Едуар Шюре

ВЕЛИКИ ПОСВЕТЕНИ

ПЛАТОН – ЕЛЕВЗИНСКИТЕ МИСТЕРИИ

 

Хората нарекоха Любовта Ерос, защото тя има крила.

Боговете я нарекоха Птерос[1], понеже има способността да дава крила.

Платон

 

На небето да знаеш означава да гледаш,

на земята да знаеш означава да си спомняш.

 

Щастлив е прекосилият Мистериите,

той познава извора и края на живота.

Пиндар[2]

 

 

След като се опитахме да възкресим Питагор – най-великия от посветените на древна Гърция, а чрез него и първоначалната обща основа на религиозната и философската истина, ние си позволяваме да заговорим за Платон, който придава на тази истина една по-обагрена от въображението и по-популярна форма. Ето и основанието ни да се спрем за момент пред благородната фигура на атинския философ.

Да, съществува една доктрина, която поражда и синтезира религиите и философиите. Тя се развива и задълбочава през вековете, но основата и центърът ѝ остават непроменени. Ние очертахме основните и линии. Това достатъчно ли е? Не – необходимо е да се разкрие божественото основание за многообразието на нейните форми в зависимост от расите и епохите. Необходимо е да се възстанови веригата от велики посветени, които са истинските посветители на човечеството. Тогава силата на всеки от тях ще нарасне чрез тази на всички останали и единствеността на истината ще се разкрие в разнообразните форми на нейното изразяване. Както всичко на този свят, Гърция преживява своя изгрев, своя сияен ден и своя залез. Такъв е законът на дните, хората, народите, земите и небесата. Орфей[3] е посветеният в зората на древна Елада, Питагор[4] – в яркия ѝ ден, Платон – в нейния залез, чийто горящ пурпур се превръща в ново розово зарево за човечеството. Платон следва Питагор така, както в Елевзинския храм[5] факлоносецът следва върховния жрец. Чрез него ние още веднъж и по нов начин ще проникнем през проходите на светилището чак до сърцето на храма, ще съзерцаваме великото тайнство. Но преди да се отправим към Елевзина[6], нека чуем нашия водач – божествения Платон. Нека той сам ни покаже своята родна земя, нека ни разкаже историята на своя дух, нека ни отведе при своя любим учител.

І. МЛАДОСТТА НА ПЛАТОН И СМЪРТТА НА СОКРАТ

Платон е роден в Атина – града на красотата и човечността. Хоризонтите, които определят неговите ранни възгледи, се очертават от Атика[7] – открита за всички ветрове, изпъкнала подобно носа на кораб в Егейско море, властваща като царица сред кръг от острови – бели сирени, възседнали тъмносините вълни. Той израства в подножието на Акропола[8], под закрилата на атинския Палас, в широката долина, обградена от виолетови планини и обвита в сияен лазур, между Пантелик[9] с неговите осеяни с мрамор склонове, Химет[10], увенчан с ухаещи борове, в които жужат пчели, и спокойния Елевзински залив[11].

Толкова по-мрачен и разтърсващ е политическият хоризонт в детството и младостта на Платон. Тогава се води безпощадната Пелопонеска война[12] – братоубийствената битка между Спарта и Атина, която подготвя разпадането на Гърция. Забравени са великите дни на Мидийските войни[13], залязла е славата на Маратон[14] и Саламин[15].

Платон се ражда 6 429 г. пр. н. е. – в годината, когато умира Перикъл, най-великият държавник на Гърция, честен като Аристид[16], находчив като Темистокъл[17], един от най- добрите представители на елинската цивилизация, укротителят на нейната шумна демокрация, пламенният патриот, който умее да запазва спокойствието на полубог сред вихъра на народните вълнения.

Майката на Платон сигурно е разказвала на своя син една случка, на която сигурно е била свидетел две години преди раждането на бъдещия философ. Спартанците нахлуват в Атика. Атиняните, чието национално съществуване е застрашено, воюват през цялата зима. Перикъл[18] е душата на съпротивата. В тази мрачна година в Керамик се организира внушителна церемония. Ковчезите на загиналите за родината войници са поставени върху погребални колесници, а народът е свикан пред огромния общ гроб, който ще ги събере. Този мавзолей е превъзходен и мрачен символ на гроба, който Гърция сама си изкопава със своята престъпна борба. Тогава Перикъл произнася най-хубавата реч, която античността е съхранила за нас. Тукидид[19] я записва върху своите бронзови плочки и тя блести там подобно щит от фронтона на храм: „Гроб на знаменитите хора е цялата земя; и не само надписът, издълбан на една плоча...“[20]. Нима в тези думи не живее съзнанието за безсмъртието на Гърция?

Но Перикъл умира. Какво остава от древна Гърция, която живее чрез своите действени личности? Самата Атина е потънала  в разприте на една отчаяна демагогия. Отвъд градските стени дебне непрекъснатата опасност от нахлуване на спартанците, войната се води по суша и по море, а златото на персийския цар[21] развращава трибуни и магистрати. След Перикъл благосклонността на народа печели Алкивиад[22]. Този представител на златната младеж на Атина става герой на деня. Авантюрист в политиката, съблазнител и интригант, той води със смях родината си към сигурната й гибел.

Платон го наблюдава внимателно – по-късно става вещ в изследването на този тип характер. Той сравнява страстното желание за власт на Алкивиад с огромен стършел, „около който жужат страстите, обкичени с цветя, наситени с благовония, опиянени от вино и всякакви разюздани удоволствия, и го хранят, издигат и въоръжават с отровното жило на амбиция та. Благодарение на тях изпадналият в умопомрачение духовен тиран яростно се гневи, преследва и убива всяка честна мисъл и чувство, които все още биха могли да го накарат да се изчерви, стреми се да изчисти духа си от умереността и да го изпълни единствено с ярост.“

Атинският хоризонт е твърде мрачно обагрен в младостта на Платон. Бъдещият философ е двайсет и пет годишен, когато спартанците завладяват Атина след злополучната морска битка в Ейгос Потамос[23]. По-късно той е свидетел на влизането на Лизандър[24] в родния му град, което ознаменува края на атинската независимост. Платон вижда как под звуците на празнична музика рухват дългите стени, строени от Темистокъл, и тържествуващият враг танцува върху руините на родината. Следва периодът на трийсетте тирани и тяхното прогонване[25].

Тези събития натъжават младата душа на Платон, но не я прекършват. Тази душа е нежна, чиста, открита като небесния свод над Акропола. Платон е младеж с висок ръст и широки рамене, той е улегнал, съсредоточен, мълчалив, но когато заговори, от думите му лъха тънка чувствителност и очарователна благост. В него няма нищо блестящо, нищо изключителна Разнообразните му дарби се сливат във висшата хармония на неговото същество. Лекото изящество и естествената му скромност скриват сериозността на неговия дух; една почти женска нежност прикрива твърдостта на характера му. У него добродетелта е облечена в усмивка, а удоволствието – в невинност. Но неговият дух е белязан със знака на изключителността и необикновеността, защото сякаш при самото си раждане е сключил тайнствен договор с вечността.

Да, единствено вечните неща изглеждат живи в неговите очи, останалите минават като суетни видения в дълбоко огледало. Зад видимите, изменчиви, несъвършени форми на света и живите същества той съзира техните невидими и съвършени вечни образци, излъчвани от същите тези същества и зрими единствено за духа. Ето защо младият Платон, без да е формулирал още своето учение, без дори да знае, че един ден ще стане философ, има вече съзнанието за Божествената реалност на Идеалното и за неговата вездесъщност. Ето защо, наблюдавайки женските вълнения, погребалните колесници, преминаващите войски, празненствата и траурните шествия, той сякаш съзира нещо повече и възкликва: „Защо плачат и крещят от радост? Те вярват, че са и не са. Защо аз не мога да се привържа към това, което се ражда, и към това, което умира? Защо не мога да обичам нищо друго освен Невидимото, което не се ражда и не умира, а е вечно?“

Любовта и Хармонията са истинската основа на Платоновата душа – но коя Хармония и коя Любов? Любовта към вечната Красота и Хармонията, която обгръща целия свят. Колкото по-велика и задълбочена е една душа, толкова повече време отделя тя, за да опознае себе си. Първоначално Платон въодушевено се заема с изкуствата. Той има знатен произход – неговият баща е потомък на рода на Кодриите, а неговата майка – на мъдреца Солон[26].

В младостта си той живее като всички богати атиняни, потънали в разкоша и заобиколени от всички изкушения на упадъчната епоха. Той се отдава на удоволствията без излишни крайности, но и без лицемерно проявявана добродетел, умерено възползвайки се от доброто си наследство, заобиколен и обичан от многобройни приятели. Той така чудесно описва любовната страст в своя „Федър“, че не е възможно да не е изпитал нейните буйни възторзи и жестоки разочарования. Само един стих ни е останал от него – страстен като стих на Сафо[27], изпълнен със светлина като звездна нощ над морето на Цикладите[28]: „Бих желал да бъда небето, за да съм целият око и да те гледам.“

Търсейки върховната красота, той се занимава последователно с живопис, музика и поезия. Последната като че ли най-пълно удовлетворява неговите потребности. Тя определя неговите желания. Платон с лекота твори във всички жанрове. Той има еднакво силен усет към любовната и дитирамбическата поезия[29], към епопеята, трагедията и дори към комедията с нейната фина, тънка ирония. Нищо не му липсва, за да стане един нов Софокъл[30] и да спаси атинския театър от неговия близък упадък. Тази амбиция го изкушава, приятелите му го окуражават. На двайсет и седем години той е написал вече няколко трагедии и е представил една на конкурс.

Точно по това време Платон среща Сократ, който разговаря с младите хора в градините на Академията. Той говори за Справедливото и Несправедливото, за Красивото, Доброто и Истината. Поетът се доближава до философа, слуша го, идва отново и на другия, и през следващите дни. За няколко седмици духът му се преобразява напълно. Това вече не е щастливият млад човек, поетът, изпълнен с илюзии. Променя се насоката на неговата мисъл, целта на неговия живот. Чрез думите на онзи, който нарича себе си „акушер на душите“, току-що се е родил един друг Платон. Какво всъщност се е случило? С помощта на каква магия този резоньор с лице на сатир изтръгва от лукса, наслажденията и поезията красивия гениален Платон, за да го обрече на доброволните лишения, присъщи на мъдреца?

Един простосърдечен, но велик човек – добрият Сократ. Син на скулптор, в юношеските си години той вае статуи, по-късно захвърля длетото, заявявайки, че предпочита да вае своята душа, а не мрамора. От този момент той посвещава живота си на търсенето на мъдростта. Можем да го видим да разговаря с младежите, артистите, философите в гимназионите[31], на площада, в театъра и да изисква от всеки един да обосновава твърденията си.

От няколко години софистите се трупат като рояк скакалци в Атина. Софистът е фалшификат и живо отрицание на философа, както демагогът е фалшификат на държавника, лицемерът – на свещеника, занимаващият се с черна магия – на истински посветения. Гръцкият тип софист е по-ловък, по-разсъждаващ, по-разрушителен от останалите, но този тип е присъщ на всички упадъчни цивилизации. В тях софистите гъмжат зловещо като червеи в разлагащо се тяло. Както и да се наричат – атеисти, нихилисти или песимисти, софистите от всички времена си приличат Те винаги отричат Бога и Душата, т. е. върховната Истина и върховния Живот.

Софистите от времето на Сократ – привържениците на Горгий[32], Продик[33] и Протагор[34] – твърдят, че няма разлика между истинното и неистинното. Те полагат усилия да докажат всяка теза, както и нейната противоположност, и настояват, че няма друго право освен това на силата и друга истина освен мнението на субекта. Така, доволни от себе си, отдадени изцяло на житейските удоволствия, добре платени като учители, софистите тласкат младите хора към разпуснатост, интригантство и тирания.

Сократ подхожда към софистите с присъщата си благост и добродушие, като невежа, който иска да се учи. Погледът му искри от жив ум и доброжелателство. После, от въпрос на въпрос, той ги принуждава да стигнат до обратното на това, което са твърдели първоначално, и същевременно да признаят, че не осъзнават какво говорят. Сократ доказва по-нататък, че софистите не познават причините и принципите на нещата – те, които претендират, че владеят универсалната наука. И след като ги застави да замълчат, той не ликува от своята победа, а им благодари с усмивка за това, че са го обогатили със своите отговори, прибавяйки, че да знаеш, че нищо не знаеш, е началото на истинската мъдрост.

Какво мисли, какво твърди самият Сократ? Той не отрича божествата, отдава им почитта, с която се прекланят пред тях и неговите съграждани, но смята тяхната природа за непостижима и признава, че не разбира нищо от физиката и метафизиката, които се преподават в училищата. Важното е, твърди той, да се вярва в Справедливото и Истинното и да се прилагат те в живота. Изречени от него, тези думи придобиват значението на мощни аргументи, защото самият Сократ дава пример за това: той е безукорен гражданин, смел воин, неподкупен съдия, предан и безкористен приятел, абсолютен господар на всички свои страсти.

Така методът на нравственото възпитание се променя според времето и средата. Питагор, заобиколен от своите посветени ученици, сваля морала от висините на космогонията. В Атина, на площада, Сократ говори на Клеоновите[35] и Горгиевите привърженици за вроденото чувство за справедливо и добро, за да възстанови света и разклатения социален накара да заблести за момент една измамна истина. Вечната, сияйна красота, която е „блясъкът на Истината“, убива изменчивата и лъжлива красота в душата на Платон. Ето защо той, забравяйки и разделяйки се с всичко, което е обичал досега, се присъединява към Сократ в разцвета на своята младост, с цялата поетичност на своята душа. Велика победа на Истината над Красотата, която има неизброими последици за историята на човешкия дух!

По това време приятелите на Платон очакват неговия дебют на трагическата сцена. Той ги кани в своя дом на голям пир и всички се чудят защо вдига празника точно в този момент. Прието е празненството да се прави, след като трагедията е наградена и вече играна на сцена. Но никой не отказва поканата на богатия син на семейство, в което Музите и Грациите си дават среща в компанията на Ерос. Неговата къща от години е средище на елегантната атинска младеж. Платон изхарчва цяло състояние за този пир. Масата е подредена в градината. Младежи с факли осветяват лицата на гостите. Присъстват трите най-красиви атински хетери.

Пирът продължава цяла нощ. Гостите пеят химни, посветени на любовта и на Бакхус. Свирачки на флейта изпълняват най-сладострастни мелодии. Всички молят Платон да изрицитира сам един от своите дитирамби. Той става усмихнат и казва: „Този пир е последният, който ви давам. От днес аз се отказвам от житейските удоволствия, за да се посветя на мъдростта и да следвам учението на Сократ. Знайте всички: отказвам се от поезията, защото признавам нейното безсилие да изрази истината, която търся. Няма да съчиня повече нито един стих и във ваше присъствие ще изгоря всичко, което съм написал досега.“

Викове на учудване и протест се надигат от всички страни на масата, около която на разкошни ложета са полегнали обкичените с рози сътрапезници. Лицата им, зачервени от виното, радостта и насладите на трапезата, изразяват изненада и негодувание. Сред контетата и софистите се чуват викове на недоверие и пренебрежение. Намерението на Платон се оценява като лудост и кощунство, подканват го да отрече току-що казаното. Но Платон потвърждава своето решение спокойно и уверено, без да се влияе ни най-малко от подхвърляните реплики.

Той завършва речта си с думите: „Благодаря на всички, които пожелаха да присъстват на този прощален празник, но ще задържа при себе си само онези, които желаят да споделят новия ми живот. Занапред приятелите на Сократ ще бъдат единствените ми приятели.“

Тези думи падат като слана в поле от цветя. Те тутакси извикват върху тези цъфтящи лица тъжния и смутен израз на хора, които присъстват на погребално шествие. Куртизанките стават, хвърлят ядосани погледи към стопанина на дома и веднага биват отведени върху своите носилки. Контетата и софистите се измъкват с иронични и шеговити фрази: „Сбогом, Платон, бъди щастлив! Ти ще се върнеш при нас! Сбогом! Сбогом!“

Само двама сериозни млади хора остават край него. Той хваща за ръка тези предани приятели и изоставяйки полупълните амфори с вино, увехналите рози, захвърлените лири и флейти, още пълните чаши, Платон ги завежда във вътрешния двор на къщата. Тук те виждат рула папируси, сложени върху малък жертвеник. Това са поетичните произведения на Платон. Поетът грабва една факла и пали жертвеника с усмивка, произнасяйки думите: „Вулкан[36], ела тук! Платон има нужда от теб“[37] .

Когато пламъкът стихва, двамата приятели със сълзи на очи се сбогуват мълчаливо със своя бъдещ учител. Останал сам, Платон не страда. Покой и чудна ведрина изпълват цялото му същество. Той мисли за Сократ, когото скоро ще види. Раждащата се зора докосва терасите на къщите, колонадите, фронтоните на храмовете. Скоро с първия слънчев лъч от върха на Акропола ще заблести шлемът на Минерва[38].

II. ПОСВЕЩЕНИЕТО НА ПЛАТОН – ПЛАТОНОВАТА ФИЛОСОФИЯ

Три години след като Платон става Сократов привърженик, мъдрецът е осъден на смърт от Ареопага[39] и умира, заобиколен от своите последователи, изпивайки чашата с бучиниш[40].

Малко исторически събития са имали толкова много интерпретации. При все това обикновено твърде зле се тълкуват причините и значението на съда над Сократ. Днес е прието да се смята, че Ареопагът от своя гледна точка правилно е осъдил Сократ като противник на държавната религия, тъй като, отричайки боговете, той руши основите на атинската република. Ние ще покажем веднага, че това твърдение съдържа в себе си две основни грешки.

Да си припомним най-напред това, което Виктор Кузен[41] си позволява да твърди в предговора към „Апология на Сократ“, в своя прекрасен превод на Платоновите произведения: „Анит[42], трябва да признаем, е един достоен за уважение гражданин, Ареопагът е безпристрастен и умерен съд и ако трябва да се учудваме на нещо, то е, че Сократ е осъден толкова късно и че не е осъден с по-голямо мнозинство.“

Философът, министър на държавното просвещение, не е проумял, че ако е прав, то би трябвало да се произнесе присъда едновременно над философията и религията, в прослава единствено на политиката на лъжи, насилие и произвол. Защото, ако философията руши силом устоите на обществения ред, тя е само велика лудост и ако религията не може да съществува по друг начин, освен като потиска търсенето на истината, тя е само гибелна тирания. Да се опитаме да бъдем по-справедливи към гръцката религия и философия.

Има един твърде важен и ярък факт, който убягва от погледа на повечето съвременни историци и философи. Гоненията в Гърция, насочени твърде рядко към философи, винаги се ръководят не от храмовете, а от политическите дейци. Елинската цивилизация не познава войната между жреци и философи, която играе такава важна роля в нашата цивилизация още от унищожаването на християнския езотеризъм във II в. от н. е.

Талес[43] може спокойно да проповядва, че светът произлиза от водата; Хераклит[44] – че произлиза от огъня; Анаксагор[45] може спокойно да твърди, че слънцето е нажежена огнена маса; Демокрит[46] – да учи, че всичко в света е изградено от атоми. Никой храм не се тревожи от това. В храмовете се знае всичко това, но и много повече. Там се знае още, че самозваните философи, които не признават боговете, не биха могли да ги заличат от народното съзнание; че истинските философи вярват в тях по начина, по който вярват посветените, и виждат в тях символите на висшите категории в духовната йерархия, на Божественото, което пронизва природата, на Невидимото, което управлява видимото. Езотеричното учение служи впрочем за връзка между истинската философия и истинската религия. Ето основния, главния и решителен факт, който обяснява тяхното тайно съглашение в елинската цивилизация.

Кой впрочем осъжда Сократ? Елевзинските жреци, които проклинат инициаторите на Пелопонеската война, прогонвайки ги на запад, не произнасят нито дума срещу него. Колкото до Делфийския храм, той го дарява с най-доброто признание, което може да се даде някому. На въпроса, какво мисли Аполон за Сократ, Пития[47] отвръща: „Няма по-свободен, по-справедлив, по-разумен човек от него“[48].

Двете обвинения, отправени към Сократ: че развращава младежта и че не вярва в боговете, служат само за претекст. Относно второто осъденият победоносно отговаря на своите съдии: „Аз вярвам в своя собствен разум, затова имам още по-голямо основание да вярвам в боговете, тъй като те са великият разум на вселената.“

Тогава защо е толкова безпощадна ненавистта към мъдреца? Защото той се сражава с несправедливостта, разобличава лицемерието, разкрива фалша на толкова празни домогвания. Хората прощават всички пороци и всяко безбожие, но не прощават на тези, които свалят маските им. Ето защо истинските атиняни, които заседават в Ареопага, допускат да умре правият и невинният, осъждайки го за престъпление, което самите те вършат.

Във възпроизведената от Платон превъзходна Сократова защита Сократ сам обяснява това със съвършена простота: „От това именно проучване (да намеря истински мъдри хора сред атиняните – б. пр.), мъже атиняни, за мен произлязоха много омрази, и то възможно най-зли и тежки, така че много клевети да тръгнат от тях и да ми излезе това име, че съм мъдър. Понеже присъстващите всеки път мислят, че аз самият съм сведущ в това, в което изобличавам някой друг, че не е. (...) А тъй като са, мисля, честолюбиви, упорити, многобройни и систематично и убедително говорят за мен, напълнили са ви ушите, а и сега продължават – с тежките си клевети. Поради тия работи върху ми се нахвърлиха Мелет[49], Анит и Ликон – Мелет с омразата на поетите, Анит – на занаятчиите и държавните мъже, Ликон –  на ораторите“[50].

Един трагически поет, лишен от талант, един зъл и фанатичен богаташ и един нагъл демагог успяват да подготвят осъждането на най-добрия между човеците. И тази смърт го прави безсмъртен. Той заявява гордо на своите съдии: „ (...) аз вярвам (в боговете – б. пр.), мъже атиняни, както никой от моите обвинители. (...) Но вече е време да се върви – аз в смъртта, вие в живота. Кой от нас върви към по-доброто – никому не е известно освен може би на бога“[51].

Далеч от намерението да разклаща устоите на истинската религия и нейните национални символи, Сократ прави всичко, за да ги укрепи. Той би бил най-големият поддръжник на своята родина, ако тя умееше да го разбира. Като Христос той умира, прощавайки на палачите си, и се превръща за цялото човечество в пример за мъдрец мъченик. Защото той представлява окончателното възтържествуване на индивидуалното посвещение и откритата наука.

Спокойната картина на умиращия в името на истината Сократ, който прекарва последния си час, разговаряйки за безсмъртието на душата със своите привърженици, се запечатва в сърцето на Платон като най-хубавото представление и като най-святата Мистерия. Това е неговото първо, голямо посвещение. По-късно той изучава физика, метафизика и още доста науки, но завинаги остава привърженик на Сократ. Платон ни оставя в наследство своето живо въображение, влагайки в устата на учителя богатствата на собствената си мисъл. Неговата изключителна скромност го прави идеал за последовател, така както огънят на ентусиазма му го прави поет на философите. Ние добре знаем, че той създава школата си на петдесет години и умира на осемдесет, но въпреки това не можем да си го представим по друг начин освен като младеж. Защото вечната младост е участта на душите, които в дълбините на своите мисли добиват божествена непорочност.

Платон наследява от Сократ могъщия импулс, активния и мъжествен принцип на неговия живот, вярата му в справедливостта и истината. От посвещението си в Мистериите той черпи същността на своите идеи. Геният му се състои в новата форма – едновременно поетична и диалектична, – която той им придава. Той не приема това посвещение единствено в Елевзина, а го търси във всички достъпни източници на античния свят. След смъртта на Сократ започва да пътешества. Посещава лекциите на много философи в Мала Азия. Оттам се прехвърля в Египет, където влиза в контакт със свещеници и преминава посвещението на Изида[52].

Платон не достига подобно на Питагор висшата степен на адепта, на която придобиваш способността за дейно и пряко съзерцание на божествената истина благодарение на свръхестествени от земна гледна точка възможности. Той достига до третата степен, която дава отлична интелектуална яснота чрез господство на разума над тялото и над душата. По-късно отива в Южна Италия, за да се свърже с питагорейците, съзнавайки, че Питагор е най-великият от гръцките мъдреци. Той купува срещу злато ръкопис на Учителя. Черпейки, при това от самия извор, от езотеричната традиция на Питагор, той заимства от този философ основните идеи и строежа на своята система[53].

Завръщайки се в Атина, Платон създава тук свое училище, известно под името Академия. За да се продължи Сократовото дело, е необходимо да се разпространява истината. Но Платон не може публично да проповядва нещата, които питагорейците крият под троен воал. Клетвите, покорството, самата му цел го предпазват. В „Диалозите“ ние откриваме езотеричното учение, но прикрито, смекчено, натоварено с една разсъдъчна диалектика като с чужд товар, превърнато в легенда, мит, притча. Тук то не се представя във величественото единство, което му придава Питагор и което ние се помъчихме да възстановим – като сграда, построена върху непоклатима основа, чиито части са здраво циментирани, но чрез аналитични фрагменти.

Платон, както и Сократ, отива сред младежта на Атина, сред светските люде, сред риторите и софистите. Той се сражава с тях със собствените им оръжия. Но с гениалността си във всеки момент подобно на орел той къса мрежата на диалектиката, за да се издигне смело до върховните истини, които са неговото отечество, родният му въздух. Тези диалози имат силно и неподправено очарование: в тях може да усетим наред с ентусиазма на Делфи и Елевзина една превъзходна яснота, присмехът на добряка Сократ, фината и крилата ирония на мъдреца.

Не е трудно да открием отделни елементи от езотеричното учение у Платон и да достигнем едновременно с това изворите, от които той черпи вдъхновение. Учението за идеите образци на нещата, изложено във „Федър“, е неизбежно следствие от учението на Питагор за свещените числа. „Тимей“ представлява едно доста неясно и забъркано изложение на езотеричната космогония.

Колкото до учението за душата, за нейните преселения и еволюция, то пронизва цялото творчество на Платон, но никъде не е изразено по-ярко, отколкото в „Пир“, във „Федон“ и в легендата, разказана в края на диалога. Ние съзираме Психея[54], покрита с воал, но колко красива и трогателна е тя с прелестните си форми и с божествената си грация!

В предишната книга видяхме, че ключът към Космоса, тайната на неговото сътворяване изцяло се съдържа в принципа за трите свята отразени чрез микро- и макрокосмоса, в човешката и в божествената троичност. Питагор основно формулира и резюмира това учение чрез символа на Свещената Тетрада.

Това учение на вечно живото слово представлява велика тайна, източникът на магията, диамантеният храм на посветения, неговата непревземаема цитадела над океана от неща. Платон не може и не желае да разкрива тази тайна в откритото си учение. Най-напред клетвата на Мистериите го задължава да мълчи. После, не всички биха я разбрали, простакът би осквернил недостойно тази теогонична мистерия, която съдържа зараждането на световете. За да бъдат победени упадъкът на нравите и развилнелите се политически страсти, е необходимо нещо друго. С великото посвещение скоро биха се затворили вратите към отвъдното, които впрочем се отварят тържествено само пред великите пророци, пред изключителните, истинските посветени.

Платон заменя учението за трите свята с три понятия, които при липсата на организирано посвещение в продължение на 2000 години се съхраняват като три пътя, водещи към върховната цел. Тези понятия се отнасят еднакво и за човешкия, и за божествения свят, те имат предимството да ги съединяват, макар и по един абстрактен начин. Тук се разкрива популяризаторският и творчески гений на Платон. Той излива потоци светлина върху света, поставяйки на едно ниво идеите за Истината, Доброто, Красивото. Изяснявайки ги една след друга, той разкрива, че това са три лъча от един огън и когато се обединят, възстановяват този огън, който е Бог.

Следвайки Доброто, т. е. Справедливото, душата се пречиства, тя се подготвя да познае Истината – първото и необходимо условие за нейния напредък. Следвайки, разширявайки идеята за Красивото, тя достига интелектуално Красивото, тази оразумена светлина, майка на нещата, оживителка на формите, субстанция и орган на Бога. Потапяйки се в световната душа, човешката душа чувства как ѝ израстват крила. Следвайки идеята за Истината, тя достига чистата същност, принципите, съдържащи се в Чистия дух. Тя познава своето безсмъртие чрез идентичността на своя принцип с божествения. Усъвършенстване, богоявление на душата.

Откривайки тези велики пътища за човешкия дух, Платон дефинира и създава, извън ограничените системи и отделните религии, категорията Идеално, която вече векове замества органичното и цялостно посвещение. Той очертава трите свещени пътя, които водят към Бога, така както свещеният атински път води до Елевзина през портата на Керамик. Прониквайки във вътрешността на храма с Хермес, Орфей и Питагор, ние осъзнаваме по-добре здравината и праволинейността на широките пътища, построени от божествения инженер Платон. Познаването на Посвещението е утвърждаване на идеализма.

Идеализмът е смело потвърждение на божествените истини чрез душата, която изследва сама себе си в самота и съди за божествените истини чрез вътрешните си способности и гласове. Посвещението е проникване в същите тези истини чрез духовния опит, чрез непосредственото съзерцание на духа, чрез вътрешно възраждане. В най-висша степен то представлява установяване на контакт на душата с божествения свят.

Идеалното е морал, поезия, философия, Посвещението е действие, съзерцание, върховно присъствие на Истината. Идеалното е мечта и съжаление по божествената родина; Посвещението, този храм за избраници, е ясният спомен за нея, самото ѝ притежание.

Създавайки категорията Идеално, посветеният Платон създава едно убежище, разкрива пътя за спасение на милиони души, които не могат да достигнат в този живот до пряко посвещение, но мъчително жадуват за истината. Така Платон прави от философията преддверие на бъдещия храм, като кани в него всички хора с добра воля. Идеализмът на неговите многобройни синове – езичници или християни, ни прилича на огромна чакалня за Великото посвещение.

Това обяснява огромната популярност и притегателната сила на Платоновите идеи. Тази сила се дължи на тяхната езотерична основа. Ето защо създадената от Платон Академия продължава съществуванието си векове и намира своето продължение в голямата Александрийска школа[55]. Ето защо първите църковни отци отдават нужното уважение на Платон; ето защо свети Августин[56] взема от него две трети от своята теология. Две хиляди години са минали от мига, в който последователят на Сократ издъхва в сянката на Акропола. Светът е преживял християнството, нахлуването на варварите, средновековието.

Но античността възкръсва от пепелта. Във Флоренция Медичите[57] искат да основат академия и викат един гръцки учен, прокуден от Константинопол, за да я организира. Как ще я нарече Марсилио Фичино[58]? Нарича я Платонова академия. Дори днес, след като толкова философски системи са потънали в забрава; днес, когато науката изследва материята в най-разнообразните ѝ прояви и се намира лице в лице с необяснимото и невидимото, ние все още имаме нужда от Платон. Винаги естествен и скромен, излъчващ вечна младост, той ни подава свещена клонка от Мистериите – клонка от мирта[59] и кипарис, заедно с нарцис – цветето на душата, което обещава свещено възраждане в една нова Елевзина.

III. ЕЛЕВЗИНСКИТЕ МИСТЕРИИ

В гръцката и римската античност Елевсинските мистерии са обект на особена почит. Дори авторите, които осмиват митологическите измислици, не се осмеляват да засягат култа към „великите богини“. Тяхното царуване, макар и лишено от блясъка на Олимпийските богове, се оказва по-сигурно и по-ефикасно. В незапомнени времена една дошла от Египет гръцка колония пренася в спокойния Елевзински залив култа към великата Изида, наречена тук Деметра[60], или майката на всичко. Още от онова време Елевзина се превръща в център за посвещение.

Деметра и дъщеря ѝ Персефона играят главна роля в Малките и в Големите мистерии, затова са дълбоко почитани.

Ако народът тачи в Церера[61] плодородната земя и богинята на земеделието, посветените виждат в нея небесната светлина – майката на душите, и божествената Разумност, майка на космогоничните богове. Нейният култ се обслужва от жреци, принадлежащи към най-старата жреческа фамилия на Атика. Те наричат себе си синове на Луната, т. е. родени, за да бъдат посредници между Земята и Небето, произлезли от сферата, в която се намира мостът, хвърлен между двете области, по който душите се възкачват и слизат. Самият им произход определя и тяхната функция – „да възпяват в тази бездна на нещастията радостите на небесния живот и да сочат начините за намиране на пътя“. Оттук произлиза названието им Евмолпиди, или „певци на благотворни мелодии“, нежни възстановители на хората.

Елевзинските жреци проповядват великото езотерично учение, дошло от Египет. Но с течение на времето те му добавят очарованието на една пластична и пленителна митология. Тези чародейци знаят да си служат фино и изтънчено със земните страсти, за да изразят възвишени идеи. Те използват привлекателността на сетивните удоволствия, блясъка на церемониите, изкушенията на изкуството, за да подтикнат душата към по-добър живот и духа към божествените истини. Никъде другаде Мистериите не са представени в по-човешка, по-жива и колоритна форма.

Митът за Церера (Деметра) и нейната дъщеря Персефона съставлява сърцевината на елевзинския култ. Подобно на блестящо построена теория цялото елевзинско посвещение се върти и развива в този светъл кръг.

Впрочем в най-дълбоката си същност този мит представя чрез символи историята на душата, нейното слизане в материята, нейните страдания в сенките на забравата, нейното повторно въздигане и връщане към божествения живот. С други думи, това е драмата на падението и изкуплението в нейната елинска форма.

От друга страна, може да се твърди, че за образования и посветен атинянин от времето на Платон Елевзинските мистерии са допълнително обяснение, блестящо копие на трагическите представления в Атина. Тук, в театъра на Бакхус, пред развълнувания и крещящ народ ужасните заклинания на Мелпомена[62] припомнят на земния човек, заслепен от своите страсти, че е преследван от Немезида[63] за своите престъпления, че е потискан от неумолимата и често неразбираема Съдба. Тук отекват Прометеевите битки[64], заклинанията на Ериниите[65]; тук пламтят отчаянието на Едип[66] и гневът на Орест[67]. Тук царуват мрачният Ужас и окаяната Мъка.

В Елевзина, в светилището на Церера всичко се изяснява. Кръгът на нещата се разтваря за посветените, станали зрящи. Историята на Душата – Персефона, е изумително откровение за всяка душа. Животът се обяснява като изкупление или като изпитание. Отсам и отвъд своето земно съществуване човекът открива светлите зони на едно божествено минало и бъдеще. След страха от смъртта, надеждите, освобождаването и райските радости през портиците на грамадния отворен храм той чува песните на блажените[68] и потъва в светлината на чудното отвъдно.

Ето какво представляват Мистериите в сравнение с Трагедията: свещена драма на душата, допълваща и обясняваща земната драма на човека.

Малките мистерии се празнуват през месец февруари в Агри, градче близо до Атина. Кандидатите, които са издържали предварителния изпит и са представили сведения за своето раждане, обучение и почтеност, се приемат на входа на затвореното светилище от Елевзинския жрец, наречен [х]иероксерикс, или свещен вестител, облечен като Хермес[69] – с широкопола шапка и с жезъл в ръка. Той е водачът, посредникът, интерпретаторът на Мистериите. Жрецът води пристигналите към малък храм с йонийски колони[70], посветен на великата девственица Кора[71]. Привлекателното светилище на богинята се крие в дъното на спокойна долинка, обградена със свещена гора от тисови дървета и бели тополи. Тогава от светилището излизат жриците на Прозерпина[72], йерофантидите, облечени в чисти пеплуми[73], с голи ръце, окичени с нарциси. Те се подреждат на върха на стълбата и напяват речитатив в дорийски стил[74]. Подчертавайки своите думи с тържествени жестове, те изричат:

„О, жадуващи Мистериите, ето ви на прага на Прозерпина. Всичко, което видите тук, ще ви учуди. Вие ще разберете, че вашият живот е изтъкан единствено от лъжовни и празни сънища. Сънят, който ви огражда със сенки, отнася вашите сънища и вашите дни в своя поток подобно плаващи отломки, които се губят безследно от погледа. Но отвъд се простира зоната на вечната светлина. Нека Персефона бъде благосклонна и сама ви научи как да преминете реката на сенките и да проникнете чак до божествената Деметра.“

После посветената в Мистериите, или пророчицата, която води хора, слиза три стъпала надолу и произнася с тържествен глас и страшен поглед следната клетва: „Горко на тези, които са дошли да осквернят Мистериите! Богинята ще преследва тези покварени сърца през целия им живот и дори в царството на сенките не ще изостави своята плячка!“

После минават много дни на обмиване, пости, молитви и обучение.

Вечерта на последния ден новопосветените се събират в най-скритата част на свещената гора, за да присъстват на отвличането на Персефона. Сцената се играе на открито от жриците на храма. Обичаят е много стар, но основата на това представление, доминиращата идея остава винаги същата, макар формата му да се изменя много през вековете. От времето на Платон благодарение на новото развитие на трагедията старата жреческа строгост отстъпва място на един по-човешки, по-изискан дух и на вкус към страстта. Водени от йерофанта анонимните поети на Елевзина правят от тази сцена малка драма, която се развива горе-долу така.

Новопосветените двама по двама пристигат на една горска поляна. В дъното се виждат скали и пещера, заобиколени от гора с миртови дървета и няколко тополи. Отпред се вижда поляна, насред която около един извор са налягали нимфи[75]. В дъното на пещерата се вижда Персефона. Тя седи гола до кръста, подобна на Психея, красивите ѝ гърди целомъдрено се издигат над драперията, виеща се като лазурна пара около нейните хълбоци. Несъзнаваща собствената си красота, тя изглежда щастлива. Бродира дълъг воал с многоцветни нишки. Деметра, нейната майка, стои права близо до нея със скиптър в ръка.

Хермес (вестителят в Мистериите, към присъстващите): Деметра ни прави два превъзходни подаръка: плодовете, за да не живеем като животни, и посвещението, което дава сладостна надежда на тези, които участват в него – и за края на този живот, и за цялата вечност. Обърнете внимание на думите, които ще чуете, на нещата, които ще видите.

Деметра (със сериозен глас): Обичана от Боговете дъще, живей в тази пещера до моето завръщане и бродирай моя воал Небето е твоята родина. Светът ти принадлежи. Виж боговете, те ще откликнат на твоя повик. Но не слушай гласа на лукавия Ерос[76], нежните погледи, коварните съвети. Пази се, когато излизаш от пещерата, и никога не късай изкусителните цветове на земята: техният вълнуващ и зловещ аромат ще те накара да загубиш небесната светлина и дори спомена за нея. Извезвай моя воал и живей щастлива с нимфите, които ще останат с тебе чак до моето завръщане. Тогава ще те отведа в сияйното царство на Етера[77] зад Млечния път с моята огнена колесница, впрегната със змии.

Персефона: Да, височайша и могъща майко, пред тази светлина, която те обгръща и ми е така скъпа, аз ти се заклевам и нека Боговете ме накажат, ако не сдържа клетвата си. (Деметра излиза.)

Хорът на нимфите: О, Персефона! О, Дево, о, целомъдрена годенице на Небето, ти, която бродираш образите на боговете върху този воал, дано никога не познаеш празните илюзии и безбройните болки на земята. Вечната истина ти се усмихва. Твоят съпруг, божественият Дионис[78], те очаква в Емпиреите[79]. Понякога той ти се явява като далечно слънце, неговите лъчи те галят, той вдишва твоето дихание и ти пиеш неговата светлина... Вие вече си принадлежите!... О, Дево, кой е по-щастлив от тебе?

Персефона: Върху този лазурен воал с неизброими гънки аз бродирам с иглата си от слонова кост безбройните фигури на живите същества и всички неща. Свърших историята на Боговете, извезах страшния стоглав и сторък Хаос[80], От него трябва да произлизат смъртните същества. Кой е направил така, че те да се родят? Бащата на Боговете[81] ми каза, че това е Ерос. Никога не съм го виждала, не зная каква форма има той. Кой ще ми опише неговото лице?

Нимфите: Не мисли за това. Защо задаваш този ненужен въпрос?

Персефона (става и захвърля воала): Ерос! Най-старият и въпреки това най-младият от боговете, нестихващ източник на радости и ридания – защото така ми говореха за теб, – ужасен Бог, единствено непознат и невидим сред безсмъртните и единствено желан, загадъчен Ерос! Каква уплаха, какво главозамайване ме обзема, като чуя твоето име!

Хорът: Не искай да знаеш повече. Опасните въпроси са погубвали хора и дори богове.

Персефона (гледа с ужас в пространството): Това спомен ли е? Това страшно предчувствие ли е? Хаосът... хората... адът на раждането, викът на новородените, страшните крясъци на омразата и на войната... бездната на смъртта! Чувам, виждам всичко това и тази пропаст ме увлича, обгръща ме, аз трябва да сляза в нея. Ерос ме води нататък със запалената си факла. О! Ще умра! По-далеч от мене, ужасно видение! (Покрива лицето си с длани и избухва в плач.)

Хорът: О, божествена дево, това е все още само видение, но то ще придобие плът, ще се превърне в неизбежна реалност и твоето небе ще изчезне подобно на празна мечта, ако отстъпиш на престъпното си желание. Подчини се на това спасително предупреждение, вземи отново иглата и бродирай своя воал. Забрави коварния, безсрамен, престъпен Epoc!

Персефона (сваля ръце от лицето си, което е променило израза си. Усмихва се през сълзи.): Вие сте луди! Колко безумна съм била! Сега си спомням, по време на Олимпийските мистерии чух да казват: Ерос е най-красивият от боговете, седнал в своята крилата колесница, той направлява развитието на безсмъртните, смесването на първичните същности. Той извисява смелите хора, героите, от дъното на Хаоса до върховете на Етера. Той знае всичко! Като Изначалния огън той пронизва всички светове и държи ключовете на земята и небето! Искам да го видя!

Хорът: Нещастнице! Спри!

Ерос (излиза от гората 6 образа на крилат юноша): Викаш ли ме, Персефона? Ето ме.

Персефона (сяда отново): Наричат те лукав, а твоето лице е самата невинност; наричат те всемогъщ, а ти приличаш на крехко дете; наричат те предател, а колкото повече гледам очите ти, толкова повече сърцето ми се разтваря, толкова повече ти вярвам, красиво, радостно дете. Наричат те знаещ и сръчен. Можеш ли да ми помогнеш да избродирам този воал?

Ерос: На драго сърце, аз съм близо до тебе, в краката ти. Какъв прекрасен воал! Сякаш е бил потапян в лазура на очите ти. Какви прекрасни фигури е сътворила ръката ти, но колко по-прекрасна си самата ти, божествената шивачка, която никога не се е виждала в огледало. (Усмихва се лукаво.)

Персефона: Да се огледам! Нима е възможно? (Тя се изчервява.) Разпознаваш ли тези изображения?

Ерос: Разбира се! Това е историята на Боговете. Но защо си спряла при Хаоса? Битката тепърва предстои. Мигар не ще изтъчеш войната на Титаните, раждането на хората и техните любовни игри?

Персефона: Моето знание се простира дотук и паметта ми изневерява. Няма ли да ми помогнеш да избродирам продължението?

Ерос (хвърля ѝ пламенен поглед): Да, Персефона, но при условие че дойдеш да откъснеш с мен най-красивото от всички полски цветя!

Персефона (сериозна): Моята височайша мъдра майка ми забрани. „Не слушай гласа на Ерос – ми каза тя, – не късай цветя от поляните. Ако ли не, ти ще бъдеш най- нещастната сред безсмъртните!“

Ерос: Разбирам. Твоята майка не желае да познаеш тайните на земята и ада. Ако ти вдишаш аромата на полските цветя, те ще ти бъдат разкрити.

Персефона: Ти знаеш ли ги?

Ерос: Да, а ти виждаш, че аз съм най-младият и най-гъвкавият от тях. О, дъще на боговете, в бездната има ужаси и кошмари, които небето не познава, но не разбира небето онзи, който не е прекосил земята и подземното царство.

Персефона: Можеш ли да ми помогнеш да ги разбера?

Ерос: Да, гледай! (Той докосва земята с края на своя лък, оттам изниква голям нарцис.)

Персефона: О, какво прекрасно цвете! То ме кара да тръпна и извиква в сърцето ми един божествен спомен. Понякога заспивах на върха на любимото си светило, позлатено от вечния залез, и когато се събуждах, виждах как сред пурпура на хоризонта, в седефените недра на бледозеленото небе плува сребърна звезда. Тогава ми се струваше, че това е светлината на обещания ми от боговете божествен Дионис. Но звездата се спускаше все по-надолу... и светлината гаснеше в далечината. Това чудесно цвете прилича на тази звезда.

Ерос: Аз, който преобразувам и свързвам всичко; аз, който превръщам незначителното във велико, дълбините – в небесно огледало; аз, който смесвам небето и ада на земята, който образувам всички форми в дълбините на океана; аз направих така, че твоята звезда от бездната да се възроди във формата на цвете, за да можеш да я докосваш, да я откъснеш и да вдишваш нейния аромат.

Хорът: Внимавай! Тази магия може да се окаже клопка!

Персефона: Как наричаш това цвете?

Ерос: Хората го наричат „нарцис“, аз го наричам „желание“. Виж, то те гледа, обръща се към тебе. Неговите бели венчелистчета трептят като живи, от златното му сърце излиза благоухание, което насища въздуха със страст. Щом приближиш това вълшебно цвете към лицето си, ще видиш необятна и чудна картина, чудовищата на бездната, подземното царство и човешките сърца. Нищо не ще бъде скрито от тебе.

Персефона: О, прекрасно цвете, твоят аромат ме опиянява, сърцето ми тупти, пръстите ми горят, когато те докосвам. Бих желала да те вдъхвам, да те притискам към устните си, да те сложа върху сърцето си, та дори и да умра от това.

(Земята до нея се разтваря. От зейналия черен процеп се подава Плутон[82] в колесница с два черни коня. Той сграбчва Персефона в момента, в който тя къса цветето, и силно я притиска към себе си. Тя напразно се мята в неговите ръце и крещи високо. Колесницата незабавно потъва. Шумът се изгубва в далечината подобно на подземен гръм. Нимфите се разпръскват със стонове из гората. Ерос изчезва, заливайки се в смях.)

Гласът на Персефона (под земята): Майкоо! Помощ! Майко!

Хермес: О, стремящи се към Мистериите, чийто живот е все още помрачен от суетата на плътския живот, това е вашата история. Запомнете думите на Емпедокъл[83] и размишлявайте върху тях: „Раждането е ужасяващо унищожение, благодарение на което живите се превръщат в мъртъвци. Някога вие сте живели истински живот, а после, привлечени от някакъв чар, сте паднали в земната пропаст, поробени от телата си. Вашето настояще е съдбовен сън. Истински съществуват само миналото и бъдещето. Научете се да си спомняте, научете се да предвиждате.“

**********

Междувременно нощта е дошла, между черните кипариси около малкия храм се палят погребални факли, зрителите се отдалечават мълчаливо, следвани от скръбните песни на йерофантидите, зовящи: „Персефона! Персефона!“ Така свършват Малките мистерии. Новопосветените стават мисти, т. е. покрити с воал. Те се връщат към обичайните си занимания, но великият воал на Мистериите вече се е разгърнал пред очите им. Между тях и външния свят сякаш е застанал облак. В същото време в духа им се отваря вътрешно око, с което те смътно виждат един друг свят, изпълнен с привлекателни форми, които се движат в бездни ту сияйни, ту мрачни.

Големите мистерии, които следват Малките и се наричат още Свещени оргии[84], се честват на всеки пет години през месец септември в Елевзина.

Тези тържества, наситени със символи, продължават девет дни, на осмия ден на мистите се раздаваш знаците на посвещението: тире и една обвита в бръшлян кошница, наречена циста. В нея се съдържат тайнствени предмети, чието разбиране дава ключа към тайните на живота. Но кошницата е добре затворена. Тя се отваря в края на посвещението, в присъствието на йерофанта.

После всички се отдават на безмерна радост, размахват факлите, подават си ги един другиму и възклицават възторжено. Този ден тържествена процесия пренася от Атина в Елевзина статуята на Дионис, увенчана с мирта и наричана Якх. Нейното пристигане в Елевзина известява великото възраждане. Защото той представлява божественият дух, който прониква във всичко, възродителят на душите, посредникът между земята и небето.

Този път в храма се влиза през тайната врата и там се прекарва святата нощ, или нощта на посвещението.

Най-напред се преминава през един широк портик във външната ограда. Там вестителят с ужасяващи заплахи и викове: „Eskato Bebeloi“! (Непосветените вън!) – гони натрапниците, които са успели да се промъкнат през оградата заедно с мистите. Освен това вестителят заставя новопосвещаваните да се закълнат в живота си, че никому не ще разкрият това, което ще видят. Той добавя: „Ето че стигнахме подземния праг на Персефона. За да разберете сегашния си живот, трябва да пресечете царството на смъртта – това е изпитанието за посветените. Трябва да умеем да се борим със сенките, за да се наслаждаваме на светлината.“ После те се намятат с кожите на млади елени, символ на страданието и скръбта на потопената в плътския живот душа, гасят факлите и светилниците и влизат в подземния лабиринт.

Известно време мистите вървят, лутайки се в тъмнината. Скоро се чуват шумове, стенания и страшни гласове. Гръмотевици и светкавици раздират тъмнината. Те осветяват страховити видения: ту чудовища, химери или дракони, ту човек, разкъсван от сфинкс, ту човешки ларви. Тези видения се появяват така внезапно, че е невъзможно да се установи техният източник, а пълната тъмнина, която ги поглъща, удвоява страховитостта им. Плутарх[85] сравнява ужаса от тях с предсмъртна агония.

Най-необичайната сцена, граничеща с истинска магия, се разиграва в една крипта, където фригийски свещеник[86], облечен в азиатска роба на вертикални червени и черни линии, стои изправен пред меден мангал, чиято мъждукаща светлина смътно озарява помещението. С красноречив жест той заставя влизащите да седнат до входа и хвърля в мангала пълни шепи наркотични благовония. Стаята тутакси се изпълва с гъсти облаци дим и скоро сред тях замержеляват бързопроменливи животински и човешки форми. Появяват се ту дълги змии, които се превръщат в сирени или се оплитат в безкрайно кълбо; ту сладострастно натежали бюстове на нимфи с протегнати ръце, които се преобразяват в прилепи; ту очарователни глави на юноши, които стават кучешки муцуни.

И всички тези чудовища – ту красиви, ту безобразни, неуловими, въздушни, измамни, нереални, бързо изчезващи и появяващи се – се въртят, преминават едно в друго, предизвикват световъртеж, обгръщат хипнотизираните мисти, сякаш за да им преградят обратния път. От време на време жрецът на Кибела[87] протяга своята къса пръчка сред парите и полъхът на неговата воля сякаш предизвиква у разнооформените облаци нови размествания и тревожна жизненост. „Минавайте!“ – казва фригиецът. Мистите стават и влизат в мъглявия кръг. И тогава едни от тях чувстват странни съприкосновения, други – докосвания на невидими ръце, а трети биват рязко захвърлени на земята. Някои са сломени от ужас и се връщат, откъдето са дошли. Успяват да минат само най-смелите, и то след многобройни опити, защото твърдата решимост преодолява дори магията[88] .

После новопосвещаваните стигаш до голяма кръгла зала, слабо осветена от няколко свещника. В центъра ѝ е разположена една-единствена колона – бронзово дърво, чиито метални листи се стелят по целия под[89] .

В листака на дървото се вият химери, горгони, харпии, бухали, сфинксове и вампири, образите на всички земни бедствия, на всички демони, преследващи човека. Тези чудовища, изваяни от блестящи метали, се преплитат в клоните и сякаш дебнат отгоре своята плячка. Под дървото на великолепен трон седи Плутон, загърнат в пурпурна мантия. Той държи в ръката си тризъбец, челото му е угрижено.

Редом с царя на Ада, който никога не се усмихва, седи неговата съпруга – стройната величествена Персефона. Мистите я разпознават по чертите на йерофантидата, която е играла богинята в Малките мистерии. Тя е все така красива, дори може би още по-красива в своята меланхолия, но колко променена изглежда в траурната си одежда, осеяна със сребърни сълзи, и със своята златна диадема! Това не е познатата ни от пещерата Дева, сега тя познава живота в преизподнята и страда. Тя властва над низшите сили, тя е владетелка в царството на мъртвите, но е чужденка в собственото си владение. Бледа усмивка се плъзва върху помраченото ѝ от сянката на пъкъла лице. О, в тази усмивка свети познанието на Доброто и Злото и неизразимото очарование, което налага нямото страдание. Страданието учи на милосърдие. Персефона гледа със състрадание мистите, които коленичат и поставят в краката ѝ венци от бели нарциси. И тогава в очите ѝ светват догарящи пламъчета от една изгубена надежда и далечният спомен за небето!

Внезапно в дъното на една стръмна галерия блясват факли и подобно звук на тръба се разнася глас: „Елате, мисти! Якх[90] се връща. Деметра очаква своята дъщеря. Евохе[91]!“ Звучното ехо на подземието повтаря този вик. Персефона се изправя на трона си като внезапно събудена от дълъг сън и пронизана от мълниеносна мисъл, възкликва: „Светлината! Майко моя! Якх!“ Тя иска да се изтръгне, но с властен жест Аидоней[92] хваща края на дрехата ѝ и тя пада на трона като мъртва. Внезапно всички свещи изгасват и се чува глас: „Да умреш – това значи да се родиш отново!“ А мистите забързват през галерията на героите и полубоговете към изхода на подземието, където ги чакат Хермес и факлоносецът. Снемат им еленовите кожи, напръскват ги със светена вода, обличат ги в ленени одежди и ги отвеждат във величествено осветения храм, където ги приема йерофантът – Великият Елевзински жрец – достолепен старец, обвит в пурпур.

А сега нека чуем какво говори Порфирий[93]. Ето как той разказва за великото Елевзинско посвещение: „Обкичени с лаврови венци, ние влизаме заедно с другите посветени в преддверието на храма и още сме слепци. Йерофантът, който е във вътрешността, скоро ще ни отвори очите. Но най-напред – защото нищо не бива да се върши с бързане – да се измием в свещената вода. Помолили са ни да влезем в това свято място с чисти ръце и чисто сърце. Когато ни завеждат при йерофанта, той започва да чете от една каменна книга неща, които не бива да разпространяваме под страх от смъртно наказание. Ще кажа само, че те съответстват на мястото и обстоятелствата. Вие вероятно бихте се смели, ако ги чуехте вън от Храма, но тук, вътре, вие нямате никакво желание за това, слушайки думите на стареца – йерофантът винаги е стар – и наблюдавайки разкриването на символите[94].

Далеч не ви е до смях, когато Деметра потвърждава на своя особен език и чрез своите знаци – с живите проблясвания на светлината и струпванията на облаците – всичко, което вече сте чули и видели от нейния свещенослужител; накрая сиянието на едно светло чудо изпълва Храма, ние виждаме чистите Елисейски поля, ние чуваме хора на блажените – и тогава, не само видимо, не само чрез философска интерпретация, но фактически, действително, йерофантът става творецът (демиургът) и откривателят на всички неща; Слънцето е само негов факлоносец, Луната – негов свещенослужител пред олтара, а Хермес – негов мистичен вестител. Но последната дума е казана: Копх От Рах[95] .

Церемонията приключва и ние ставаме Зрящи завинаги.“

Какво казва Великият йерофант? Какви са тези свещени слова, това върховно откровение?

Посветените разбират, че божествената Персефона, която те виждат сред ужасите и мъченията на Ада, е всъщност образ на човешката душа, окована от материята в този живот или отдадена на химери и още по-тежки мъчения в отвъдния живот, в случай че е живяла като роб на своите страсти. Нейният земен живот е изкупление или изпитание за предишните ѝ съществувания. Но душата може да се пречисти чрез самодисциплина, тя може да си спомня и да предчувства с обединените усилия на интуицията, разума и волята; тя може да бъде причастна към пространните истини, които овладява изцяло и напълно само в необятното отвъдно. Само тогава Персефона ще стане същата чиста, сияйна, неотразима Дева, източник на любов и радост. Колкото до майка ѝ Церера, в Мистериите тя е символ на Божествения разум и интелектуалното начало у човека, което душата трябва да притежава, за да достигне своето съвършенство.

Ако вярваме на Платон, Ямблих[96], Прокъл[97] и всички александрийски философи, пред елита на посветените във вътрешността на храма се появяват видения с екстатичен и чудотворен характер. Вече цитирах свидетелството на Порфирий. Ето и това на Прокъл: „Във всички посвещения и мистерии боговете (тази дума тук означава всички видове духове) се показват в множество форми и образи: понякога – като безформена светлина, понякога – като светлина в човешка форма, понякога – в съвсем друга форма“[98].

Ето пасаж от Апулей[99]: „Аз се приближих до границите на смъртта и достигайки прага на Прозерпина, се върнах, преминавайки през всички елементи: елементарните духове на земята, водата, въздуха и огъня. В дълбоката нощ аз видях греещото с великолепна светлина слънце, а също и низшите и висши богове и приближавайки ги, аз им отдадох благоговейното си обожание.“

Колкото и смътни да са тези свидетелства, те очевидно се отнасят до окултни явления. Според учението за Мистериите екстатичните видения от храма са продукт на най-чистия от елементите: духовната светлина, приписвана на Небесната Изида. Оракулите на Зороастър[100] я наричат „говореща сама чрез себе си природа“. Чрез този елемент магът дава моментен визуален израз на мисълта, той служи еднакво както за тяло, така и за облекло на душите, които са най- хубавите мисли на Бога. Ето защо йерофантът, който има властта да предизвиква това явление, да свързва посветените с душите на героите и боговете (ангели и архангели), е възприеман в този момент като Създател, като Демиург; факлоносецът – като Слънце, т. е. като свръхфизическа светлина, Хермес – като словото божие. Но каквито и да са тези Видения, в древността съществува само едно мнение за просветлението, до което водят Елевзинските откровения. Сърцата на посветените се изпълват с непознато щастие и свръхчовешко спокойствие. Животът изглежда победен, душата – свободна, страшният цикъл на съществуванията – завършен. Всички се съединяват с чиста радост и непоколебима вяра в чистия етер на световната душа.

Ние току-що възкресихме Елевзинската драма с нейния вътрешен скрит смисъл. Аз посочих ръководната нишка, която пресича целия този лабиринт, показах великото единство, съединяващо цялото негово богатство и сложност. Благодарение на върховната хармония и знанието тясна връзка свързва различните церемонии с божествената драма, която представлява идеалният център, лъчезарният източник на тези религиозни празници. По такъв начин посветените малко по малко се отъждествяват с действието. От прости зрители те стават актьори и накрая разбират, че драмата на Персефона е в самите тях. И какво изумление, каква радост изпитват те от това откритие! Ако страдат, ако се борят заедно с нея в настоящия живот, за тях съществува надеждата да намерят отново божественото блаженство, да преоткрият светлината на Великия разум.

Думите на йерофанта, сцените и откровенията от храма ги карат да предвкусват тази светлина.

От само себе си се разбира, че всеки осмисля тези неща според културното си равнище и интелектуалните си способности. Защото, както казва Платон, а това е вярно за всички времена, има много хора, които носят тирса и жезъла, но малко са боговдъхновените. След Александрийската епоха Елевзинските мистерии са засегнати донякъде от езическия упадък, но висшата им основа продължава да съществува и ги спасява от разрухата, която чука на вратите на другите храмове. Благодарение на дълбочината на свещеното учение, благодарение на висотата на тяхното изпълнение Мистериите се задържат цели три века в условията на въздигащото се християнство. Те свързват елита, който, без да отрича Исус като явление от героичен и божествен порядък, не желае да забрави подобно на тогавашната църква старата наука и свещеното учение. Необходим е едиктът на Теодосий, който нарежда да се сравни със земята Елевзинският храм, за да се сложи край на този върховен култ, в който магическата красота на гръцкото изкуство се слива с възвишените учения на Орфей, Питагор и Платон.

Днес обителта на античната Деметра е безследно изчезнала в спокойния Елевзински залив и само някоя пеперуда – символ на Психея, – прелитаща над лазурния залив в пролетен ден, напомня, че някога тази велика Изгнаница – Човешката душа, е призовавала тук Боговете и си е спомняла своята вечна родина.