Вие сте тук
1. Слънцето преминава през естествен 11-годишен цикъл, белязан от две крайности – слънчев максимум и слънчев минимум. Слънчевите петна са тъмни области със сложна магнитна активност на повърхността на слънцето, така че броят на слънчевите петна в даден момент се използва като показател за слънчевата активност. Слънчевият максимум се характеризира с интензивна слънчева активност и най-голям брой слънчеви петна. От друга страна, по време на слънчевия минимум, Слънцето е най-малко активно и броят на слънчевите петна е най-нисък.
2. Два последователни 11-годишни цикъла образуват един 22-годишен цикъл на Джордж Елери Хейл (George Ellery Hale – 1868-1938) или физически цикъл, когато полярността на магнитното поле, започвайки примерно от северната хелиосфера (северната половина на Слънцето), се променя на противоположната в следващия 11-годишен цикъл в южната и така продължава редуването.
Въз основа на своите наблюдения, Рудолф Волф (1816-1893) изказва предположение за съществуване на 22-годишен цикъл на слънчевите петна. Физическо потвърждение за съществуването му е получено от Хейл през 1913 г. чрез откритието, че магнитната полярност на петната се изменя във времето. В течение на 11-годишния цикъл полярността на всички главни петна в северната полусфера е една и съща, а в началото на новия цикъл полярността на главните петна сменя своя знак. Аналогична закономерност се наблюдава и за южната хелиосфера, със забележката, че там главните петна имат противоположна полярност. Законите за смяната на полярността на петната са формулирани от Хейл и Сет Барнс Никълсън (Seth Barnes Nicholson – 1891-1963) през 1925 г. като се смята, че са валидни за 97% от групите петна. Петната с обратна полярност са свързани с извънредно висока активност на слънчевите избухвания. За да се върне магнитното поле на Слънцето към предишното си състояние са необходими два 11-годишни цикъла, които образуват 22-годишния цикъл на Хейл. Характерно за него е, че обикновено започва с четен 11-годишен цикъл (правило на Гневишев-Ол) и че не е статистически значим, тъй като за него не са характерни количествени изменения на индексите на слънчевите петна.
3. Забелязва се тенденцията много ниските или много високите максимуми на активност на петната да се появяват през 7-8 цикъла, което ни показва, че е възможно съществуването на 80-годишен слънчев цикъл.
4. Отчита се и вероятното съществуване на периодични зависимости на слънчевата активност с по-големи периоди. Един от най-коментираните дългопериодични цикли е 200-годишният. Първите догадки за съществуването му датират от 1948 г. като за точния му период са известни противоречиви данни – 176, 189, 200 години. Една от най-категоричните оценки принадлежи на българския учен Ангел Бонов, чието твърдение характеризира цикъла като 176-годишен.
5. Въз основа на анализи на наблюдавани с просто око комети, Б. Рубашов твърди и за съществуването на цикъл с продължителност около 900 години. Хипотезата се потвърждава и според реда на Шове, по асиметрията на 11-годишните цикли и по радиовъглеродния метод. Анализи на наблюдения на редица физикогеографски и геоложки явления предполага съществуването и на друг свръхвековен цикъл - 1700-1800-годишния.
Смята се, че твърденията за съществуване на цикли, по-големи от 22-годишния, са със статут на хипотези, тъй като наблюдателният материал, с който разполага човечеството е твърде ограничен. Действително данни, на които може да се разчита, се отбелязват от 1749 г., а с по-несигурните – периодът започва от 1700 г. Тези малко повече от 300 години са недостатъчни за категорично потвърждаване на съществуването на дългопериодични цикли, което принуждава учените да използват косвени данни за подкрепа на научните си хипотези.