Като цяло философските възгледи на Коменски в сериозната наука се подценяват, за сметка на положителните отзиви, които получават неговите педагогически постановки. Всъщност това изкуствено разделяне на делото му – поставяне на педагогиката срещу неговата философия, т. е. концепцията му за реформа в образованието – прогресивна, а философските му възгледи – актуални за времето си, следователно непрогресивни – е неиздържано, както на това обръщат внимание редица съвременни изследователи. Педагогиката на Коменски, както и неговата програма за реформи в образованието и обществото израстват именно от корените на неговата философска система. През шейсетте години между комениолозите започва спор около наложилата се идея, че Коменски като педагог не е „също и“ философ, а обратно, Коменски като философ е основател на педагогиката (Чапкова, Червенка, Флос, Палоуш, Паточка, Шалер и др.) (16, 4).

Нека не забравяме и друго, че педагогиката, както и логиката, естетиката, етиката и психологията, е плод на философията. Философи са и теоретиците, а понякога и практиците на педагогиката, както например Аристотел е бил възпитател на Александър Македонски и Теофраст. Всички софисти в древна Гърция са били професионални учители, а да не говорим за Сократ, който е бил учител на Платон и на Ксенофонт. Платон в своята академия е обучавал също много ученици, сред които е и Аристотел. Излишно е да се изброяват още философи, които са били и педагози, тъй като в антично време, през средновековието и епохата на Възраждането, а така също и в по-ново време философите са тези, които формират педагогическата наука. В епохата на Коменски философията още е носила белезите на античността, т. е. тя е съчетавала в себе си цялото съществуващо до тогава знание. Философията наравно с педагогиката, историята и други хуманитарни науки се е занимавала и с математика, физика, химия, астрономия и въобще с естествознанието. При Коменски като философ от XVII в. също се наблюдават енциклопедически знания, потвърждение на което е създадената от него пансофска система, целяща да обхване цялото човешко знание в една веднъж и завинаги валидна формула, за да се отстранят всички спорни световни въпроси (4, 16). Разбира се, Коменски проявява своите философски възгледи в произведения с различна насоченост. Отделните му философски трактати не са много на брой, защото той развива своите идеи и в теологическите, и в педагогическите, и естествено в своите литературни и чисто лингвистични творби.

Етапът на марксистка интерпретация на духовното богатство на Коменски е подминат вече благодарение на изследванията на Ян Паточка. Неговата заслуга е двупосочна: Наи-напред той разкрива истинските връзки между педагогиката и философията в произведенията на Коменски и така от тогава не е възможно да се изследва педагогиката му без да се познава систематиката на неговата философия. След това изследването на Паточка показва, че основната структура на философията на Коменски не емпирично-сенсуалистична, а платонична и неоплатонична, и че тази философия е същевременно и теософия, а неговата идейна система не може да се разбере без да се обърне внимание на съчетанието на философия и теология във всичките му произведения.(14, 209)

1.      Връзката на философията на Коменски с някои важни течения през средновековието.

В тази част на разработката ще се спрем на някои от източниците, инспирирали Коменски в изграждането на своята идейна система, проследявайки връзката ѝ с аналогични разбирания и постановки изразени в различните философски и религиозни течения и движения през средновековието. Ще се опитаме накратко да покажем приемствеността на този стремеж за промяна на обществения и църковен ред в различните епохи, който започва от нашата страна с Богомилството. То от своя страна приема различни форми и модификации в Западна Европа – катари, албигойци, валденси и др. – за да намери най-благоприятна почва за развитие в Чехия. Там пламва искрата на Реформацията, за да залее с огъня си по-късно и цяла Европа.

Това са, според нас, изворите на нехомогенната на пръв поглед философия на Коменски и именно тези ориентири ще следваме по-нататък в нашето изложение, за да покажем една по-различна интерпретация на проблема (поне в българската практика).

1.1.          Корените на философската система на Коменски в традицията на хусизма и неговите последователи.

Най-важните източници за възгледите и светогледа на Коменски безсъмнено са традициите на хуситските движения, отразени в мисловното богатство на последователите на тези масови проявления в лицето на Общината на Чешките братя. Това духовно наследство, което Коменски разработва творчески, е от извънредно голямо значение за цялостната концепция на неговата философия, тъй като произхожда от Най-голямото революционно въстание срещу феодалната власт – въстание, чието значение далеч е надхвърлило националните си граници в историята на Европа. То е оказало огромно влияние върху Коменски, защото не засяга само определени схващания в тясно ограничен обсег, а прониква в целия негов светоглед, в отношението му към социалните, националните и религиозните проблеми на човечеството.

Всичко онова, към което се е стремял чешкият учен, винаги е било пречупвано през светоусещането му на реформатор – хуманист, всеотдаен продължител на Ян Хус – идеологът на чешката реформация, осъществил религиозно разкрепостяване на християнския свят. В тази посока Коменски е неподражаем учител в пределите на чешкия хуманизъм и велик майстор на съзиданието. В неговото дело се съчетават вярата на чешките реформатори в един по-справедлив и съвършен религиозен и обществен ред и достоянията на чешките хуманисти. Коменски следва своя предходник Ян Хус в няколко главни направления. Това може да се види и в стремежа му към радикална промяна на църковната институция, и в усилията за оздравяване на църковното служене в духа на раннохристиянската практика, и в признатото върховенство на Свещеното писание над скалъпените католически канони и ритуална догматика, и не на последно място – в продължената от Коменски борба за утвърждаване на националния език и в практическото прилагане на повика за всеобщо ограмотяване (10, 31).

1.2.          Връзка между хуситство и богомилство.

Тук ще се опитаме да потърсим корените на самото хуситство в косвена връзка с българската история и с аналогичните движения по нашите земи. Като отправна точка за аргументация ще използваме известния научен труд на немския славист Йозеф Лео Зайферт: „Световните революционери…От Богомил през Хус до Ленин“. Това произведение се оказва оригинално и непознато изследване на културно-историческия принос на богомилството и на произтеклите от него секти и еретически разклонения в света (късни англосаксонски разновидности на този тип вярвания са участвали в колонизирането на Америка през XVII в.), т.е. твърди се, че в своите по-важни аспекти политическата динамиката през вековете произтича от голямото разпространение на ересите, започнало през X в. в България(5, 5).

По това време в нашата страна става едно културно чудо. На просвещението, което донася Кирило-Методиевото дело, Симеоновия Златен век, Преславската и Охридската школа, отговаря един мощен порив на духа от низините. Обикновените хора обикват книжнината (тогава предимно на религиозна тематика), преведена или създадена на родния език, научават се да я тълкуват и започват да изразяват правото си на собствен нравствен и социален избор. Те излизат от схемата на църковната догма и на феодалното господство, за да се почувстват индивиди, общуващи с всички отговорности и съзидателни тайнства на света. Особено интересен е фактът, че това е еволюционен процес. Богомилството чрез практиката си и чрез европейските си производни е родител на две важни исторически доминанти: народният порив към одухотворен живот и социалната справедливост. Стигайки до този извод, може да се направи и по-глобално обобщение. Ако управляващата прослойка блокира или разгроми реформационния потенциал на народните глъбини, въплътен в делото на поп Богомил, ако изгори Хус, то векове по-късно ще се роди революционерът Ленин, за да отговори на насилието с насилие. Затова еволюцията с висок духовен хоризонт остава Най-естественото движение на обществото – тя дава пространство за развитие пред всички съсловия, пред всеки индивид. Духовен порив и социална справедливост – ето едно българско стремление, което чрез богомилството сме дали като духовен фермент в Европа(5, 5-7).

Ясен отговор в това отношение е даден от историята и от някои известни учени. Ватрослав Ягич през миналия век описва богомилството като своеобразно продължение на Кирило-Методиевото дело, приело измеренията на едно народно самопросвещение. Сходно становище застъпва и Александър Ломбар. За Николай Осокин катарската цивилизация в Южна Франция, възникнала с помощта на богомилското влияние, е културен връх в тогавашната история, а Емил Жебар (католически автор) се пита дали Франция нямаше да е родина на Ренесанса, ако вътрешните кръстоносни походи на Ватикана не бяха унищожили катарския разцвет. Англичанинът Малкълм Ламберт през 1977 г. издава книгата си „Средновековната ерес“, той ѝ слага подзаглавие… „Народните движения от поп Богомил до Хус“. Без да познава своя предшественик Зайферт, Ламберт реконструира същата приемственост между Богомил и Хус(5, 6-7).

Подобна теза е позната и в българската наука. Димитър Ангелов – признат от целия научен свят като Най-задълбочения изследвач на богомилството – в своята монография „Богомилството“ споменава за „интересни аналогични и очебийни сходства“(2, 411) между богомилството и хусизма. Боян Боев също спира погледа си на подобно становище в изследването си „Мисията на богомилството“ (3, 70-73) от 1937 г.

1.3.          Валденсите и Джон Уйклиф.

Върху схващанията на Коменски е възможно да са оказали влияние – като ги засилват или модифицират – и други, подобни с разбиранията на Чешките братя традиции на различни „еретически групи“. Така например във Фулнек, където Коменски работи като проповедник и ректор, се били заселили 100 години преди него валденси, които преминават постепенно към съюза на братята(1, 82).

Около 1170 г. лионският търговец Петрус Валдес раздал богатството си на бедните и започнал заедно с единомишленици да проповядва по улиците и площадите. Валденсите презирали иконите, кръста и дори изображението на кръста. За молитвите си избирали някой обор отричайки католическите катедрали като „пещери на ада“. Те решително отхвърляли държавата с всичките ѝ функции, както и клетвата и военната служба. Техните общини се разполагат през Швейцария и Австрия до Южна Чехия. Към началото на XIV в. броят им в Австрия е около 80 000, а в Чехия „безброй“, но към края на същия век те се намирали в упадък. Едва хуситите възродили отново валденството(5, 40-42).

Джон Уйклиф (ок. 1320 – 1384) проповядва Предопределението, а учението му е безкрайно близко до строгия дуализъм. Хуситите и Чешките братя били единни в схващането, че Уйклиф произхожда от валденсите, под чието име тогава са разбирали цялата основаваща се на дуализма група секти. Понеже във философията си е екстремален платоник, той е свързан не само с дуалистите, а и от номинализма на Окам, от който заимства идеята, че църковната реформа, изразяваща се в изземването на църковната собственост би трябвало да се извърши от светската власт – от краля (5, 50-51).

1.4.          Ян Хус, таборитите и Чешките братя.

В Чехия като във фокус се събрали всичките три течения на съответните сепаратистки стремежи. В южната част съществували силни валденски общини, а дошлите като занаятчии фламандски „пикарти“ също допринесли за нахлуването на тези антикатолически влияния. И накрая женитбата на Ричард II с Анна Бохемска свързало двата двора, което още повече спомогнало за разпространението на идеите на Джон Уйклиф. Едва, обаче, през времето на Ян Хус Уйклиф се превръща за определен период във „фокус на чешката история“ и откритото изповядване на учението му било почти равнозначно на привързаност към чешката нация (5, 55-60).

Идеолог и ръководител на чешкото реформационно движение е Ян Хус (ок. 1372 – 1415) – забележителен учен, крупен мислител и голям обществен деец. В своите проповеди той осъжда феодализираната Църква с нейните богатства, призовава духовенството да се откаже от събирането на десятък и да възстанови реда на древнохристиянската Църква. Той смело осъжда търговията с индулгенции и издига глас за промяна на духовната власт. Реформаторът отхвърля необходимостта от многобройно паразитно духовенство, оспорва несъстоятелността на католическия възглед за папата като Христов наместник на земята (2, 508). До голяма степен той се смята за продължител на Уйклиф. Подобно на него проповядва Предопределението и влага в понятието за църква невидимата общност на предопределените, разглеждайки римската църква за напълно пропаднала. При Хус мястото на църковния авторитет е заето от Библията.

Вестта за гибелта на Ян Хус поражда масово недоволство сред населението в Чехия. В защита на неговите идеи проникнали дълбоко сред вярващите, подтиквани от пражките занаятчии, в провинцията и най-вече в град Табор, се вдигат различни слоеве, които разрушават абатствата и църквите и избиват духовенството. Исканията на таборитите , освен за реформиране на Църквата, са и за политически и икономически промени. Както всички секти и таборитите се обявяват против светската власт на Църквата. Устройството на Църквата не се подкрепя нито от Светото писание, нито от каквито и да било тайнства или чудеса, а е човешко дело(1, 77). В бъдещия си живот, инспирирани от модела на ранното християнство, те се борят за равенство помежду си и искат да бъде ликвидиран феодалния ред. Енео Силвио, бъдещия папа Пий II и първи биограф на Ян Жишка , се възхищава от тяхната начетеност по отношение на Светото писание и от ловкостта и обиграността им при диспутите – нещо, забелязано още при богомилите и катарите. Под влияние на валденсите, таборитите отхвърлят клетвата, съдилищата и светските титли и изисквали от Базелския събор премахването на смъртното наказание(5, 69)

Но идеите, които застъпват таборитите, не изчезват с тяхната гибел. Те продължават да живеят в други, пригодени към новите отношения форми. Като такъв наследник на движениего на хуситите, трябва да се разглежда Общината на Чешките братя. Отшелническият идеал на ненасилието, произхождащ от валденските общини, намира горещ привърженик в южночешкия селянин Петър Хелчицки (ок. 1390 – 1460). Както валденсите, той споделя учението за човешката свобода на волята и за кръщението в зряла възраст – т. нар. „повторно кръщаване“ – за по-целесъобразно от детското кръщение. Самият Хелчицки не цели да основе организация, но неговите произведения предизвикват създаването на унията на Чешките братя (1553 – 1554), която се образува от един слушателски кръг около Ян Рокицан, водач на хуситската центристка партия. Братската община приема валденската идея за възстановяване на прахристиянската църква и през 1491 г. изпраща мисия на Балканите, Мала Азия, Палестина и Египет, а друга – в Русия, за да търсят на Изток истинската Христова църква. Хуситите и Чешките братя са в директна връзка не само с валденсите в Дофен и Италия, но те поддържат отношения и с „братята на свободния дух“ във Франция и Холандия(5, 72-80)

И Коменски, като последен епископ на Общината на Чешките братя, е убеден, че братската Църква продължава да преследва целите на хуситите. В произведението на чешкия мислител „Завещанието на умиращата майка“, той отправя зов: „И на края с дълбоко чувство, о, мое отечество, аз ти поверявам цялото си наследство, подарявам ти го като пепел след моето изгаряне, за да приготвиш от него луга за чедата си. Така направи и Господ в началото но моя живот, когато създаде мен и децата ми от пепелта на Хус и ни издигна до слънчевата светлина“(1, 78)

В противовес на първоначалното поведение на таборитите, Чешките братя отхвърлят всички военни средства. Те се стремят да създадат идеално общество, като най-напред осъществят практичски прахристиянството в своята община чрез поведението на всеки отделен член. Така независимо от всяка светска организация чрез прилагане на дело на християнските принципи трябва да възникне едно християнско царство. Отначало на всеки член от братската община е забранено да участва в управлението на държавата или града, да заема каквато и да била служба, да служи войник, да се обръща за какъвто и да било повод към държавата, като например да подава жалба до съда и т. н. В идеалната християнска община, към която те се стремят, трябва да има пълно равенство, трябва да бъде забранено на всеки да кара друг да работи за него, да се занимава с търговия и да дава пари с лихва. Всеки заможен или привилегирован човек, преди да постъпи в братството, трябва да се откаже от богатството и привилегиите си и да се издържа със смирена скромност чрез труд като всички други(1, 78).

Сравнително високото ниво на образованост в Чехия по онова време до голяма степен се дължи на широката просветна дейност на Чешките братя и други противоцърковни учения. Този факт се признава и от противниците им. В едно насочено против еретиците съчинение се казва: „Освен това те имат библии на чешки език, които ежедневно четат, а по-възрастните учат почти всички свои младежи да четат и затова те познават добре закона и Библията“. Впрочем Църквата използва широко разпространеното умение на Чешките братя да четат, придобито без да посещават съществуващите училища, за да поддържа сред суеверните маси вярата в дяволския характер на това движение(1, 80).

1.5.          Анабаптистите.

От младежките си години Коменски познава, както сам свидетелства, заселилите се в Моравия менонити (анабаптисти) и им симпатизира. Тъй като привържениците на тази секта живеят в големи общежития и работят общо, децата им веднага след навършване на година и половина биват давани в така наречените „майчини училища“, институция, която може да се сравни с нашите детски градини и ясли. На пет или шест годишна възраст те постъпват обикновено разделени по пол в същинското училище, където наред с обширното религиозно обучение, се учат да четат и пишат и получават един вид напътствия за практическия живот; момичетата например се учат да предат. Момчетата се научават да смятат и получават солидна занаятчийска подготовка. Поради това именно всички земевладелци и предприемачи – дори и католическите – с удоволствие назначават привържениците на тази секта като управители, мелничари, домакини, закупчици. Те произвеждат най-добритие изделия в много от клоновете на производството(1, 82).

Анабаптизмът е социално движение от епохата на селските войни и реформацията в Германия от началото на XVI в., което, освен че проповядва „второ кръщение“ (както личи от самото име) в зряла възраст, се обявява и против експлоатацията на господстващата феодална класа. Въпреки всички преследвания анабаптистите се утвърждават в Южна Германия, Тирол, Горна и Долна Австрия и най-дълго в Моравия, където местните аристократи дори ги защитавали от краля. Те не се впускат в теологически диспути и поставя акцента върху християнския живот и свободата на човешката воля. В това отношение възгледите им напълно се покриват с тези на Чешките братя, а също както валденсите отхвърлят католическата служба, кръста и иконите. Отхвърлят и лихварството, обявяват всяка висша управителна служба за несъвместима с християнството и отричат клеветата и военната служба(5, 122-123).

2.     Допирни точки на философията на Коменски с мисловното богатство на неговата епоха.

Втора област на идеи, с която Коменски е в тясна връзка, са утопичните картини за идеално устройство на обществото, които присъстват в различни варианти по времето на чешкия мислител и около чиито автори се групират хора, които смятат реализирането на тези идеи за правилно и възможно. Утопистите искат да изградят идеално царство, изхождайки от разума. Те възлагат надежди за реализирането на своите планове по-скоро на пропагандата между съмишленици, смятайки че тези планове ще се наложат сами по своята разумност (1,88)

2.1.          Валентин Вайгел и Якоб Бьоме.

За свещеника Валентин Вайгел (1533 – 1588) Христос е богочовек, но човешката му природа не е земната и смъртната същност на Адамовото тяло, а една божествена, духовна и небесна субстанция, която е и истинската природа на човека, от която той е лишен след извършване на първородния грях. Понеже Христос е самата любов и не наказва греха, то и християните нямат право да отмъщават и да водят войни. Той очаква едно пълно преобразуване на обществото по Христовите закони и отрича правото на властващите да събират данъци, да определят смъртно наказание и да водят войни. Вайгел възражда една прастара идея за Божествената мъдрост – или София – като един фактор на Божествеността, който от вечността запазва Сина в Светата Троица(5, 118-119).

Влиянието на Якоб Бьоме (1575 – 1624) – обущар от Гьорлиц – далеч надхвърля германските граници и намира радушен прием най-вече в Англия и Франция. Той също включва София в Светата Троица. Както посочва Харлес, теософията на Бьоме е силно повлияна от идейните процеси и терминологията на алхимията. Цялата му система е проникната от типичната триделност и седмоделност, които по-късно ще открием и при Коменски. Човешката триделност на тяло, душа и дух, свойствена на целия неоплатонизъм и появяваща се още при Уйклиф, отново се повтаря при Вайгел и Бьоме. Според него истинската християнска идея е братството(5, 120).

2.2.          Томас Мор и Томазо Кампанела.

Не е сигурно дали Коменски познава най-значителната утопия на XVI в. – утопията на Томас Мор (1478 – 1535). Той споменава често Вивес и Еразъм, които са тясно свързани с Мор, но не и Мор. Възможно е обаче Коменски да се е запознал през време на своето следване в Херборн или Хайделберг с едно от изданията на утопията на Мор, което излиза в началото на XVII в. в Германия. Във всеки случай той познава понятието „утопия“. В 20–та глава на Дидактиката се казва: „Всичко, което се преподава, трябва да се преподава като нещо действително съществуващо, което принася известна полза, така че ученикът да види, че това, което учи, не изхожда от утопии или от платонически идеи, а се отнася до такива неща, които съществуват действително около нас и чието познаване е наистина полезно за цял живот“(6, 191)

Тясната връзка на Коменски с автора на „Градът на слънцето“ – Томазо Кампанела (1568 – 1639) – е безсъмнена.той го споменава често между своите учители и го причислява към ония, чиито методи е проучил. В предговора към своя учебник по физика, чешкият мислител изрично споменава, че е чел четирите тома на „Realis philosophia epilogistica“ (Реалната философия като справочник), както и „Prodomus“ (Предвестник на философията, която трябва да се изгради по новому) от Кампанела и книгата му „De rerum sensu“ (Върху смисъла на нещата). Наистина той споменава там, съобразно с темата на книгата си, само натурфилософските схващания на Кампанела и ги разглежда критично. Няма обаче никакво съмнение, че в много от мислите на Кампанела Коменски намира възгледи, сродни на своите, които произхождат от хуситското движение и от мисловното богатство на братската Църква и поради това потвърждават неговите схващания (1, 91)

2.3.          Йохан Валентин Андрее.

След като реформираната вяра като държавна религия много скоро се сковава в догматизъм, подобен на католическия, и надеждите, възлагани на реформаторското движение за ново устройство на човешкия съвместен живот, не се сбъдват, в евангелския лагер, се групират хора, към които принадлежи и Йохан Валентин Андрее (1586 – 1654). Тази група се опитва да събере всички стремящи се към истинско реформиране на света, хора, които искат на дело да докажат тази своя воля. Прави се опит да се съберат всички онези, които искат, прилагайки християнството на дело, още тук на земята да работят за подготовката на хилядолетното царство по пътя на подобряването на света. Стремежът е да се обединят евангелските религиозни течения, като се влезе във връзка и с католическите фракции, опозиционни на църковната иерархия(1, 90)

Коменски се запознава със съчиненията на Андрее още през време на първите си пътувания. В тези произведения той намира тенденция, сродна на неговия стремеж, както и на стремежите на Чешките братя: реформиране на обществото по пътя на обединяване на всички хора, които действително признават принципите на християнството и реорганизиране на възпитанието като средство към тази по-висша цел. Чешкият мислител се обръща към Андрее и му предлага да работят съвместно. Моли да бъде приет в учредения от Андрее съюз, чиито членове трябвало да се посветят на осъществяването на неговите цели. Този съюз бива създаден още в 1620 г. Характерно е, че в началото той се нарича по утопията на Кампанела „Civitas solis“ („Градът на слънцето“), по-късно „Societas solis“ („Християнско общество“) или „Unio christiana“ (Християнско обединение). Съществена роля в него играят двама ученици на Кмпанела, Тобиас Адами и В. фон дер Вензе. Големият астроном Кеплер се присъединява също към това обединение (1, 91- 93).

През вековете изникват множество подобни, най-често тайни обединения. Под най-различни имена, в най-различни слоеве на населението съществуват такива институции: колегиуми, литературни сдружения, дружества, академии и т. н. Всички се характеризират обаче с един общ белег. Те искат да допринесат за победата на реакционните сили – на първо място срещу ученията на средновековната Църква, а по-късно срещу абсолютните монарси и държавната Църква. И в родния край на Коменски още от времето на чешкия и моравския хуманизъм съществуват многобройни такива колегиуми и братства. Едва след победата на реакционните сили, когато всички протестанти са изгонени от страната, биват разтурени и тези опасни за феодалния строй, за абсолютната монархия организации или те биват превърнати в сдружения, които служат на Църквата – извършват религиозни обреди или участват в църковни мероприятия и т. н. Коменски се стреми обаче към изменение на света, към обединяване на всички, които имат добра воля да проведат това „подобряване на делата“, и колкото повече се влошава положението на Чешките братя и на неговата родина, толкова повече той приветства всяко сродно, единомислещо течение другаде. Чрез връзката си със света на утопичните проекти той се чувства подкрепен в своя стремеж и своята надежда за осъществяване на своите цели (1, 93-94)

3.     Отражението на новата философия на възхождащата буржоазия във философията на Коменски.

На трето място ще посочим онези изменения в схващането на научното мислене, които настъпват във връзка с възникването на буржоазните форми през XVI и XVII век и които, възприети от Коменски, дават на философската му система сериозен отпечатък.

Мисленето по начин, свойствен на механиката, „more geometrico“ (по геометричен път), прониква постепенно във всички сфери на научното познание. От дългата редица учени, които имат дял в това развитие, ще споменем само Бруно, Галилей и Кеплер, които са в тясна връзка с Кампанела. Този нов, и повлиян от естествените науки и математиката начин на подхождане към научните проблеми си пробива дълго време път още преди Коменски. Но едва когато този принцип на математическата строго научна дедукция се свързва с принципите на почиващата върху опита и експеримента индукция, се стига до преодоляване на средновековния мироглед и до съответен научен метод. Занимаването с природните явления, които човек е принуден да опознае и да овладее в интерес на подобряването и разширяването на производителния апарат, довежда до съвсем различно отношение към тези процеси в сравнение с разпространеното по-рано становище. Наследените знания не са вече достатъчни и с тяхна помощ не могат да се преодолеят проблемите, които трябва да се разрешат практически; става необходимо да се наблюдава, да се установяват причините на неуспеха, да се изпитват нови средства и начини. Научното изследване не се опира вече на изказванията на класическите авторитети, а върху самите наблюдавани факти, върху емпирията, върху събрания от практиката опит. И тук може да се проследи дълготрайното, но непрекъснато проникване на този възглед(1, 96-98)

3.1.          Франсис Бейкън.

Франсис Бейкън (1561 – 1626) от Верулам се смята за представител на новия научен метод, за човека, който го изисква най-настоятелно и го формулира най-ясно и за основател на съвременната експерементална философия. Когато подготвя латинското издание на „Велика дидактика“, Коменски е бил вече чел „Novum organum“ от Бейкън. Чешкият мислител познава също и друго съчинение на Бейкън „De dignitate et augmentis scientiarum“ („За значението и напредъка на науките“). Двете съчинения образуват главните части на „Instauratio magna“ („Великото обновление на науките“). Коменски го нарича „достойно за възхищение съчинение, което аз смятам за най-светлото творение на настъпващия нов век във философията“. В съчинението си „Nova Atlantis“ Бейкън нахвърля една утопична картина за страна, в която хората с помощта на неговия метод изследват задълбочено природните закони и ги прилагат предимно за устройване и подобряване на живота си. В тази идеална държава има най-разнообразни машини, хората познават нещо като самолет и подводница, отглеждат по-доходни сортове растения и видове животни, произвеждат изкуствени хранителни продукти и др.(1, 99-100)

Приведените схващания на Бейкън показват, че Коменски не без основание го споменава измежду своите учители, след като се запознава със съчиненията му. В подчертаването на идеята за изискване всяко езиково обучение да се свързва с познание за истинските неща, а обучението по реалните предмети да има предимство пред езиковото обучение, ясно проличава родството между схващанията на чешкия мислител и тези на Бейкън. Принципите на Коменски – че примерите трябва да предшестват правилата, че най-напред трябва да се упражняват сетивата, че първо трябва да се разглежда най-близкото, след това близкото и накрая по-отдалеченото, че нищо не трябва да се учи въз основа само на някакъв авторитет, а чрез сетивно възприятие и изложение, че всякога научното трябва да се обяснява и закрепва като се изхожда от причините на явленията – отговарят на застъпвания от Бейкън индуктивен метод за придобиване на познание(1, 100)

Проследявайки този ред на факти и събития по линейната права на времето по естествен път стигаме и до Ян Амос Коменски. Безспорно е, че голяма част от изредените имена и обществени формирования са му били добре познати, някои от които и от самите извори. За това можем да съдим и от редица изследвания и студии на видни философи и мислители – изследвачи на Коменски – в чешката наука като Т. Г. Масарик, Я. Паточка, Я. Копецки, Й. Полишенски, Д. Чапкова, Й. Каливода и др.

4.     Общи постановки във философията на Коменски.

В традициите на хусизма и по образеца на Общината на чешките братя Коменски приема, че без наличието на висока нравственост и благочестие не може да се постигне заветната цел на земното съществуване. За да бъде способен човек „вярно да представя съвършенството на своя първообраз (Бог)“, то нужно е да се следват трите Най-важни паралелни линии, водещи в небесна посока. Това са   образованието, добродетелта или нравствеността и религията или благочестието: „под образование се разбира цялото познание на нещата, на изкуствата и езиците, под нравственост – не само външните вежливи обноски, но и вътрешната и външната настройка на дейността, а под религия – вътрешното почитание, с помощта на което човешкият дух се свързва и обединява с Най-висшата божественост“ (6, 63)

4.1.           Питагореизъм – семантика на числата

Идеала за образованост и последователност Коменски вижда в математиката. Вселената според него е изградена върху математически закони – нещо, което приема и Питагор. И за Коменски числата притежават метафизически смисъл. Като съвършени той посочва 3, 7 и 10. Цялата му пансофска система е проникната от триделността и седмоделността(5, 130) Ако троичността е характерно число за това, което е вечно, Божествено, цялостно съставно единство, то численият знак на земното, потъването в преходната подчиненост на времето, знакът на съвкупната финитност, е числото седем(11, 28)

За Коменски хармонията означава, че светът е израз на определени числени съотношения. Това се отнася не само за едната основа на света в Бога и множеството в неговото съзидателско дело, но и за други числени отношения, най-значителното от които е тринитаризмът (триделността). Самият Бог е един и троичен: Бог е любов; неговата съществена проява е именно явяването, т. е. спиритуален наклон и от тази същност излиза от себе си в света – за света дори като лице в Исус Христос. Божието действие е именно проява, действие, а в никакъв случай затворена изолация някъде върху Олимп, и това действие, тази съществена Божествена ексцентричност не е центробежна, а центростремителна, предизвикваща връзката обратно. За Коменски троичността е ярка черта на реалността. Троичният Бог – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух – е прототип на ценростремителността на света: всяко същество е триединно, тъй като в основата на всяко същество-форма лежат три принципа: материя, дух, светлина; техните три „носителя“ – сяра, живак, сол; три стихии – въздух, вода, земя; три въздействащи духа – спиритус натуралис, виталис, анималис; три първоначални царства – минерално, растително и животинско; три части на човека – тяло, дух, душа… Бог сам се явява на човека по три начина: в света като в свое творение, в Писанието като в своето слово и най-после в човешката вътрешност като своя постоянно присъстващ глас. Това са трите Божи „книги“, паралелно разказващи за вселената и нейния смисъл; от тях човек трябва да научи и за своето собствено място и роля(11, 27-28)

Моралните добродетели за Коменски имат, в традиционно средновековния смисъл, субстанциален характер. Той изхожда, естествено, от традиционния трилистник (т.е. триединство) на християнските добродетели: вяра, надежда и любов. Вярата обаче стои като партньор на разума. Надеждата има вече много изразителния размер на земното бъдеще, изградена от потенциалната дейност на човека, от неговото страдание, от неговите умения. Любовта получава модерния облик на толеранс(8, 17)

Следвайки тези зависимости на числата, Коменски разглежда човека като дух, душа и тяло. Според него човек не притежава свободна воля. Ако се отдаде на земното, той загрубява и се плъзва назад към нищото, а ако следва само небесното, в известен смисъл се обожествява и се издига над другите твари. Тези три принципа Коменски провежда през цялата създадена от него световна картина и ги защитава пред признаващите единствено два принципа Телезиус и Кампанела, упреквайки ги, че от два принципа не може да се създаде нищо подредено. Това би означавало неприкъсната борба, която може да бъде обуздана и доведена до хармония само от третия принцип „Spiritus mundi“ (Световният Дух) (5, 130)

4.2.          Платонизъм и неоплатонизъм.

Доверието в силата на науката у Коменски произхожда от неговия платонизъм. Създаденото на този свят е пронизано от един закон, така че да е възможно всичко да бъде основано върху малко на брой принципи, за да могат да станат те валидни за всички хора(5, 28) Като източници на познанието Коменски характеризира сетивата, разума и откровението. Но за него фактическата последна инстанция, както относно верските въпроси, така и за природните науки е Библията, защото като платоник, той приема всяка дума за инспирирана от Бога(5, 128)

Като натурфилософ Коменски върви и по пътя на неоплатонизма. Неговият свят, както вече споменахме, е построен от три принципа: материята е истинската майка на всички неща; духът е истинският им баща, а светлината е тяхната обща любов – истинската духовна връзка на нещата(5, 130)

4.3.          Синкретизъм.

Някои смятат, че методологичният подход на Коменски – за разлика от строгия логически анализ на картезианската рационалност – е комбинация от анализ, синтез, дедукция и частично индукция, логика и аналогия, понеже Коменски възприема човека като най-комплексно от всички Божи създания. Сигурно може да се докаже присъствието на всички типове посочени методи в трудовете на Коменски, обаче с тях се срещаме някак си само в рамките на цялостното или хармоничното старание. Аналогично както при други велики мислители може да се забележи известен акцент, известна типичност. Така говорим за индукцията на Бейкън, за явната дедукция „more geometrico“ на Декарт, както и за аналогията или синкретизма на Коменски. Смята се, че Коменски е еклектик във философията и се аргументира с това, че свързва различни философски принципи заедно, без да създава с тях здраво рационално единство. Синтетичният му метод, обединяващ според Кампанела смисъла, разума и Писанието, не представя друга философия, а единствено широк личен мироглед, така че трябва да възразим срещу такава характеристика – поне доколкото става дума за хармонизиращ и следователно по-скоро синтезиращ кадър на „широкия мироглед“ на Коменски. Синкретизмът му днес вече не може да се представя като епигонски еклектизъм, а преди всичко става въпрос за интерпретация на една-единствена мисъл, а именно мисълта за единството и хармонията на света(11, 30-31).

Ето я именно силата на синкретизма: от единичното или от частите може да се съди за вселената – абсолютното въпреки всичко е достъпно и за простия човек, защото всичко свидетелства за всичко. Ето го ефективното средство-органон, изобретено от Коменски несъмнено не без влиянието на Бейкън и неговото търсене на ефективния метод. Подобно на Бейкън, той не вижда в синкретизма средство за спекулативно разсъждение върху действителността. Точно така, както Бейкън, и той е далеч от това да прибягва до помощта на други способи за анализиране на съзерцателната способност. Синкретичният метод всъщност не е само ars invevendi – откриване на същностите – по такъв начин, че да се намира хармонията на нещата благодарение на аналогичното разглеждане на аналогичния свят, но е и отправяне към човешката активност, към това как действително да действаме в ежедневния си живот, как да работим, как да постъпваме с хората и нещата. Следователно не става дума за просто съзерцание. И обратно: не само човекът има активен характер, а аналогично всяко битие е парафраза на единната основа, тази теория на субстанцията като съществено активна сила, заедно с теорията на първоначалните принципи на нашия разум априори, е безспорно етап по пътя от хармоничните концепции на края на Средновековието (Николай Кузански) към Лайбниц(11, 32).

4.4.          Космополитизъм.

Благодарение на гоненията, които несъмнено му донасят много беди и затруднения, Коменски е принуден да обиколи през годините почти всички значими културни центрове на Европа и с това не само обогатява собствените си впечатления, но и оставя в местата, където пребивава, незаличими следи от своето гениално присъствие. За онова време той е един от великите космополити – граждани на света, усвоили върховете на тогавашното светско и религиозно знание и в същото време обогатили тези знания със собствените си трудове. Коменски с радост посреща плана за създаване на Световна академия в Лондон, като възприема и идеята за световен език. Стремежът на Коменски за създаване на световна религия на любовта, представлява първия сериозен опит за извършване на такъв синтез извън лоното на католическата Църква(5, 128). Основавайки се на братското учение, той е склонен да привлече на своя страна и католическата Църква при евентуален неин „прелом“. За създаването на една световна религия като компилация на множеството „истинни“ елементи, съдържащи се във всички вероизповедания, Коменски е склонен да приеме като Божествена инспирация не само Библията, но и Корана, стига последният да отговаря на определени условия, а отсъждането на истината той иска да предостави на Бога(5, 132)

4.5.          Добро.

Въпреки че, при опитите си за обединение на Църквата, Коменски обяснява невъзможността на убеждение по пътя на логиката, особено при липса на воля у човека за подобрение, то други пасажи от трудове му оставят впечатлението, че според него знанието за доброто е вече достатъчна предпоставка за извършване на добрини. Така той извежда заблужденията на вярата от грешките на разума. Наистина по този начин той все още не защитава принципа на Просвещението, че „знанието е самата добродетел“, но се вижда ясно, че системата му е вече белязана от новите идейни течения(5, 132-133)

В утешителните си съчинения Коменски търси „безопасна среда“ при бягство от света. Започвайки пансофския си период, той намира тази „centrum securitatis“ в работата, в земния свят. Определена, за християнина задължителна, единствеността на човешкия живот остава при Коменски, намирайки своя израз в неговата ценностна ориентация, т.е. в предпочитанието на истинското добро пред лъжливото добро. Истинското добро може да се постигне чрез връщане на човешкия живот обратно към хармония с неговата същина(8, 22)

В концепцията на Коменски за добро проличава и неговият панхармоничен модел и методът на общността. В „Глъбината на сигурността“ за симптом на злото той смята затварянето на човека в себе си. В по-късните му съчинения човекът, реализиращ доброто в по-горе приведения смисъл, не работи само за себе си, не преследва своите собствени интереси, а едновременно досътворява панхармонията на заобикалящия го свят. Чрез своята дейност той се присъединява към досътворението на света, тъй като всичко води обратно към първоначалното съвършенство и към избор на всичко – към Бога(8, 23)

4.6.          Хармония и панхармония

В европейската традиция панхармонията заема значително място в предшестващите новата епоха периоди, за да бъде занемарена после в много насоки жизнената съпринадлежност на вселената, дори направо да се отвърнем от нея. Само Ренесансът проявява още веднъж живо разбиране по отношение на вселената. Преди всичко Николай Кузански оказва очевидно въздействие върху Коменски с философската си интерпретация на идеите за световната хармония (11, 25)

Всички пансофски, възпитателни и всякакви други проекти на Коменски са насочени към преодоляване на частичността и дисхармонията, които за него са източници на противоречия и несъвършенство. Тъй като, от друга страна, хармоничната аналогия съществува в истинската нагласа на човешкия разум, то е възможно понятийният свят да се отразява в сетивния така, че интелектуалните постижения да се онагледяват. От тук идва дидактическото хрумване на Коменски да извлича поучения благодарение на универсалния паралелизъм: нали всичко предоставя всичко, всичко е учебно пространство за всички на всичко (11, 34-35)

По такъв начин понятието на Коменски за световната хармония не се състои в блаженото съзерцаване, в спекулативния екстаз над Божието дело, в изпадането в съзерцателна пасивност, отдаваща се на полъха на Божия Дух. Благодарение на метода на аналогията, който едновременно е и нравствена задача, се призоваваме към съответното битие и житие и назад към Доброто, за да се допринесе за установяване на това, което Бог очаква от хората. Светът е не просто даденост, той е възвание и училище. Пътят (methodos), който води в тази насока е синкретизмът: пътуването със синкретичния метод доставя истински изглед и кръгозор, експлицира, тълкува действителността „прелестно“ и „приятно“(11, 35)

5.     Космогония на Коменски (8, 6-16).

Цялата реалност всички същества произлизат от Бога – извор на всичко, което съществува. Всички тези същества след цялостното си вътрешно развитие се връщат отново към Бога. Коменски ни разкрива това в своята система на така наречените пансофски светове. От Бога като начало на всичко произлизат различните светове, за които Коменски използва думата mundus, В началото, това е като че ли някакво слизане надолу и след това подем отново към Бога като начало на всичко. Най-ниската точка на това спускане, най-ниският от световете, произлизащи от Бога след Божествения и Ангелския свят е т. нар. Mundus materialis или Материалния свят. Но от сътворението материалният свят отново започва да се развива като възходяща част и това е процесът на излизането и връщането на всичко към Бога. Интересно е да се разгледа описанието на този материален свят, който от една страна е Най-ниската точка на еманация на всичко от Бога , а от друга – мигът в който действителността започва да се обръща отново към Бога.

Във „Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела“ (7) както и преди това в своята „Физика“, Коменски пише, че преди сътворението на света е съществувал само хаосът на атомите и че Божието сътворение е всъщност внасяне на ред в този хаос. Така традиционно християнската мисъл, че сътворението е от нищото е обяснена по специфичен начин.

В началото Бог е създал три принципа: материя, дух и светлина. Върху тях след това се развива материалният свят. На Най-ниската степен са само парите. От тях после възникват минералите, от минералите – растенията, след това животните и на върха на материалните същества, възникващи от взаимното смесване и обогатяване на тези три принципа стои човекът. Принципите, от които се състои всичко, взаимно се обогатяват вътре в структурите, които последователно изграждат. Така те стават някак си вътрешно по-съвършени и все по-сложни. Следователно природата – mundus materialis е някакво огромно развитие от първоначалния хаос на атомите към такива съвършени творения, каквото е човекът, който е същество, предхождащо още по-съвършените от него ангели. Коменски казва в своята Дидактика(6, 41), че човекът е някакъв несъвършен ангел или че е ангел, който има тяло. Следователно човекът е творение, което стои на върха на развитието на природата, от развоя на онзи mundus materialis, който е някакъв възход на битието по стъпалата на нарастващото съвършенство. Този последователен развой, произтичащ от реда в природата, според Коменски е закономерен.

Забележително е, че във „Всеобщ съвет“ и в „Пансофия“, по отношение на тази скала на сътвореното битие, Коменски различава преки и непреки Божии дела, т. е. това което е извършила природата вече като разумен принцип. Бог е сътворил направо само първите три принципа, от които е съставено всичко и затова те са наречени „opera Dei“, т. е. „Божи творение“. Но всичко останало, което възниква от тези три принципа, вече е „opera naturae“, т. е. „творение на природата“. Природните дела са сътворени от Бога, но Той им дава такава вътрешна сила, че след създаването на първите три принципа вече всичко се извършва от самата сила на сътворената природа. Тъй като природата, светът и вселената са толкова съвършени Божи творения, т. е. достоен образ на своя творец, те могат да се развиват сами. Понеже светът е съвършено дело на Бога, притежава вътрешен развой, което е и вече описаният закономерен възход. Коменски казва дори, че Бог не трябва да се намесва по-нататък в този ход на природата, ако трябва да подобрява своето дело. Тогава Той ще бъде „Indignum Dei“, или недостоен Бог, защото Той е толкова съвършен, че вече създал едно съвършено дело, по никакъв начин не трябва да го подобрява.

Съвършенството на Твореца се отразява Най-много в крайния продукт от развоя на природата като Божие дело – в човека. За Коменски човекът е образ на Бога преди всичко с това, че е разумно същество, притежаващо свободна воля и способност да твори. Следователно човек е същество мислещо, желаещо и творящо. Чрез тези три силни страни на своята душа той е образ и подобие на Бога и тъй като тези характерни черти са Най-съвършеното в човека трябва да се посветят най-много усилия за тяхното развитие. Като творение, което е Най-близко до Бога в този материален свят, той е и Най-отговорен за всичко сътворено в материалния свят. Тъй като е удостоен с това преимущество, човек е отговорен за останалите по-низши същества, а природата му е поверена не само за изпълняване на неговите материални и духовни изисквания, но същевременно и за развиването и облагородяването на самата природа. Това е един много важен и съвременен момент от концепцията на Коменски за света и човека и за взаимовръзката между тях. През времето на Ренесанса човекът е център на всичко , той е микрокосмос в средата на макрокосмоса, следователно е изключително важно същество, чрез което се разкрива цялото достойнство на всичко сътворено. Въпреки че трябва да опознава тази действителност и макар да има сили да използва природата за свое благо, не може да прави това без каквото и да е ограничение.

Коменски, повлиян от модните тенденции на XVII в., застъпва и друг модел на взаимоотношение между човека и природата, изразен с известната фраза на Бейкън и Хобс: „knowledge is a power“ – знанието е сила. Знанието или философията за чешкия мислител е нещо, което дава възможност да се разбере окръжаващата ни действителност, да се анализира нейният ред и смисъл, за да може всеки да намери собственото си място в нея. Коменски очаква много от напредъка на знанието и в така. наречените точни науки като математика, физика и астрономия. Но той никога не приема идеята, че това знание би трябвало да ни направи господари на природата, защото ние сме само управители, които трябва да поправят, облагородяват и същевременно да отговарят за всичко това пред своя Създател.

Днес би могло да се каже, че при Коменски има някакъв екологичен нюанс на отношение към природата, на който сегашното човечество, макар и късно, отново започна да обръща внимание. Тъкмо ние сме тези, които израснахме в онзи безогледен и груб модел, изграден въз основа на „knowledge is a power“ и върху разбирането на човека като господар и собственик на природата.

С човека започва градацията на възхода в развитието на космоса и на сътворената действителност, тъй като стои на върха в развитието на природата. Той е съзнателен участник във връщането на всичко към Бога, с това, че сам създава останалия свят. Това е светът на човешките произведения, които Коменски нарича mundus artificialis, по – нататък светът на човешките взаимоотношения и обществени структури – mundus moralis и после светът на духовното и религиозно развитие на човека – mundus spiritualis. Това са степените, чрез които сътворената действителност отново се връща към Бога посредством съзидателната човешка дейност.

Коменски е автор на много динамична концепция за развитието на реалността, в която човекът заема много важно място по отношение на възходящия развой и връщането от Бога към първоначалната реалност. Чешкият мислител нахвърля в общи черти цялата програма за подобрение на човешките дела, всичките реформи в педагогиката, възпитанието, образованието, религията, политиката и знанието и всъщност чрез този акт се изпълва творческата дейност на човека като възход на всичко съществуващо, следователно назад към Бога. Това са и основите на целия религиозен и метафизичен стремеж на Коменски.

6.     Пацифизмът на Коменски (13, 2-18).

Европа от XVII в. се намира във водовъртежа на войни и верски разпри, а положението на обществото тогава е незавидно. В центъра на тези събития по онова време се озовава Коменски. Всички тези страдания, събрани заедно, стават причина въпросите на мира и омиротворяването да станат доминиращи във философията на чешкия мислител и да го определят, ако не като най-големия миротворец на своето време, то поне като представител на пацифизма в най-широкия му смисъл като задълбоченост и обоснованост. Алберт Швайцер определя Коменски като първия философ, който е бил принуден винаги да се занимава с проблема на мира.

През 1667 г., в края на преговорите между Англия и Холандия в Бред, Коменски написва и публикува произведението си „Пратеник на мира“, което е принос в стремежа към световен мир и общочовешка търпимост. Миротворството му е предмет на много задълбочени проучвания във връзка с неговата дипломатическа дейност, насочена към омиротворяването на воюващите страни и съюзнически групировки, и с неговите екуменически действия, целящи да намалят напрежението, споровете и разногласията не само между отделни групи в самата реформирана християнска Църква, но и много по-остри вражди и борби между протестанти и католици, а дори и между християнските и нехристиянските Църкви и вероизповедания. Това миротворство не възниква от самия Коменски като спонтанна и емоционална реакция срещу обществото и моралното зло на неговото време, а произтича от дълбоко религиозната и философска същност на чешкия мислител.

Не бива да се учудваме, а по-скоро да приемаме като естествено това, че Коменски като дълбоко вярващ християнин, образован теолог и познавач на Библията, основава своето миротворство на Светото писание и то главно на т. нар. пацифизъм на Новия завет. Традицията на християнския пацифизъм, свързана главно с името на П. Хелчицки е много силна и действена именно в Общината на Чешките братя, на която Коменски е проповедник и последен епископ.

Пацифизмът, проповядващ тотално ненасилие, смирение, прошка, любов и толерантност, е органична част от начина му на мислене. Да се действа в интерес на мира за Коменски означава да се действа според Евангелието. Той казва: „Във всички случаи действайте според Евангелието, защото то е „Евангелие на мира“ (Еф. 6, 15). Да се живее според Евангелието само по себе си означава премахване на всякакви противоречия, различия, спорове, вражди и войни. Парадоксално е, че християните си навличат тези конфликти именно заради Евагелието: „А има ли смисъл да спорим заради Евангелието и да живеем без да приемаме неговите закони?“- задава риторичен въпрос Коменски.

Приемайки, че философията на чешкия мислител е изградена по определена система в рамките на религиозните догми, като такава тя е:

1. Циклична. От взаимно свързаните и преминаващите от една в друга категории избрахме следната последователност: ред – хармония – паралелност – пълнота – цялост;

2. Систематиката на Коменски е теистична. Бог е и в началото, и в края главен фактор, основа и гарант на реда, хармоничността, единството, целостта и паралелността. Всички тези понятия са „Божествени“;

Идеята за реда като Божествен, като ред, наложен от Бога, е праисторическа идея. Тази идея е третирана и от философската наука по същия начин в разбирането за космическия ред – преходът от мита към логическото мислене и обяснения на нещата се извършва успоредно с прехода от безпорядък (хаос) към подреденост (космос). Коменски разглежда понятието ред в религиозния библейски смисъл, като го третира в една неоплатонична философска версия.

Хармонията или панхармонията е тясно свързана с представата за реда, като има само малка разлика, предизвикана от факта, че това понятие е изкристализирало от скритата в него метафора, характерна за областта на музиката: съзвучие на тонове или гласове. Самият Коменски вижда тъкмо в хармонията „главния ключ“ за всички врати, които трябва да бъдат отворени в интерес на идеята, човешкото общество да стане по-добро.

Ключово значение има тринайсетият афоризъм в „Пансофия продромус“: „Първото изискване, за да има хармония е нищо да не бъде несъзвучно“. Изискванията на Коменски за отстраняване на всичко дисхармонично, най-добре изразено в представата му за едно хармонично, смирено, единно човечество, се повтаря в цялото му творчество много пъти и в различен контекст. От създаващата се пансофия той иска „всичко да бъде приведено в състояние на единна, отговаряща на собственате си потребности хармония или още по-добре – панхармония. Философите и теолозите не разбират, че противоречията, от които е изтъкана истината, реда, същността на света, достигат до единно цяло“

Какво всъщност стои в основата на всеобщата хармония? На този въпрос Коменски отговаря в духа на неоплатонизма: „Всяко нещо прилича на всяко друго нещо, защото всичко е създадено според едни и същи идеи“. От това следва, че основата на хармонията е аналогичността, паралелността на отделните слоеве на множеството, които според схемата на еманацията, постепенно избледняват и се отдалечават от първичното Божествено абсолютно единство. Но именно затова, че най-отдалечените от Божествения център материални неща зависят, в една или друга степен от Божествените идеи (всяко нещо е сътворено в резултат от предхождаща идея), сродството и подобието на всички слоеве на сътворения свят не се изгубва никога“. И тъй като всичко е част от идеите на Божията мисъл, следва, че и тези неща са част от нея и са взаимно свързани.

Разпиляността, дезинтеграцията и различията на интересите според Коменски са признаци на падението. Християнското учение за изкуплението и спасението, свързани с неоплатоничното разбиране за завръщането (Епистофе) е меродавно и за оптимистичното виждане на Коменски, произтичащо от вярата му в избавлението от всички злини, произтичащо от неговия пацифизъм.

Коменски вижда света като микрокосмос: „Човекът е наречен от философите микрокосмос – умален свят, който обхваща в себе си всичко, което се вижда разпръснато надълго и нашироко по света (в макрокосмоса – б. а.)“(6, 66). Тенденциите към разпокъсаност и неразбирателство, не като някакво метафизично абстрактно понятие, а като конкретен исторически фактор в сътрудничество с Бога и с останалите хора, Коменски противопоставя на завръщането към първоначалното Божествено единство и хармония.

Коменски обяснява причината за хармонията, успоредността и единството на елементите съставляващи света с идеята за светлината. Става въпрос за много предизвикателна, въздействаща прастара метафора, взета от неоплатоничната светлинна метафизика, намираща опора в Библията. Вечната светлина е сияние, в което е Бог. Това сияние се разпростира върху всички. Светлината е факгор на реда и съзиданието.

Коменски издига човека в превилигированото средно място. В човека се съсредоточават всички лъчи на световната светлина и той е призван да завърши хармонията и да постави всички неща в единство и ред. Светлината е всеобединяващ фактор не само в космическия смисъл, но и в смисъла на междуличностните отношения. „За премахване на дрязгите и споровете (с които гъмжи светът и затова се разцепва и пропада в хаос) не може да бъде използвано друго средство, освен истинската, пълна и всеобща светлина. Защото ако всички хора гледаха на едни и същи неща по един и същ начин, то за какво тогава да се карат?“

Всеобщият мир е резултат от премахването на всеобщата тъма чрез всеобща просвета, всеобщо озаряване (Панавгия), т.е. чрез разширяване на светлината главно с помощта на универсална просвета, универсален сбор от учени мъже, универсален език и концентриране на светлината в универсалните книги (Пансофия, Панистория и Пандогматика)

В духа на теистичния креационизъм и неоплатоничната еманация на Коменски, Божествените идеи са в основата на паралелността на слоевете в света. Едновременно с това тази паралелност поставя основата за преодоляването на онтологичната разпокъсаност на битието за отстраняване на хаоса и непостоянството и на разнородността на нещата. Коменски пише: „Многообразието в нещата не е нищо друго, освен разнообразно повторение на подобното“ и „Светът се състои от немного елементи и немного различни форми“, т. е. всичко е проява на едно и също нещо.

Отказването от принципа за запазване на целостта води до сектантство. Отделянето от другите или на другите от себе си на гръцки се нарича „схизма“ на латински „секта“, а на чешки „разкъсване“, обяснява Коменски в „Пратеник на мира“. Той проклина сектите като „дело на Сатаната“ и изразява болката си от факта, че „сплетните на Сатаната ни разделят по лесно, отколкото ни обединява Христовият дух“. В „Пратеник на мира“ казва: „От разногласията се раждат сектите, сектите от своя страна създават отчуждение в мислите, отчуждението ражда ненавист, а ненавистта – войни и жестоко и сурово преследване…“.

От онтологичната категория на целостта (както и на реда, хармонията, паралелността и единството) произтича и гносиологичната насоченост на пацифизма на Коменски. Така, както във всяка теория на познанието, и тук за Коменски е най-важен проблемът за истината. Истината е само в целостта. Ние я загубваме ако се насочим към нещо отделно, частично, фрагментарно, без да се съобразяваме с хармоничното цяло на всичко останало: „Ако не виждаш цялото, веднага се появява възможността за грешка“ и след това: „Всяко нещо дава възможност да опознаеш не само себе си, но и всичко околно, а с това и цялото“.

Докато грешките са много, истината е само една. Ако във философията и теологията възникват толкова секти, които упорито защитават противоречиви виждания за нещата, за Коменски това е свидетелство за дълбините на човешкото незнание. От споровете между учените не започват войни и кръвопролития. Войните възникват от религиозните и политическите вражди. Въпреки това и научните дебати внасят хаос. Според известната сентенция истината се ражда от противоречията. Коменски е на обратното мнение, че „в големите разногласия истината се загубва“.

Във всички контраверсии Коменски препоръчва да се търси „средния вариант“ и да „се свързват двете крайности“. „Така истината доколкото се съдържа и на двете страни, ще се свърже в едно; всички суети ще отпаднат… Това е единственият път цялата истина да бъде в центъра на хармонията и да се отстранят разногласията в света“

В „Пратеник на мира“ Коменски казва: „Тук навсякъде е необходим ред и връзка на този ред с любовта. След това вече никой не ще узурпира за собствена изгода чужди облаги и по този начин да прегрешава по отношение на закона за вечния ред“. Както е известно в духа на Евангелието се казва, че Бог е любов. Ако в тълкуванието на Коменски на Божието слово любовта означава“начало, среда и завършек на нашето християнство“, това не е само етична добродетел в смисъла на Божията заповед „обичай ближния си“, но и онтологичен атрибут на единното Божие битие и ред.

„Ако трябва да се усмири жестокостта на войната, като такава ще трябва най-напред да се усмири силата на алчността“ казва Коменски в „Пратеник на мира“. Там на опасностите от подобни пороци като алчност, лакомия и ненаситност, той отделя изключително внимание: „Където има великолепие и разкош, там има разпри, войни и упадък“. Общ показател на този нравствен упадък е ориентирането към низшите ценности, имащи за човека значението, което имат и за животните. Хората се ориентират по-скоро към привидното добро, към преходното удоволствие, отколкото към истинското добро.

Коменски си задава въпроса дали изобщо трябва да има войни. Посочва доводи защо войните са позволени според естественото право и защо са недопустими от гледна точка на Евангелието. Все пак Коменски не е привърженик на безрезервния пацифизъм, но въпреки това поддържа идеята за пацифизъм в пълната му цялост, който е всъщност един вид квинтесенция на собствената му етика: „Защо се водят войни? Каквито и да са причините, трябва да се осъзнае, че един мир е по-важен от безброй военни победи, че гарантираният мир е по-сигурен от победата в която се вярва и че е винаги опасно да се движиш по острието на бръснача и да заемаш мястото между чука и наковалнята. На тази основа трябва винаги да се избира мира пред войната“

7.     Пансофията на Коменски (12, 104-110).

В писмо до свещеника П. Сергюре от 1667 г. Коменски споменава, че като ученик в училище се опитал да обясни на приятелите си защо цветчетата по ливадите са така разнообразни. Бог сътворил няколко прости цветя, но в цветята те се видоизменили и затова се е появила пъстротата. Тук вече той интуитивно доловил основното в пансофията – зад многообразието се крие изначална простота. В записките на дневника си „Воплите на Илия“ Коменски определено твърди, че се увлича от пансофските идеи на розенкройцерите и някои произведения на приятеля си ѝ. В. Андрее. Розенкройцерите приемат в употреба понятието „пансофия“ и му предават мистичен смисъл – тайнствено обновяващо и обединяващо ключово значение. Литературата на Розенкройцеровото общество носи типични названия: „Врата на премъдростта“, „Крепост на знанието“, „Училище на вселената“, „Благ микро-макрокосмикон“, „Всеобщо триединство“ и пр. В 1620 г. професорът по математика Даниел Швендтер под псевдонима Теофил Швейгхарст, приел идеята на Rosenkreutz, публикува в Марбург книга в три части: „Главното дело“ – богословие, богопознание, „Странично дело“ – себепознание и „Пансофски конкорданс“ – под девиза „Всичко от Единното, всичко към Единното“. Този девиз се среща и у други пансофи. През 1628 г. Якоб Бьоме пише „Пансофско тайнство“, а през 1633 г. лекарят от Рощок Петер Лауренберг издава книга под заглавие „Пансофия или философско възпитание“. През 1641 г. Т. Харисън представя на английския парламент план и метод за написване на пансофия, която ще обхване извадки от 60 000 автори. Появяват се и пансофии и от самия Коменски.

Върху Коменски много повече обаче въздействат връзките с произведенията на ѝ. В. Андрее. На първо място това е книгата „Алхимическата сватба на Кристиян Розенкройцер“ (1616 г.) и приписваното на същия автор произведение „Слава на братството на Розенкройцерите или съобщение на Братството на високопочитаймия орден на Розенкройцерите. Към всички учени глави на Европа. Заедно с това изповед на латински език“. Това произведение е издавано през 1612 и 1614 г. в Касел и през 1615 г. във Франкфурт.

След първоначалното продуциране на идеята, Коменски тръгва по собствен път за развитието ѝ. Първата книга с пансофски заряд, писана от него, е „Център на осигуреността“, започната през 1622 г. и завършена през 1625 г. От това време също с пансофска насоченост е и книгата „Методология“ (1625-1626).

От размишления над метода за обучение по латински език, през дидактическите обобщения, Коменски стига до съвкупното познание на всички неща и в ръкописа си, озаглавен „Разсадник на всички езици и науки“, писан в Лешно през 1628 г. под натиска на попечителите на латинското училище в Лешно и собственика но лешненската типография граф Лещински книгата е отпечатана през 1631 г. със заглавие „Отворена врата на езиците или Разсадник“. През 1630 г. Коменски пише и „Метафизика“, която в последствие е преработена над двайсет пъти и доведена до съкратено изложение на върховното знание. По същата логика той замисля и „Синтаксис на човешкото всезнание“, но все пак метафизиката като „лека и проста“наука влиза в „Пансофия“. Метафизиката на Коменски има много общо с „Отворена врата към вещите“ – книга, започната също през 30-те години. Той накратко излага пансофската и същност в писмо до С. Хартлиб със заглавие „Въведение“. Въведението не издадено. Коменски изпраща на Хартлиб „Прелюдия към християнската пансофия“, отпечатана без знанието на Коменски в Лондон през 1637 г. отворена врата към вещите е издадена чак през 1681 г., а „Въведение“ в наши дни (1951) в Прага. „Прелюдия“, основно преработена, излиза под заглавие „Предвестник на всеобщата мъдрост“ през 1639 г. в Лондон на латински език. Следващо по ред произведение в този план е „Пансофско училище или училище на всеобщата мъдрост“ (1650-1651) писано в Сарош Паток и издадено в Амстердам през 1657 г.

Главното пансофско произведение на Коменски е „Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела“(7, 285), започнато през 1645 г. и завършено през 1656 г. Тогава той иска да излезе с идеите си пред всеобщия съвет на общоевропейския събор на изповядващите протестантството, но той не се провежда. През 1657 г. в Бред пред дипломати и държавни глави той излага своите мисли, но предвид се вземат само предупрежденията и политическите му предложения.

В книгата си „Обяснение на пансофските усилия“ Коменски представя пансофията като библейски храм със седем части:

1. Пропилей – самата идея за пансофия;

2. Врата – общи понятия, стремежи и способности за всички хора;

3.Външен двор – природа;

4. Среден двор – област на човешките изкуства;

5. Вътрешен двор – място за съединяване на волята на човека с Божията воля и възраждането с Христос;

6. Пространство на храма – област на познание на вечния свят;

7. Светая светих – средоточие на съзнанието Божие в Неговия вечен покой;

В „Изображение на пансофията“(7, 328) Коменски вече пише за степени на възхождение: подготовка, идеален замисъл, познание на природата, науката и изкуствата, духовно утвърждение, съзерцание на вечността, благодетелна практика. Около 1645 г. него все повече го тревожи мисълта, че пансофията не може да бъде продукт на усилията на един човек, а даже и това, че тя не е достатъчно универсално начинание. Именно тогава тя става една седма част от произведението на живота му „Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела“ (De rerum humanarum emendatione consultatio catholica).

Философската концепция на Коменски е начертана в Най-изразителна форма тъкмо във „Всеобщ съвет“, който макар и недовърщен изцяло предоставя възможност да се изведе същността и и нейните основни черти. Това произведение е основно и любимо на чешкия мислител, върху което той работи от средата на 40–те години, а увод към него са всъщност такива произведения като „Велика дидактика“ и „Физика“ от 1633 г. или пансофските му съчинения от 30–те години. „Всеобщ съвет“ трябва да се разглежда и в зависимост с редица следващи по-малки произведения – нещо много необходимо за разбирането на този основен философски текст.

Цялото изложение на този фундаментален труд е пронизано от идеята за пансофия и в неговата специална част тази идея е показана най-разгърнато. Книгата съдържа: обръщение – „Светила на Европа, учени, благочестиви, високопоставени мъже , приветствам ви“; седем части – „Панегерсия“ – всеобщо повдигане или пробуждане, „Панавгия“ – всеобщо озарение или сияние( заглавието е провокирано от книгата на Фр. Патрици (1529-1597) „Нова философия на вселената“ с части: „Панархия“, „Панпсихия“ и „Панкосмия“), „Пансофия – всеобща мъдрост, „Пампедия“ – всеобщо възпитание (на ума), „Панглосия“ – всеобщ език, „Панортозия“ – всеобщо изправяне и „Паннутезия“ – всеобщо поощряване или увещаване; „Всеобщ съвет“ завършва с реален пансофски лексикон по аналогия с „Велико изкуство“ на Раймонд Лулий.

Тук ще направим по-подробен преглед само на третата част „Пансофия“, тъй като именно тя е обект на нашите по-специални интереси. Разделена е също на седем части-степени, от които първата степен разкрива света на умопостигаемите възможности. В света на възможностите са:пределите, в които се разполагат вещите. Пределите са:начало, среда, край, нищо, всичко. С тях се обхваща числото, формата и разнообразието; нищото и нещото; общите понятия; общите желания и стремежи; общите способности; субстанции, акциденции недостатъци (някога съществувало битие);комбинаторика и класификации на помисли, думи, постъпки; дефиниране на понятия от рода на „съчетание“, „връзка“, „съотнасяне“ и т. н. Според Коменски светът на идеите и възможностите е ключ към всички други степени на пансофията

Втората степен показва вечния свят. В този дял на пансофията се съдържат обяснения за безкрайната същност (Бог). Пресъздаден е чрез диалог между Божествения живот, премъдростта и всемогъществото.

Третата степен е описание на умопостижимия ангелски свят. Ангелите са чист ум или дух с безтелесна същност. Те не познават смъртта и са създадени от сгъстено нищо, в което е вдъхната Божествена любов. Така те придобиват знания, сила и воля, а вечната премъдрост и дава сияние и движение. Ангелите могат да падат и тогава те стават демони – хаотични, мразещи, изкусителни и дисхармонични създания. Ангелите могат да се управляват само от Бога.

Четвъртата степен представя материалния свят. Включва описание на шестте дни на сътворението (по Мойсей), принципите на природата, началата невидимия свят – материя, дух и светлина, които обитават в сяра, сол и живак. Първо и постоянно действие на природата е движението. Резултат на движението е изменението. В материалния свят има седем степени на субстанция – елементи, небесни тела и метеори, пари, минерали, растения, животни и човек. След като прави известни разлики между човека и животните, Коменски посочва за висша човешка способност не разума, а абсолютната свободна воля. Прави опит за описание на човешкото тяло, но стига само до мозъка. Според Коменски човешката душа се състои от страсти и способности, а човешкият дух – от разум, воля и способности за дейност. Материалният свят се управлява и пази от Бога. Този свят не може да бъде унищожен, само ще бъде обновен от Бог.

Пета степен е светът на изкуствата. Това е първият свят сътворен от човека. Изкуствата са подредени така: пиротехника, химия, магия, уранотехника, аеротехника, анемотехника, хидротехника, геотехника, геометрия, минералотехника, металотехника, алхимия, зоотехника, самотехника (изкуство за управление на човека), диетика и медицина, изкуство на ума – познаване на истината и доброто, матетика – изкуство за самообучение, еротематика – анализ и разговор за степента на разбиране, анагностика (четене на книги), аксиоми и правила за познание, гностика, дидактика, диакритика, изкуство за убеждаване, изкуство за постигане на гениалност на ума, медитация, спекулативна евристика, прагматична евристика, изкуство за съждения, мнемоника, граматика, риторика, полиглосия, стаганолалия (тайна реч), ортография, калиграфия, тахиграфия, тахиграфия, стаганография, типография, история, стилистика, критика, писателство, библиотекарство, оптика, акустика, изкуство на действията с десет прагматични направления, изкуство на издръжливостта, татотехника – изкуство на подреждането, топотехника, география, астрономия, хронотехника, нови мерки за дължина и тегло, развлекателни изкуства – живопис, музика, кулинария, шеговити изкуства – игри, изкуство за чудеса и знамения, изкуство за обръщане на злото в полза на доброто.

Шеста степен е нравственият свят. Там са предписани уменията човек да управлява себе си, съветите за бащата и съпруга, условията за образцовата жена – благочестива, срамежлива, благоразумна, красива и богата. Описани са аксиомите за добър и благочестив живот. Всъщност тази степен представлява етиката на Коменски, съчетана с някои политически възгледи.

Седма степен обяснява духовния свят. Негова материя е хаосът или бездната. Духовният свят е едно общуване с Бога. Средствата на това общуване са вяра, надежда и любов. Изкуството за общуване с Бог е наречено теотехника. Тази степен съдържа кратко вероучение и извращения на християнската религия.

Последната част посочва ползата от пансофията. Тя е светилник за човешкия разум, разписание за човешките жизнени занимания, стълбица за възхождане към Бога. Пансофията опровергава скептиците, деистите, макиавелистите, еретицитеи садукеите. Тя дава светлина, мир на човека със самия себе си, мир и съгласие с другите хора и Бога, радост и здраве. Плодове на пансофията са: панавтогносия, панавтономия, панавтократия, панавтаркия, пампедия, панглосия, панортозия и всеединение чрез екуменически съвет на народите, забрана на споровете и замяната им с братско събеседване. Чрез пансофия ще настъпи празник на празниците, защото тя е универсална алхимия, посредством която единният човек ще се върне през вселената към единния Бог.

****************************************************************

И така ние сме свидетели на грандиозна чешка философия съществувала през XVII в., която се изравнява с един от най-големите проблеми не само на своето време, но на модерното човечество въобще и която по своите пътища се среща, понякога и се сблъсква с най-великите философски идеи за онова време, с концепциите на Бейкън и Декарт, а в нещо може би и подготвя пътя на Лайбниц. При Коменски виждаме една от най-старите философски идеи, повтаряна от различни мислители на древността и средновековието, питагорейци, платоници, неоплатоници и стоици, по-късно преминаваща през схоластиката и своеобразно оживена от Николай Кузански и от италианските и немски ренесансови мислители на XVI и XVII в. – идеята за всеобщата хармония, която е наречена и наука за универсалната аналогия или за всеобщия паралелизъм. Според нея действителността е построена на слоеве, които имат широка аналогична структура. Тази идея има различна степен на дълбочина и значение – от същинската аналогия между макро и микрокосмоса, както ще намерим това в астрологията или в теорията за темпераментите, отговарящи на четирите стихии и т. н. – чак до сериозния анализ на категориалната структура на различни слоеве на битието, който провеждат и философите на XX в.(15, 141)

Влиянието на различни култури върху творчеството на Коменски не е благодарение само на това, че е доживял до необичайна възраст за своето време, но се дължи и на факта, че е пребивавал най-малко в три различни една от друга области на Европа – от домашната чешко-моравска среда, в полска и седмиградска източна и средна Европа и чак до холандска земя.

В Амстердам, своята трета и последна родина, Коменски завършва физическия си път. Важно свидетелство за този последен етап от живота му е неговият философски дневник „Clamores Eliae“(Воплите на Илия), който пише в последните пет години от живота си. В него авторът нарича себе си и въобще всички, които предприемат някакво подобрение „Илия“, с което се приравнява с пророка, символ на подобрението на света преди окончателното идване на Христос. Това е пътят на човека от XVII в., който страстно се стреми да отговори на главните проблеми засягащи обществото, в което живее. Както се променя неговия свят, така се променя и облика на творбите му. Най-зрялата му творба „Всеобщ съвет“ е така обширна, че в нея намират стимул както немските пиетисти така и холандските свободни зидари от XVIII в., тя се оценява от Лайбниц и Хумболт, от просвещенците и представителите на чешкото национално възраждане и от учените на XIX и XX в. Богатството на тази творба е гаранция може би, че в нея ще се намерят затихнали напътствия за нас в самия край на XX в., а вероятно и в света след 2000-та година.(17, 167-168)

Авторът е с ясно съзнание за обширността на темата, затова тук се разглеждат по-конкретно само някои по-важни аспекти от философската проблематика на Коменски. Работата няма претенции за изчерпателност по отношение на философския потенциал на чешкия гений, който поради своята многоаспектност и пъстрота едва ли би могъл да се изследва цялостно и еднозначно. По-скоро ние сме се стремили да набележим някои от главните въпроси в неговата философия, които имат пряко отношение към цялостната ни разработка. Целта ни тук беше да покажем, че Коменски е не само и не на първо място педагог, но и философ, енциклопедист и мислител. Не случайно наричан „учителят на народите“, както разбрахме и от изложението, той е човек високо образован за своето време, със солидни познания във философията и в естествените науки, а до известна степен е с нетрадиционни и нестандартни схващания за съществуващия свят.

Естествено, интересно е какво от философските възгледи на Коменски се е запазило валидно до днес. Да се иска насилствена актуализация на неговата ценностна система е ненужно, тъй като в момента живеем в един свободен и демократичен свят, в който всеки може да се ориентира там където ще се чувства най-добре. Но трябва да признаем и нещо друго – много от неговите идеи биха могли да повлияят положително върху днешното ни схващане, ако не за света като цяло, то поне за култивиране на някои нравствено-етични норми на поведение. Висока е оценката на Коменски за човека като творение, което по природа е същество свободно, непоробено и непоробващо. Този хуманизъм, макар и звучащ идеалистически, при него е свързан с необичайно благородното усилие за реалното повдигане на всеки един от нас.

8.     Използвана литература:

1. Алт, Р. Прогресивният характер на педагогиката на Коменски. Прев. От нем. ез. Й. Чакърова, С., Нар. Просвета, 1958, 124с

2. Ангелов, Д. Богомилството, С, 1993, 495с.

3. Боев, Б. Мисията на Богомилството, В. Търново, 1992, 130с.

4. Джибладзе, Г. – Философия Коменского – Москва, 1982, с. 12.

5.  Зайферт, Й. Л. Световните революционери (от Богомил през Хус до Ленин), С, 1994, 495с

6.  Коменски, Я. Велика дидактика. Прев. от лат. ез. и бележки на М. Стоянов Увод и ред. на Н Чакъров. С., БАН, 1957, 311с.

7.  Коменски, Я. Избранные педагогические произведения, Москва, 1982, т. 2, 285 с.

8. Младенова, Р. Ян Амос Коменски-писател и философ, Дипл. работа, С., СУ,1993, 107с.

9. Николов, Й. История на средновековния свят, т. 2, Ст. Загора, 1994, 703 с.

10. Нонева, Ю. Ян Амос Коменски – моралист, философ, апологет на пансофията. Дипл. работа, С,. СУ, 1997, 56с.

11.  Палоуш, Р. Хармония и синкретизъм, Педагогика, 1992, № 5, 25-35.

12. Радев, Пл. Идеята за пансофия в произведенията на Ян Амос Коменски, Фил. алтернативи, 1995, № 4, 104-110с.

13. Соудилова, В. Философията на Коменски за ненасилие и нашето време, преведен текст, Чеш. културен център – София.

14.  Kalivoda, R. Husitska epocha a Jan Amos Komensky, Praha, Odeon, 1992.

15. Patocka, J. Komeniologicke studie, I, Praha, 1997.

16. Peskova, J. – Aktualni aspekty filosoficke argumentace v Komenskeho „Konsultaci“ – Filosoficky casopis, rocnik XL, 1992, cislo 1, s. 4.

17.  Polisensky, J. Komensky muz labyrintu a nadeje, Praha, Academia, 1996.