проф. дфн Ерика Лазарова ИИОЗ при БАН

При същинската Любов човек вижда Бога във всичко, виждаш как Бог се проява в най-малките неща... Човек може да прояви напълно Любовта, като започне да живее със съзнанието си в Причинния свят, където един живее за всички, а всички – за един.

                                                                                Учителя

В световната културна история няма по-високо признание за мъдрост, човещина и достойнство от понятието УЧИТЕЛ. Петър Дънов, световноизвестен и като Беинса Дуно, заслужено носи тази титла на духовно благородство и културно мисионерство. В нея е много силен етическият момент, тъй като в нравствената интертекстуалност на понятието Учител е заложено иманентно разбирането не просто за предаване на знания, а за възпитание като култивиране на човечност. В този смисъл педагогиката не е само една частна научна дисциплина, а интегриращ момент на всяка хуманитарна и социално-практическа дейност. А да бъдеш педагог всъщност означава да са грижиш едновременно за интелектуалното и нравственото израстване на хората като личности, способни съзнателно да изграждат своя живот, основан на морални принципи и отговорност пред другите.

Етическата отговорност пред битието и хората, социума и духовната култура е фундаментът в Словото на българския Учител. Универсалността в постановките му, адресирани към Доброто и Благородното у човека, са ключът към разбиране на неговото учение. Едно основно понятие пронизва философските му концепции и просветителското му дело – Любовта към ближния като основа и смисъл на мирозданието.

Любовта е космическа сила, изпълваща цялата Вселена. Чрез нея човечеството като цяло и отделната личност се самосъзнават. Принципът на любовта в онтологически план е Мировата любов, а чрез човека тя се превръща в гносеологическа и етическа ценност, свързана със събуждането и проявлението на свръхсъзнанието на личността. Опознавайки я, човек опознава Божествения живот и разширява съзнанието си, обемайки всички хора в сърцето си.

Такъв е пътят на Любовта в световно-исторически план. И ако подобно съзнание на всеобемност и вселюбов първоначално е достояние на единици[1]  като избраници на Еволюцията, работили последователно и неуморно над низшето си Себе, благодарение цивилизационните усилия на просветеното човечество постепенно се достига до момента, когато по примера на напредналите души любовта-благослов обхваща все по-широки маси, издигайки стъпка по стъпка общото равнище на човечеството. Това е и начинът за позитивно трансформиране на действителността и по-стигане на истинската всеобща еманципация, когато безлюбието и примитивните страсти отстъпват пред съчувствието, разбирането на другия, солидарността и взаимопомощта.

„Ако човек успее да направи съзнателна връзка с цялото човечество, той ще бъде свободен... Ако обичаш само някого, това не е Любов. Когато говоря за Любовта, подразбирам Бога, онзи Принцип, Който работи в света. Ние трябва да дадем място на Великия Господ да се прояви. И Този Дух е еднакво деликатен към всички. Някой казва: „Обичам баща си и майка си, обичам близките си, обичам обществото, обичам човечеството“. Малко е това. Човекът на Любовта, Мъдростта и Истината обича всичко като едно цяло. Не обича ли всичко, той не е истински човек. Като обича всички, човек постоянно расте и се развива... Когато Божията Любов озари човека, той обича всички хора. Тя го свърза с техните души. В Абсолютната реалност съществува само едно отношение: любов към всичко живо!“[2]

Красотата на любовта е всички да обичаш и всички да те обичат. Това е идеалното космическо състояние на нравствено съвършенство. Него Учителят нарича любвеобилност, а ние означаваме като пълнота на битието, тъй като чрез него се изявява изначалната хармония на универсума, но и дължимото бъдещо състояние на съвършеното човечество – Ново небе и Нова земя като есхатологична цел, за която говори Исус.

Именно издигането на Любовта като основополагащ принцип на битието и на човешката културна активност за преобразуване на реалността и на самия човешки феномен разкрива дълбоко и изконно евангелския характер на учението на Петър Дънов. Той е верен следовник и продължител при новите културно-исторически и геополитически условия в Европа от началото на ХХ-ото столетие на християнската нравствена революция на Учителя от Галилея, чийто етически смисъл е колкото в обновяване, преобразуване и прераждане на човека, способен да стане едно с Бога Отец в резултат на еволюционното си преобразяване, толкова и в създаване на разграничителната линия между Стария, или Вехтия свят с неговия морал на омразата и отмъщението „Око за око, зъб за зъб“ и Новия свят като Царство на Любовта, предполагащо отношението към Ближния да бъде тъждествено на обичта и самоуважението към самия себе си.

Хуманното учение на П. Дънов е новаторска философия на живота, която е едновременно и цялостна наука за живота, опираща се:

1.  На традициите на християнския хуманизъм;

2.  На всичко ценно в световно-историческия опит на философското богоискателство;

3.  На откритията на научното познание от първата половина на ХХ век.

За да постави основите на мисловна система, в която най-голямо значение се отдава на педагогиката като човекотворчество, на съзнателното самоусъвършенстване на личността и човечеството, на природосъобразния начин на живот и на синтеза на етика и наука, етика и религия.

Дейността на Учителя е пронизана от действена евангелска любов към обикновените хора. Точно затова при него не може и дума да става нито за абстрактни мисловни постановки, нито за сектантска дейност, както дълги години се опитваха да дискредитират философията и практиката на Бялото Братство противниците му. Затова днес актуална научна задача е да бъде опознато и оценено по достойнство творчеството му като един от най-значимите феномени на българското духовно наследство, при интерпретацията на което нямат място предразсъдъци и догми, идеологически щампи и инерционно мислене, обърнато назад, без да се държи сметка за прогреса, или еволюцията като закон на единното космическо развитие.

Третирайки личните усилия по нравствено въздигане като път на световно-историческата еманципация и ускоряване на космическата еволюция, Учителят ни дава едновременно уроци по българщина, но и ни учи да разглеждаме света като Обща родина, а всички хора – като братя и сестри, индивидуално отговорни за бъдещето на Вселената и за стила на социалните отношения. Той е човекът, който още през първата половина на ХХ-ото столетие говори за обединена Европа и следвайки идеите на Удроу Уилсън, предрича настъпването на епохата на европейската интеграция: „След войната ще се заговори за Европейски съединени щати и тази идея ще се осъществи“ (01. 05. 1940).

С много вяра и с оптимизма на духовното зрение говори за приближаващата епоха на сътрудничество, когато противопоставянето на нации и региони ще стане анахронизъм. На 20 септември 1935 г. заявява пророчески: „След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците“. В съчиненията му намираме и визии за автоматическия крах на болшевизма, за природните катастрофи, за политическите сътресения и за пика на насилието в началото на Третото хилядолетие. Но има и предостатъчно основания за исторически оптимизъм, тъй като „рецептата“ за преодоляване на кризата на хуманизма и релативизацията на нравствените стойности е противопоставянето на действената Любов на разрушителната сила на БЕЗЛЮБИЕТО и поставяне на етиката на любовта като закон на битието в основата на изграждащата се (вече) нова култура на духа.

Отвореното съзнание, любовта към всеки и всички и разумното сърце са алтернативата на насилието, алчността, цинизма, меркантилността, на ширещите се равнодушие и бездуховност, типични за модерното и постмодерното време, маскирани като прагматизъм. А той е възхваляван като висша добродетел, отричайки в същото време като безнадеждно остарели и непотребни идеализма и неутилитарното отношение към живота.

Затова Дънов с право разглежда съвременната цивилизация като аморална: „Цялата съвременна цивилизация почива върху възгледите на фарисея – тя е фарисейска цивилизация“. Тя ще промени характера си само когато отделният човек изправи живота си, тоест, когато осъзнае, че собственото му спасение и спасението на човечеството зависят от нов стил на живот и творчество, предполагащи изграждане на културата на Духа. А тя поставя на първо място не богатството, светския успех или властта, а владеенето на собствените сили, превърнати съзнателно в добродетели, и изправянето на грешките на характера и обществото, изградено върху лъжа, насилие и потъпкване на изконните човешки права като свободно развитие и уважение към индивидуалността.

Да възлюбиш Ближния като самия себе си е предмет на новата Философия на любовта, която е в същото време и Педагогика на любовта. Тя разкрива:

1.  Космическото и обществено назначение на човека;

2.  Закономерностите на световно-историческата еволюция като един безкраен процес в универсума;

3.  Хуманния характер на настъпващата нова Култура на Любовта;

4.  Кармата като закон на космическата справедливост и самовъзвисяване чрез страдание в Училището на живота. Неин апотеоз е разбирането за личностно трансформиращата ѝ сила, превръщаща емоцията Аз – Ти и Аз – Ние в Божествена любов:

Дали любовта ти към един човек е Божествена се познава по това: ако тя роди в теб Любов към всички, е Божествена. Щом обичаш едного, сърцето ти се отваря за всички, към всички си разположен и във всичко виждаш доброто и красивото[3].

Нравственият патос на подобна всеобемаща и безкористна любов е перспективата, че всъщност няма принципна разлика между човешката, Духовната и Божествената любов: Всяка любов е Божествена, само че поради несъвършенствата на съществата, през които минава Любовта, тя добива примес и затова не може да се прояви в своята чистота и Пълнота[4].

Пътят на любовта е еволюция, а отклонението от Божествените ѝ проявления е инволюция. Истинската, тоест Божествената любов, е непрекъснат процес на развитие и самоусъвършенстване. Тя не означава „половин ден да обичаш, а половин ден да мразиш“[5] , нито непрекъснато да сменяш и изоставяш обектите на чувствата си.

Само чрез преобразуващата вътрешния резерв на отделната личност и на целокупното човечество от духовна енергия, добродетели и воля действена, или практическа любов е възможно изграждането на новите хора на новата култура. Характерно за тях е, че са способни да хуманизират историята и да променят качествено цялостната културна реалност, придавайки ѝ измеренията духовност, нравственост, съзидателност.

Те се придобиват първо в човешката душа, а после – в културния и социалния кли-мат на комплексната планетарна реалност.

Любовта е универсален източник на здраве и вдъхновение, на творчески подем и радост. Тя, според Педагогиката на Любовта, е условие за саморазвитие и за мир. Прави човека красив и целеустремен, безстрашен и разумен, благ и свободен, творчески, отговорен, освобождаващ се от недостатъците си, обичайки и учейки се непрестанно от своите грешки. Тя развива талантите му и затова Учителят казва: „Щом дойде любовта, тя събужда великото, славното, красивото в човешката душа“[6].

Да обичащ означава да започнеш за живееш истински, отваряйки дверите на битието и на собствената си душа. Науката и животът, теорията и практиката взаимно се допълват. Великата наука за любовта е най-голямото постижение на мислещия човек от епохата на прехода към модерността. Затова е закономерно, че тя „...включва в себе си всички други науки. Който има Любовта, може да се справи с всички положения в живота си“[7].

Такъв човек е въоръжен с необходимите познания на закономерностите и с позитивните мотивации, за да превърне Любовта в служене – на хората и на Бог чрез съзнателен и творчески труд. Учителят го определя като живот за цялото. А точно това е живот във и за Любовта. Става въпрос за процеса на антропотворчество, който условно означавам като Макропедагогика на Любовта. Той пронизва цялостното творчество на мислителя Беинса Дуно и в този смисъл е определение, но и обобщаваща характеристика на крупното му философско дело.

Може би най-оригиналното във философско дело на мислителя П. Дънов е разбирането му за живота като училище, продължаващо през всичките години на земния ни път. Човекът, поел по пътя на съзнателното еволюционно развитие, е ученик, устремен към постигане на смисъла на живота като служене. По този път има, естествено, много трудности, изпитания, болка от собствените ни несъвършенства и несъвършенствата на всички, които спират чрез низшите си страсти нашето развитие и развитието на човешкия род.

Затова ни се налага да повтаряме отново и отново „класовете“ на извънучилищното си обучение по човечност, ту взимайки изпитите си с отличен, ту проваляйки се, за да започнем отново и отново в кръговрата на живота да се трудим над еволюционното си израстване. Превъзмогвайки стъпка по стъпка негативните страни на характера и темперамента си, на навиците и предразсъдъците си, за да постигнем онова ниво на космическо съзнание, при което вече е невъзможно да грешим, понеже сме влезли в единния поток на Божествената любов.

Но за да се подготви за подобно съзнателно нравствено съществуване, отделната личност трябва да получи нужните насоки. И именно тук е ролята на Педагогиката на Любовта като наука за образованието и възпитанието на децата и подрастващите, чиято цел, както показва и гръцката етимология на понятието, е детеводството, или последователната социална подкрепа на пълноценното развитие на младите личности. За педагога е най-важното освен да бъде специалист перфекционист в своята област на познанието и практиката, да работи с любов към всеки ученик. В тази контекстулност е важно да се подчертае, че Любовта е едновременно възпитателен, но и научен принцип, подпомагащ, стимулиращ и активиращ проявлението на пълния потенциал на детето при развитието на неговия интелект, естетически вкус, физическата му кондиция и онова, което съвременната психология толкова добре нарича „емоционална интелигентност“ и без която е немислимо проявлението на фактора „духовност“ в педагогическия процес.

Разглеждана в исторически план, обществената функция на възпитанието през цялата културна история досега се е определяла от генералната задача за подготовка на подрастващите за живота на възрастните чрез придобиване на определен обем от знания и умения, често статусно лимитирани, както и за усвояване на писаните и неписани принципи, норми и табута на социалната комуникация, като едва при отделни велики педагози като Ян Амос Коменски, Мария Монтесори или Фридрих Фрьобел, създателят на детската градина и автор на мотото „Да живеем за нашите деца“, се осъзнава истината, че децата не са възрастни в умален мащаб, а уникални вселени. Съответно – те трябва да бъдат изучавани с любов и да им се въздейства не чрез принудата на ученето като тежък труд, а чрез стимулиране на естественото детско любопитство, вродената естетическа чувствителност и на съвестта като невидим, но могъщ морален стожер, позволяващ на младата личност да избягва злото и да твори добро, когато има изградени базисни представи за истина, красота и добро.

За разлика от преднаучната и класическата педагогика, ориентирана към удобното вписване на индивида в социалното цяло, новаторската Педагогика на любовта на Петър Дънов не се интересува от законите на статуквото, а от космическите закони като естествен нравствен регулатор на социума, но и на вселенското развитие. Като своя главна задача тя определя създаване на такива условия за формиране на всеки учащ се, че той да излезе от училището като образователна и възпитателна институция всестранно подготвен за живота, интерпретиран не само в ограничените рамки на материалната реалност, но и като космическа такава. Затова е голяма и ролята на педагога да изгради възпитаника си като личност със сетива, пробудени за висшите цели на съществуването на отделния човек като безкрайно развитие в непрекъснато развиващия се космос.

В това отношение естествената детска любознателност е стимул и задължително условие за работата на педагога, подбуждащ и подхранващ я. В този смисъл тя е направо противоположна на празното любопитство към чуждото битие[8], което е свидетелство за изоставащото нравствено развитие и трябва да се коригира, като се поставя логическото ударение върху ценността на познанието:

„Детето се интересува от всичко, пита за всичко. За търсене на отговор на много от своите въпроси то ще се подбуди да работи: ще изучава фактите, ще събира данни било от природата, било от книги, списания и пр. За целта може да му се наложи да прибегне и да някои опити. След това ще проучва събрания фактически материал“[9].

През годините тази потребност от по-знание расте и укрепва, когато е насочвана в правилната насока и изследователският рефлекс на детето и юношата се превръща „във вечно будна, съзнателна любознателност (курсивът мой – Е.Л.)“, тъй като „В основата на целокупния ни духовен живот лежи вечната, неуморимата ни потребност да си обясняваме фактите на света“[10].  И оттук започва истинската интелектуална работа – иновативното мислене, отричащо механичното заучаване на инфомация, вместо търсенето на отговори. Това е още една базисна особеност на тази наистина хуманна педагогика.

За нея е типично и че тя не разчита на наказанията като запретни механизми, ограничаващи по изкуствен, а често и насилствен път девиациите в детското развитие, нито на оценките като стимулатори за добро поведение и добри постижения, тъй като е наясно, че само вътрешната или етическа мотивираност и високите идеали водят до позитивна личностна трансформация.

В този смисъл образованието винаги е и самообразование, а възпитанието предполага достатъчно интелектуална и емоционална зрелост, за да разчита на желанието на детето или юношата да се усъвършенства самовъзпитавайки се, тоест – третира го едновременно като обект, но и субект на собственото си личностно изграждане като съзнателно саморазвитие. Това наричаме принцип на автоактивността. Според Учителя е особено важно детето да бъде активно в училището и да осъзнае радостта от ученето като труд и творчество: „Всеки човек – и възрастен, и млад – усеща досада, мъка, когато е пасивен. Като дадем на детето възможност да твори, тогава ще се развиват силите му; умът, чувствата и волята му ще се укрепят“[11].

Пета особеност на собствено педагогическата дейност на Учителя е, че благодарение на многостранната си ерудираност и отлично познаване на световните педагогически теории и практики, той създава своята Педагогика на Любовта като отрицание на днешните ни училищни системи, толериращи зубрачеството и бележкарството, а вместо това поставя логическия аспект в работата на ученика върху формиране на самостоятелно и творческо мислене.

Тоест – необходимо е стимулиране на творческото начало у всеки подрастващ. Точно този подход подпомага цялостното развитие на личността в хармонията на проявление на всички духовни и физически способности на дадена индивидуалност като поредният водещ педагогически принцип. На едноизмерния човек на технитизираната консумативна цивилизация на ХХ-ХХІ век бива противопоставен Човекът на светлината[12], който е същество познаващо, тоест рационално. В същото време той е и изявена нравствена личност, творец и гражданин, чиято позиция на отговорност пред Бога, хората и културата го прави добър българин, но и добър гражданин на света, загрижен за благополучието на всички и всеки в един наистина планетарен и космически мащаб.

Детето става творец, когато му създадем условия да прояви богатствата на своята природа, независимо дали се занимава с умствен или физически труд, дали учи или прилага в живота наученото, като задължително трябва да се изхожда от:

1.  Неговите интереси и потребности и

2.  Любов към труда, вдъхновен от играта. Играта е начин да се внесе изкуство в педагогиката и децата да учат с удоволствие, независимо дали четат, пишат, смятат, рисуват или работят в градината.

Днешната култура е механична[13] и по тази причина формите на труд не позволяват на отделния индивид да прояви своята същност. Той възприема трудовата си дейност като принуждение или насилие отвън, а не като иманентна вътрешна потребност. Нерадостният извод е, че културата на бездуховността води до обезличаване на човека, който живее безцветно и безрадостно. При неодухотворения труд, движен единствено от материален интерес, самият работник се механизира, независимо дали се труди в материалната или в духовна сфера. Душата е окована и човекът трябва отново да постигне целостта си, за да не бъде работата му бреме и тегоба, а той да възприема себе си като пасивен инструмент на чужда воля или икономическа безизходица – един винт или колело в огромната производствена машина на социума, както са казвали още немските романтици.

Според Петър Дънов има три форми на трудова дейност: мъчение, когато е по принуда, труд – когато е дълг, и работа, когато става дума за нещо, което се върши от Любов[14]. При новата, свободна форма на труд човекът субект на съдбата си е активен, защото е привел в действие всичките си заложби и е активирал моралната си мотивация. Преодолява се един от основните недъзи на цивилизацията, отделяща научно-техническия от собствено културния напредък, когато „Обстоятелството, че душата на днешния човек не участва в труда, унижава човешкото достойнство, понеже при този начин на труд човек не е душа, ценна сама по себе си, а машина“[15].

Изходът е в преодоляване на подобно несвободно съществуване и превръщането на труда от немеханизирано и полуробско действие в творчески акт:

Пълният живот идва, когато във всяка проява участва целият човек. Когато чрез своите постъпки човек черпи от вътрешния извор на своята природа, тогава се проявява, тогава трудът раздвижва дълбоките сили на човешката душа.

Красивият вътрешен свят трябва да се изяви при нашата дейност. Тогава трудът ще носи в себе си Красотата, отблясъка на един друг свят. Тогава трудът ще се одухотвори, а целта е той да се одухотвори, т.е. в него да се влее духовен елемент[16].

Трудейки се съзнателно, човекът с пробудено и разширено съзнание работи безкористно и със сърце за другите. Както прекрасно казва Учителят, работещият немеркантилно работи като Господ. И точно това трябва да стане в наши дни поанта на възпитателната работа. Вместо да се представят преуспелите хора, и особено богатите, като пример за подражание и те да се издигат на пиедестал в ранг на елит от средствата за масова информация, трябва да се дава предимство на човешките добродетели и особено – на душевната щедрост и безкористност.

Училището на бъдещето, което замисля П. Дънов, е училище за живота. То се грижи не просто да насажда знания у възпитаниците и да създава полезни навици и постановки, но и да облагородява характера на питомците си, за да станат те добри, трудолюбиви и почтени хора, за които етиката е не абстрактна наука, а начин на живот. Неговата ярко изразена практическа насоченост също спада към базисните принципи на Педагогиката на любовта като комплексен научен метод на ръководство на детското развитие.

Според нея, ако някой работи върху определен научен, художествен или практически проблем, но прави това воден изключително от амбиция за личностно издигане и признание, у него няма да се събуди истинското творчество. Ако работи за другите, за Цялото, за Бога, той привлича положителните сили в Природата, които го движат напред, развиват се дарбите му, пред него се разтварят широки хоризонти за постижения.

По закона на инволюцията „..поетът, музикантът, проповедникът и прочие, ако работят за пари, губят от таланта и вдъхновението си“[17] и обратно – ако те са движени от схващането за служене и работят без користна мисъл, имат истински високи постижения и се чувстват вдъхновени и окрилени, работейки със сърце.

Това има съществено значение за възпитанието на нравствени добродетели като безкористността, сътрудничеството, взаимопомощта и отзивчивостта към проблемите на другите, които са органична част от принципа за нравственото възпитание.

Чистотата – физическа и духовна, е условието, без което не може да се реализира истински моралната личност, при която по богомилска традиция има пълно съвпадане на добри чувства, помисли и мотивации, добри мисли и добри дела. Като контрапункт на съвременния мирогледен цинизъм, злоречие и резистентност към аморалните прояви, Учителят призовава за непримиримост към всичко, което петни личността и замърсява с негативна енергия света, в който живеем.

Не на последно място по значение в Педагогиката на Любовта са принципите на:

1)  Природосъобразния живот, включващ правилното дишане, рационалното хранене, спортните занимания като гаранция и грижа за здравето на подрастващите;

2)  Единение с природата;

3)  Съчетаване на висшите етажи на познанието с практиката в т.нар. трудово възпитание;

4)  Най-широко използване на методите и средствата на естетическото възпитание в целокупния дидактически процес.

Говорейки за възпитателния процес в училището, Дънов обръща огромно внимание на проблема Защо работата сред природата трябва да бъде средище на цялото обучение и възпитание – за него този въпрос е средоточие на много ключови аспекти от работата с децата и младите хора, защото самата нова педагогика трябва да изхожда от детската природа и да отчита фактори като:

1)  Детето тръгва към опознаване на света най-напред от заобикалящата го реалност и чрез сетивата си, а после чрез разума то въз-приема познавателно света и по тази причина връзката с емпирията, с околната среда е задължителна в педагогическата дейност с най- малките. Като добър пример се сочи например ученето да се брои да се осъществява чрез плодове – круши или ябълки, или се изтъква предимството да им се посочи при разходка в гората защо не бива да се замърсява природата;

2)  Детето се учи на съзнателно и отговорно отношение към природата, общувайки с нея; в днешно време това води до изграждане на екологическо мислене, наченки на които поставя преди близо цял век Беинса Дуно чрез своите педагогически визии;

3)  Детето трябва да води здравословно съществуване и да не бъде затваряно в прашни класни стаи, а да излиза сред природата не само за разходка, но и за обучение в онова, което днес наричаме „зелено училище“;

4)  физическата работа, и особено саденето на цветя и дървета, както и работата в градината са много полезни за здравето и тя трябва да бъде упражнявана от учениците от всички класове. Това не значи всички училища да се третират като селскостопански, а да се научи детето да общува с енергиите в природата. С оглед на обмена на енергии и укрепване на психическата енергия в детския организъм много интересни са възгледите на Учителя за факта, че когато човек „копае, сади или полива в градината, отрицателните енергии в човека се пласират в земята, човек се освобождава от тях и идва пак в едно разведрено душевно състояние“[18];

5)  Срещите с природата са и срещи с красотата и поезията на Натурата. Детето привиква да не подценява тревата, цветята, дърветата и да възприема дори и най-скромното растение като откровение. То се учи от него на разбиране на висшата красота и вижда въплътени висшите идеали в единството на духовно и физическо.

Трудовото възпитание се цени високо, тъй като възпитава характера, но и създава условия за житейска самостоятелност на младия човек. Затова в училището на Новото време всяко дете изучава някакъв занаят, като паралелно с това се формира като естетически грамотен и естетически чувствителен човек, който сам упражнява някакво изкуство.

Този занаят не просто дава хляб в ръката на младежа, по хубавия народен израз, но и калява характера му и го прави самостоятелен и способен да се бори с трудностите, без да унива и да се чувства изхвърлен зад борда на обществото. Идеята на Учителя в това отношение отива още по-далеч и предвижда в новия тип училище да съществува нещо като практически изпит или проверка на наученото, при което младите хора периодично са изпращани в реалния живот, за да опитат и се уверят сами не само доколко са усвоили практически занаята, но и дали чрез придобитата професия могат да си изкарват насъщния.

Образован, физически добре развит, с практически умения и развити естетически чувства – такъв трябва да бъде ученикът, отворил душата си за космическата любов. Да обича изкуството не е достатъчно за него, който желае да промени собствения си живот и обществото в положителна насока.

Истински образованият човек, според идеала на Педагогиката на Любовта, е преминал солидната школовка на естетическото възпитание, което обаче продължава цял живот. Музика и Паневритмия, изобразително изкуство и танц подхранват душата и интелекта.От педагогическа гледна точка най-голямо внимание се обръща на музиката, която още по Питагорейска традиция е интерпретирана като атрибутивно свойство на универсума и ученикът трябва да се научи да възприема музиката на природата, или, както пише Боян Боев, има тясна връзка между музиката и човешката мисъл, както и между музиката и човешкото здраве. Добрият живот е музика[19], той носи мир, радост и хармония, развива дарбите, облагородява чувствата и твори воля за саморазвитие.

Според Учителя музиката е първостепенен образователен фактор и помага за облагородяване на човешкия характер, затова музи- калното изкуство трябва да стане неразделна част от живота на личността, поела по пътя на съзнателната еволюция. То гони скръбта и безверието и е велик метод на тониране и трансформиране на психическите състояния на личността. Музиката подмладява, гони раздразнението и низшите помисли, възвисява характера и въздейства дори върху животните. Затова е от съществено значение какво се слуша, какво се изпълнява и какви песни пеем. Когато музиката се превърне в част от ежедневието на просветения човек, той става по-мек, по-толерантен, по-добросърдечен и отворен към другите. Затова всеки човек трябва да премине през етапа на музикалното ограмотяване и музиката да се превърне в насъщен елемент на живота му:

Здравето почива върху музиката. Дока-то сте музикални, вие сте здрави. Като пеете, болестта си отива. Музиката дава тласък на всички органи на тялото. Там, където нищо не може да проникне, прониква музиката и действа благотворно. В света на музиката няма болести... Болният може да се лекува със съответната музика...

Между музикалното чувство и мисловна- та способност има известна връзка... Колкото по-музикален е човек, толкова и разсъдъчните му способности са по-силни... Без музика права мисъл не съществува... За развиване на човешкия ум и сърце е потребна музика. Всяка песен е хубава и е изпята хубаво, ако дава подтик на човешкия ум, сърце и воля...

Човек не може да стане истински учен, ако не е музикален. Не може да бъде поет, ако не е музикален... Това се отнася до всички други дарби[20].20

Педагогическите принципи на Учителя са вдъхновени от иновативно разбиране за възпитанието като единство на наука и изкуство, като по този начин е решен положително един твърде стар спор. И това проличава най-добре в белетристичното описание на Училището на бъдещето в романа на Невена Неделчева Марта. Казват, че тя е споделяла с Учителя написаното, водена от желанието да е максимално точна при предаване педагогическите му възгледи, личи и че доста се е потрудила, за да вникне задълбочено в тях, затова успява да създаде произведение, което описва с познаване на детайлите, но и по много увлекателен и пластично-достоверен начин.

Убедена съм, че тя дава не само цялост- на представа за замислената от Учителя цялостна реформа на училищното образование и възпитание, но и предава майсторски духа на реален хуманизъм, онагледявайки идеите чрез разказа си за вече осъщественото училище за живота. Наративът е толкова увлекателен и предава с такива подробности от педагогическите открития на Петър Дънов като учен и мислител, че те стават разбираеми и достъпни за всички. Проличава и действената сила на онова, което е все още предстоящ педагогически експеримент, но притежава могъщ жизнеутвърждаващ заряд и убеждава в правилността на постановките на Педагогиката на Любовта като продиктувана от самите потребности на Живота и Еволюцията.

Създавайки чрез словото образа на новото училище, наричано от нея опитно не само понеже е първо по рода си в световен мащаб, но и защото чрез педагогическите методи и средства се експериментира със създаването на новите хора, Неделчева ни кара като читатели да се чувстваме участници в процеса на опознаване и оценяване на един хуманистичен проект с огромна стойност за бъдещите поколения.

И тук искам накратко да Ви направя съпричастни като аудитория от слушатели или читатели с няколко специално подбрани от мен страници, или по-скоро редове, като предвкусване на удоволствието от срещата с една мъдра книга, чийто патос е потребността от реализиране на великия замисъл на Новата педагогика. Убедително и картинно е представена същността на Училището на Любовта – от стила на преподаване на изкуството и новото разбиране за дисциплината при провеждане на уроците до големите възпитателни принципи и от естетическата рамка на самото училище (голяма рядкост в официалната образователна система от първата половина на ХХ век у нас!) до работата в учебната градина.

Започналият да чете книгата трудно ще повярва, че става дума за художествена реалност, която още не е въплътена в действителността. Достатъчно е да се почувства позитивното послание на единството на форма и съдържание, на тъждествеността на добро, красиво и истина, за да усети заразителното влияние на градивната енергия на учениците, направили всичко със собствените си ръце – къщи, гара, градините – цветни, овощни, зеленчукови, а и тучните ниви са гледани отново от възпитаниците на училището, за да проумее, че онова, което Дънов е виждал с духовния си взор, нему принадлежи бъдещето, независимо дали ще бъде материализирано в реалността двадесет, петдесет или сто години по-късно:

„(Гостите) Минаха по една хубава алея, от двете страни на която на равни разстояния, близо на по десет метра, имаше кипарисови млади дръвчета, а между тях – разцъфнали рози и тук там насложени статуи... По-нататък минаха през арка от разцъфнали, особен вид виещи се цветя и след това влязоха в една зала. Нямаше нужда да им се казва каква е тя и за какво служи, защото гостите веднага разбраха, че служи за рисуване. Залата беше грамадна, със сводеста форма. Големите прозорци бяха сложени под различни ъгли, за да дават необходимата най-добра светлина за работещите. По стените имаше картини, рисувани по всяка вероятност от школниците или техните ръководители...

И странното бе това, че всички работеха тъй, като че ли никой не беше влязъл в стаята им. Марта се спря и изгледа всички с особено умиление. – „Милите, мислеше си тя, сега те полагат изпит не само за своето изкуство, но и доколко са работили върху своите характери.“ Погледът ѝ ги изреждаше един след друг и тя виждаше момчета и момичета от най-различни възрасти, които сякаш бяха пръснати кой където си беше намерил място... и веднага разбра, че... имаше някаква друга, по-дълбока идея в нареждането освен по възрастите им, както в обикновените училища. Тя можа да различи различните групи според начина и умението им да рисуват.

В това време Марта чу госпожицата (учителката) да обяснява, че тук всеки може да върви напред, независимо от възрастта си. И че всеки, който знае, е помагач на този, който знае по-малко от него. Всякога един ученик има свободата да отиде при когото си иска от братята и сестрите, за да го гледа и се поучава от работата му. Тук взаимопомощта (курсивът мой – Е.Л.) е на първо място. Да покажеш на по-малкия си брат или сестра нещо, с което можеш да ги улесниш, е качество, което се развива у всички ученици“[21].

Главната героиня е впечатлена и очарована и от царящият дух на доброволност на заниманията при отсъствието на каквато и да е принуда върху детската личност. Личи, че от първостепенен интерес за възпитателите е да открият и поощрят талантите. Подчертано е, че всеки човек има специфични способности, някакви дарби, които трябва да бъдат култивирани, тоест – заляга се върху творческото начало у всеки човек: „...ние никога не мъчим децата с това, към което те нямат разположение. Но, разбира се, стараем се винаги да им се създадат условия, за да яви разположението. У всеки човек има някаква дарба и като работи над нея, развива я“[22]. 

Интригуващо е също как Марта си спомня за писмата на един от учителите в новата образователна институция, призвана да промени с новаторски средства съществуващата ретроградна просветна система. Показано е как се обновява и трансформира самата същност на образователния процес, на училищната дисциплина като насилие над детската воля и желания и как самите ученици усещат с цялото си същество, че получаваните знания и умения са им нужни, полезни, интересни, а учителите им помагат да усвояват комплексната реалност на живота интердисциплинарно, както бихме се изразили днес с актуалния научен сленг, при това изпитвайки удоволствие от процеса на получаване на тези знания и умения. Тогава и самите усилия в учебния процес не се възприемат негативно:

„Изсвирихме няколко парчета, после брат Светлинов заговори върху музиката. Стенографираха всичко и бих ти го писал, ако знаех, че те интересува. Но казвам ти, че това, което той говори върху музиката, никъде не съм го нито чел, нито чувал. Той (я) разглежда от съвсем друга гледна точка и я свърза с целия живот на човека. Когато след време се обърнах, видях че салонът беше почти пълен. Имаше абсолютна тишина. Всички бяха навели глави и пишеха по бележниците си. Ето, това беше един час по музика и никой не разбра, че е лекция, никой не почувства обременяване на ума и душата си. А все пак това време официално беше обявено за почивка и всеки можеше да го употреби за каквото си иска. Следователно можеха, ако искат, никой да не влезе в салона – както това би станало в обикновените училища, където се чака с не-търпение удрянето на звънеца, за да изскочат навън, като да си били вързани дотогава... А тук няма такова строго разграничение. Един учебен час може да трае според работата и всеки има свободата да си излезе тихичко, ако не иска да слуша... защото тук има една основна максима – знанието ползва този, който го изучава и прилага в живота с любов. Мен никой не ме задължава с нищо външно и ако не уча, няма да ме упрекне – но утре аз няма да мога да се ползвам разумно от благата на природата и моето незнание и несръчности ще ми бъдат най-голямото наказание.... Тук преди всичко държат на развиването и пробуждането на съзнанието. Всеки да учи и работи съзнателно – да знае защо и за какво. Например един ученик изучава геометрия – той знае, че тази наука ще му е потребна в архитектурата, в инженерството и др. А не я изучава така механически, като откъснат и отделен предмет от живота... Тук нещата не се изучават защото така трябва, тъй са наложени, а защото всички са необходими“[23].

Накрая ми се иска да обобщя всичко казано досега с няколко думи, отнасящи се до концептуалната страна на доклада. философската система на Учителя Дънов е завършена Макропедагогика на Любовта, поставяща като първостепенна задача на социокултурното развитие формирането на човека творец като личност, действаща по Законите на Всемирната Любов. Чрез творчеството на световно признатия българския мислител ние разбираме по-пълно и задълбочено ставащото в модерната и постмодерната действителност и се издигаме до разбиране на съкровения смисъл на съществуването като единство на физическия и свръхсъзнателния живот. Бих добавила още, че неговата справедлива критика на недъзите на реалността вчера и днес, представяваща, за отчаяние на всички чувствителни хора, един крайно обеднял свят[24], враждебен на истинската човечност, звучи сякаш е споделена днес. И важното е, че както подчертава мислителят мъдрец, от съществено значение за настоящето и бъдещето е не просто да се руши остарялото и исторически ненужното, а да се творят нови ценности, като непрекъснато се надгражда, тоест, биват грижливо съхранявани и доразвивани съществуващите, понеже без приемственост няма прогрес.

Но най-важното е да се преосмисли съвременната ситуация като ключов момент, когато Любовта идва в човешкия живот и се превръща в основен фактор на напредъка. Или, както ще каже сам пред учениците си, „Доброто взема надмощие над злото. Човеците се подготвят за работници на Новата култура. Онова, което става с въглена, който се превръща в диамант, ще стане и с хората“[25]. Но подчертава също, че силният духом човек е същевременно благ и мек, какъвто е идеалът за християнина, отричащ наказанието за сметка на прошката – само тогава ще се променят драстично човешките отношения в посока на братството и сестринството, а това означава живот в духа на сътрудничеството, солидарността, взаимопомощта, доброжелателството и добротворчеството.

Само догматиците и фанатиците не виждат или не желаят да възприемат исконната евангелска същност на Учението на П. Дънов и го противопоставят на ортодоксалното християнство, защото става дума за вярност към апостолските принципи и за живот в името на Бога и Сина. Няма нито един нравствен принцип в него, който да не е автентично християнски. Но същевременно става дума за философия на живота, която държи сметка за реалиите на живия живот и за постиженията на науката, от които щедро черпи, и в това е силата и жизнеспособността ѝ, привличаща в орбитата си все повече мислещи българи и хора от целия свят, възприемащи беседите на Учителя, неговата музика и Паневритмията като обективна потребност за своята хармонична физическа и духовна самореализация.

Защото чрез неговата философия и музика са се докоснали до по-висшите светове и са станали едни от „пробудените“, за които дори обикновеният делничен свят вече не е същият. Подобен човек „...вече е свободен от безпокойствата на личния живот. Светът за него вече има друг облик: небето е по-синьо, цветята – по-красиви, въздухът – по-свеж, хората – по-добри, и Животът – по-радостен... Нещо чисто и детско възкръсва в него. Той е богат, понеже се чувства брат на всички същества. Всичко е негово... Домът му е голям: всички хора са негови братя и сестри, всички същества са негови близки... Сега вече той няма страх за утрешния ден. За него всеки ден е празник – дар от Бога – и носи всички блага, носи нови радости и красоти, понеже той живее за тези, които обича и които го обичат. По-голямо е сега щастието му, понеже щастието на другите е и негово... Той живее в Светлина, понеже едно велико Слънце е изгряло в душата му – Любов към всички. Той е от новородените“[26].

Ако постигнем подобно духовно състояние на хармония и добронамереност към всички, ще можем да отговорим на културоптимизма на Учителя, който е искал на входа на Училището на бъдещето да бъде поставено мотото Настоящето определя бъдещето. Защото от всеки от нас персонално зависи дали глобализиращия се свят ще бъде глобално хуманизиран или ще победят антихуманните тенденции на бездуховността и саморазрушението, които тревожат мислещите хора на планетата.

И ние лично се надяваме, че няма алтернатива на Любовта, която, съюзена с Красотата-Добро, побеждава Безлюбието.

Всички материали от конференцията могат да се видят тук