Предисторията на „Слънчогледите се прераждат в  слънца“

Попаднах на нея или тя на мен, а може би и двамата на онова, от което духовните ни търсения имаха нужда, в началото на блог-манията в България, когато фразата „Блогвам, следователно съществувам“ придобиваше популярност у нас. Тогава думите ни излизаха от прашните чекмеджета и с тях започвахме пътешествия, в които откривахме приятелство, любов, омраза, войни. Не само журналисти, писатели и поети, а всеки, който имаше нужда и онази твърде малко позната сила, която се нарича талант, смелост и сърце, намираше свои читатели. Откровеността навлезе в масовата култура, интимният характер на личния дневник се промени, стана публичен. И тъй опознахме много нови ценности, човешки ценности, за каквито по принцип не се говори и каквито повечето притежаваме, но си мислим, че те са си за нас, не вълнуват никого, чужди са му, а те са си наша лична особеност. Блоговете разбиха тази масова заблуда. Най-вече искрените и чисти блогъри, които описваха какво им е и какво мислят, точно така, както го мислят, без да са роби на литературна форма или философска система, в стил, който би звучал наивистично, ако не беше най-удачния за времето, за новото предизвикателство – новата литературна форма – блог-публикациите. Онези, които имаха куража да бъдат себе си, които имаха харизмата с това да затрогват и да завладяват и които бяха достатъчно чисти, за да има нужда от тях търсещия и изстрадалия – те направиха тази нова крачка в новата стилистика на интернет литературата.

Една от тях е Кристина Митева. Създател на проекта: „Един от нас споделя“, тя е всъщност и първият от нас: Един, който сподели. Споделяше възгледите и мечтите си, споделяше душевните си терзания и надеждите си. В детинско наивен маниер, твърде дълбоки неща, дори и за възрастен. На пръв поглед познат мироглед, всеобщ, но написаното от Кристина интригуваше и колкото повече я четяхме, толкова по-добре разбирахме колко още има за разбиране. Все неща, които може и да сме си помисляли, но бързо сме насочвали мисълта си в друга посока, считайки че всичко е ясно, че нищо повече няма да открием. Не е така, винаги има какво да се открие. Винаги има ново и никога няма ново. Нов е само начинът, по който изживяваме нещо и по който го интерпретираме.

Защо пиша толкова за блога на Кристина Митева и по-малко за книгата? Книгата ще я прочетете. Няма смисъл да обяснявам нещо, което обяснява. Есетата са в духа на онези блог-постинги, които тогава ѝ спечелиха много читатели, с които хиляди живееха, обясняваха си живота, спореха. Настоящата книга е едно продължение на блога, преминаването му в нова форма – книгата. Като че ли най-значимото е пресято, с годините на съзряване на Кристина, с живота, с множеството ѝ дейности, за да бъде интерпретирано и да достигне висотата на посланията, споделени тук.

Книгата е и с името на онзи първи неин блог: „Слънчогледите се прераждат в слънца“ – тъй както онези нейни постинги се преродиха в книга, тъй както устремената натура се преражда в мечтите си.

Това е духовна книга, книга за най-широка читателска аудитория. Книга, която показва полезните неща за духа, които са заложени в основата на умението да живееш.

Оттук нататък – насладете се – Кристина Митева всичко е казала: ясно, разбираемо и затрогващо.

Стефан Кръстев

Eдин вдъхновен, нежен и развълнуван текст е сътворила отново Криси. Аз знам нейната душа – доколкото може един човек да знае душата на друг. Знам какви сили я движат. Те са добри сили.

В континента на нейната светла душа, струва ми се, има и мъчителни територии; но къде ли ги няма. Тя е въодушевен пътешественик и минава и през тях – без страх. За да излезе пак на вечни поляни, къ- дето има и дъхави ягоди, и слънчеви петна, и радостен смисъл.

Аз не разбирам много от духовно и материално. Вечно мисля за това дали са едно или са две неща. Но когато мисля за Криси, аз все пак се сещам точно за духовното. И ми става приятно. На сърцето.

Калин Терзийски