначението на който може да говори само брат Светлов. Мога само да ви кажа, че то е нова, жива опитна станция, чиито резултати ще се видят в бъдеще. А аз сега ще ви оставя, защото трябва да се настанят всички гости. Вечерята е готова, когато обичате, можете да слезете в салона за хранене. Ако ви трябва нещо – тук са копчетата за услуга – посочи той на стената до вратата. След това Величков, покланяйки се леко на всички, излезе от стаята. Марта също отиде в своята стая и там, за своя изненада, завари вече своите куфари. Когато тя ги разтваряше и надвесена над тях разглеждаше нещата, които бе донесла, през отворения прозорец се чу нежна мелодия. Марта се заслуша така над куфара, после затвори бързо капака му и се приближи до прозореца. Слънцето беше залязло и в този привечерен час музиката долиташе нежна и проникваща...

След десетина минути тримата слязоха в салона за ядене. Някои от масите бяха вече заети и гостите вечеряха.

Марта остана изненадана от необикновената чистота – всичко в салона беше бяло и големите електрически лампи правеха салона светъл като ден. Марта очакваше да види някакъв оркестър, но за своя изненада видя само едно голямо, хубаво радио. Значи, от него бе тази хубава музика, която прониква така дълбоко в душата и оставя там нещо много красиво.

Когато един ученик дойде да ги попита какво биха желали да вечерят, тя го попита от коя станция е тази музика.

– От нашето училище – отговори ученикът, леко усмихвайки се, виждайки голямата изненада, изразена в очите й.

– О, значи от там – каза тя. – И аз се чудех от къде е тази хубава музика. Не знаех, че сте имали предавателна станция.

– Тя е специална, само за територията на нашето землище. Ученикът се поклони учтиво и отиде да донесе вечерята.

Марта се изкачи по седемте широки стъпала и чувстваше как сърцето й трепти в гърдите, ръцете й станаха влажни. Светлов още стоеше на прага и когато тя беше вече на горната площадка, той приветливо я покани в голяма стая със сводест таван. В средата на стаята имаше маса с много книги. До една от стените, която не бе от стъкло, имаше шкафове, пълни с книги. На северната стена имаше голям портрет на Учителя.

НАЧАЛОТО НА НОВИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕТО

Марта сънуваше, че се изкачва на висок красив връх. Слънцето току-що изгряваше и върхът бе облян цял в розова светлина. Когато се огледа наоколо, тя видя, че не е сама, а имаше много хора, които пълзяха нагоре. Марта бързаше да стигне по-скоро върха, защото там уж я очаквал Ян. И изведнъж до слуха й достигна някаква особена нежна музика, която проникваше в душата й и изпълваше нея и всичко наоколо. Марта се спря и заслуша унесена. Постепенно музиката ставаше все по-ясна и по-ясна. Най-после Марта полека разтвори очи, но музиката продължаваше. Тогава тя изведнъж разбра, че под прозореца й свири някой – навярно са Ян и Величков. Скочи от леглото и когато надникна през прозореца, видя, че наистина двамата се бяха изправили под прозореца и свиреха.

Много ви благодаря за събуждането – промълви Марта, когато те бяха завършили мелодията – време ли е вече?

– Да, ако искаш да дойдеш, време е – каза Ян.

– Ще бъда готова след десетина минути – отговори тя и бързо се отдръпна от прозореца. След малко тя отново чу да свирят Ян и Величков. По този начин те събуждаха и гостите, които искаха да станат рано, за да отидат в училището. Беше първият официален ден, в който щяха да се допускат гостите, за да разгледат вътрешността на опитното училище.

Марта чу, че от съседните стаи хората се разшаваха и приготвяха за тръгване. Беше още здрач, не бе се разсъмнало дори съвсем. Лампите светеха в множеството прозорци на трите големи сгради, в които бяха настанени гостите.

Когато Марта излезе в коридора, там имаше вече доста, които бързаха за към стълбите. Тя също заслиза и се намери с група непознати на двора. Беше хладно и всички бяха със загърнати палта. След няколко минути, в градината я намериха Павел и приятелят му и заедно се отправиха към автобусите, които щяха да ги превозят до училището. Ян дойде при тях, когато вече се бяха настанили в автобуса. След малко всички места бяха заети и Ян даде знак на автобуса да потегли. Не се бяха минали и десетина минути и автобусът спря на голям павиран площад. Когато пътниците слязоха, той се върна, за да вземе и доведе други. Беше започнало да се разсъмва и всички любопитно извръщаха очи насам натам, за да могат да видят по-добре новата обстановка, всред която се намираха.

Ян поведе цялата група по една алея, от двете страни на която имаше посадени кипариси, между които и около които цъфтяха японски рози и даваха илюзия, като че ли самите кипариси бяха нацъфтели. Пролетта тази година беше ранна и топла, което беше дало възможност на дърветата да се отрупат с изобилен плод, а цветята с много цветове.

След като повървяха няколко минути, те влязоха в голяма градина, в която множеството цветя сякаш току-що се пробуждаха и поглеждаха със сънливи очи настъпващата утрин и непознатите гости.

– Това е царството на сестра Анастасия – каза Ян на Марта – посочвайки голямата градина, по която из алеите имаше красиво изработени скамейки. – Тя е от сутрин до вечер тук и за нея след думите на Учителя, които тя иска да превърне в живот, съществуват само цветя и деца.

– А ето тук – посочи той един стъклен павилион – е приемната на брат Светлов.

– Значи там най-напред ви прие той – запита Марта.

– Да – отвърна Ян – Той има много врати и не е без значение през коя врага ще те пуснат да влезеш. А сега, аз ще ви оставя… Скоро слънцето ще изгрее и аз трябва да бъда готов. Вие можете да разглеждате градината, а след малко при вас ще дойдат наши братя и сестри, които ще ви упътят къде да отидете.

– Добре – каза Марта. И след като изчезна Ян по една от алеите, тя заедно с Павел и приятеля му започнаха да разглеждат градината. Може би защото бе чудно хубава утрин, може би и защото самата градина бе много хубаво уредена, но на Марта й се стори, че се намира в някаква приказка.

На изток небето розовееше. От автобусите прииждаха нови гости и всички с интерес разглеждаха градината. Очите с възторг се спираха върху проснатите сякаш меки кадифени килими от теменуги или пък големите лехи от карамфили, които разтваряха цветовете си и разливаха по-щедро благоуханието си.

Слънцето наближаваше да изгрее. В това време дойдоха няколко непознати на Марта братя и сестри и любезно поканиха гостите да ги последват.

РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ С ГЛАВНО „У“ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Тръгнаха по една алея, от двете страни на която имаше плет от живи разцъфнали рози, зад които имаше горички от борови дървета. Едва бяха преминали стотина, двеста крачки, когато хубава, нежна музика достигна до слуха им. Всички ускориха крачките си и излязоха пред една огромна поляна и така останаха на местата си като вкаменени. На изток цялото небе сякаш гореше в огнени пурпурни пламъци. Планината се издигаше, обляна в розова светлина, а пред тях, на огромна поляна имаше три живи кръга от хора. В средата се виждаше оркестърът от много души, всички, както и живите кръгове, облечени в бели дрехи. Оркестърът изпълняваше някакъв химн, а живите кръгове стояха неподвижни. В същия миг от дясната страна на една друга алея се зададоха трима души. Чу се тих шепот: „Учителят, Учителят!“ Трите живи кръга на това място, където се приближаваха вървящите, моментално се разтвориха по необикновено красив начин и ги пуснаха през себе си. В този миг хиляди ръце се вдигнаха за поздрав към идващите. Те също вдигнаха ръце и влязоха в средата на третия кръг близо до оркестъра. Тогава двамата, по-млади хора се върнаха в първия по– външен кръг, а третият, стар, с бели коси до раменете, облечен в бели дрехи, остана сам в средата на кръга. – Този е Учителят!.. – Разнесе се шепот от много уста.

Оркестърът спря. Всички стояха неподвижни с глава обърната на изток. В това време едно парче живо злато заблестя на хоризонта. Миг след това оркестърът подхвана нова мелодия. Трите живи кръга се раздвижиха и започнаха чудни хармонични движения...

Гостите, които бяха около тази огромна поляна, заобиколена с борови и кипарисови дървета, гледаха трите вълнуващи се от плавни движения кръгове с прехласнат поглед. Марта също гледаше и й се струваше, че е сън. Всичко бе музика и красота. И тя не можеше да разбере къде свършва музиката и къде започват упражненията. В самите упражнения имаше музикалност и в музиката особен ритъм.

– Колко е хубаво – шепнеше си Марта. – Колко божествено хубаво!

Множество фотографи се бяха качили на столове, други се повдигаха на пръсти и бързаха да снимат моменти от тези чудни гимнастически упражнения.

Оркестърът спираше за малко, трите живи кръга заставаха неподвижно, за да започнат ново упражнение заедно със започването на нова мелодия от страна на оркестъра.

– Вижте Учителя – чуваше да шепнат наоколо й Марта – колко плавно и хубаво играе!... Колко е бодър и запазен, а казват че бил много възрастен вече...

Марта бе чувала много от Ян и Величков за Учителя. Бе чела беседи от Него. Също знаеше, че Той един път в годината посещава училището и това е най-големият празник за учениците. Тогава те са най-усърдни, всичко в тях трепери като опната струна, защото един благ, изпълнен с насърчение поглед от страна на Учителя изпратен към тях, е най-голямата награда, най-висшата радост, която могат да имат те...

Когато заговорил на голямата поляна, защото нямало достатъчно голям салон, където да побере всички ученици наведнъж, всички се обръщали на слух и всеки очаквал да чуе в думите Му, освен Божествената мъдрост, и отговор на палещите го въпроси. Защото чудо било, наистина, когато всеки един имал отговор на въпроса, който най-много го е интересувал и пред който се е спъвал не веднъж...

Оркестърът продължаваше да свири нови мелодии и трите кръга извършваха под звуците му нови хармонични упражнения.

Най-после оркестърът спря. Мнозина от оркестрантите оставиха музикалните си инструменти, а останалите започнаха отново. Тогава се извърши ново упражнение на вдишвания и издишвания, придружени с музика – при което издишванията ставаха с пеене от всички играещи. Марта знаеше много добре, че в училището им дишането бе много застъпено – в смисъл дълбокото и съзнателно дишане бе особен метод и система за лекуване.

След завършването на дихателните упражнения всички оркестранти, които свириха при последните упражнения, си оставиха инструментите. Настана един миг абсолютна тишина, после всички издигнаха три пъти ръцете си нагоре като за молитва и бавно ги снемаха отстрани на тялото си.

Следващият миг Марта не разбра какво стана. Всички и от всички кръгове тичаха към центъра. Марта и Павел също тръгнаха. Когато най-после се приближиха навътре, те разбраха, че учениците искат да поздравят Учителя с добре дошъл и да Му изкажат своята благодарност.

Оркестърът отново бе засвирил нова хубава мелодия и от много страни му пригласяха ученици от различна възраст и пол. Марта много искаше да види Учителя отблизо и настояваше да отидат навътре, но Павел се колебаеше.

– Брат Величков трябва да го е представил. Всички край него са все чужденци. Искат да се запознаят основно с училището и някои от принципите му и веднага ще отпътуват, защото имат желание да посетят Учителя и се запознаят с голямата вътрешна школа. Защото тук е само едно опитно училище, в което се прилагат известни принципи и методи на Учителя, за да се види какви резултати могат да се получат.

– А тези хора, всички все ученици ли са? – запита Павел.

– Да. Но не всички са от нашето училище. Тези възрастни мъже и жени са ученици от школата на Учителя. Дошли са да ни видят и да помогнат с каквото могат.

– И аз за това се зачудих – толкова възрастни хора да имате в училището!?

ХРАНЕНЕТО КАТО МЕТОД В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Тръгнаха по една странична алея и влязоха в градината. Сега тя вече беше огряна от слънцето и им показа по-добре цялата си красота и прелест.

– Наистина – каза Марта – че и най-лошият човек би се преобразил ако има възможност да бъде сред тази хубава градина. Тя така действа на човешката душа и сърце и го кара да вижда само доброто и красивото. Вашите ръководители знаят какво да правят, изглежда...

– Да – усмихна се Величков – тук няма нищо случайно, всяко нещо си има своето предназначение и смисъл.

Ян и баща му вървяха пред тях и разговаряха. Марта ги гледаше и им се радваше. Като преминаха през градината, отидоха сякаш в някакво нейно продължение, из широките алеи, на които бяха сложени дълги бели маси с бели покривки, приготвени за закуска.

– Тук е нашият летен стол – каза Величков. – Има няколко такива, но те са по– нататък – за различните групи ученици...

– Значи всички не се храните на едно място? – запита Марта.

– Не. Първо, много сме и второ, тук и храната е възпитателно средство. И после, никак не е без значение кой е приготвял храната, която се употребява. Вие сега тук ядете хляба, който ние сме сели, жънали, месили, пекли... И сигурен съм, че не сте яли по-вкусен хляб от нашия – това ще видите, още щом го вкусите. Тук хлябът не се прави от мляно жито, от брашно, а от самото зърно. Освен това, ние с песен изораваме нивата, с песен засяваме житото. Никой не трябва да бъде тъжен, когато прави тези работи и песента трябва да съпровожда и жътвата. По този начин приготвеният хляб внася доброто, което носи със себе си в този, който го яде. И тук на житото съвсем не гледат тъй, както гледат обикновените хора.

– А как? – попита Павел.

– Аз няма всичко основно да обяснявам, защото не разполагаме с толкова време, но само ще кажа, че житото носи в себе си едни от най-животворните сили и най-вече то внася със себе си идеята за саможертвата. Житото се е пожертвало за повдигането на човечеството. То внася много полезни за човека енергии, затова вареното или полусвареното жито тук се употребява като едно от главните лечебни и възпитателни средства. Житото още в най-стари времена е играло твърде голяма роля във всички религиозни и духовни школи. Всякога житото там се е употребявало, когато човек е искал да придобие някакви духовни качества.

– Сега разбирам – усмихна се Марта – защо вие, когато си идвате през лятото, си правихте понякога житни режими и се хранехте цяла седмица само със жито и плодове. А нищо не ми казвахте тогава.

– Тук принципите на нашето училище са такива. Да не говорим за неща, които правим и чиито резултати още не сме проверили.

Много от масите бяха вече заети от гостите. Една тръба изсвири с преливащи се музикални тонове. Величков и Ян веднага станаха.

– Това е знакът за закуска – обясни Ян. – Тук ще закусвате само вие гостите, а ние домакините ще прислужваме.

В същото време се зададе откъм градината една голяма група хора. Марта стана, станаха и всички други, защото познаха в идващата група и Учителя.

– Тази, която върви в ляво от Учителя не е ли сестра Анастасия? – попита Марта.

– Да, тя е. Докладва навярно за работата си на Учителя.

– Точно такава си я представях, като я гледах на снимките.

– Да, тя е бялата ни добра майка на всички – забеляза Величков

След закуската от хляб, чай и маслини, всички станаха от масите. Най-после беше дошъл часът, когато гостите щяха да бъдат пуснати в сградите, за да ги видят и разгледат. При всяка голяма група от гостите имаше по един брат или сестра, които щяха да ги съпровождат из сградите.

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ХУДОЖЕСТВО

– Добре тогава. Само ще имате предвид, че учениците работят и ще трябва по възможност по-малко да ги безпокоим.

Групата тръгна предвождана от Величков. Марта си мислеше къде ли ще види Ян и какво ли ще прави.

Минаха по една хубава алея, от двете страни на която на равни разстояния близо по на десет метра имаше кипарисови млади дръвчета, а между тях разцъфтели рози и тук там сложени статуи. Всичко това бе толкова красиво, че, ако не беше подканата на Величков да бързат, биха останали дълго да гледат и съзерцават. По-нататък минаха през арка разцъфнали особен вид виещи се цветя и след това влязоха в една зала. Нямаше нужда да им се казва каква е тя и за какво служи, защото гостите веднага познаха, че служи за рисуване. Залата беше грамадна, със сводеста форма. Големите прозорци бяха сложени под различни ъгли, за да дават необходимата светлина на работещите. По стените имаше картини, рисувани по всяка вероятност от школниците или техните ръководители.

Отначало Марта никак не можа да види кой ръководеше работата в този салон, понеже всички бяха навели глави над масите си и работеха. След няколко мига една млада госпожица стана и посрещна гостите – навярно първата група, която влизаше при тях. След нея стана и се приближи възрастен господин с побелели коси, с приветлива усмивка и леко покланяйки се, поздрави всички гости с добре дошли. Никой друг от работещите не стана. И странното бе това, че всички работеха така, като че ли никой не бе влязъл в стаята им. Марта се спря и изгледа всички с особено умиление. – Милите – мислеше си тя – сега те полагат изпит не само за своето изкуство, но и доколко са работили върху своите характери. Погледът й ги изреждаше един след друг и тя виждаше момчета и момичета от най-различни възрасти, които сякаш бяха пръснати, кой където си е намерил място. И изведнъж се сети за приятелките на Ян и Величков. Колко много жадуваше да ги види? През тези дни тя бе видяла много момичета, но не бе могла да ги познае в никое от тях... Може би и те като Динко са някъде дежурни във вътрешните сгради?

Марта тръгна след госпожицата и веднага разбра, че в тази разхвърляност на младежите по столовете имаше някаква друга, по-дълбока идея в подреждането им освен по възрастите им, както е в обикновените училища. Тя можа да различи различните групи според начина и умението им да рисуват.

В това време Марта чу госпожицата да обяснява, че тук всеки може да върви напред, независимо от възрастта си. И че всеки, който знае, е помагач на този, който знае по-малко от него. Винаги един ученик има свободата да отиде при когото си иска от братята и сестрите, за да го гледа и се поучава от работата му. Тук взаимопомощта е на първо място. Да покажеш на по-малкия си брат или сестра нещо, с което можеш да ги улесниш, е качество, което се развива у всички ученици.

Марта гледаше трудовете на работещите и не можеше да скрие възторга си, виждайки оживелите модели по платната и блоковете на школниците.

– Знаете ли какво? – обърна се Павел към госпожицата – прави ми впечатление, че тук всички рисуват моделите такива, каквито са без да ги пречупват в своето съзнание – в смисъл, нямат творческо художествено око – както обикновено се казва – да виждат някои цветове типично индивидуално.

Госпожицата се усмихна и каза, че Учителят казвал, че природата е най-добрият художник и всеки, който може да се приближи до нея и я предаде такава, каквато е, е добър художник. Защото око на художник е това око, което вярно вижда нещата, а не изопачено.

– Но това вече не е ли фотография – намеси се един господин от гостите.

– Не, брат – обърна се към него госпожицата – не е фотография, а вярна ръка, която може да предаде истината, която е видяло вярното око. Защото този, който може да вижда розовото – червено и червеното – виолетово, той също така може да вижда всички неща в живота изопачени и да ги предава изопачено. Преди всичко, човек трябва да вижда нещата, както са и е един плюс за него, когато може да ги предаде вярно.

– Това е много право – забеляза една дама – аз видях на една изложба на виден художник картина, която изобразяваше планини и тези планини бяха кървавочервени, дърветата също кървавочервени. Всички гледаха картината, недоумяваха, но никой не смееше да каже, че такива планини и дървета съществуват само във въображението на художника. Наистина, че с изопачено виждане се създават изопачени картини и с това се изопачава вкусът на хората.

– Да, тъкмо това – каза госпожицата, която търпеливо изслуша дамата. – Изопачава се вкусът и се внася лъжата. А там, където е истината, там лъжата е изключена.

Марта се наведе над рисунката на едно малко момиченце, което имаше хубави кестеняви къдрави коси и като се обърна към Павел каза:

– Боже мой, та това дете рисува великолепно! Наистина, великолепно!

В това време малката художничка вдигна главата си и Марта видя две сини, чисти като планински езера очи, които я гледаха с лека усмивка.

– Честити да са тези родители, които са родили това дете – каза Павел.

– Тя е от едно сиропиталище – каза госпожицата, която бе дочула възхищенията на Марта и Павел. – Дойде тук на десет години, сега е на четиринадесет. Има хубави дарби. Но не е само тя, която тук прояви заложбите си. Има още много такива деца.

– О, това е много хубаво. А виждам, че тук всички рисуват много добре.

– Да – отговори госпожицата – ние никога не мъчим децата с това, към което те нямат разположение. Но, разбира се, стараем се винаги да им се създадат условия, за да се яви разположението. У всеки човек има по някоя дарба и като работи над нея я развива.

Повече от час групата разглежда голямата рисувателна зала и им се стори, че сякаш току-що са влезли. В това време на вратата се показа втора група от гости и Величков покани първата да излезе, за да даде възможност на дошлите след тях да разгледат залата.

– Сега ще влезем в един клас по геометрия – каза Величков.

Марта не можеше да разбере, как Величков знаеше кой клас сега имаше геометрия, но после й стана ясно, когато видя надписа на вратата. Влязоха. И тук учениците си продължаваха работата сякаш никой не бе влязъл в стаята. Всички работеха на отделни масички и чертаеха нещо в тетрадките си. Имаше няколко големи табли, няколко бюста, чиито глави бяха начертани с различни преградки и по тях имаше номера. Един ученик беше до една от таблите и чертаеше нещо. Висок, слаб господин дойде и поздрави гостите. След това се обърна към младежа, който беше начертал една права линия и направи знак да говори. Младежът започна:

Правата линия е най-късото разстояние между две точки. В света на силите, правата линия показва, че две срещуположни сили са в равновесие. Винаги, когато едната сила стане по-голяма от другата, линията престава да бъде права и става крива.

Когато правата линия се среща в лицето на един човек, показва, че силите на това място се уравновесяват. Така, например, ако човешкият нос – е прав, показва, че силите на това място се уравновесяват. Така, например, ако човешкият нос е прав, показва, че силите, които се намират в човека и тези отвън, които действат върху него се уравновесяват. Когато силите на човека вземат надмощие над външните – носът по средата се издига и става орлов. Такъв човек има разположението да се налага над другите. А когато външните сили са по силни от тия в човека, то тогава носът се огъва навътре и човек имащ такъв нос е склонен на отстъпки.

Докато ученикът говореше всички тези неща, той с особена похватност чертаеше формите, за които разказваше.

Гостите слушаха захласнати тази чудна нова геометрия, почти всички започнаха да си пипат носовете и да се оглеждат един друг. Настана някакво оживление и мнозина заговориха изведнъж. Господинът се усмихна и даде знак на ученика да не говори повече.

– Но каква е тази геометрия, господине? – попита една дама, която си бе извадила огледалцето от чантата и си оглеждаше лицето.

– Жива геометрия, сестро – отговори ръководителя на класа с мек и приятен глас.

– Та такова нещо ние никога не сме научавали в нашето училище – продължи тя – че това е много интересно и ако зависеше от мен, на драго сърце бих останала при вас да се уча.

Господинът се усмихна леко и каза:

– Да се учи човек, това зависи само от него.

– Това е вярно. Ами може ли момчето да ни каже нещо и на мен? – и тя си посочи

– Може – това ще бъде практическо приложение на знанията, които е придобил той, но разбира се, вие няма да очаквате много, а само в кръга на геометрията.

– Да, да, колкото може – съгласи се дамата и се приближи към младежа.

Цялата група малко се разшава, някои направиха крачка напред и после, като притихна всичко, приготвиха се да слушат.

Ученикът, по знак на преподавателят им, се приближи към дамата, погледна я с проникващ поглед и след това каза:

– Специално за носа на тази сестра може да се каже, че силите отвън са били по-силни и действали главно в средната част на носа. Затова той се е огънал навътре. Поради това тя винаги е склонна на отстъпки. Но в долната част силите в нея са били доста силни и те са направили носа извит нагоре, което показва една силна любознателност, достигаща до любопитство.

– Браво, браво – плясна ръце една съвсем млада дама, види се приятелка или роднина на тази, която бе поискала да й се каже нещо – браво, това е много вярно.

– Моите поздравления – каза и самата дама, която бе предмет на наблюдението .– това е право, което казахте. Аз съм много любознателна и всичко искам да науча. Но за съжаление и много съм любопитна, това може би е моята болест, от която не мога да се освободя. Понякога не мога да заспя цяла нощ, ако не съм доразбрала как стои някоя работа, за която са ми само заказали. Ще умра просто.

Цялата група се заля във весел и непринуден смях.

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ЖИВА ГЕОМЕТРИЯ

Влязоха нови гости. Величков покани първата група да излезе. И когато Марта беше вече на прага, чу момчето да говори за правата линия, която се среща във веждите. И тя би искала като любопитна дама да поостане и да чуе какво ще каже този млад школник, но й беше съвсем неудобно и тя тръгна след Павел.

В коридора всички разговаряха оживено помежду си и вървяха след Величков, който ги изведе от сградата и ги поведе по една хубава алея. Не след дълго те бяха въведени в залата на ваятелите. Тук, както и в салона на художниците, работеха деца и младежи, проявяващи специални дарби за това.

– Живата геометрия има най-голямо приложение тук – каза Величков – посочвайки един младеж, който работеше върху една статуя, изобразяваща младо момиче.

В тази зала ги посрещна един сравнително млад човек и приветливо ги покани. Навътре в залата те видяха друга група гости, която бързаше да си излезе през една странична врата.

Марта и други от гостите разглеждаха работата на учениците. Всички останаха възхитени и изненадани. Наистина в този салон бяха по-малко, отколкото в художествения, но пък имаше чудни работи за гледане. Марта се спря пред едно малко момче, пред което вече стояха изработени различни животни от глина – слонче, кученце, зайче, мишле и др. Те бяха в различни пози и изглеждаха като живи.

– Гледай, Павел – обърна се тя към него – това дете не ти ли се струва, че прави чудеса?

– Да – каза вместо Павел господинът, който ги бе поканил – това дете е едно от най-даровитите. Изпратено ни е от селския учител, който съвсем случайно е открил дарбите му. В училището не бил силен ученик. Нямал баща и майка, той е коствал много сълзи и неприятности дето не учел, а по цял ден се реел по реката и там си правел от кал разни работи. Веднъж учителят му го заварил съвсем вдаден в изработката на една крава. Мислил да му се скара, но като видял работата му, останал крайно изненадан и от тогава го взел под своя закрила. После ни попита писмено дали може да го прати при нас. След две седмици той вече работеше тук между младите школници. Вече трета година от как е при нас... Неговите работи, направени от гипс, се намират по витрините на много магазини в столицата... Занапред обещава да бъде добър работник...

– А ако бе останало там, на село, едва насила щяха да го заставят да завърши четвърто отделение и дарбите му така и щяха да си заглъхнат – каза една от слушащите госпожици.

– Да, това е твърде вероятно... Но съдбата друго е мислила за него и не е оставила да замре един добър талант.

Продължиха да вървят и разглеждат докато стигнаха до една работа без майстор. Всички разбраха, че тя е на господина, който ги развеждаше. Беше вече завършена и Марта не можа да не възкликне:

– Това е Учителят!

– Да – каза господинът – това е статуя на Учителя както говори на молитвения връх на Рила. Тя не е още довършена, тук при нозете Му ще стоят учениците, които Го слушат.

Гостите разглеждаха доста дълго време работите на учениците и запитваха за най-различни неща ръководителя, който любезно им отговаряше. Когато излязоха най-после отвън чуха същата сутрешна тръба, която им бе съобщила за закуската,.

– Време е за обяд – каза Величков.

– Нима? – попита изненадано Марта. – Колко незабелязано мина времето...

За обяд гостите бяха отведени обратно в подслонните домове, за да могат да се нахранят и починат, като им се каза, че след обяд, към пет часа ще има концерт и които желаят, могат да го посетят.

Павел потърси приятеля си Джек, но му казаха, че той останал при брат Светлов на разговор и навярно ще остане през целия ден в училището.

Някои от чужденците се завърнаха в подслонните домове, разговаряйки с учениците от училището.

– Тук изглежда мнозина знаят чужди езици – каза Павел на Ян.

– Не мнозина, а всички. Това е задача, дадена от Учителя и то не само за нас, а изобщо за всички негови ученици. Всеки ученик трябва да научи поне един или два чужди езика.

– Това е много хубаво. Колко приятно бях изненадан на гарата, когато те чух да говориш така добре английски.

ОБРАЗУВАНЕ НА НОВИ ГНЕЗДА НА ОПИТНИ УЧИЛИЩА

Ян стоеше замислен и слушаше. После лицето му изведнъж просия и каза:

– Колко навреме ми казваш всичко това... и колко много сте се грижили за мен... Ще поговоря с брат Светлов за всичко това... и най-вече ние имахме един проект да образуваме нови гнезда от опитни училища за малки деца до 12 години – за деца, които да ги посещават без да напускат бащиния си дом. Това е една идея, за която много сме мислили напоследък с брат Величков. Искахме нашата пробна – практична година да я употребим тъкмо за тази работа. Само едно ни липсваше – средства. Брат Светлов не веднъж с усмивка ни казваше – ако една идея е права, то средствата за нея ще дойдат. За този въпрос най-малко се безпокойте. Достатъчно е вие да сте готови за работа! – И колко хубаво се нареди всичко това? Просто като от невиделица

– Преди малко говорих с вашия приятел – брат, както се наричате тук – Величков. Между другото, той ми откри идеята ви за образуването на нови гнезда – опитни училища за малки деца... ако мислите, че бих могъл да ви бъда с нещо полезен, то на драго сърце бих работил с вас... Ще изтегля капиталите си от Америка и ще ви дам от тях за вашето дело, което толкова много ми харесва.

Твоето предложение да ни помогнеш, може само да ни радва. Нам винаги са ни необходими хора, чийто опит и знания биха ни били полезни, още повече, когато те ни се предлагат безкористно. Сега ние мислим да започнем една нова работа и всяка помощ и всяко съдействие за нас е добре дошло и ние само трябва да се радваме и благодарим. Затова приеми не нашето съгласие да останеш тук, а нашата искрена благодарност за предлаганото от тебе съдействие и помощ.

РОЛЯ НА ЧИСТОТАТА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Отидоха пешком до училището, защото времето беше хубаво и имаше достатъчно време до започването на концерта. Много от гостите също вървяха пешком и се любуваха на това, което ги заобикаляше. От двете страни на шосето, което съединяваше подслонните домове с училището, имаше пак плодове. Тук-там имаше цели поляни с ягоди, на места малки горички от овошки и всред зелени ливади протичаше бистър поток. На много места край пътя се чуваше ромоленето на някой извор, а край него цъфтяха безброй цветя.

Когато стигнаха в градината пред училището, Ян остави Марта и Павел, за да отиде и се приготви за концерта. По скамейките в градината бяха насядали много от гостите, които разговаряха помежду си. Имаше повече от половин час до започването на концерта, затова Марта и Павел, като че ли по някакво вътрешно споразумение тръгнаха по една посока в градината, която завършваше с гора от борове и кипариси.

– Я гледай какъв хубав кът за почивка – каза Марта, като премина няколко кипарисови дървета и се отзова навътре в горичката всред една поляна, в средата на която бликаше хубав извор изпод голям бор. До бора имаше красиво изработена скамейка, а дъното на извора бе постлано с чисти мраморни камъчета. Наоколо между тревата цъфтяха купчини незабравки и разноцветни теменуги. Поляната беше кръгла и имаше на седем места скамейки, имащи полукръгла форма. Над тях имаше малки заслони, обвити с разцъфнали японски рози.

– Тук е като в някоя вълшебна приказка – каза Марта – и като пазеше да не настъпва разцъфналите между тревата цветенца, стигна до извора. – Погледни, погледни каква красота – посочи тя на Павел, гребвайки с шепи от бистрите води.

– Да, – промълви Павел – тези деца не са стояли тук без работа – и той също се наведе и потопи ръцете си в кристалните струи.

Те повървяха така малко, после неочаквано излязоха на една алея и като я прекосиха, влязоха в нова горичка. Но не бяха изминали десетина крачки, когато пред тях се откри друга поляна, имаща форма на елипса, по края на която, до сами боровете, имаше скамейки, които се допираха една до друга и образуваха по този начин пак елипса.

Вътре елипсата бе постлана със ситен пясък, а отвън, покрай самите скамейки, имаше посаден здравец. Горичката нататък ставаше по-гъста, но под дърветата тревата беше зелена и чиста – нямаше дори листа попаднали под дърветата.

– Павел, – обърна се Марта към него, – не ти ли прави впечатление тази чистота, дори тук, в горичката? Погледни само! – И знаеш ли? – продължи Марта, – Ян ми е разказвал, че Учителят много държал на чистотата. Човек трябвало да поддържа чистота във физическото поле, в света на чувствата и на мислите. Да не си мисли за никого нищо лошо, да не каже никому лоша дума и да не прави на никого зло. Ето, виждаш ли, ако тези принципи легнат като основа в човека, ще създадат в него един отличен характер. Помисли, за никого нищо лошо, нито дори да си помислиш!... Та това е прекрасно, нали? Да слушам Ян или Величков да ми говорят, какво е казал Учителят, или пък аз да чета сама беседите Му и да се старая да приложа, макар най-малкото от чутото или прочетеното в живота си, това е било върховна мечта и радост от толкова години в живота ми!

КОНЦЕРТ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Когато бяха дошли вече до градината пред училището видяха, че мнозина вървят все в една и съща посока – навярно отиваха в салона за концерта – затова тръгнаха в същата посока и те. Наистина, не след много се намериха в огромна зала, подобна на театрален салон. Някои от столовете бяха заети, други се заемаха. Марта предложи на Павел да отидат напред, за да може по-добре да гледа и слуша, както се изрази тя. На третия ред, близо до една от стените имаше свободни места и те седнаха там.

Всички посетители гледаха голямата зала, широките прозорци, които пропускаха изобилна светлина, великолепните картини, закачени по стените й, тежките завеси на сцената, направени от синьо кадифе.

Постепенно салонът се бе напълнил и столовете заети. Всички очакваха вдигането на завесите с нетърпение.

Марта също гореше от нетърпение, когато чу изведнъж всички столове да се размърдват, настана за миг голям шум и после всичко утихна. На вратата се бе показал Учителят, съпровождан от брат Светлов и други някои братя и сестри. Зад тях вървяха всички чужденци. На дясната страна, първите три реда столове бяха празни – запазени за Учителя и чужденците. Когато Учителят зае мястото си, всички гости отново седнаха на столовете си. След няколко мига завесите бавно се вдигнаха и на голямата сцена се показа многоброен струнен оркестър. Всички облечени в бели дрехи, държейки инструментите си в ръце, леко се поклониха на Учителя и после на всички гости. След това седнаха на определените си столове. Всички гости бяха вперили поглед към сцената. Марта и Павел също. Всеки искаше да види и познае своите близки или познати. Марта леко си отдъхна, когато видя Ян, седнал в една от първите редици на цигуларите. Величков бе най-близко до диригента, възрастен белокос човек

Настана тишина. Един млад момък с блестящи очи и пребледнели бузи каза: „Химна на Учителя“.

Диригентът бързо се поклони пак на Учителя и като се обърна, неговата магическа пръчица извика от света на музиката най-нежните и хубави звуци, които Марта бе чувала. Тя слушаше и бе забравила, че се намира в салона, че до нея е Павел, когото е чакала толкова години. Пред нейния взор сякаш се откриваше пътека от светлина, която водеше към нещо велико, безкрайно хубаво – извор на красота и хармония. И знаеше Марта – тази пътека водеше към Бога...

Когато мелодията притихна, Марта отвори очи и сякаш полекичка слезе на земята. След химна следваха други музикални номера, изпълнявани с голяма вещина и майсторство, някои от които бяха от Учителя. След това завесата се спусна и никой не се сети да ръкопляска или пък не смееше, защото ясно чувстваше, че след такава възвишена музика ръкопляскането би прозвучало светотатствено.

В душите на всички още отекваха последните струи от мелодията, когато завесата отново се вдигна. На сцената имаше само едно пиано. След няколко минути излезе Величков, малко блед и тревожен, придружен от младо момиче, може би 22-23 годишно. Момичето имаше меки кестеняви очи, коси също кестеняви, които причесани гладко назад й му придаваха особена красота и благородство.

И двамата се поклониха ниско на Учителя, след това на публиката. Очите на Величков като че ли търсеха из множеството очите на някого. След миг те се спряха върху Марта, после върху Павел. След това той наклони главата си върху цигулката.

– Какво ще свирят, не разбрах – пошепна Павел на Марта.

– „Рапсодията“ от Учителя.

Павел поблагодари и се заслуша. В залата имаше такава тишина, сякаш беше празна и само бяха там на сцената цигуларят, който свиреше и пианистката, която му акомпанираше.

Когато завърши Величков, настана абсолютна тишина, а в следния миг се отрони една всеобща въздишка от гърдите на всички – сякаш отново се връщаха в този физически свят, след като са били в някакви възвишени светове.

След Величков свириха квартет – две момичета и две момчета. После едно младо момиче, с очи сияйни като звезди, изпя „А бре, сине“ от Учителя. След това следваха стихотворения, декламирани от авторите им.

Павел и Марта трепнаха, когато на сцената излезе Ян, придружен от малкото момиче, с което Марта знаеше, че се обичат. Те стояха двамата тъй млади, тъй хубави, с очи изпълнени с блясък и страни, поруменели от вълнение, че очите на Марта не можеха да им се нарадват. Тя видя как двете млади глави се наклониха да поздравят Учителя, как леко кимнаха на всички гости и как после очите им проблеснаха по-силно, когато видяха нея и Павел и как леката усмивка направи руменината да цъфне по-ярко на бузите им.

– „Идилията“ от Учителя – повтаряха някои около Марта и тя разбра, че това е, което ще свирят Ян и приятелката му.

Когато засвириха, сърцето на Марта преливаше от радост и ги гледаше с очите си, с душата си, със сърцето си. Стори й се, че това е най-хубавия миг от живота й – сбъдната мечта от толкова години – да види Ян израснал.

Когато спряха да свирят, на Марта й се видя толкова малко... би искала да ги слуша още, още... Следваха други номера: разказ от едно момиче, в който се разказваше за една случка през опитните ваканции. После имаше малка хумористична сценка, която представляваше пияница, който е решил да се откаже от виното. На масата пред него има две чаши: едната с вино, другата с вода. Той вдига чашата с виното и сам си говори: Цели двадесет години слугувах на тази чаша – виното, сега то ще ми слугува, а аз ще стана господар – оставя чашата и вдига чашата с вода и пие от нея. Това се повтаря няколко пъти, после става, заплаща на кръчмаря за виното, който го гледа като гръмнат – никога не очакващ подобно нещо. След това се усмихва към публиката, сваля си шапката за поздрав и си излиза.

Цялата зала се раздвижи развеселена. Тази лека хумористична сценка, изпълнена с невероятна естественост и простота като че ли внесе в сърцата и душите на всички някаква лека свежа струя и весело разговаряха.

ДРУГИТЕ АТЕЛИЕТА (РАБОТИЛНИЦИ) – ШИЕНЕ, РЕЗБАРСТВО, ДЪРВОДЕЛСТВО

На другия ден Марта пак присъства на гимнастическите упражнения, а след това започнаха да разглеждат училището. Отидоха в тъкачното отделение, където момичетата тъчаха хубави тънки платна. После влязоха в ателието за шиене. Беше голяма зала, където множество млади момичета в бели престилки шиеха на машини или на ръка. Бе много красива и приятна гледка, защото момичетата работеха най-различни неща и всички бяха весели и усмихнати. Марта разглеждаше една хубава възглавница с българска бродерия, когато почувства, че нечии очи я гледат. Обръщайки се към един от ъглите на стаята, тя видя Лозина да я гледа със светещ поглед. Марта бързо остави възглавницата и се запъти към нея. Когато я беше приближила вече на няколко крачки, Лозина стана и се поклони. Марта я прегърна и леко помилва по страните, които при всяко вълнение порозовяваха.

– Колко се радвам, че ви видях – промълви малкото момиче, а очите му блестяха с чудна светлина.

– И аз, мила моя. А мога ли да видя какво работиш?

– О, да, само че много съжалявам, не можах да я довърша навреме... и тя показа чудно хубаво изработена копринена нощница.

– Великолепна работа – възхити се Марта – прекрасна!

– Харесва ли ви? – запита бързо момичето.

– Да, много. Такава деликатна работа... и толкова много труд при това за нощница... Но е повече от хубава.

– Радвам се, че ви харесва... тя е за вас... Днес я завършвам...

След като минаха през един широк коридор, излязоха на двора и като възвиха на дясно влязоха в залата на резбарите. Тук Марта потърси и видя Динко. Той беше най-близко до професора, което показваше, че е един от добрите резбари. Тя стоя един миг така да го гледа – колко хубав, строен и сериозен момък бе станал онзи малкият, присвитичък, жълтав Динко? Тя се приближи до него и тихо го назова по име. Той се обърна изведнъж и лицето му просия, като я видя. Тя го бе видяла и по-рано, но все набързо и затова той се радваше, че я вижда от близко.

Професорът, като забеляза, че Марта и Динко говорят, намери сгоден случай да каже, че Динко обещава да бъде един от най-добрите майстори-резбари в страната. Това много зарадва Марта, а Динко само се усмихна... „Колко скромен по природа си остана“ —. помисли си Марта, като забеляза, че не се поласка от похвалата.

От резбарския отдел те минаха в дърводелския и за своя изненада Марта и Павел видяха някои от учениците, които бяха изпълнявали предишния ден музикални номера, да рендосват, чукат, сглобяват. Това наистина им се виждаше някак особено и все пак ги радваха зачервените от работа бодри и весели лица.

УЧИЛИЩНАТА ПЕЧАТНИЦА И КНИГОВЕЗНИЦА

Когато свиреше многозвучната тръба и съобщаваше времето за обедната почивка, Ян причака Марта и татко си при автобусите и съобщи, че брат Светлов ще приеме Марта след обед в три часа. След това набързо се сбогува, тъй като бил дежурен в техния стол.

След закуската Павел и Марта, заедно с една група от гости, посетиха училищната печатница. Там работеха между многото момчета Величков и Ян. Така мило бе за Марта да ги гледа изправени при машините, сериозно съсредоточени в работата си. Когато я видяха, лека усмивка се плъзна по лицата им, но после пак усърдно продължиха работата си.

Пред преградките с буквите бяха навели глави Борис и Венелин и нареждаха букви, а не далеч от тях Динко отпечатваше коректури. Имаше и други млади момчета, които Марта бе забелязала на сцената с цигулки в ръце, да работят усърдно и съсредоточено пред буквите или машините. Когато Марта се наведе и попита Динко какво се отпечатва сега, той вдигна само за миг глава от работата си и каза, че отпечатват творението на един от младите братя – писател.

А самият млад писател, който им беше посочен от ръководителя на печатницата, на една отделна маса коригираше шпалтите. В съседната стая Лозина, Юлия и още много млади момичета сгъваха отпечатаните листове, други нареждаха по коли, трети слагаха кориците и т.н.

– Това е великолепно – казваха всички посетители. Вчера с цигулките, днес над машините и книгите... това е отлично!

В това време брат Светлов влезе, усмихнато пожела успешна работа на всички и премина в салона при машините. Марта, която бе близко до вратата, между двете стаи, видя, как той бързо облече работната си престилка и застана пред една от машините, отменяйки този, който е бил до тогава...

Групата гости мина в книговезницата. Голям, светъл слънчев салон, каквито впрочем бяха всички други работни салони. Марта обясни на Павел, че Ян по-рано е бил в това отделение и като е усвоил подвързването на книгите много добре, пожелал да мине в печатницата. През една от ваканциите си за опитно приложение на знанията, той е усвоил да работи в книговезницата на малкото им градче и после майсторът разправял из целия град за похватността и умението му да подвързва необикновено бързо книгите.

В салона на книговезницата имаше много момичета и момчета. Между момичетата, които шиеха книгите, Марта позна много от художествения салон. И тя се спря пред онова младо момиче – художничка, с хубави сини очи, чиято рисунка така много й бе харесала. Недалеч от нея, тя забеляза ваятеля на слончетата да работи над една книга, лепейки кориците й...

ЗАЛА ЗА АСТРОНОМИЯ И АСТРОЛОГИЯ И ОСОБЕНИ НАУЧНИ ОТДЕЛИ КЪМ УЧИЛИЩЕТО

След това посетиха залите на астрономите и астролозите. Марта дълго стоя всред големия салон на астрономите и без да знае защо й се струваше, че се намира в някакъв храм... Тя си спомни своята някогашна ученическа мечта да следва астрономия. Това бе още преди да срещне Павел и все й се струваше, че това е единствената наука, която би запълнила копнежа й към нещо възвишено и безкрайно красиво... Колко пъти тя бе гледала звездната нощ и си бе мислила за тайните, които крият в себе си хилядите звезди...

Показаха им огромните телескопи, донесени от чужбина. Марта гледаше всичко и по нея преминаваше особена тръпка, когато един от ръководителите им обясняваше нещо из астрономията и нощните наблюдения. Младежи, сравнително малко на брой, работеха над някакви чертежи върху специални масички.

В залата на астролозите, макар и по-малка, но за Марта бе още по-любопитна, тъй като бе свързана с нещо тайнствено и непознато за широката маса.

Някои от гостите пожелаха да им се направи хороскоп. Младите братя и сестри – ученици записваха имената, датите на раждането, часа, деня и обещаваха да им изпратят след време исканите от тях хороскопи. На Марта много й се искаше да направят и за нея хороскоп, но за съжаление тя не знаеше нито деня на раждането си – в смисъл какъв ден от седмицата беше, нито пък часа – дали през деня или през нощта беше родена.

На една маса имаше сложени книги върху астрологията и Марта пожела да си купи.

– О, всяка наука ме така много интересува – каза искрено Марта, като вземаше опакованите за нея книги.

– Това е много хубаво – отвърна възрастният брат, който стоеше пред масата с книгите – човек да се учи всякога и при всички условия е най-красивото нещо, което би могъл да има на земята.

Когато излязоха на двора, Марта чу да разговарят, че имало някакви особени научни отдели – за сензитивите – младежи, които показват необикновена сензитивност, но тъй като тази наука е още в самото начало и се правят опити, то външни хора не се допускат там.

РАВНОСМЕТКА (ОТЧЕТ) НА УЧИЛИЩЕТО

След обед всички гости бяха поканени в големия салон, където Светлов даде кратък отчет за работата в училището през седемте години.

Всички слушаха с напрегнат слух, защото бяха изненадани от постиженията, които са направили тези млади хора – ученици през изминалите години.

Между другото бе споменато за откриването на новите клонове на науката, които сега правят своите изследвания, за да се доберат по обективен начин до известни закони на природата.

Накрая каза, че принципите на училището са принципи на Учителя. Любов към всичко и всички, изучаване на природните закони, за да се влезе в контакт с нея и използват силите й за всестранното и хармонично развитие на човека – като тяло, ум, сърце, душа и дух – да бъдат учениците проводници на Божественото и носители на Любовта, която е извор на всички блага в живота.

Най-после бяха прочетени имената на завършващите седемгодишния курс, на които се пожела успешна работа и плодотворна дейност в училището на живота.

След това имаше последен прощален концерт с литературни и музикални номера.

На другия ден малко влакче отнасяше гостите обратно към станцията „Светло бъдеще“, от гдето се качваха на редовните влакове, за да отидат по домовете си.

Целият роман можете да видите тук

Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Ново съдържание

Вие сте тук

Новото училище според Учителя - Невена Неделчева

Съдържание:

ОБЯВА ЗА „ПЪРВОТО ОПИТНО УЧИЛИЩЕ“

НОВОТО УЧИЛИЩЕ В СРАВНЕНИЕ СЪС СЪВРЕМЕННИТЕ УЧИЛИЩА

ПРИЕМАТ ЛИ СЛАБИ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ И ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ПРИЛОЖЕНИЕ НА НОВИТЕ НАУКИ ПРИ ПРИЕМА НА УЧЕНИЦИТЕ

КАК СЕ ПРОМЕНЯТ СЛАБИТЕ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

УСТРОЙСТВО И НАЧИН НА РАБОТА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ИМА ЛИ УЧИТЕЛИ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

РАБОТА С ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ

МАЙКАТА НА УЧИЛИЩЕТО – СЕСТРА АНАСТАСИЯ (от гр. ВЪЗКРЕСЕНИЕ)

МЕТОДИ ЗА ПРИМИРЯВАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯ

ОТВАРЯНЕ НА ДЕТСКИ ПРИЮТ ПО ПРИМЕРА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ЗАДАЧИ НА ДЕЦАТА ПО ВРЕМЕ НА ВАКАНЦИЯ

ЗАВЪРШВАНЕ НА КУРС-ЦИКЪЛ И ПОЛАГАНЕ НА ИЗПИТИ

ПРАКТИЧЕСКИ ЗАДАЧИ И ПРАКТИЧЕСКИ ОТПУСКИ НА УЧЕНИЦИТЕ

РОДИТЕЛИ И ЖУРНАЛИСТИ НА ПОСЕЩЕНИЕ В УЧИЛИЩЕТО

УЧЕНИЧЕСКОТО ГРАДЧЕ (КАМПУСЪТ) НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

НАЧАЛОТО НА НОВИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕТО

РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ С ГЛАВНО „У“ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ХРАНЕНЕТО КАТО МЕТОД В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ХУДОЖЕСТВО

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ЖИВА ГЕОМЕТРИЯ

ОБРАЗУВАНЕ НА НОВИ ГНЕЗДА НА ОПИТНИ УЧИЛИЩА

РОЛЯ НА ЧИСТОТАТА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

КОНЦЕРТ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ДРУГИТЕ АТЕЛИЕТА (РАБОТИЛНИЦИ) – ШИЕНЕ, РЕЗБАРСТВО, ДЪРВОДЕЛСТВО

УЧИЛИЩНАТА ПЕЧАТНИЦА И КНИГОВЕЗНИЦА

ЗАЛА ЗА АСТРОНОМИЯ И АСТРОЛОГИЯ И ОСОБЕНИ НАУЧНИ ОТДЕЛИ КЪМ УЧИЛИЩЕТО

РАВНОСМЕТКА (ОТЧЕТ) НА УЧИЛИЩЕТО

Новини

Ново съдържание

Форма за търсене

Вие сте тук

Новото училище според Учителя - Невена Неделчева

Съдържание:

ОБЯВА ЗА „ПЪРВОТО ОПИТНО УЧИЛИЩЕ“

НОВОТО УЧИЛИЩЕ В СРАВНЕНИЕ СЪС СЪВРЕМЕННИТЕ УЧИЛИЩА

ПРИЕМАТ ЛИ СЛАБИ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ И ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ПРИЛОЖЕНИЕ НА НОВИТЕ НАУКИ ПРИ ПРИЕМА НА УЧЕНИЦИТЕ

КАК СЕ ПРОМЕНЯТ СЛАБИТЕ И БОЛНАВИ ДЕЦА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

УСТРОЙСТВО И НАЧИН НА РАБОТА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ИМА ЛИ УЧИТЕЛИ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ?

РАБОТА С ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ

МАЙКАТА НА УЧИЛИЩЕТО – СЕСТРА АНАСТАСИЯ (от гр. ВЪЗКРЕСЕНИЕ)

МЕТОДИ ЗА ПРИМИРЯВАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯ

ОТВАРЯНЕ НА ДЕТСКИ ПРИЮТ ПО ПРИМЕРА НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ЗАДАЧИ НА ДЕЦАТА ПО ВРЕМЕ НА ВАКАНЦИЯ

ЗАВЪРШВАНЕ НА КУРС-ЦИКЪЛ И ПОЛАГАНЕ НА ИЗПИТИ

ПРАКТИЧЕСКИ ЗАДАЧИ И ПРАКТИЧЕСКИ ОТПУСКИ НА УЧЕНИЦИТЕ

РОДИТЕЛИ И ЖУРНАЛИСТИ НА ПОСЕЩЕНИЕ В УЧИЛИЩЕТО

УЧЕНИЧЕСКОТО ГРАДЧЕ (КАМПУСЪТ) НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

НАЧАЛОТО НА НОВИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕТО

РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ С ГЛАВНО „У“ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ХРАНЕНЕТО КАТО МЕТОД В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ХУДОЖЕСТВО

АТЕЛИЕ (РАБОТИЛНИЦА) ПО ЖИВА ГЕОМЕТРИЯ

ОБРАЗУВАНЕ НА НОВИ ГНЕЗДА НА ОПИТНИ УЧИЛИЩА

РОЛЯ НА ЧИСТОТАТА В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

КОНЦЕРТ В НОВОТО УЧИЛИЩЕ

ДРУГИТЕ АТЕЛИЕТА (РАБОТИЛНИЦИ) – ШИЕНЕ, РЕЗБАРСТВО, ДЪРВОДЕЛСТВО

УЧИЛИЩНАТА ПЕЧАТНИЦА И КНИГОВЕЗНИЦА

ЗАЛА ЗА АСТРОНОМИЯ И АСТРОЛОГИЯ И ОСОБЕНИ НАУЧНИ ОТДЕЛИ КЪМ УЧИЛИЩЕТО

РАВНОСМЕТКА (ОТЧЕТ) НА УЧИЛИЩЕТО

Новини