Един знаменит астроном пожелал да види по някакъв начин величието на Вселената и да стигне до центъра ѝ, оттам да разгледа нещата. С това той искал да се прослави в света, че може да проникне там, където човешки крак не е стъпил. Дълго време се молил на Бога, да му помогне да реализира желанието си. Най-после молитвата му била чута.

Един ден Бог казал на един от служителите си:

– Вземи този учен астроном на крилата си и го понеси в пространството, като го извадиш от тялото му, но му остави човешкия ум и човешкото сърце, за да види и да преживее по човешки всичко, което ще види в пространството.

Ангелът постъпил така, както Бог му заповядал. Той взел астронома на крилете си и го понесъл из пространството. Така минавали те от една планета в друга, от едно слънце в друго, от една система в друга, като навлизали все по-навътре и потънали в някаква бездна. Изминали дни, месеци и астрономът преживял голям страх от тази необятност на Вселената. Чудни и красиви неща видял, но не могъл повече да издържа и казал на ангела:

– Моля ти се, още много ли ще пътуваме?

– Та ние сме едва в началото.

– Но аз вече не мога да издържам. Чувствам, че сърцето ми ще се пръсне, а умът ми ще се обърка. Искам да се върна на земята, нямам повече сили. Красиво е това, което виждам, но страшно е, не мога повече да издържам. Това не е за мене. Моят ум не може да го побере. За предпочитане е да се върна на Земята, отколкото да остана в едно пространство без начало и без край.

Ангелът го послушал и го върнал на Земята. Като се видял в леглото си, астрономът спокойно въздъхнал и казал:

– Тази работа не е за моя ум, не мога да издържам.