Вие всички мислите, че нищо нямате, там е заблуждението ви. Вие всичко имате, вие мязате на Земята, която скърби, че няма нито едно дете. Де е радостта ѝ? Да се радва на тези деца, които са по гърба ѝ, отгоре ходят, играят. Сега вие мислите, че ако Земята рече да роди, какво ще бъде детето ѝ? Тя вече има едно дете около себе си. Учените хора не са съгласни, че Месечината е нейно дете. Тогава, как е възможно туй дете да не мяза на майка си? То е безлюдно, съвсем бамбашка.  Майката става зелена, става млада, а туй дете, което е родено от тази майка, на туй дете нищо не расте.

Сега ние влизаме в една област, дето съвсем ще се объркаме. То не е критика. Аз не критикувам нещата. Аз ги поставям вие да разсъждавате. Защото под думата „Месечина“, под думата „Слънце“ в старо време са разбирали идеи. Всеки си имал по една Месечина. Месечината е потребна за вечер, денем Месечината не е потребна. Вечерно време, като няма какво да правиш, може да се грееш на Месечината. Ами ти, когато разчиташ на хората, ти се грееш на Месечината. Ти уповаваш на баща си да ти остави нещо, на чичо ти да ти остави – ти не се ли грееш на Месечината? Дотогава, докогато човек разчита на хората, той не се ли грее на Месечината?

Туй го помнете като правило: Дотогава, докогато ти разчиташ на онова, което природата е вложила в тебе, докато разчиташ на своя ум, разчиташ на своето сърце, разчиташ на своята душа, разчиташ на своя дух, ти си на правата посока. Щом чувстваш скръб, сърце имаш; щом мислиш, ум имаш; щом работиш, воля имаш. Не е лошо, от тебе зависи. Ако си много скръбен, претоварил си се, повече имаш, отколкото ти трябва. (СК, ХV година, 13. ХII. 1935 )