Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

Съдържание

 
ТРИЪГЪЛНИКЪТ НА БИТИЕТО. Философските идеи на младия Петър Дънов
 
 
СЪДЪРЖАНИЕ
 
ПРЕДГОВОР
УВОД
I. ПЕТЪР ДЪНОВ – ЖИВОТ И ДЕЛО
§ 1. Ранни години
§ 2. Следване в Америка
§ 3. Завръщане в България
§ 4. Начало на съборите и просветна обществена дейност           
§ 5. Установяване в София
§ 6. Неделните беседи
§ 7. Създаване на езотерично-християнска философска школа
§ 8. Паневритмията
§ 9. Музикално творчество
§ 10. Планинската духовна школа
 
II. ФИЛОСОФИЯТА НА 19. ВЕК
§ 1. Субстанция и детерминизъм
§ 2. Механистичната картина на света
§ 3. Идеализъм,  романтизъм, историцизъм
§ 4. Антиидеализъм, емпиризъм, екзистенциализъм          
§ 5. Между идеализма и натурализма
§ 6. Проектът „философия на природата“
 
III. РЕАЛНОСТТА
§ 1. Триединното битие
§ 2. Триединното битие и херметическата философия
§ 3. Антропологични и светогледни аспекти на триединния модел
§ 4. Световете
§ 5. Природата       
§ 6. Десакрализацията на природата
§ 7. Разумност на природата: план и цел
§ 8. Интерпретации на идеята за еволюцията           
§ 9. Еволюцията в „Науката и възпитанието“
 
IV. ПОЗНАНИЕТО
§ 1. Истината и познанието
§ 2. Методът на съмнението
§ 3. Аргументацията в „Науката и възпитанието“
§ 4. Трите нива на познанието   
§ 5. Трите метода: наблюдение, разсъждение и съзерцание. Понятийни аспекти
§ 6. Дилемата на триъгълника   
§ 7. Дилемата на триъгълника: антропологични аспекти
§ 8. Природа, култура, съзнание
 
V. ЧОВЕКЪТ
§ 1. Що е човекът?
§ 2. Висшата дейност на човека: понятията ум, разум и душа.
§ 3. Човешкият дух
§ 4. Общество, култура, духовност
§ 5. Етическата програма на човека
§ 6. Доброто и злото: абсолютни или относителни
§ 7. Доброто и злото. Смисъл и ценност
§ 8. Пътят на разума
§ 9. Разумът и страстите
§ 10. Двата основни закона: самосъхранението и дълга
§ 11. Законът на дълга и аскезата
§ 12. Религията
§ 13. Науката и възпитанието
§ 14. Човекът и науката
§ 15. Светлите бъднини на човечеството
 
VI. АБСОЛЮТНОТО
§ 1. Природата, Духът и Абсолютното           
§ 2. Формите на Абсолютното в Херметическия корпус
§ 3. Библията и трите проявления на Бога
§ 4. Познавателни аспекти на триединната онтология
§ 5. Качествата на Бога
 
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
БИБЛИОГРАФИЯ
ОТЗИВИ ЗА МОНОГРАФИЯТА
 
ПРИЛОЖЕНИЕ 1: ЕДИН ДИАЛОГ ЗА ДУХОВНИЯ И ФИЛОСОФСКИЯ СВЕТОГЛЕД НА ПЕТЪР ДЪНОВ

 

ПРИЛОЖЕНИЕ 2: ЦЯЛОСТНОТО ПОЗНАНИЕ В ЖИВОТА И ДЕЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ
 

Пу

 
 

За монографията

 
    Монографията Тригълникът на битието е посветена на философските идеи на младия Петър Дънов. В Първа глава е представен накратко неговия творчески път. По-детайлно се проследява делото му до ок. 1897 г., защото предметът на изследване е именно ранното му творчество. След завършване на Американското богословско училище в Свищов, младият Петър заминава за Америка, където получава многостранно образование: получава диплома по теология, завършва едногодишен курс по медицина, а освен това се запознава със съвременните му научни теории, философски доктрини и направления, което впоследствие му дава условия да анализира успешно трите основни линии на културното развитие: научното (емпиричното), философското и духовното. Забележително е, че в периода след връщането си от Америка П. Дънов е много активен социално, той е един от съоснователите на читалище „П.Р. Славейков“ във Варна, участва и в още значими обществени процеси. В този период той обръща сериозно внимание на най-новите философски направления и концепции. Пример за това са няколко сказки по философия, в една от които прави обзор на философското развитие, а друга е посветена на отношението между философия и наука – един много актуален за края на 19. век проблем. И това не е случайно. Една от тематичните области на книгата му Науката и възпитанието е именно отношението между философия и наука. В по-късното си духовно учение той реконструира множество от темите, обсъждани в тази книга. От 1914 г. П. Дънов започва изнасянето на неделни беседи, които се стенографират. Обикновено беседите започват със стих от Библията и продължават с тълкуване, давайки отговор на актуални човешки проблеми. Стилът е максимално достъпен за слушателя, предназначен е за по-широка аудитория. През 1922 г. П. Дънов отваря езотерична християнска школа. По-задълбочената работа върху духовните  принципи и закони се явява естествена необходимост. Този раздел на словото му е именуван „лекции“. Лекциите са посветени на развиване на по-голяма дълбочина в усвояването и разбирането на законите на битието. Преобладават различни аспекти от обширната наука за съзнанието и неговите основни степени – подсъзнание, съзнание (като степен), самосъзнание и свръхсъзнание.
 
           
Втора глава представя най-важните направления, тенденции и нагласи във философията на 19. век, която е характерна със специфичния конфликт между метафизиката и религиозната вярва, с конфликта между идеализма и натурализма, между метафизиката и емпиричните науки. Има силен акцент върху разбирането за историята, идеята за прогреса, появяват се различни идеи за човешката и космическата еволюция. Актуална в този период е темата за нихилизма. Според Фридрих Якоби (1743-1819) просвещенският разум, намерил най-добър израз във философията на Бенедикт Спиноза (1632-1677), довежда в крайна сметка до нихилизма, и оттук до атеизма, детерминизма и скептицизма. Освен всички трансформации в религията, културата, науката, характерни за този период, през 19. век се формират множество от фундаменталните структури в съвременното общество. Особени катализатори за това са Френската революция с нейните идеали за свобода и равенство, с надеждата за нов морален и духовен свят. Емпиричните науки напредват драстично бързо и успехът им е свързан с техните практически приложения в областта на технологиите и индустрията. Традиционните религиозни нагласи са в криза. Поради пренебрегването на всякакви религиозни и морални начала, обаче, бързо нарастват опасенията от появата на култура на конформизъм и посредственост.
 
           
 

Трета глава е посветена на онтологичните аспекти на книгата Науката и възпитанието. Идеите на П. Дънов за троичното устройство на битиетокато цяло, на космоса, природата и човека, имат сходства с някои аспекти на херметическата философия, но освен това отразяват и собствените му схващания за единството на човека, природата и Божественото. Всяка от трите сфери на битието се управлява от един основен закон. Физическата Вселена е подвластна на закона за гравитацията, умственият свят е подвластен на закона за мисълта, който съдържа аксиоматични положения в мисленето на всички разумни същества, а духовният свят се управлява от закона за Биос. Мирозданието е нещо цялостно и относително завършено. Природата е едно цяло, чиито части са свързани по силата на вътрешно сродство; материята, умът и Духът образуват едно цяло. Те са проявления на Абсолютната реалност. Съществува един закон на цялото, който присъства на всички нива на битието. Битието е присъщо на цялото и само на цялото. Частите нямат битие, частта има битие само в отношението си към цялото като битие. Ето защо, лишена от цялото, частта е несъществуваща; а насочена към цялото, тя има битие. Извън Бога никоя част не притежава битие като такова, а го притежава единствено в отношението си към Бога. Единичното няма основание за своето съществуване в самото себе си, то не съществува чрез самото себе си, а само под условието на Абсолютното тъждество, на целокупността, която е Универсума. В този смисъл цялото е динамична система на взаимодействие на своите части; тя е жива система, която функционира в три главни нива, посредством които единното битие се разгръща с оглед на двете свои основни движения: еманация и еволюция, както и крайната цел, към която се движи и която е иманентна на това Цяло.

 
           
 

В Четвърта глава са обсъдени основните епистемологични аспекти в Науката и възпитанието. Разгърната е идеята за трите нива на познанието, която има пряко отношение към идеите на П. Дънов. Съществува познание, което стои извън сетивното и рационалното. Това познание е свръхрационално или мистическо познание, което в действителност не може изцяло да се отдели от разума, но го превишава, защото е плод на инспирация от най-високия антропологичен компонент, а именно човешкият дух. Тези три нива на познанието имат отношение към онова, което П. Дънов нарича дилема на триъгълника. Тази дилема на триъгълника предполага едно изначално единство между наука, философия и мистика, като в по-късната си диференциация отделните страни по необходимост стават почти враждебни една на друга, но впоследствие отново се обединяват в един плодотворен синтез, в крайна сметка те стават едно цяло. Налице е единство на дух, ум и материя, или, тълкувано в един по-широк план: теизъм (мистика), идеализъм (философия) и натурализъм (наука). Този триъгълник е разгърнат от П. Дънов в светогледен план, но зад този план прозират и други нива. Дилемата на триъгълника е квинтесенция на онтологичната (космологичната), епистемологичната и антропологичната троичност, и същевременно идеал за пълнокръвен и цялостен живот, познание и духовност.
 

Пета глава е посветена конкретно на човека и неговото развитие. Тъканта, която изпълва всичко в творбата на П. Дънов, е човекът – неговото развитие, неговото минало, настояще и бъдеще, неговите проблеми и техните решенията, неговите гранични ситуации и възходът му като духовно-нравствена разумна личност. Всички други въпроси, дори и онтологичните, гравитират около този център. В този смисъл книгата е антропоцентрична, т.е. ориентирана е към развитието на човека. Човешкият организъм може да бъде модел за обществения организъм: в първия няма частни интереси и частни цели: във всички органи и системи владее единство и всички те имат една обща цел: благосъстоянието на организма. Това устройство може да бъде модел за по-големите общества: семейството, обществото, народа, човечеството.

    

Единствено разумът на човека има способността да му разкрие върховния план на космоса, посредством който съзнанието му ще се извиси до разбиране на духовния свят.  Човекът е призван да следва пътя на разума, който притежава неизменни идеи и закони, докато всичко в природния свят се изменя по степен и форма. Тъкмо защото разумът на човека е най-висшата му способност за идеи, човек е способен да разбере системата на природата.

    В еволюцията на човека се проявяват два основни закона, които са формулирани като закон на дълга и закон на самосъхранениетоЗаконът на дълга е пряко свързан с нашата разумна дейност. Той изисква в известен смисъл отказ от самосъхранението и полагане на жертви. Само в условията на дълг човекът е свободен и морален, за разлика от закона за самосъхранението, където действията се основават на инстинкта. Законът за самосъхранението има диалектически характер, който предполага, че този закон е както условие за развитието, така и негова пречка. Законът на дълга е пряко свързан с човешкия разум и следователно с етическото и духовното битие на човека. Този закон, освен това, се проявява като разширяваща сила у човека, защото дългът сам по себе си, като етическа категория, предполага интензивни взаимоотношения с другите хора. Така, ако законът за самосъхранието е пряко обвързан с нашия материален живот и физическия свят, законът за дълга е пряко свързан с духовния ни живот. Вътрешната борба между закона за самосъхранението и закона за дълга е една необходимост за развитието на човека. Само чрез тази борба човек може да осъзнае в пълнота посланията на нравствения свят и да започне да различава изискванията на духа от влеченията на плътта. Само тази борба дава условия за проявата на свободата на човека – свобода, която трябва да се употреби за духовното израстване. Човекът е действително свободен, единствено когато възприема в своите мисли и проявява в постъпките си внушенията на закона на дълга. Защото природата детерминира човека, а Духът го освобождава.
 
 

Шеста глава обсъжда теологическите идеи в творбата на П. Дънов. Предложената интерпретация на тези идеи в голяма степен следва възходящия модел на трите нива на познанието, с една разлика: тук срединната степен не е рационалното познание и умствения свят, а Духът, който тук е „посредникът“ между физическия Универсум и Абсолютната реалност. Абсолютната реалност е Бог, който се разкрива посредством три основни модуса. Природата или физическата Вселена (Universum) е последният стадий на проявлението на Абсолютната реалност. Открилият се Бог е Световният Дух, който пряко ръководи живота, той е gnostos Theos (гр.) – „познатият Бог“. Скритият Бог е Абсолютната реалност, от която еманира Световният Дух – прекият ръководител и поддръжник на живота. Скритият Бог е освен това agnostos Theos (гр.) – „непознатият Бог“. Природата и Духът са различните начини на проява на Абсолютната реалност, която обхваща в себе си формите и на идеалното, и на реалното. Трите нива на проявление на Абсолютната реалност могат да се разбират като различни форми на тази реалност: Абсолютната реалност обхваща, като най-външен кръг, Духът и природата, а не стои извън тях. Напротив, те като форми на Абсолютното, са в самото Абсолютно, а не извън него. Цялото мироздание е един дом, място на пребивание и проява на Божия Дух. Абсолютната реалност, проявяваща се като Дух Божий, създава природата – домът на разумните същества. В противовес на онези религиозни и религиозно-философски учения, които по един или друг начин са склонни да омаловажат физическата реалност в полза на духовната, да понижат ценността на тукашния свят в полза на отвъдния, авторът на Науката и възпитанието, напротив, вижда в природата, в Универсума дивната картина на проявленията на Абсолютната реалност. С други думи, този Универсум не само притежава ценност, но и е необходимост, дом на разумните същества. Така йерархичното проявление на Абсолютната реалност като Дух и природа притежава по-скоро ценностен смисъл.
 

Източник: http://philosophyofpeterdanov.blogspot.bg/