Ритуална идентичност в етични граници

Митко Момов[1]

Представената тук ритуална идентичност е построена върху антропологично наблюдение на ритуала Паневритмия. Потърсени са етичните граници, в които той служи за коректив на властта и на обществения морал и предлага решения на проблеми от всекидневието. Защо млади и интелигентни хора днес търсят опора и авторитет, който да им задава ред, смисъл и принадлежност? Най-общият отговор е, че ценностите днес са проблематични.

Проблемната ситуация не е уникално присъща само тук и сега, възниква периодично – избуява, разпалва и затихва, завърта се в поредния си цикъл, след време и на друго място пак и отново… Затова се изправяме пред възможността да я представим не като неповторима – а като присъща тук и сега, някъде в миналото или като бъдеща апокалиптична картина. като начало ще пресъздадем ситуацията с възможно по-голяма „плътност“ на изпълващите я социални отношения (social relations) и личностни предубеждения и пристрастия (biasse). Избрахме Паневритмия, доколкото тя дава материал за трайно установили се и неповлияни от политически конюнктури ритуална практика, символика и участници. и още доколкото участниците ѝ предлагат богат биографичен материал, с който да се приближим до така търсената „плътност“ на културната ситуация.

Самочувствието за проблем с обкръжението се изживява като загуба на реална и придобиване на илюзорна обществена принадлежност. от новото време насам в различни европейски култури възникват сходни ситуации на негативна нагласа и разочарование в идеите на Просвещението, на сблъсък с индустриалните общества и масови култури. В центъра им е пропастта между личността и обществото. мястото на тази пропаст заема проблематизацията на ценностите, където официалните регулативни инстанции (Бог, автономна личност, едър бизнес) абдикират от смисъла на живота. разхлабените традиционни връзки – патриархално семейство, родова памет допълват и така загубеното самочувствие на опора в обкръжението, когато „свободният“ потъва в конфликт със себе си, а „автономният“ – в конфликт с обществото. Парадоксът на тази ситуация е, че допуска „ниша за творчество“: откъде възниква способността към оригинално творчество в общество на всеобща безличност? Отговорът може да се разгърне в няколко посоки. една такава насока е маркирана в мисълта на О. Г. Дробницки, че елементи с общоисторическо значение зреят и в отделни периферни групи на обществата; в тях се поставят изисквания от по-висок ред (Дробницки, 1967: 139). Друг отговор произтича от разбирането, че всяко съзидание е предхождано от разпад. Промяната настъпва, когато предходните отношения са изчерпени. културен хоризонт от по-висш порядък съпровожда процесите на драматични културни трансформации. Пусков механизъм за съзиданието е не един отделен, а комплекс от мотиви, всеки от които по своята същност има непреднамерен, нецелесъобразен, нерационален – неутилитарен характер. Затова и иновациите, изобретенията и инструменталната им употреба не съвпадат по време (Кацарски, 2004). Следващ урок дава опитът на Изтока, където на особена почит е поставен учителят, гуру, в ролята му на цензор и критичен наблюдател, коректор на обществените предразсъдъци и властта. сред качествата, с които печели почит и уважение е това да умееш да говориш адекватно на слушателя. Сред свои поклонници и последователи – със светски послания, каквито са еманципацията на жената, самореализацията на личността. А пред официалните власти – да налагаш строгия тон, регламентиран от свещените текстове.

Сега за посоката на биографиите, пресъздали житейските истории на последователите на братството. Сред мотивите за членство са чувството на отчужденост, прекъснатите връзки с връстниците и социалната изолация. Такъв критичен преход се преживява по време на пубертета, когато чувствителността е особено засилена, стремежът да се оприличиш с възрастните протича с отклонения. По разказа на една от участничките: „Обичах книги, много четях, денонощно и непрекъснато, което незабелязано от мен ме откъсна от обкръжението. Така изпаднах в изолация и ме обзе  чувството на самотност. Случаен съседски контакт откри за мен света на братството – семинарите им. Сама се включих – подготвях и представях доклади и съчинения на редовните сбирки. Днес вече не изпитвам подобна потребност. Имам своята среда, университета и перспективи за учене в Германия.“

Антрополозите наричат търсената перспектива на подобен „спасителен остров“ с различни термини – групов дух (У. Мак Дагъл), съзнание за род (Фр. Гидънс), колективно съзнание (Е. Дюркем), обществени и групови нагласи (Фл. Знанецки), жизнено единство (Д. Михалчев), митове (Дж. Камбъл). в личен план принадлежността към групата носи арсенал от ориентири: за подредбата, реда на нещата – йерархията (1), за смисъла на нещата и обкръжинието (2) и за съпричастност към общността (3). този арсенал от мотиви е универсален спътник в трансформациите на по- коления европейци от индустриалните култури: в това число историята на землячествата, занаячийските ложи, калфските сдружения, младежките банди от бедняшките квартали, политическите партии, изродени в крайни идеологии. (Митерауер,  2004).

Ритуалът е признат морален коректив за адекватно присъствие на човека в ситуациите – с това да задава ред (йерархия), смисъл на нещата и принадлежност към обкръжението. сред признатите в древноста аналогии на ритуалност, задаващи всеобщ ред са египетското Ма’ат, индийското Дхарма и китайското Дао. (Вж. Камбъл, 2004) етимологични аналогии (Дробницкий, 1974: 14-21) са: mos, mores (от гръцки и латински в първото си значение на нрави, ма- сово поведение, закон, порядък (обратен на sine more, носител на безпорядък), обичай, навик, придобити възпитани черти), dharma, dhamma (съответно на хинди и санскрит значения за ред, обичай, закон, добродетел, космически ред), египетското ma’at (в значение на порядък, закономерност), китайското dao (в значение на всеобщ ред). Навсякъде, от древността насам, ритуалът е в ролята си на мо- рален коректив, призван да структурира и привежда човешкия ред в съответствие с небесния.

Етимологично, думата Паневритмия се състои от 3 елемента: Пан – всичко, всеобхватен, космос; Ев, еу – истина, висш, същина, от която излиза всичко; Ритмус – правилност, принцип на периодичност. ритуалът е представен от сакрален за участниците танц – съчетание на движение, музика и текст, изпълнявани в ритъм, аналогичен на този от движението на небесните тела. изпълняван в съпровод на  цигулка – най-близък до този на човешкия глас. изпълнява се от 22.03 до 22.09 (пролетното и есенното равноденствие), всеки ден на изгрев; счита се че тогава слънчевата енергия има най-силно полезно действие. Действието на ритуала – повишава гъвкавостта и издръжливостта на тялото, нормализира кръвното налягане, допринася за концентрацията и устойчивостта на вниманието, стимулира позитивното отношение към живота. Подразделя се в 3 цикъла упражнения: същинска Паневритмия, слънчев лъч и Пентограм. От 1929 г. школата се изнася и на седемте рилски езера. Сведенията за броя на участниците там силно се разминават (от няколко хиляди до няколко десетки хиляди). Участниците разказват за създаването на синтез на музика, танц и текст, умението на Дънов да ориентира в композициите си народни песни, съвместими с бита и нагласите на изпълнителите. На по-късен етап са привличани поети, педагози по физическа култура. През 1939г. излиза първото луксозно учебно помагало за училища.

Символиката. Днес науката отдавна е разсеяла предубеждението, че жестовият език не може да бъде изследван, а емоциите не могат да бъдат обхванати от точни методи. Отработени са арсенал от точни техники за набиране на архетипен материал с характеристики на невербалните модалности, които следват през цели жизнен път значимите преходи в живота на човека (Боас, 1987, кацарски, 2004). Първоначално в медицината, за да се проследи историята на заболяването, се изследват двигателно-моторните навици. впоследствие интересът на поколения антрополози е привлечен от синтеза на ритъм, музика и танц и неговата предполагаема роля на социална терапия в общността. слага се начало на интердисциплинарна екипна работа по гранични проблеми (зигогенеза, мийд, 1988)[2].

В атмосфера на такива синтез и заедност се потапяте по време на Голямата Паневритмия на седемте рилски езера: палатковият лагерът е организиран при изключителен ред – не на цигари и алкохол, собствен наряд, екотоалетни, собствена кухня и места за семинари. Тук на Ден Преображение участниците изпълняват ритуали, сред които посрещане на изгрева и цикъл от 28 упражнения. Под звуците на тръба, 30 минути преди изгрев участниците се изнасят на голямата скала, посрещат, пеят и зареждат с енергия от изгрева. след което в общата кухня сервират топла вода и парче приготвен на място вкусен хляб. В 11.00 на големия рид над Бъбрека, построени в концентрични кръгове изпълняват цикъл от 28 упражнения. В кръговете всеки заема своето място – най-посветените са в най-вътрешния, а начинаещите – в периферните кръгове. важно е разстоянието от човек до човек, от редица до редица, от кръг до кръг, което се тълкува като защита от безразборно изтичане на енергии. всяко от упражненията символизира състояние на тялото, душата и духа. сред тях – Пробуждане, Примирение, Даване, освобождение, Чистене, Летене, мислене, Аум, Изгрев слънце. всеки от тях е описан в детайли – идея, принцип, музикални тактове, изходно положение и придвижване. Например, Даването е процес от природата, да да- ваш от себе си щедро по закона на всемирното изобилие – „даваш ли, ще ти се даде“. На принципа на обмяната на външни и вътрешни сили – всичко, което ти е дадено от природа да обработиш и дадеш. движението на ръцете е напред, след което – пред гърдите. музикалните тактове са 34, а епизодът представя първия ден на пролетта. от изходна позиция тръгването е с десен крак – даването е с десен, а взимането е с ляв крак.

Атмосферата на заедност и пълнотата от преживяното, разбира се, могат да бъдат представени, почувствани и изживени пълно само в синхрон на картина, образ и звук. което в някаква степен се е по- стигнало с филмов материал, който успях да подготвя.

Участници и изследване. Действащите лица в ритуала са последователи на Бялото братство. Използвана е свободна форма на биография, където житейският разказ на лицата е вплетен в историята на ритуалното събитие. Направени са документални записи (интервюта и видео) от различни места и по време на изпълнени- ето на Паневритмия (Седемте езера, Борисовата градина, Южния парк, Гроба на Дънов в София). От наблюдения върху последователи и свидетели, заедно с участниците и в обсъждания на материала със студенти, от техни спонтанни реакции и прочит формулирахме въпроса така: „Защо млади, образовани, интелигентни хора днес пеят, танцуват по странен начин, превъзнасят се?“

Приемаме, че оценките зависят от гледната точка, която избираме.

Което ще рече, че участниците са в обкръжение на оценки, разположени по цялата оценъчна скала от крайно негативни до апологетични. Затова като избягваме крайностите, да видим какво е гледната точка на участника, за когото ритуалът, станал ориентир във всекидневието и жизнена стратегия задава смисъл, йерархия и общност.

Друг поглед предлага през 30-те години на страниците на „Философски преглед“ дискусията за Бялото братство. Толерира я Димитър Михалчев под предлог, че след като са добили популярност и присъстват в публичното пространство, следва да намерят място в един дебат на страниците на списанието. Резолюцията от тази дискусия е, че подобни практика няма достатъчна почва у нас. (Повече за публичната дискусия от 30-те години – вж. Н. Димитрова, 2008). Net-сайтове на официалното православие също коментират идеологиите и практиките на Бялото братство. Въпреки намеренията на посветени и изследователи, известността на движението да бъде изчерпана на страниците и с тях да се сложи край на публичността – въпреки тях проблемите остават, засилват привлекателната сила на братството за новите поколения млади.

За да насочим вниманието върху значението на ритуалния живот, нека оставим настрана историите за митологичния образ на Учителя (Дънов, Беинса Дуно), както и догматиката от книгите на дъновизма. Нещо друго поражда потребността да станеш слушател на редовните сказки и събори. а налице ли е такава потребност, ще се намерят и харизматични личности и издатели. съдейки по сергиите, популярността на техните издания не стихва. Макар и времето на „четящото поколение да е отминало“, „книгата е загубила публичност“, което ще рече престава да произвежда символи на публичността. тук не бива да пропускаме и обстоятелството, че със значението на ритуала се спекулира от изкуствено предизвикани сценарии на рекламата и пропагандата. Без да се превъзнасяме от подобни сценарии, принципът на които е различен от този на ритуала, стигаме до важно заключение. когато е наличен дефицит в действието на богат арсенал регулативи – традиции, обичаи, масова комуникация, реклама, пропаганда – идва ред на ритуала. когато действието на публичните символи отслабва, липсата, дефицитът, празното се запълва от желанието, нуждата, искането и търсенето на ритуала. Олег Дробницки е представил дневния ред на ценностите в индустриалните култури като компенсиращ дефицита от ценности (отсъствието на ориентир кое е добро кое е зло, как трябва да бъде). една от формите, с които аз-ът запълва този дефицит е абсолютното дължимо, откъснато от реалното. (О. Дробницкий, 1967). действието на подобна мотивация за ритуален живот обогатява арсенала на отслабените регулативни органи в даден момент и ситуация, но съвсем не ги изключва. Предложението е само никой от представените в този арсенал да не се абсолютизира, а да се оценява според действащата ситуация. Самочувствието на човека в такава ситуация образно може да бъде представено като „захвърлено в задния двор“, „пред затръшнати парадни врати“, откъдето и очакването надхвърля намиращото се отвъд „затръшнатите порти“.

Другата гледна точка е представена в оценките на официалното православие. В тях обвиняват Бялото братство в различни „грехове“ – присъствие на езически символики (слънце, природни енергии, приемани и предавани от човек на човек). срещат се и аналогии на движението с богомилството (вж. Грашина Шват-Гълъбова, 2007). Не на последно място е конкуренцията, която вероучението в училищата вижда в сутрешната ведрина под формата на Паневритмия. И така, защо антропологията съветва да се дистанцираш от догматиката на официалните вярвания? Тук убедително звучат съветите на Маргарет Мийд, в отговор на обвиненията, които църквата и изкуствата отправят към теренните изследвания на антрополога, че той документира с методи, изпълнени със скучни замервания, изчисления, досадни описания и сковани аналитични процедури. вместо да се вчуства в сценария и играта, той „обявява вещица- та за мъртва“. Вместо да се вчуства в театъра, занимава се със замерването на страха, доколко и как той поставя действащото лице под контрол на общността. в отговор Мийд предлага детайлизация на събитието – на жестовете, изразите на лицето, а също така и на продължителността на наблюдението. и най-важното изискване е да не се приема нищо на доверие, а да се вярва само на собствените очи – във време, когато публичното пространство е наситено с официално приетото, познанието е на доверие – загубило чувствителността и сетивността, сковано в хладните термини и схеми на мислите, чувствата и стереотипите. когато официалните вярвания съществено се разминават с ритъма, с който тече всекидневието, антропологът следва да се дистанцира. в неговия алтернативен опит присъства постановката да обърне официалните вярвания с лице към социалните проблеми. (Мийд, 1988: 72–88). Същата тази гледна точка е интерпретирана от Асен Баликси като алтернатива на идеологизацията (на руската фолклоризация и немското folks-kunde). от 60-те години насам в САЩ алтернативно на високата култура расте интересът към визуалната антропология и темите от всекидневието. (Баликси, лекция в НБУ от 1999).

Братството е такава обществена организация, потребността от която е изпитвана там и тогава, когато възниква усещане за  разрив с принадлежността и нуждата от устойчиви житейски принципи. членството в него е въпрос на личен избор, нерегистриран от църковното православно настоятелство. Този личен избор обаче се прави и е неотделим от потребността за самоизява в селищната общност. Наблюденията и интервютата с действащите лица потвърждават волята и желанието им с личните си действия да допринесат полза за общността. самочувствието, че съм полезен, съвпада с потребността на общността да докаже своята заедност, цялостност и скрепеност от любов към човека – послания завещани от учителя (Дънов).

В други официално подлагани на противоречиви оценки ритуали, нестинарите, кукерите, самочувствието им за полезност съвпада с нуждите на селищната общност за потвърждаване на родовата солидарност. За „братята“ този личен избор е преди всичко в живота да следваш принципа не да взимаш, а да даваш от себе си, да отхвърляш зад себе си за да намираш пред себе си. На езика на всекидневието – постоянно да се доказваш, с готовност да даваш пример и всичко от себе си както в професията, така и във възпитанието. Последователите са граждански ангажирани лица. известно е, че първите центрове на братството възникват преди век и се пренасят в големите градове – Варна, Велико Търново, София. членовете му представляват взрив от новодошли, урбанизиращи се и формиращи професионалната съсловна среда – учители, лекари, културни дейци, музиканти, инструменталисти, поети, чиновници, учащи се, студенти. Първите сдружения се появяват профилирани по социален и полов признак – семинари за омъжени, за младежи или за девойки. те са сред придобилите цял спектър лични качества, представляващи в първите десетилетия на 20 век в България „незавършената модернизация“ (термин на Иван Кацарски). тава е времето на всеотдайна просветна, педагогическа дейност. Когато ролята на учителството е повече от професионална заетост – личен пример за всеотдайност сред подрастващите е да работиш срещу мизерно заплащане, често уволняван и сменящ месторабота. (И. Кацарски, 2004). Още за демонстрираната от членовете на братството скромност – да залагаш не на това, което ще кажат околните, а на това както трябва и е правилно да постъпиш (по скалата на А. Маслоу – не самооценка, а самореализация, която е мотивация от висш порядък). Това е изразено в биографичните разкази на последователите така: Тихо и незабелязано да вършиш работата си, капка по капка прави вир, да предаваш натрупаната енергия без да парадираш.  Разбира се няма защо да идеализираме и се превъзнасяме в лексиката на алтруизма – много от декларираното е примесено с идеологеми от догматиката на братството. друго обаче е същественото – че тези идеи хващат корен, приземяват се успешно в житейско мото. самореализацията като мотив за творчеството и професионализъм е приземена в прагматизма на „редовите“, „средностатистически граждани“. На тях не са им чужди мотивации от ранга на по-низшите по скалата на А. Маслоу нужди – храна, убежище, сигурност, принадлежност към групата. съответни на тях в битовата лексика теми са покупкопродажба на имоти, цени на квадратен метър, емиграция, работа в Гърция, Португалия, Испания. Над тях се наслагват нужди от по-висок хоризонт, които ги „издигат“ над останалите. сред тях са енергийната символика на „тристепенния модел на човека – тяло (душа) дух“ (на всяка от които съответства определен цвят), пентограмният модел на приемане и предаване на енергия; принципът на даване и взимане с аналог в мъжкото и женското начало. сред емблематичните мотиви присъстват и такива, които са заимствани от библейските сцени.

Примерът е с дати от живота на Учителя, превърнати в мит – годината 1898, когато е получил просветление и послание за мисия; цикъл публично изнасяни сказки (завършил в обкръжение на съмишленици XII. 1944 – седмица преди да приключи жизнения си път). Митът за Учителят е вплетен сред биографични данни от живота – учил в методическа църква и следвал медицина в САЩ, непризнат в България от православните служби; интерниран от София по време на Първата световна война, обвиняван в пацифизъм и деморализация на младежи в армията; повел кампания в защита на евреите; бит от членове на демократическата партия през времето на едноличния режим на цар Борис III. В богата колекция архивен снимков материал е представен скромен образ на една благородна личност, с магнетично излъчване и обаяние. използван е ефекта на визуалната техника – за да се представят действието и образът в развитие. Такъв е образът и посланията, препредавани от поколение на поколение – да обичаш и изпълняваш предназначението си – любов към човека. Той присъства в ритуала, мястото му е отредено в центъра на концентричните кръгове, където днес са цигулката и хористите.

Лтература

1.    Боас 1992: Боас, Франц. Изкуството да изобразяваш. В: авс на етнологията, с., 60–76.

2.    Димитрова 2008: Димитрова, Нина. В: Наследство и перспективи на философията в България. Сборник материали от конференция, Арбанасий. В.  Търново,  изд. ВТУ.

3.    Дробницкий 1967: Дробницкий, Олег. Мир оживших предметов. М., „Наука“

4.    Кацарски 2004: Кацарски, Иван. Човекът Homo. В. Търново, „Фабер“

5.    Кацарски 2004: Кацарски, Иван. Етапи на модернизацията и развитието на образованието в България, В: Догонващата модернизация, отг. редактор В. Проданов, с.156–177.

6.    Мийд  1988:  Мийд  Маргарет.  Культура  и  мир  детства.  М.,  „Наука“ с.  72–88.

7.    Митерауер 2004: Митерауер. Социална история на младостта. Благоевгр., изд. ЮЗУ.

8.    Шват-Гълъбова 2007: Шват-Гълъбова, Гражина. метаморфози на българските неогностици (към проблема за свръхинтерпретацията) – http: www ilit.