Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

Томас Хобс е английски философ и политически мислител. Роден на 5 април 1578 г. в Малмесбъри в семейство на бедни родители. Баща му е селски свещеник, а майка му – обикновена селянка. Завършва философия в Оксфорд, преподава в аристократично английско семейство, а също така известно време е учител по математика на Карл II. Проявява интерес към философия и история, запознава се и с някои философи. Участва в осъществяване на научно-философски проекти, познава се с Галилей. Подържа връзки и с Кромуел. В по-късен период от живота си работи и върху превода на Илиада. През 1640 г. написва първото си философско съчинение, издадено по-късно през 1650 г. През 1651 г. издава най-голямото и най-важното си съчинение Левиатан.

В това си фундаментално произведение „Левиатан“ Томас Хобс казва, че хората си съперничат за добиване на почести и привилегии, което не може да се каже за пчелите и мравките. По тази причина между тях се появява завист и омраза, а накрая и война, което не се забелязва в живота на пчелите и мравките. Така Хобс достига до формулировката си за естественото състояние, в което се намират, че е състоянието  на война на всички против всички, когато всеки се води по своя собствен ум, за да запази живота си. В естествено състояние всеки човек може да бъде прокурор, съдия и изпълнител на присъди.  Заради това е необходимо нещо повече – обща власт, която да всява респект у хората и да насочва действията им към общото благо. Това обединение, което по обща конвенция се нарича държава, трябва да накара хората да достигнат до първия и до втория естествен закон – т.е. да се  иска мир и да се пази този мир, както и всички да се откажат от правото си върху всичко. Поданиците на държавата трябва да делегират своите права на едно лице-суверен или събрание от хора, който да застане начело – „изкуствен човек-държава“, наречен от Хобс „Левиатан“. Това е библейско чудовище, което е представено като най-мощното животно на света. По този начин философът иска да почертае силата на тази държава, която трябва да защити живота и интересите на хората и също да им помогне да увеличат богатствата си. Според Хобс хората могат да се обединят единствено с договор помежду си.

В конкретната ХІV глава се акцентира именно върху първия и втория естествен закон, както и върху договорите.

От т. нар. „естественото състояние“, произтича „естествено право“ казва Хобс, което „дава свободата на всеки да използва своите сили, както иска, за да се запази, т. е. за да запази живота си, и следователно свободата да прави всичко, което според неговото мнение и разбиране е най-подходящото средство за това.“  Но това състояние е: „състояние на война на всички против всички, следва, че при това положение човек има право да върши всичко, дори и да убива. Затова, докато е в сила това естествено право на всеки върху всичко, никой, колкото и силен и умен да бъде той, не може да бъде сигурен, че ще живее толкова, колкото обикновено се определя от природата.“

Така авторът стига до „естественият закон“, който е „предписание или изработено от разума общо правило, което забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата да го запази и да пренебрегва това, чрез което смята, че може най-добре да го запази.“

Хобс прави разлика между jus (право) и lex (закон), тъй като „правото е свобода да се прави или да не се прави нещо, докато законът определя и задължава човека по отношение на едното или другото. Така че законът и правото се различават помежду си толкова, колкото и задължението и свободата, които са несъвместими по отношение на едно и също нещо.“

Така по естествен път стигаме до предписанието на философа, а именно до т. нар. от него общо правило на разума, от което произтичат първия и втория основни естествени закони: „всеки трябва да се стреми към мир, доколкото се надява, че ще може да го осигури, и че ако не може да го осигури, му е позволено да си служи с всички средства, които дават предимство през време на война.“

Хобс продължава: „Първата част на това правило съдържа първия и основен естествен закон, който е, че трябва да искаме мир и да го пазим. Втората част е същността на естественото право, което е, че трябва да се защищаваме с всички възможни средства.“ Тук виждаме използването на „естественото право“, за което се спомена по-рано, но вече в защита на обществения интерес, а не в егоистичен план, засягащ само индивида и неговото битие и щастие. 

От основния естествен закон, отнасящ се за стремежа на хората към мир, произлиза и вторият основен естествен закон, според който: „щом другите са съгласни, човек трябва да е готов да се откаже от правото си върху всичко, ако смята, че това е необходимо, за да има мир и за да може той сам да се защищава и да се задоволи с толкова свобода по отношение на другите, колкото би позволил и на другите по отношение на себе си.“

Хобс споменава Евангелието, където цитира думите на Христос от Матей 7:12: „И тъй, във всяко нещо, както искате да правят человеците на вас, така и вие правете на тях, защото това е законът и пророците.“ Това е т. нар. „Златното правило на нравствеността“, което гласи: „Не прави на другите хора това, което не искаш да правят на теб“. Тоест не прави зло, за да не получиш зло в ответ. Златното правило е известно още от древността във всички религиозни и философски учения, като лежи в основата на всички световни религии и винаги се явява основополагащ етичен принцип.

„Дотогава, докато всеки държи на правото си да прави, каквото иска, всички хора ще бъдат в състояние на война. Но ако другите не искат да се откажат от правото си, както той се отказва от своето, тогава няма никакво основание за никого да се лиши от правото си, защото това ще значи по-скоро да стане плячка на другите (което никой не е длъжен да прави), отколкото да проявява готовност за мир.“ – обосновава мислите си Хобс.

В условията на война на всички против всички няма нито морал, нито право. Затова при тях не могат да бъдат разграничени доброто от злото и справедливото от несправедливото. Тъй като няма обвързващи със задължения към другите нормативни системи, в „естественото състояние“ действат непосредствено „естествените закони“. Това са първият и вторият основни естествени закони, за които стана дума по-нагоре.

Освен тези два Томас Хобс изброява още дванадесет естествени закона, но споменатите два закона са напълно достатъчни като причини за учредяване на политически ред. Именно тяхното действие кара хората, договаряйки се помежду си, доброволно да прехвърлят върху една централна инстанция на властта естествената си свобода да преследват своите цели и да се борят за самосъхранение на всяка цена в замяна на поемането от нея задължение да го брани от онези, които го нападат, за да отнемат живота му.

Именно тази инстанция на властта, наречена държава, Хобс оприличава на Левиатан, защото нейната мощ трябва да е по-голяма от мощта на всеки индивид и на всяко сдружение на хора: „Чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от онова окаяно състояние на война, което е неизбежна последица от страстите на хората, когато няма видима власт, която да ги респектира и да ги заплашва, че ще ги накаже, ако не изпълняват спогодбите и не спазват естествените закони“.

Глава XIV – За първия и втория естествен закон и за договорите

Естествено право, което писателите наричат обикновено jus naturale, е свободата всеки да използва своите сили, както иска, за да се запази, т. е. за да запази живота си, и следователно свободата да прави всичко, което според неговото мнение и разбиране е най-подходящото средство за това.

Под свобода според истинското значение на думата се разбира липсата на външни пречки – такива, поради които човек не е в състояние да извърши всичко, което желае, но които все пак не са толкова големи, че да не може да го извърши според както му диктуват разсъдъкът и разбирането. 

Естественият закон (lex naluralis) е предписание или изработено от разума общо правило, което забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата да го запази и да пренебрегва това, чрез което смята, че може най-добре да го запази.

Между jus (право) и lex (закон) трябва да се прави разлика, макар и тия, които пишат по тоя предмет, да ги смесват, защото правото е свобода да се прави или да не се прави нещо, докато законът определя и задължава човека по отношение на едното или другото. Така че законът и правото се различават помежду си толкова, колкото и задължението и свободата, които са несъвместими по отношение на едно и също нещо.

Понеже състоянието на човека (както посочих в предшестващата глава) е състояние на война на всички против всички, когато всеки се води по своя собствен ум и когато всички средства за запазване на живота, застрашен от врагове, са позволени, следва, че при това положение човек има право да върши всичко, дори и да убива. Затова, докато е в сила това естествено право на всеки върху всичко, никой, колкото и силен и умен да бъде той, не може да бъде сигурен, че ще живее толкова, колкото обикновено се определя от природата.

Вследствие на това предписание или общо правило на разума е, че всеки трябва да се стреми към мир, доколкото се надява, че ще може да го осигури, и че ако не може да го осигури, му е позволено да си служи с всички средства, които дават предимство през време на война. Първата част на това правило съдържа първия и основен естествен закон, който е, че трябва да искаме мир и да го пазим. Втората част е същността на естественото право, което е, че трябва да се защищаваме с всички възможни средства. 

От този основен естествен закон, който заповядва на хората да се стремят към мир, произлиза друг закон (вторият основен естествен закон), според който, щом другите са съгласни, човек трябва да е готов да се откаже от правото си върху всичко, ако смята, че това е необходимо, за да има мир и за да може той сам да се защищава и да се задоволи с толкова свобода по отношение на другите, колкото би позволил и на другите по отношение на себе си. Дотогава, докато всеки държи на правото си да прави, каквото иска, всички хора ще бъдат в състояние на война. Но ако другите не искат да се откажат от правото си, както той се отказва от своето, тогава няма никакво основание за никого да се лиши от правото си, защото това ще значи по-скоро да стане плячка на другите (което никой не е длъжен да прави), отколкото да проявява готовност за мир. Такъв е и законът на Евангелието: „Постъпвай с другите така, както искаш и те да постъпват с тебе“[1]. И това е закон на всички хора: quod tibi fieri non vis, alteri ne feceris (не прави на другите това, което не искаш да правят и на тебе).

Да се лишиш от човешкото право значи да се лишиш от свободата да пречиш на някого другиго да извлича полза от правото си върху същото това нещо. Тоя, който се отказва от правото си или го отстъпва на другиго, всъщност му дава право, което той е имал и преди, защото според природата всеки има право на всичко. Да се откажеш от правото си значи само да се махнеш от пътя на другия, за да не му пречиш да използва своето първоначално право, без това да значи, че някой друг няма да му пречи. Така че ползата, която някой извлича от накърнението на правото на някого другиго, значи само по-малко спънки за използване на първоначалното право от страна на първия.

Човек се отказва от право или просто като се отказва от него, или като го прехвърля върху другиго. Просто отказване е това, при което тоя, който се отказва, не се интересува кой ще се ползва от това право. Прехвърляне е, когато тоя, който се отказва, иска от правото да се ползва някое определено лице или лица. Когато по един или друг начин се е отказал от своето право или го е отстъпил на някого другиго, за него се казва, че е задължен да не пречи на другия, на когото е отстъпил това право, да се ползва от него и че той трябва, и че е негов дълг да не се отказва от това доброволно свое действие. Когато някой постъпва така, се казва, че той извършва несправедливост или правонарушение, понеже постъпката му е sine jure (без право) — той вече се е отказал от правото си или го е прехвърлил върху някого другиго.

Правонарушението и несправедливостта в обикновените спорове са нещо като това, което в споровете на схоластите се нарича абсурд. Както в тия спорове се нарича абсурд някой да противоречи на това, което е твърдял по-рано, така и в обикновените спорове се нарича несправедливост и правонарушение някой да развали умишлено това, което е направил доброволно. Простото отказване от право или прехвърлянето му върху някого другиго става чрез декларация или чрез употребен за целта знак или знаци, с които се казва ясно, че той се отказва от правото си или го прехвърля, или се е отказал от него, или го е прехвърлил върху тоя, който го получава. Тия знаци са или само думи, или само действия, или, както става най-често, и думи, и действия. Тези декларации и знаци са писмени задължения, с които хората се обвързват и задължават, писмени задължения, силата на които е не в самите тях (защото няма нищо по-лесно от това човек да не си удържи думата), но в страха от някакви лоши последици в случай на нарушение.

Когато човек прехвърля своето право или се отказва от него, той върши това или защото има пред вид някакво право, което му се прехвърля срещу неговото собствено, или някаква друга полза, която се надява да извлече. Такова отказване или прехвърляне е доброволен акт, а целта на доброволния акт на всеки човек е някаква полза за него. Тъкмо затова има някои права, от които не може да се очаква, че някой ще ги отстъпи на другиго или ще ги прехвърли устно или писмено. Преди всичко човек не може да се откаже от правото си да оказва съпротива на тия, които го нападат, за да му отнемат живота, защото не може да се смята, че по тоя начин той е целял да извлече някаква полза за себе си. Същото може да се каже за правото на човека да оказва съпротива, когато искат да го ранят или да го оковат, или да го хвърлят в затвора. Това – по две причини. Първо, защото тоя, който може да понесе такива неща, не извлича от тях ползата, която може да извлече някой от това, че някой друг е ранен или хвърлен в затвора. Второ, защото, когато човек вижда, че насреща му идват хора, които искат да го нападнат, той не може да е сигурен дали те имат за цел да го убият, или не. И най-после подбудата и целта при отричане или прехвърляне на право е гарантирането на безопасността на личността на някого, което значи: запазване на живота му и осигуряване средства за запазване тоя живот по такъв начин, че той да не стане непоносим. Така че ако изглежда, че някой се отказва чрез думи или знаци от тая цел, за която са предназначени тия думи и знаци, няма защо да се мисли, че той наистина е имал такова намерение и желание, но че само не е знаел как трябва да се тълкуват такива думи и действия.

Взаимното прехвърляне на право е това, което хората наричат договор.

Има разлика между прехвърлянето на право върху нещо и прехвърлянето или предаването, т. е. връчването на самото нещо. А нещо може да бъде дадено в ръцете на някого заедно с прехвърлянето на правото, както при купуване и продаване с налични пари или при размяна на стоки или земи, и то може да бъде връчено след време. Случва се и това, че един от контрагентите предава нещо, за което е сключил договор да предаде, и оставя на другия контрагент да си изпълни задължението по-късно в определен срок, като дотогава вторият контрагент е длъжник. Тогава участието на първия контрагент на договора се нарича споразумение или спогодба. А може и двамата контрагенти да се споразумеят в момента да си изпълнят задълженията по-късно. И в двата тия случая изпълнението на задължението от страна на тоя, който трябва да го изпълни в бъдеще, като дотогава е длъжник, се нарича изпълнение на обещанието или удържане на дадената дума, а неизпълнението, ако то е умишлено, неудържане на дадената дума.

Когато прехвърлянето на право не е взаимно, а само един контрагент прехвърля върху другия, като се надява, че ще спечели по тоя начин приятелството му или това на приятелите му, или пък че ще му бъде направена някаква услуга от него или от тях, или като се надява, че ще си създаде репутация на милостив или великодушен човек, или ще отмахне от съзнанието си гнета на състраданието си, или с надежда за награда на небето, тогава това прехвърляне на право не е договор, но дар, безкористен дар, благоволение, като и трите тия думи значат едно и също нещо.

Договорите са или изрични, или такива, които трябва да се тълкуват. Те са изрични, когато са изразени с думи, значението на които е ясно. Такива думи могат да се отнасят за настоящето или миналото, например: давам, подарявам, дал съм, подарил съм, желая това да бъде ваше, или за бъдещето, например: ще дам, ще подаря, в който случай те се наричат обещания.

При договори, смисълът на които става ясен чрез тълкуване на знаците, с които са изразени, тия знаци са понякога думи, понякога мълчание, понякога с тях се означава действие или въздържане от някакво действие, изобщо всичко, което показва достатъчно добре каква е волята на контрагента.

Думи, непридружени от нищо друго, ако те се отнасят за бъдещето и представляват голо обещание, са недостатъчен признак на безкористен дар и затова не са задължителни. А ако се отнасят за бъдещето, като например утре аз ще дам, те показват, че аз още не съм дал и че поради тая причина правото ми още не е прехвърлено, а си остава мое право, докато не бъде прехвърлено чрез някакво друго действие. Но ако думите се отнасят за настоящето или миналото, като например дал съм или давам, за да бъде предадено утре, тогава днес аз съм се отказал от утрешното си право и това – по силата на тия думи, макар и да не е имало друго доказателство за моята воля.

Има голяма разлика между значенията на следните изрази: volo hoc tuum esse eras и eras dabo, т. е. между искам това да бъде твое утре и ще ти го дам утре, защото думата искам в първото словосъчетание означава акт на волята в настоящето, а във второто тя е обещание на акт на волята в бъдещето. Именно затова с първия израз, който се отнася за настоящето, се прехвърля бъдещо право, а с втория, който се отнася за бъдещето, не се прехвърля нищо. Но ако освен думи има и други указания за волята за прехвърляне на някакво право, тогава, дори и ако дарението е направено безкористно, за правото може да се смята, че се губи, защото е изразено с думи, които се отнасят за бъдещето. Например, ако някой предлага награда на тоя, който стигне пръв на финиша при състезания, тази награда е безкористна и макар и думите, в които се съдържа това обещание, да се отнасят за бъдещето, правото преминава върху състезателя, защото, ако тоя, който обещава наградата, не би искал думите му да се разбират в тоя смисъл, той няма да кара хората да се състезават.

При договори правото преминава от едного към другиго не само когато думите се отнасят за настоящето и миналото, но също и когато се отнасят за бъдещето, защото всеки договор значи взаимно прехвърляне и размяна на права. Затова, когато някой само обещава, защото вече е извлякъл ползата, заради която обещава да си прехвърли правото, това трябва да се тълкува така, че той е искал правото да премине върху другия, защото, ако не е бил съгласен думите му да се разбират така, контрагентът не би изпълнил пръв своето задължение. Поради тая причина при покупка, продажба и други договорни положения обещанието е равносилно на съгласие и поради това е задължително.

Ако при договор някой изпълнява пръв своите задължения, за него се казва, че той заслужава това, което трябва да получи от контрагента, и че това е нещо, което му се дължи. Също така, ако на няколко души се обещава награда, която трябва да бъде дадена само на тоя, който я спечели, както когато на хора се хвърлят пари и те остават в тоя, който ги улови, макар и това да е безкористен дар, който спечели наградата и който улови парите, заслужава това и го притежава като нещо, което му се дължи. Защото в тия случаи правото е било прехвърлено чрез предлагането на наградата и хвърлянето на парите, макар и това, върху кого се прехвърля правото, да е зависело само от изхода на състезанието. Но между тия два вида неща, които се получават по заслуга, има тая разлика, че при договор аз заслужавам нещо по силата на своята собствена власт и нуждата на контрагента, а в случай на безкористен дар на мене ми се пада нещо само поради добрата воля и а тоя, който дава. При договор това, което ми се пада, е, че контрагентът ще се откаже от своето право; в случай на безкористен дар това, което ми се пада, е не че тоя, който дава, трябва да се откаже от своето право, а че ако се е отказал от него, това право трябва да принадлежи по-скоро на мене, отколкото на някого другиго. И аз мисля, че тъкмо тоя е смисълът на разграничението, което схоластите правят между meritum congrui (заслуги по договор) и meritum condigni (заслуги по достойнство). Тъй като всемогъщият Бог е обещал рая на тия заслепени от плътски желания хора, които могат да вървят по своя земен път в съгласие с напътствията, които им е дал, и границите, които им е предначертал, затова схоластите казват, че тоя, който върви така по своя земен път, ще заслужи рая ех congruo (по договор). Но понеже никой не може да претендира да влезе в рая по силата на своята праведност или някое друго свое качество, а само по милостта на бога, схоластите казват, че никой не може да заслужи рая ех condigno (поради това, че е достоен). Според мене тоя е смисълът на разграничението. Но понеже когато спорят, схоластите постигат съгласие върху значението на своите специални термини само когато имат полза от това, аз няма да твърдя нищо за тоя смисъл, а ще кажа само това, че ако нещо се дава в дар неопределено, като награда, за която трябва да се води борба от състезатели, тоя, който спечели, заслужава наградата и може да претендира, че тя е нещо, което му се дължи.

Ако е сключена спогодба, при която ни една от страните не изпълнява своите задължения веднага, а и двете страни си имат доверие, в естественото състояние, което е състояние на война на всички против всички, и при най-малкото подозрение, че едната страна не изпълнява задълженията си спрямо другата, такава спогодба става недействителна. Но ако и над двете страни има призната от тях двете власт, която има правото и е силна достатъчно да ги принуди да я изпълнят, тогава такава спогодба не е недействителна. Тоя, който пръв изпълнява условията на спогодбата, не може да бъде сигурен, че и другият контрагент ще ги изпълни по-после, защото без страх от някакви принудителни мерки словесните задължения са твърде слаби, за да обуздаят човешкото честолюбие, алчност, гняв и други страсти. За такива принудителни мерки не може да се мисли при естественото състояние, когато всички хора са равни и решават сами доколко са основателни техните страхове. Затова тоя, който изпълнява задълженията си пръв, само се предава на врага си, а това е в разрез с едно право, от което той не може никога да се откаже, правото да брани живота си и средствата си за съществуване.

Но при гражданско състояние, когато има власт, установена, за да ограничава тия, които иначе не биха устояли на думата си, тоя страх не е оправдан и затова тоя, който трябва пръв да изпълни задълженията си по някаква спогодба, е задължен да постъпи така.

Причината за страха, който прави такава спогодба недействителна, трябва да бъде винаги нещо, което се е явило след сключването на спогодбата, например някой нов факт или нещо друго, което показва, че няма желание за изпълнение. Иначе спогодбата не може да стане недействителна, защото това, което не пречи на някого да даде обещание, не би трябвало да бъде признато за пречка за изпълнение.

Тоя, който прехвърля, прехвърля дотолкова, доколкото това зависи от него, също и средствата за ползването от това право. Например, когато някой продава земя, това трябва да се схваща така, че в същото време той прехвърля тревата и всичко, което расте на тая земя. Така и тоя, който продава мелница, не може да отбие потока, който я кара. А когато на някого се дава правото да управлява като суверен, това трябва да се схваща така, че му се дава правото да събира данъци, за да поддържа войска, и да назначава съдии, които да раздават право.

Не е възможно да се сключват спогодби с животни, понеже те не разбират нашия език и поради това не могат да разберат какво значи прехвърляне на права или да го приемат, също както не могат и да прехвърлят някакво право върху другиго, а без взаимно съгласие няма спогодба.

Спогодба с бога може да се сключи само с помощта на тия, с които бог говори или като им се разкрива по свръхестествен начин, или чрез своите представители, които управляват като негови подчинени и от негово име. Иначе ние не знаем дали бог приема нашата спогодба, или не. Затова тия, които дават обет, който противоречи на някой закон на природата, дават тоя обет напразно, защото изпълнението му би било несправедливо. А ако обетът е нещо, което ни се налага от някой закон на природата, тогава това, което ни обвързва, е не обетът, а законът.

Предметът или съдържанието на някоя спогодба е винаги нещо, което подлежи на обмисляне, защото сключването на спогодба е акт на волята, т. е. акт, и то последният акт на обмисляне, и затова винаги се схваща като нещо, което ще стане занапред и изпълнението на което се смята за възможно за тоя, който сключва спогодбата.

Затова да се обещае нещо, за което се знае, че е невъзможно, не е никаква спогодба. Но ако по-сетне се окаже невъзможно това, което отначало е изглеждало възможно, спогодбата е действителна и обвързва ако не за изпълнение на самото задължение, за заплащане на равностойността му или ако и това е невъзможно, то задължава човека, който е сключил спогодбата, да се помъчи да я изпълни добросъвестно дотолкова, доколкото може, защото никой не може да бъде задължен да извърши нещо повече от това.

Хората биват освободени от задълженията на своите спогодби по два начина: чрез изпълнение или чрез опрощение. Изпълнението е естественият завършек на задължението, а опрощението значи възстановяване на свободата, защото е повторно прехвърляне на това право, в което се заключава задължението. Спогодбите, сключени поради страх, са при естествено състояние задължителни. Например, ако аз сключа спогодба с някой свой враг да му платя откуп или да му служа за това, че ми е подарил живота, това ме обвързва. То е спогодба, при която единият получава правото да живее, а другият трябва да получи срещу това пари или служба, и затова, когато няма друг закон (както при естественото състояние), който да забрани изпълнението, спогодбата е действителна. За: това военнопленниците, ако са им повярвали, че ще платят откупа, който са обещали, са задължени да го платят. И ако по-слаб владетел сключи поради страх неизгоден мир с по-силен владетел, той е задължен да изпълни условията на мира, освен ако, както казах по- горе, не се яви някоя нова и основателна причина за страх, че войната може да бъде подновена. И дори в държава, ако бъда принуден да се откупя от някой разбойник, като му обещая пари, аз съм задължен да му ги платя, ако гражданският закон не ме освободи от това задължение, защото всичко, което мога да извърша без задължение по силата само на закона, аз мога да извърша чрез сключена законна спогодба и под въздействието на страх. А това, за което е сключена спогодба съобразно със закона, не може да бъде нарушено по законен път.

По-ранната спогодба прави недействителна по-късната. Тоя, който е прехвърлил днес правото си върху едного, не може да го прехвърли утре върху другиго и затова с по-сетнешното обещание не се прехвърля никакво право, тъй като то не значи нищо.

Спогодбата, която ме задължава да не се защищавам, когато спрямо мене се упражнява насилие, е винаги недействителна. Защото, както посочих по-горе, никой не може да прехвърли или да се откаже от правото си да се спаси от смърт, нараняване и хвърляне в затвор, избягването на които неща е единствената цел при отказване от право, и затова обещанието да не се съпротивяваме на насилие не е спогодба, с която се прехвърля каквото и да е право, и не е задължителна. Макар и някой да сключи такава спогодба: ако не направя това и това, убий ме, той не може да сключи спогодба, която гласи: ако не направя това и това, аз няма да ти се съпротивявам, когато дойдеш да ме убиеш. Защото човек по инстинкт предпочита по-малкото зло, което е в случая опасност от смърт при съпротива, отколкото по-голямото, което е сигурна и неизбежна смърт, ако не се съпротивява. Че това е така, се потвърждава от факта, че хората водят престъпници на мястото, дето ги чака наказание, и ги пращат в затвора под охрана, макар и тия престъпници да признават закона, по силата на който са ги осъдили.

Спогодба, която задължава някого да се признае за виновен в нещо, без да бъде сигурен, че ще бъде помилван, е също така недействителна. Защото при естествено състояние, когато всеки човек е съдия, няма място за обвинение, а при гражданско състояние, когато след обвинението идва наказание, което е насилие, човек не може да бъде задължен да не се защищава. Същото е вярно за обвинение от страна на баща, съпруга или благодетел, които, когато осъждат някого, му причиняват с това голямо зло. Показанията на такъв обвинител, ако те не се дават доброволно, се смятат естествено за пристрастни и затова не могат да бъдат взети под внимание, а когато хората не вярват в показанията на някого, той не е длъжен да ги дава. Не трябва да бъдат вземани под внимание и показанията на човек, когото изтезават в момента, когато го обвиняват, защото до изтезание трябва да се прибягва само за да се разкрие нещо или нещо да стане по-ясно при по-нататъшното дознание и търсене на истината, а с признанията, които някой прави, когато го изтезават, той цели да облекчи мъките си, не да даде сведения на тия, които го измъчват. Затова на тях не бива да се вярва като на истински показания. Независимо от това, дали иска да се избави от мъки, като дава верни или лъжливи показания, той върши това, за да защити едно свое право, правото да запази живота си. 

Както казах вече, думите сами по себе си не стигат, за да накарат хората да си изпълняват спогодбите. За да им придаде сила, човешката природа разполага само с две средства. Тия средства са или страх от последствията от това някой да не си е устоял на думата, или желанието на някого да се прочуе, или гордостта му поради това, че за него явно няма защо да не си устои на думата. Това последното е благородство, което се среща твърде рядко, за да може на него да се разчита, особено у тия, които се стремят към богатство или чувствени удоволствия. Това, на което може да се разчита, е страхът, причината за който са главно две неща. Едното е силата на невидимите духове, второто — силата на тия хора, които ще бъдат засегнати от това, че някой не си е устоял на думата, която им е дал. И макар и силата на невидимите духове да е по-голяма, все пак страхът от тия хора, за които говорим, е обикновено по-голям. Страхът от невидимите сили у всекиго е неговата религия, която е в човешката природа нещо, което предшествува гражданското общество. Преди възникването на гражданското общество у човека няма никакъв друг страх или поне няма го дотолкова, че да кара хората да си изпълняват обещанията, защото в естественото състояние неравенството на силите се определя само от това, какъв е изходът на сражението. Така че преди възникването на гражданско общество или тогава, когато нормалният живот на гражданския живот е нарушен поради война, нищо не може да гарантира някой сключен мирен договор от изкушенията на алчността, честолюбието, похотта и други човешки страсти освен страха от тая невидима сила, която всеки почита като бог и от която се бои като отмъстител за неговото коварство. Затова единственото нещо, което двама души, които не са подчинени на гражданската власт, могат да направят, е да се закълнат един на друг в името на тоя бог, от когото се боят. Тая клетва е обрат на речта, която се прибавя към обещания и с която тоя, който обещава, дава да се разбере, че ако не изпълни обещанието си, той се отказва от милостта на своя бог или призовава върху себе си неговото отмъщение. Такава е била езическата формула: ако не си изпълня обещанието, нека Юпитер да ме убие така, както аз убивам това животно. Такава е и нашата форма: аз ще направя това и това с божията помощ. Освен това всеки, който сключва договор, като се заклева, изпълнява също така обреди и церемонии, които се практикуват в неговата религия, така че страхът от неизпълнението на обещанието да бъде още по- голям.

От това става ясно, че обещание, дадено във форма или обред, различни от формата или обреда при даване на клетва, е без стойност и не е никаква клетва и че никой не трябва да се кълне в името на нещо, което той не смята за свой бог. Макар и хората да са се клели понякога в името на своите царе от страх или поради ласкателство, с това те са искали само да -покажат, че им отдават почит като на богове. От казаното дотук също става ясно, че тоя, който се кълне в името на бога, без за това да има нужда, само профанира името му, а това да се кълнеш в името на нещо друго, както хората правят в обикновените си разговори, не е клетва, а нечестив навик, към който води несдържаното говорене.

Ясно е също и това, че клетвата не прибавя нищо към задължението. Спогодбата, ако тя е законна, задължава пред бога както с клетва, така и без клетва; а ако е незаконна, тя не задължава с нищо, макар и да е потвърдена с клетва. 

 


[1]Матей 7:12: „И тъй, във всяко нещо, както искате да правят человеците на вас, така и вие правете на тях, защото това е законът и пророците." Това е т. нар. „Златното правило“ или Златното правило на нравствеността, което гласи: "Не прави на другите хора това, което не искаш да правят на теб". Тоест не прави зло, за да не получиш зло в ответ. Златното правило е известно още от древността във всички религиозни и философски учения, като лежи в основата на всички световни религии и винаги се явява основополагащ етичен принцип.