Сходство между гениалния мислител Ян Амос Коменски и нашия представител на енциклопедичната мисъл Петър Берон пръв забелязва Жечо Атанасов, който в  предговора си към „Сетивният свят в картини“ (1, с. 20) пише: „Макар и да не може да се говори за пряко влияние на Коменски върху Берон, все пак тук се забелязва наличието на онези идеи, които са ръководели и вдъхновявали великия педагог. По-специално това личи в седмата глава на Буквара, озаглавена „Физически сказания“. По-късно в сборника „Петър Берон“ (2, с. 40) отново Ж. Атанасов изказва вече по-смело твърдение: „Възможно е той (П. Берон) да е знаел за произведението на великия славянски педагог Ян Амос Коменски – „Сетивният свят в картини“.

От чешка страна също се вижда интерес към темата. Известният българист Зденек Урбан обръща внимание на подобна възможност в „Речник на българските писатели“(3, с.107). Изследване прави и Михаела Хоракова (4, 247-255), в което тя излага по-голям брой аргументи за такова сходство между двамата.

Става ясно, че по въпроса е работено малко, което от своя страна ни провокира за по-нататъшни търсения и изследвания. Нашата задача в тази разработка е да се направи типологически паралел между Коменски и Берон, като се открият сходните моменти в живота, в идейното развитие и в творчеството им.

Необходимо е още в началото да отбележим факта, че пряка връзка между Коменски и Берон  засега не е открита и хипотезата за влияние на чешкия върху нашия учен преди публикуването на „Рибния буквар“ (1824 г.) няма достатъчно опорни точки. В началото на XIX век за името на Коменски в Европа почти не се е говорило, а в България то е било съвсем непознато. Популярност придобива едва през 40-те години на миналия век.

В изложението ще бъде представен анализ на историческите сведения и научните факти както в синхронен, така и в диахронен план и по този начин ще се  проследи сходството у двамата в техните биографии, в педагогическите им и философски постановки.

1.  Сходство в техния житейски път.

Общите моменти от техния жизнен път на пръв поглед нямат връзка с темата, но може би точно те имплицитно кореспондират с еднаквите обстоятелства, провокирали поотделно Берон и Коменски да поемат твърде сходен път на житейско и творческо развитие.

На първо място можем да отбележим продължителния живот, който са имали и двамата – Коменски е живял 78 години (1592-1670), а Берон – 72 години (1799-1871). На този факт се дължи голямата им продуктивност (още един пункт на сходство между тях), житейският опит и мъдрост, които са натрупали през годините на своя живот. За рождената година на Берон нашата наука все още няма единно становище. Ние даваме предимство на мнението на едни от най-задълбочените изследвачи на П. Берон – Нели и Михаил Бъчварови (5, с. 44), които наблягат на факта, отбелязващ неговата възраст при записването му като студент. Ако се предположи, че той точно е знаел датата на своето рождение и през април 1825 г. е на 26 години, следва , че е роден в периода  между април 1799 г. и април 1800 г. Тъй като по-голямата част от този отрязък е от 1799 г., то по-вероятно е да се приеме именно тази година като негова рождена.

И Комeнски, и Берон са студенти в Хайделбергския университет, който вече е реномирано учебно заведение с дълга история на съществуване – основан е още през 1368 година. Така те имат възможност да попаднат в атмосферата на старите научни традиции на немския университет, където творят дейци с голям размах – философи, юристи, богослови и др.

Друг сходен момент в биографията им е, че и двамата са славяни, които живеят и творят през по-голямата част от живота си в емиграция. На 3.02.1628 г. Коменски е заточен в Лешно (Полша), а преди това повече от 5 години е преследван жестоко. Берон емигрира в Брашов през 1821 година, за да избегне също преследванията на турските власти. Още нещо, което може да се отбележи тук, е, че след емигрирането им и двамата не виждат своята родина  до края на дните си.

Коменски е предвестник на европейското Просвещение (XVIII век). Още век по-рано той пише за силата на просвещението, като „представя универсалното изкуство да се обучават всички на всичко“

(6, с. 31). П. Берон, от своя, страна с космополитния си ум и енциклопедичната си мисъл също е своеобразен предвестник, само че на българското Просвещение, т.е. в регионален план. Така нашият просвещенец, макар и един век по-късно от Европа, успява да изиграе решаваща роля за образованието на страната си през онова време. Според теорията на руския учен Георги Гачев за „ускореното развитие на културата“(7), това е естественият ход на народ, изостанал по една или друга причина от останалия свят.

2.  Сходство в педагогическите идеи и принципи.

По време на написването на Буквара, както стана въпрос по-рано, името на чешкия мислител тъне в близо двувековно забвение, но това, което той е посял с педагогическите си трудове за тоталното обновяване на обучението, вече е дало своите плодове, затова допускаме, че изворът на тези идеи може да се открие точно при Коменски.

Целта, която си поставяме е да докажем, че П. Берон, макар и да не е познавал произведения на Коменски, независимо от него е достигнал до сходни идейни позиции и възгледи в своя Буквар – сходство до такава степен, че педагогическата система на нашия просвещенец се  припокрива с тази на великия педагог. В подкрепа на нашето твърдение ще използваме най-популярните произведения на Коменски и Берон, съответно „Велика дидактика“(6) и „Рибен буквар“ (8), където най-добре, според нас, е експлицирано сходството помежду им.

Въпросът за източниците, оказали влияние върху Берон, все още не е достатъчно изяснен. По всяка вероятност в дадения случай той се е ползвал от гръцки, влашки и руски източници (9, с. 322). Но преди всичко трябва да се доверим на това, което сам Берон казва по въпроса: „Това дело возприех аз: сочиних тойзи Буквар изперво със имяна, местоимения и прочая[...] Собрах и няколко къси и различни поучения от Дарварьоват Еклогар[...]“(8, с. 15), т.е. условно можем да наречем Буквара оригинално творение, синтезирало прогресивното педагогическо знание на европейските училища, а заимстването по думите на Берон е единствено от Еклогара. И наистина ако нашият енциклопедист е използвал нещо от Коменски или от който и да било друг, няма основателна причина той да не го спомене, както прави това с името на Дарвар.

Ще започнем с движещия мотив, подтикнал и двамата да се захванат с  написването на своите педагогически трудове. По този повод Коменски пише в своята Дидактика: „Но защо да търсим свидетели, когато самите ние – толкова мнозина – излезли из училищата и академиите, едвам сме осенени от сянката на някоя по-съществена ученост. И самият аз, нещастно човече, съм един от хилядите, на които цъфтящите младежки години, пролетта на живота, жално загинаха в безполезни училищни дреболии“ (6, с. 100).

От нашата литература е известен методът на обучение в ранните ни възрожденски училища. Наред с всички положителни резултати, които то осигурява за просветното развитие на българите, не са отминати и големите му недостатъци. Усилията, които децата е трябвало да полагат за своето ограмотяване, за да излязат от училището що-годе грамотни хора, не винаги са били оправдани. Това очевидно оставя дълбок отпечатък и в спомените на Берон, който се впуска в изпълнение на нелеката задача да състави едно по-модерно и подходящо помагало за обучение. Както сам пише в предисловието на Буквара си, децата след „като преминат младостта си в школата с толкози страх и треперене, излазят и не знаят барим името си да пишат, нити да сметнат щото земат и дават, ами по догените, ако им се учи, понаучат се“ (8, с. 15).

И двамата са единодушни, че до момента, в който те се захващат с това дело, няма задоволителна образователна програма, която да отговаря на нуждите на хората. При Коменски  цяла глава е озаглавена: „Досега не е имало училища, които да отговарят напълно на целта си“ (6, с. 97), в която четем, че „едва ли досега някога умовете са били хранени с истинските зърна на нещата“ (6, с.99), защото „при обучението на младежта досега се е употребявал такъв суров метод, че училищата обикновено са били считани като плашило за децата...“(6, с. 98). Берон  пък с учудване констатира, че „през толкози векове не се намери ни един да познай това окаяно состояние и да  покаже един прав път камто учението“ (8, с. 15).

Знаем, че и Коменски, и Берон, преди да се захванат да пишат своите произведения, натрупват богат педагогически опит, което никак не е маловажно за хора, поставили си за цел да правят радикални промени в съществуващите учебни системи.

За Коменски се знае, че от 1608 г. е ученик в Пршеров, а през 1610 г. вече е студент в Херборн, където се запознава с книгите на В. Ратке, подтикнали го да учи дидактика. През 1612 г. продължава учението си в Хайделбергския университет. До написването на „Велика дидактика“ (1627) той повече от 13 години учителства – през 1614 г. Започва работа като преподавател в Пршеров, а после от периода, когато става протестантски свещеник 1616-1623 г., преподава и проповядва във  Фулнек. След това пътува до Холандия, където обменя ценни педагогически идеи.  Така Коменски до края на живота си не спира с учителската практика, което според нас е най-важният фактор да се наложат и утвърдят възгледите му, защото само по този  начин той най-добре успява да покаже нагледно как сътвореното на книга се реализира на дело.

До написването на „Рибния буквар“ (1824) Берон, макар и млад, натрупва твърде богат педагогически опит, събиран по време на неговото учение и учителстване. В родния си град Котел той посещава славянско и гръцко училище. В Букурещ се учи в прочутата „Бейска академия“, където ръководител тогава е Константин Вардалах – известен гръцки книжовник и учител. В Брашов, където става              учител в дома на търговеца Антон Иванов, Берон има възможност да се занимава и с теория на възпитанието. Тук той се интересува от методите на обучение, посещава немските, унгарските, гръцките и румънските училища в града и сравнява начина на обучение в тях. Много научава и от местната немска класическа гимназия, която по онова време е образцово учебно заведение. Чрез връзките си с учителите от Брашов до написването на „Рибния буквар“ Берон има възможност да усвои по-задълбочено схващанията на Западното Просвещение, тъй като идеите на цялата среда, в която той се е движи, са били просвещенски.

Коменски и Берон са твърде близки в постановките си за училищната дисциплина, като и двамата отхвърлят насилието като средство за възпитание, но поддържат становището, че за да протича пълноценно учебният процес, трябва да има ред и послушание.

„Всички вярвам са съгласни с това, че дисциплината трябва да се прилага към провинилите се, не затова обаче, защото някой е сгрешил, а за да не сгрешава в бъдеще.Дисциплината трябва да се прилага без раздразнение, гняв и ненавист, а с такова безстрастие и чисто сърце, та наказаният сам да разбере, че наказанието му се налага за негова полза[...]“ (6, с. 243) – пише чешкият мислител. В краен случай той препоръчва: „Ако все пак някога се яви нужда от шпори и остен, това можем да направим по-добре с други средства, отколкото с удари – понякога с остра дума или мъмрене пред всички, друг път като похвалим другите[...]“ (6, с. 244). Коменски е категоричен относно използването на силови средства за превъзпитание: „Образованието трябва да протича без бой и жестокост, без каквато и да била принуда, а съвсем леко и приятно – като от само себе си“(6, с. 101).

Ето какво казва и Берон, след като е разяснил реда, по който ще протича обучението: „и като види (чиноначалникът) някого от учениците,  чи салмува (не слуша), ще го доведе при мене. А аз не ще го плаша, чи ще го запра и в неделя да чете, нити ще го бия, ами ще му река да иде да седи на страна доде совершат другите[...] Ако ли някой стори по-голяма погрешка нему не ще давам два дни или три дни, или една неделя да чете. Но ако е совсем развратено и не ще да ся покай, ще го изпъдя да не развратява и другите“(8, с. 18). Както се забелязва, Берон  също изцяло изключва от системата на възпитателните средства прилагането на физически и други унизителни за детето наказания.  Той прибягва до крайност само в случай, че детето е „совсем развратено“, където ръководният му мотив е това дете да не влияе заразително с лошия си пример върху другите деца. Обикновените наказания, които допуска, са забележката и мъмренето. Те се използват като естествен коректив на отклоненията от установения ред.

Виждаме сходството, което съществува в разбиранията на двамата мислители за конкретните наказания, към които може да прибягва добрият учител, за да въздейства винаги върху учениците. В новия тип училища, за които се говори , трябва да се въздейства и да се възпитава с убеждения и добри съвети.

Друг момент за съпоставка между Коменски и Берон е становището им за отдиха и почивката, които задължително трябва да присъстват в ежедневната училищна работа на учениците. Нека проследим какво казва Коменски за почивката и възстановяването на изразходваните сили: „Но както тялото, така и духът се нуждаят от почивка и през по-къси междучасия, за да не се дойде до прекомерност и изнасилване на природата. Затова е твърде полезно и между дневната работа да си даваме по малко почивка, която да прекараме в разговори,  игри, шеги, музика и други подобни неща, които ни ободряват и външно, и вътрешно“(6, с. 124).

Аналогично на Коменски Берон пише, че след занятията „ще ги проводя да си играят (учениците)“, а после след като учителят си свърши работата с чиноначалниците „ще идим вси на поляната при другите ученици... Ачи подир малко ще идим да ядем. И подир пладне пак тъй ще сторим“(8, с. 19).  Това редуване на ученето с играта, за което Берон говори, е една новост у нас, непозната на тогавашното училище, и според Ж.Атанасов „очевидно тя е предвидена под влияние на демократичните педагогически идеи на хуманистите и просветителите“(2, с. 42).

Следващият пункт за сравнение, на който ще обърнем внимание, са твърде близките изисквания и на двамата към учителите като цяло. Учителят, според тях, трябва да бъде вече изградена личност, която да успява с личен пример и умение да увлича учениците след себе си, без  да има корист в  действията си. Така образът на учителя се сочи като идеал.

Коменски пише в своята Дидактика , „с постоянни примери (учителят) да бъде жив образец на всичко онова, на което трябва да ги приучва (учениците). Липсва ли това, всичко останало е напразно“ (6, с. 245). По-ясно и по-подробно становището му за учителя е разработено в главата „Закони за учителите“ от произведението „Закони на добре организираното училище“(10, с. 105). Още в самото начало там е отбелязано: „Учителите трябва да бъдат хора набожни, честни, дейни и трудолюбиви; не само на вид, но и наистина те трябва да бъдат живи примери на добродетелите, които те трябва да възпитават у другите“(10, с. 105). Малко по-надолу той допълва: „И така най-близката грижа ще бъде в това, (учителят) мощно да увлича учениците с добър пример, защото няма нищо по-естествено от това, следващите да стъпват по стъпките на предидущите и учениците да се възпитават по примера на учителя. Ето защо нашите учители трябва да се предпазват да приличат на онези пътни меркуриевци, които само показват с протегната ръка накъде да се върви, а самите не се движат“(10, с. 105).

Като учител Берон изтъква, че: „Изперво мисълта ми не ще е да спечеля пари, нито да проболярея от святото това дело, ами да управя и да наставя, колкото мога, камто добродетел и учението младите деца. Ще ся трудя да съм и отвътре, и отвън добър, смирен, кротък, целомудър и благочестив щото моите работи да стават примери на моите ученици“(8, с. 16).

И двамата еднакво добре разрешават проблема „как може един само учител да бъде достатъчен за какъвто и да е брой ученици“ (6, с. 171). В деветнайсета глава  на своята  Дидактика Коменски е категоричен:“Аз не само твърдя, че един учител може да ръководи няколко стотин ученици, но и настоявам, че така трябва да  бъде, понеже това е най-целесъобразно и за учителя, и за учениците“ (6, с. 171). Много близка е постановката и на Берон, който цели да улесни работата най-вече на учителите:“Но аз ще ги  (учителите) зарадувам по-много, като им изявя накъсо с какъв чин един учител можи да учи лесно стотина деца“(8, с. 15).

Вижда се поразително сходство и в самите принципи на обучение.

При Коменски е нужно:“да се раздели цялото множество ученици на групи, напр. по десет, на всяка група (учителят да) постави надзорници, на тях пък други и т. н. до най-горния „(6, с. 172). Тогава той едва ли  съзнава доколко е надскочил своите съвременници, тъй като с тези няколко щриха, според Н. Чакъров, поставя началото на доста продуктивния за времето си  белланкастерски или взаимоучителен метод от XIX в.(6, с. 298, бел. 72). Именно този метод заляга в основата и на Бероновите принципи за обучение, но вече доразвит през годините и адаптиран към нашата действителност: „[...]ще разделя учениците си на десят чина по десят на всеки чин[...], щях да река, чи и тия сичкиат вътрешен чин треба да са като европските, дето учат друг-друго-учението“(8, с. 16).

И двамата имат непоклатими  убеждения относно ролята на родния език за възпитанието и обучението на индивида. Те  творят в такова време, в което на своя роден език хората общуват единствено помежду си. В Чехия за официален език се използва немският, тъй като страната е в рамките на Хабсбургската монархия. Научният език е, разбира се,  латинският. В България съществува аналогична ситуация – официален език е турският, а обучението протича на гръцки. Коменски създава своята „Велика дидактика“ първо на чешки: „(Този трактат) бе съставен първоначално на родния ми език за полза на моя народ и сега по съвета на някои бележити мъже се преведе на латински, за да служи по възможност на всички“(6, с. 36). А в главата „Метод на езиците“ виждаме златното правило : „Всеки език трябва да се изучава отделно за себе си. На първо място, разбира се, родният език [...]“ (6, с. 203).

Първият въпрос, на който  Берон спира вниманието си още в самото предисловие на Буквара, е за обучението на роден език:“Когато изперво видях по другите места, чи децата начеват да четат на книги, написани по техниат език, познах, колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглят горките деца“(8, с. 15). От послеслова, оформен като обръщение към сънародниците си, се вижда, че по това време отпечатването на книги на български език е главното, което занимава  ума на нашия енциклопедист: „Тези епитропи (настоятели) настояват за по-долните книги да ся типарят (печатат) на наш език както хоротуваме (говорим)“ (8, с. 101).

За улеснение на обучението по роден език се търсят нови и практични методи като например т. нар. звучен метод. За България този метод намира теоретична обосновка  у бележития  български просветен деец от първата половина на XV в. Константин Костенечки. В книгата си „Сказание о писменех“ той посвещава цяла глава на методиката на обучението по роден език (гл. „За учението на децата“), в която се обявява против буквосъбирателния метод и препоръчва звучния (11, с. 431). Обучението според него се извършва много по-лесно, ако се изучават не названията на буквите (аз, буки, веди, глагол...), а техните звукове (А, Б, В, Г...). С гордост можем да отбележим, че още в началото на XV в., когато методиката на началното четене и писане не е разработвана в Европа, К. Костенечки пише теоретичен труд, в който развива интересни възгледи, смятани за новост в  обучението четири века по-късно.

Мисли за предимствата на звучния метод изказва и Коменски (2, с. 39), но неговото практическо приложение и разпространение в училищата става най-интензивно в началото на XIX в., по времето на П. Берон. Като приема, че най-целесъобразен метод при обучението по четене е звучният Берон го описва подробно в Буквара си: „Ще начена да показвам на пинакидата (дъската) с показалец и да думам А, Б, В, Г, Д, Е, и прочая, а децата ще ма последоват“(8, с. 17). От тази бележка отново проличава неговият реформаторски дух и далновидност: „В Петербургската академиа определиха да думами словата А, Бе, Ве, Ге, Де, Е и пр., за да сричами лесно, но мене ми ся вижда, чи по-лесно ще сричами, ако ги назовавами А, Бъ, Въ, Гъ, Дъ, Е и пр.“ (8, с. 17, бел. 1). Това произношение според него повече улеснява  преминаването към сричането. Ясен е стремежът му да пригоди този метод към особеностите на българската реч.

От изложеното дотук можем да обобщим, че нито Коменски, нито Берон достигат случайно до написването на двете произведения – „Велика дидактика“ и „Рибен буквар“. Всичко, за което там се говори, съвсем не е самоцелно, а е плод на дълбоко премислена стратегия.

С безсмъртните си идеи залегнали във „Велика дидактика“ за новите принципи, методи и форми на учебно-възпитателната работа, Коменски създава нова епоха в педагогиката, а със своята далновидност той допринася огромна полза за учители и ученици, за образованието и за целокупното учебно дело. Тези идеи звучат актуално и ориентиращо и в съвременния етап на информационно натрупване, на активизиращи образованието промени, на сменящи се цели и перспективи на обучение и възпитание в нашето общество.

В изследванията си за  значението на „Рибния буквар“ за българската култура Б. Пенев стига до извода, че д-р П. Берон е един действителен революционер в историята на българското образование (9, с. 297). Като анализира съдържанието, предназначението и функциите на Буквара, Г. Гачев също прави важно заключение: „Следователно Берон осъществява в България степента на ренесансовия научен хуманизъм. Неговото дело е разкрепостяването на мисълта“ (7, с. 125).

Така ние виждаме, че това, което извършва Коменски със своите педагогически трудове за общоевропейското развитие на образованието, същото е направено и от Берон с неговия Буквара, само че в умален мащаб – за българската наука и мисъл, т. е. и двамата са еднакво необходими за определената епоха, в която живеят – съответно в по-глобален и в по-регионален план. Вероятно само потиснати нации  са способни да родят хора, които, изпреварвайки времето, в което живеят, успяват да акумулират човешката мисъл и да генерират потенциала на цяла една епоха.

Това поразително сходство в педагогическите възгледи на Коменски и Берон във „Велика дидактика“ и „Рибен буквар“ ние отдаваме по-скоро на огромното влияние, което постига Коменски със своите прогресивни педагогически идеи за повишаване равнището на образованието, отколкото на някакво пряко въздействие на чешкия гений върху нашия просвещенец. Берон се опитва само да адаптира подобните постановки, приемайки ги за най-адекватни към нашата действителност.

3.                Сходство във философските им системи.

Тъй като сходните моменти не спират дотук, а намират по-широк израз и в техните философски идеи, ние се питаме дали в по-късен етап от живота си Берон все пак не е чел някое от произведенията на Коменски. По този повод, както вече споменахме, Ж. Атанасов пише: „По всичко личи , че Берон е бил запознат с демократичните педагогически идеи, които по един или друг начин са намерили реален израз в световноизвестни учебни книги и пособия. Възможно е той да е знаел за Ян Амос Коменски[...]“(2, с. 40).

Същата теза застъпват Н. и М. Бъчварови в своята последна монография „Д-р Петър Берон – живот и дело“: „Допуска се възможността П. Берон да е бил запознат със съчиненията и принципите на видния чешки и славянски педагог Ян Амос Коменски“(5, с. 38).

Съществува вероятност Берон да се е запознал с някое от произведенията на Коменски по време на престоя си в Прага (1854 – 1864). Освен, че живее в родината на чешкия мислител, той поддържа връзка с кръг философи, измежду които са Йозеф Вацлав Рич и Ян Евангелиста Пуркине. И двамата изиграт решаваща роля за реактуализацията и популяризирането на Коменски през първата половина на XIX в. – не само в страната си, но и в Европа. Оттук ние можем само хипотетично да предполагаме, че Берон знае за Коменски, но за съжаление няма документирани факти, които да потвърждават тази хипотеза. Въпреки това ние допускаме, че за толкова продължително време (10 г.), прекарано в Прага, не е възможно поне да не му е било познато името на Коменски. Все пак около неговите произведения тогава доста се е дискутирало и те привличат интереса на цяла Европа. По това време не изобилстват научните събития, които да задържат вниманието на интелектуалното общество и Берон като човек, който се  интересува от развоя на науката, едва ли ги е отминал. Знаем  и още нещо – като почтен учен той едва ли би пропуснал да отрази името на Коменски, ако действително е инспириран от него.

Така засега ние можем да задоволим нашите търсения по този въпрос в две посоки. Или и двамата ползват някакъв „неведом“ източник, или действително Берон, както той сам твърди за себе си, достига до прозренията си без ничие пряко влияние.

Освен от проблемите на духа двамата гении живо се интересуват и от тялото на човека и неговата хигиена. Изхождайки от максимата „Здрав дух в здраво тяло“, те отделят нужното внимание на методите и средствата, с които се поддържа здравето на хората като главен фактор „за продължаването на живота, т.е забавянето на старостта и неувяхващия цвят на младостта“ (12, с. 39). „Нашето тяло обаче запазва здравето си чрез умерения начин на живот“ – пише Коменски в XV глава, озаглавена „Принципи за продължаване на живота“, където изненадва съвременния читател с прецизните си познания за функциите на храносмилателната система у човека: „Колкото по-умерено се дава храната, толкова по-правилно и по-добро е храносмилането. Понеже на това обикновено не се обръща внимание, мнозина похабяват силите си и живота чрез излишно хранене. Защото смъртта идва от болестите, болестите от развалените сокове, а развалените сокове от лошото храносмилане, лошото храносмилане пък от многото храна. Когато на стомаха се дава такова количество, каквото той не е в състояние да смели, тогава той предава ястията само наполовина смлени на другите органи. Поради това появата на болести е неизбежна“(6, с. 123). Така правейки аналогия с природните закони, Коменски обобщава, че „ и човешкото тяло се нуждае от силни движения и упражнения [...]“ (6, с. 124).

В по-нататъшното си развитие Берон не само че не се отказва от своите педагогическите си търсения, но напротив – поставя ги на нова плоскост в своя философски светоглед като цяло. Още в първото свое голямо съчинение „Славянска философия, съдържаща основните черти на всички природни и морални науки“ (1855 ) той излага педагогическата си система, като отделя цяла глава с няколко подглави на въпросите за възпитанието, където подобно на чешкия мислител набляга на  храненето като на основен вегетативен процес и на гимнастиката като първи дял в своята педагогиката: „Тя (гимнастиката) има за цел да поддържа в изправност соматичната част у човека, да намалява разболяванията и да укрепва здравето. Животното вегетира като растението. Същото върши и фитохоломорфът на човека, чийто живот се състои в растене и поддържане в ред на съставните части на организма. Разстройството на фитохоломорфа у човека води до смущения в неговия животински и умствен живот. Ето защо първите грижи трябва да се насочват към храната и телесните движения. Гимнастиката прочее е съществената съставна част на възпитанието или на педагогиката“ ( 13, с. 29).

Берон като практикуващ лекар няма как да не се интересува от здравето на хората и неговите интереси в тази област проличават още преди да  започне да следва медицина. В главата „Как да пази человек здравието свое“ от „Рибният буквар“ той отбелязва:“Да яде дважд на деня (человека) и толкози, колкото може да смила“(8, с. 89). Вече по-задълбочено в научните си трудове, когато говори за процеса на храносмилането, Берон изказва твърдение, много близко до това на Коменски, че този процес може да бъде сравнен с работата на пещите при парните машини. Аналогията се свежда до това, че както в лошите пещи една част от горивото остава неоползотворена и се изхвърля във вид на газове и сгурия, така при хората, които се хранят обилно, а малко се движат и работят, голяма част от храната е трудно усвоима и неразумно оползотворена. При храносмилането се изразходва една част от електрическите заряди в организма и те трябва да бъдат попълнени с нови количества храна. Добре нахранените и отпочинали хора според Берон се оказват свръхнатоварени с електричество, поради което чувстват нужда от известно разтоварване. Това става чрез движението и работата.(5, с. 64)

В своите философски системи и двамата употребяват значителен брой логически методи. Обръщат сериозно внимание на анализа и синтеза, но според тях трябва да се използват в тяхната взаимна връзка. И двамата подчертават, че правилният път на познанието изисква разглеждането на действителността да става чрез комбинацията на тези два метода.

„Съвършеното учение на изкуството се състои от синтез и анализ“ (6, с. 200) – казва Коменски, като несъмнено знае, че нито анализът, нито синтезът са достатъчни сами по себе си. Ако в обучението се дава предимство  на синтетичния метод, който е обусловен от аналитичния, това все още не е решение на въпроса. Анализът и синтезът са взаимосвързани, тъй като тяхната цел е да се изучи външният свят, т.е  природата.Тъждеството, постигано чрез връзката между тях и преминаващо в признаване на универсалността на интелекта (разума), е характерен момент в разсъжденията на Коменски. Ние се убеждаваме, че чешкият педагог е привърженик на анализа и синтеза, но макар да превъзнася тяхното единство, все пак търси трето средство, което той по алегоричен начин нарича „факел на сравнението“, и смята, че този триединен съюз концентрира в себе си колосална сила, която преодолява всички препятствия по пътя на познанието. (14, с. 132).

По подобен начин и Берон хвърля светлина върху начина на употреба на двата метода: „ Посредством открития физически закон ние можахме тук да определим  действията, които са станали в момента, в който наблюдаваните явления са били получени; този аналитичен път донася голяма светлина и една значителна лекота за изследването на космичните явления[…] Чрез синтетичен път, посредством същите физически закони, изследвайки постянно хронологическия ред, действията се прехвърлят върху фактите. Така ние излагаме в настоящия труд хронологическия ред на космичните явления в два аспекта, с цел  читателя да опознае общия произход на явленията и начина на тяхното произвеждане“( 15, с. 40)

Указанията на Коменски и Берон за необходимостта от единство на анализа и синтеза в процеса на познанието са изключително важни. Те разкриват преодоляването на едностранчивостта на метода на онези мислители които, използващи и признаващи или само аналитичния, или само синтетичния път на изследване.

Дори бегъл поглед ще ни наведе на мисълта , че има прилика     в произведенията „Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела“ и „Panepisteme“ на база етимология  (възловите понятия пансофия и панепистемия), обем и брой на разделите (седем), цели и цялостна концепция на авторите. Те са недоволни от съществуващите философски системи и теоретичното естествознание, интерпретиращо общите въпроси на действителността. Така  с тези два обемисти труда („Всеобщ съвет“ ок. 3000 стр., а „Panepisteme“ ок 5000 стр.) авторите целят да направят опит за обобщаване на всички придобити знания до тогава посредством съответно пансофията(гр. – всемъдрост) и панепистемията(гр. – всезнание, всенаука). Посочените системи целят да се доберат до същината на света, за да се схване връзката между всички материални и духовни явления.

С концепцията си за пансофията Коменски достига до може би най-оригиналното и заредено с бъдеще свое откритие. Тази негова пансофска идея  съпровожда почти всичките му произведения, но най-систематично и задълбочено те са разработени във „Въведение в пансофията“(1637), „Очерк за пансофското училище“(1651) и най-вече във „Всеобщ съвет“. Замисълът на автора е да внесе единство и хармония в разпокъсаното и разхвърляно човешко знание, като създаде система, която обхваща всички области на човешкото познание, при това тези знания в нея да се поднасят по такъв начин и в такъв вид, че да бъдат достъпни за всички.

Най-важната пансофска творба на Коменски „Всеобщ съвет“ е започната в Швеция. Върху нея той работи повече от четвърт век, без да може да я завърши. Състои се от седем основни части, в които честата употреба на представката „PAN“, придаваща на понятията знаци на универсалност и всеобщност (Panegersia, Panaugia, Pansophia, Pampaedia, Panglotia, Panorthosia, Pannuthesia), далеч не е формален показател , притурен към лексикалната гама на произведението. Напротив, смисловото разширение показва колко много държи авторът на всестранния, поливалентния и всечовешки характер на пътя към мъдростта. За да стигне пансофският стадий на обществото до своята целокупност, според Коменски е необходимо наличието на една своеобразна трансграничност на културите и на прехвърляне и универсализиране на цивилизационните ценности. Изхождайки от една надрегионална разпространеност на помъдряването, ученият определя и отликите на новата философия. „Всеобщата философия – казва той – ще бъде колкото е възможно по-съвършена, защото ще осигури знанието на всичко, което е дадено да научи, да каже или да извърши човекът в този живот[…] С право тя ще се нарича всеобща философия с оглед всеобщността на предмета, субекта на подобрение и ползата от всичко това за европейското общество[…]Ползата от тази философия ще произтича и ще важи за целия живот на човека и за всичките му потребности под небето“ (16, с. 224).  Мотивите му за създаване на такава цялостна система обединяваща мъдростта на изминалото времето, са: „ Преди всичко световната съвкупност от неща трябва да се приведе към единен, неизменен и вътрешно свързан ред, при това така прозрачен, че той да бъде не неорганизиран хаос, а като стройна войска, където всичко се разполага по легиони, центурии, декурии и е свързано вътре в себе си и между себе си със строги закони. Ние ще наречем това Пансофия, всеобща мъдрост“  (12, с. 31).

Резултат на най-зрелия период в научното развитие на П. Берон е неговото обширно седемтомно произведение „Панепистемия“, което  представлява  една нова теоритична система. Отпечатва се на френски език през 1861 г. и излиза до1867 г. В него той обобщава всички придобити знания по природните, медицинските, хуманитарните и философските науки. Този огромен труд е апогеят на неговата творческа научна дейност и означава всезнание, всенаука: „Панепистемия е името , което тя ще носи за в бъдеще, тъй като тя обхваща всичко, което се е създало във физическия и в духовния свят, в космоса и микрокосмоса“ (5, с. 80).

Предметите на панепистемия, както ги определя Берон, са битието и съзнанието, както и закономерностите на тяхното развитие. Задачата, която той си поставя, се състои в това да помогне на хората да опознаят градивните елементи на света и да овладеят законите на природата. Човекът със своите сетивни органи и със своя разум е способен да повдигне булото на тайните на природата, да се издигне от наблюденията и описанията на фактите до разкриване на техния каузален и закономерен характер. Опознал законите на битието, човек е в състояние да разбере произхода на заобикалящия го свят и да разкрие причините за неговото движение и изменение (17, с. 163). Така Берон е привърженик за единство между науката и философията и между емпиризма и теорията. Това единство е неговата панепистемия. (17, с. 48).

Много интересна е приликата в гносеологическите концепции на двамата мислители. Те са категорични в становището си за познаваемостта на света и за ролята на човешкия разум в този процес.

Като изхожда от познаваемостта на света и от възможностите за неговото изменение и управление, Коменски прави съществени новаторски формулировки в теорията на познанието, свързвайки емпиризма с рационализма: „Да бъде човек разумно творение, ще рече, да знае, да може да наименува и да разбира всичко, което светът съдържа[…]Защото човек наистина само тогава ще запази името разумно същество, когато знае основите на всички разумни неща“ ( 6, с. 62). „И тъй, несъмнено е, че човек е създаден способен за разбиране на нещата[…]Това, че всеки човек се ражда способен да познава нещата, е ясно преди всичко от туй, че той е образ Божи“( 6, с. 66) – допълва още той по въпроса.

П. Берон също е дълбоко убеден в познаваемостта на света. Той формулира задачата на познанието като приложение на овладения „всеобщ закон“ на вселената „към обектите, които са третирани от физическите, естествените, метафизическите и моралните науки. Всички тези обекти могат лесно да бъдат обгърнати от ума на човека с помощта на статичния закон…“(15, с. 156).

Сходно е виждането на двамата мислители за познанието като процес на отразяване и възпроизвеждане на действителността в човешкото мислене. Друго характерно тук е, че се използват аналагични изразни средства, характеризиращи самия процес: „Тук ние имаме чудно огледало на Божията мъдрост, която е могла да нареди така, че тази не особено голяма маса мозък да бъде достатъчна да възприема хиляди и хиляди образи…И всичко това се вмества в мозъка ни“ (6, с. 69) или „Нашият мозък, мисловната работилница, се сравнява също тъй сполучливо и с восъка, с който се отпечатват печати или се изливат и правят фигури“ ( 6, с. 69).

Берон, подобно на Коменски разглежда съзнанието на човека като отражение на действителността. „Панепистемия, – пише той – която обгръща познанията на физическите и метафизическите обекти, съдържа космогонията на материалния и космогонията на нематериалния свят. Този последният свят не е нищо друго освен материалният свят, фотографиран в сетивните органи на всеки индивид…“ (17, с. 148).

Коменски и Берон имат прилики и по отношение на разбиранията си за ролята на езика като типичен човешки феномен. И двамата придават голямо значение на езика в познавателния процес, където без неговата помощ е невъзможно хората да придобият знания и понятия за реалните явления, за да осъзнаят заобикалящия свят.

В становището на Коменски по въпроса четем: „Накрая езикът, пренареждайки според нуждите всичко, което е било обмислено, изразено, извършено (или това, което трябва да бъде обмислено, изразено, извършено) и оцветявайки всичко това със свои цветове, разпространява светлина от светлината, умножава я и я пренася от едни хора на други“ ( 18, с. 82).

Прехода от алогично в логично човешко състояние Берон поставя в зависимост от появата и ролята на езика. В своята система той отделя значително внимание на възникването на това социално явление. Необходимостта от език в обществото довежда до физиологически промени в органите на човека. А усъвършенстването на езика влече след себе си и прогреса на мисленето и съзнанието. ( 17, с.186).

Берон използва своята теория за произхода на езика, за да направи и някои изводи относно развитието на цялото човечество. Той твърди, че единството на граматическите елементи на всички езици „разкрива общия произход на човешкия род“. А, от друга страна, общият произход на човешкия род говори за единния начин на възникване и оформяне на всички езици на народите. ( 17, с.194).

Знаем, че и Коменски, и Берон са полиглоти – факт, който ни убеждава, че те наистина са достигнали в дълбочина до природата и същността на езика като комуникативна функция на мисленето. Космополити по дух, и двамата се намират в постоянно движение из цяла Европа и владеенето на чужд език за тях е от особена важност – спомага по-добре да отстояват своите научни и житейски позиции. Коменски издава произведенията си на три езика (чешки, латински и немски), а Берон на четири (български, гръцки, френски, немски), като и у двамата е ясен стремежът – да се разпространяват произведенията им сред повече хора, с оглед на идеята за всеобщност и всеобхватност на предмета на дейността им.

Сходството помежду им продължава и на база – учение за микрокосмос-макрокосмос, което, познато още от античните философи (Платон и стоиците), учи за това, че съществува аналогичност между вселената и най-малките градивни частици на земята, но най-вече съответствие с човека и целия негов душевен и духовен вътрешен мир. Между тези два свята има взаимоотношение, тъй като и двата се състоят от еднакви елементи и техен материален облик е само видимият израз на силите, които ги пронизват.

Коменски разяснява: „Човешкият ум има такава незапълнима вместимост, че, когато е въпрос да го запълним със знания, той е като бездна[…]на него не може да се постави предел нито на небето , нито зад него[…]Човекът е нареч     ен от философите микрокосмос – умален свят, който обхваща в себе си всичко, което се вижда разпръснато надълго и нашироко по света“( 6, с. 66). Във фундаменталното си произведение „Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела“ чешкият мислител обяснява как може да се постигне познание на тези два взаимосвързани свята на практика: „Познаването на макрокосмоса и микрокосмоса се постига с помощта на анатомията (т.е. чрез познаването на устройството на човека може да се познае устройството на вселената)…“( 12, с. 37)

В търсене на единството на космоса и съзнанието Берон твърди: „Така умът на всеки логически мислещ индивид е изпълнен от идеи, както космосът е изпълнен от обекти, и умът не се различава от космоса и все пак той не е космосът, той е само според образа и подобието…на космоса“(17, с. 162).

Той е убеден, че от малкия вътрешен космос във всеки човек зависи  неговата добрина и щастието му. Това зависи обаче не само от количеството на нещата, които този микрокосмос съдържа, а и от тяхното качество. Само от възможността на отделния човек да влиза в допир с различните неща от света зависи богатството на неговия вътрешен малък свят. „Индивидите, събрали достатъчно много флуиди от космичните предмети, имат ум или микрокосмос, който се приближава до космоса. Индивидите, които са събрали малък брой флуиди от различните неща, имат ум или микрокосмос, който съдържа възобновяването на същите видове флуиди, чийто брой е ограничен“ (13, с. 33). От микрокосмоса в хората зависи не само благосъстоянието, а и благотворността им. Само човек с богат вътрешен живот, който носи в себе си в умален вид голяма част от космоса, е годен да мисли за доброто на другите. Берон не се занимава специално с възпитанието на добродетели у хората, тъй като смята, че те се появяват, щом се създава съответният богат „микрокосмос“(13, с. 28).

Схващането на двамата за микрокосмоса като фотография или отражение на макрокосмоса в съзнанието на субекта е от принципиално значение. То разкрива философската им позиция  при решаването на въпроса за отношението между човешкото мислене и битието. Следователно тяхната теза е, че обектът причинява усещането, а усещането и идеите са идеални копия на обекта; тези идеални отражения съответстват на отразявания предмет. Истинността на образа – идея се доказва със съвпадението на образа с обекта. Разбрахме, че и двамата признават по принцип познаваемостта на света. Средствата, с които се осъществява познанието на природата, са сетивните възприятия и мисленето.

Коменски изпъква пред нас още и като привърженик на идеята за компромис между наука и религия. Няма съмнение, че той придобива своята популярност най-вече със стремежа си да издигне светското начало при обяснение на социалните и природните явления. Нека не забравяме, че той като дълбоко вярващ човек, все пак формира философските си представи изхождайки преди всичко от религията и по-точно от християнството. Въпреки верността си към идеите на Общината на чешките братя, Коменски не е фанатик и допуска необходимостта от религиозна търпимост и дори предлага създаването на обща световна религия, повлияна както от Библията , така и от познанието.

В опита, да открие заложената в земните създания небесна искрица и да я активизира в служба на усъвършенстването се съдържа главната заслуга на Коменски. Едни или други моменти от това разбиране на учения се съдържат във всички негови произведения, но те са най-откроени в съчинението му „Всеобщ съвет“. Според Коменски всеобщото поправяне изхожда от преплитането на две традиционни линии: теория-практика, религия-философия и тяхното преустройство. Става дума преди всичко за нов тип философия, религия и политика (19, с. 15).

За „гаранта на универсалната реформация“, назован от Коменски „световен екуменически консилиум“, във „Всеобщ съвет“ се прави следната характеристика: „[…]консилиум ще съществува, като се съберат от цял свят мъже образовани, отличаващи се от останалите смъртни със своята мъдрост, набожност и благоразумие – философи, теолози и политици. Нека всички те се посъветват как напълно да запазят, осигурят и разпространят спасението на цялото човешко поколение“ (16, с. 284).

Всички философски произведения на Берон са пронизани от критика на религията, обаче той съвсем не я отхвърля, а желае само да я преустрои и да намери компромиса между нея и науката. Той е убеден, че и в религията, и в науката има истина: „Символът на тези две сестри е истината, източник на истинското щастие[…]“( 15, с. 56). Берон не търси само външното сходство с религията, а произведенията му разкриват една насока към общност в конструкцията на неговата система и религията. Както религията приема, че едно божество е изразено в три лица, така и Берон счита, че в основата на света лежи една троичност: „Триадата е принципиална догма преди и след потопа; тя се състои от три различни персонифицирани обекта, от които всеки притежава безкрайна мощ“ ( 15, с. 55).

Берон не счита религията като веднъж завинаги дадена и непроменлива – тя, както и науката, търпи исторически промени. Според него различните народи в историческото си развитие достигат до различни религиозни мирогледи. Така едни са стигнали до политеизма, други до монотеизма, а трети „намиращи се в по-щастливо положение народи, са видели и двата първични флуида, оживени от оргазма, едно перманентно състояние на естеството и една троица. Когато философите в миналите векове е трябвало да въведат ново учение за обясняване на предметите, които не са се намирали в съгласие с основните положения на религията, те били преследвани от служителите на църквата. В сегашния век всичко стана обратно. Основните положения на църковното учение се разглеждат от философите и учените като творение на екзалтирана фантазия. И понеже тези основни положения не можаха да доведат в съгласие с господстващата атомистичне или динамична философия, учението за християнската религия беше напълно отделено от философията“  ( 15, с. 56).  От разсъжденията на Берон, макар и нефиксирайки определена религия и говорейки за нея изобщо, се вижда, че той има предвид точно християнската. Подчертава, че епохата, в която живее, се различава твърде много от миналите векове. Тогава философите се стремят да не твърдят нищо, което е в противоречие със Светото писание, защото в противен случай преследванията и проклятията на църквата не закъснявали.

„ В наши дни – казва Берон – едно произведение по физика положително губи   от своята стойност, особено когато съдържа нещо ново и авторът се опитва да подкрепи своите твърдения, позовавайки се на Светото писание, тъй като учените не считат това произведение за компетентно във всичко, което е из областта на фактите, основаващи се на физическите закони. Но ако не е позволено на един автор по физика да търси в Светото писание и още по-малко в догмите на църквата доказателства за обяснение на космичните явления, още по-малко му е позволено да остави тези обяснения в мълчание и да се въздържа да обяви очебийната идентичност на произхода на религията и на науката“. Берон заявявя, че естествениците не трябва да отричат аргументите на теолозите, понеже те привеждат само логически доводи против тях. За него само човекът в диво състояние и животното нямат идея за едно „висше същество“. Висшето същество има два основни атрибута – всемогъщество и премъдрост. Като сравнява първо, силите, употребени за предизвикването на явления, дължащи се на дарбата , и второ – силите, необходими за предизвикване на природните явления, човекът, по мнение на Берон, признава „висшето същество“ като всемогъщо. А като сравнява съгласуваността на делата, които предшестват предизвикването на природните явления, човек достига до признанието, че „висшето същество“ е премъдро ( 20, с. 55).

Той твърди, че религията също е стигнала до известни открития, които обаче са останали неразбираеми поради това, че не са изложени в научна форма. Затова си поставя за цел да разкрие вътрешния смисъл, който съдържат религиозните догми и да ги примири с научните истини. В религиозните догми  Берон открива истини, отговарящи на тези, които сам той  установяа по научен път във физиката.

Становището му за примирението на науката и религията най-ясно проличава в неговото твърдение, че в бъдеще няма да съществуват вече „отделно догматиците и физиците“. Религиозните спорове, които в продължение на толкова много векове вълнуват хората, вече са намалели и следователно – заключава Берон – те ще изчезнат завинаги. Заявява, че той така излага истината, запазена от догматиците, че тя да не може да остане непризната от учените, които в бъдеще няма да бъдат заблуждавани, тъй както са заблуждавани техните предшественици. Резюмирайки своя възглед за примирението на наука и религия, на знание и вяра, Берон казва: „религията и науката не са две сестри, но два клона на същото стъбло, родени от върховното същество. Това същество е истината, именно истината е изворът на порядъка и щастието, към който се проявява стремлението на човешкия разум, защото тялото се разлага, а разумът или душата, породена през временния живот, остава вечно“ (20, с. 56).

Голямо е значението, което Коменски отдава на числата – стреми се всички негови произведения да са организирани според 3, 7, 9, 12 и техните производни. При Берон нещата са подобни, за което споменава и Гр. Грозев: „ Във възгледите на Петър Берон се съдържат открито кабалистични и мистични елементи. В неговата космология числата 3 и 7 имат догматично значение“ ( 20, с. 56). Друго характерно е, че той говори за единицата, изхождайки от питагорейството, че всичко в света е свързано и образува абсолютно единство. Всички явления в природата и душата трябва да бъдат разглеждани в тяхната закономерна свързаност. Връзката между тях може да се открие и докаже. Целият свят в своята основа е единен. (13, с. 25).

За принадлежността на Коменски към една или друга философска система съществуват хипотези, но досега няма единно становище по въпроса. В нашия случай ние вземаме мненията на двама от задълбочените му изследвачи: на чешкия философ Ян Паточка, който  застъпва тезата, че Коменски е изпитал влияние от неоплатонизма; и твърдението на Жан Пиаже: „С други думи казано, у Коменски често откриваме резонанс на неоплатонизма…“ (21, с. 184).

При Берон виждаме подобен проблем – трудно може да бъде причислен категорично към някое философско течение. Вероятно от тук възниква общата им участ по отношение на колебанията за това дали те са философи в пълния смисъл на думата или на тях се гледа повече като на педагози. Според нас така поставен въпросът всъщност е безпредметен, тъй като знаем за техните многостранни интереси и желанието им като енциклопедисти да усвоят и онагледят цялото съществуващо  за времето им знание, така че те са и физици, и писатели, и педагози, и философи, и всичко онова, което засяга човека и неговата същност, т.е. те са просто хуманисти.

Допускаме все пак, че в гностицизма се съдържат най-много обединяващи елементи за двамата мислители и вероятно това религиозно-философско направление или разни негови модификации, съдържащи го до голяма степен, през вековете (неоплатонизъм, стоицизъм, някои средновековни религиозни общности, хуситство и др.), е най-близкият общ източник, който те евентуално са могли да ползват!

Според Философския речник (22, с. 104)  гностиците като представители на религиозно течение, които съединяват християнската теология с религиите на древния Изток, а също с  питагорейството и неоплатонизма.

Ради Радев пише (23, с. 726-736), че гностицизмът е едно от основните направления на религиозно–философската мисъл, възникнало през първата половина на I I в.н.е. Представителите му смятат себе си за радикали в религиозната мисъл и практика, като те са първите, които по-целенасочено сближават религията с философията и се стремят да предложат теоретично обяснение на християнската вяра. Гностицизмът е разновидност на философията, възникнал в резултат от приложението на определенията на класическата антична философия към положенията на християнската религия. В синкретизма му могат да се откроят и отбележат като основни тези няколко теоритически положения. Преди всичко това е идеята за гносиса като знание за света, човека и Бога, като съвършено познание. Вярата за гностиците съдържа имплицитно сведение за най-трансцендентното, за най-висшето. Основната идея на гностиците е идеята за света. Те говорят за единно или за единица (монада), за абсолютна природа, за Бог и намиращи се „под“ него интелигибилни (съществуващи само чрез разума) и живи същества, за абстрактна и неопределена природа, за мъжко и женско начало, за ум и истина, идеи и нус, за логос и демиург. Разглеждат света като единство от числа и отдават голямо значение на сумите от цифровите значения на буквите.

****************************************************************

Творческото наследство на Коменски е класическо и по тази причина то може да бъде анализирано многократно и всеки път, независимо от изходната позиция, да се стигне до неговата положителна оценка. Идеите и делото му не са с временен характер, защото отговарят на трайните исторически нужди, а ролята на неговите филосфско-педагогически трудове за повдигане на човешкото знание и нравственост отдавна е безспорен факт.

В чест на Коменски през 1957 г. се провежда голям международен симпозиум в Чехия, а поводът е 365 години от неговото рождение и 300 години от първото амстердамско издание на събраните му съчинения „Opera didaktica omnia“ (1657). В същата година се издават за първи път всички негови основни произведения събрани в 32 тома. В предполагаемото родно място на Коменски – Ухерски Брод – се изгражда величествен паметник. В Прага се провежда международна конференция за творческото му наследство. Издават се сребърни монети „Ян Амос Коменски“, юбилейни марки и портрети, медал с неговия лик, с който се награждават видни световни комениолози, откриват се музеи, изложби и редица други мероприятия. Голям брой изявени педагози, филолози и философи са привлечени на работа в специален институт по комениология за изследване творчеството на чешкия мислител. Всички тези начинания са напълно основателни, тъй като Коменски с право се реди измежду най-изтъкнатите гении и хуманисти.

Всеки преглед на многобройните трудове и научна дейност на Берон убедително разкрива широката ерудиция, енциклопедизма и необикновената работоспособност на тази уникална личност от българското Просвещение. Той усвоява главните древни и европейски езици и се захваща да съедини в едно всички науки. Стреми се да систематизира всички знания за природата и духа в едно стройно цяло, което да представлява върха на научните постижения.  Така от личност, която е играла и продължава да играе роля в историята на своя народ, той иска да се превърне в личност, чието творчество ще има значение за развитието на общочовешкото знание.

Изминаха 200 години от рождението на Петър Берон, а остава съмнението, че нашата наука е негова длъжница и все още не му е отредила подобаващо място в авангарда на философската и научната мисъл в България. За съжаленине, малко са тези, които мислят, че като универсален учен с разностранно творчество в областта на естествените и хуманитарните науки, както и в натурфилософията, Берон трябва да стои начело на научното ни знание (5, с. 75). У повечето хора нашият хуманист продължава да живее единствено като създателя на „Рибния буквар“, без дори да е известно, че той има написани над 30 други големи произведения. По този повод, може би, е добре да приложим вече утвърдения модел на чешката наука за по-задълбочено изследване и популяризиране на творбите и делото на балканския Коменски {възгледите му за общобалкански подход към образованието (5, с. 9)} като помислим за създаването на една нова наука – БЕРОНОЛОГИЯ.

Без да претендира за изчерпателност, тази разработка  се опитва да разшири кръгозора за рецепция на двама титани в историята на научно–философската мисъл, допринесли за повишаване нивото на образованието и науката в ареала на тяхното (съответно на Коменски и Берон) функциониране. А със своята отвореност темата предлага и други възможни интерпретации и гледни точки по въпроси,  които авторът по една или друга причина не е изяснил добре или  на такива, на които е пропуснал да обърне внимание.

4. Използвана литература:

1.  Атанасов, Ж. Предговор към произведението на Я. А. Коменски, „Сетивният свят в картини“./ Прев. от лат. ез. Г. Радев/. С., Нар. просвета, 1957, 304с.

2.  Атанасов, Ж. „Рибният буквар“ и неговото историческо значение. Петър Берон /изследвания и материали на БАН/. С., 1962, 241с.

3.  Берон, П. Рибен буквар. Бъл. писател, С., 1949, 118с.

4.  Бъчваров, М. Мирогледът на д-р Петър Берон. Варна, 1961, 207с.

5.  Бъчварова, Н. и М. Бъчваров. Д-р Петър Берон – живот и дейност.

Феникс, С., 1993, 230с.

6. Бъчварова, Н. и М. Бъчваров. Д-р Петър Берон. Наука и изкуство, 1975, 219с.

7.  Гачев, Г. Ускорено развитие на културата. С., 1979.

8.  Грозев, Гр. Философските възгледи на П. Берон. Петър Берон /изследвания и материали на БАН/. С., 1962, 47-60.

9.  Джибладзе, Г. Философия Коменского. Москва, 1982, 167с

10.  Коменски, Я. Велика дидактика. Прев. от лат. ез. и бележки на М. Стоянов Увод и ред. на Н Чакъров. С., БАН, 1957, 311с.

11.  Коменски, Я. Закони на добре организираното училище. Педагогика, 1992, №7/8, 92-107.

12.  Коменски, Я. Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела. Педагогика, 1992, №7/8, 13-64

13.  Коменски, Я. За възпитанието на природните дарби. Педагогика, 1992, №7/8, 81 – 92.

14.  Нонева, Ю. Ян Амос Коменски – моралист, философ, апологет на пансофията. Дипл. работа, С,. СУ, 1997, 56с.

15.  Пенев, Б. История на новата българска литература. Бъл. писател, т.2, С., 1977, 322с.

16.  Пиаже, Ж. – Ян Амос Коменски – сп. Перспективи, том XXIII, № 1-2, 1993, 181 – 199.

17. Радев, Р. – Антична философия – Ст. Загора, 1994, 752с.

18.  Философски речнк, С., 1968, 633с.

19.  Чакъров, Н. Педагогическата система на П. Берон. Петър Берон /изследвания и материали на БАН/. С., 1962, 241с.

20.  Ягич, В. Исследования по русскому языку, т. 1, с. 431.

21.  Jiri Vsetecka. Vsenaprava obrazem. Kniha fotografii na motivy dila J. A. Komenskeho „Obecna porada o naprave veci lidskych“. Praha, 1987.

22.  Ceskoslovensko-bulharske kulturni vztahy. СSAV, Brno, 1990.

23.  Slovnik spisovatelu  Bulharskо. Odeon, Praha, 1978,