Елементи от тези две легенди са разказани и от Учителя в Учителя за богомилството – въпроси и отговори

№ 1

Изпърво земя и хора нямало. Навсякъде било вода. Имало само Господ и дявол, които живеели тогава наедно.

Един път Господ рекъл на дявола:

– Хайде да направим земя и хора.

– Да направим, отговорил дяволът, ами отде да вземем пръст?

– Под водата има пръст, рекъл Господ. Влез, та извади малко.

– Добре – отговорил дяволът.

– Преди да се пуснеш, ама – казал Господ на дявол – кажи: с Божия сила и с моя! Тогава ти ще стигнеш дъно и ще намериш пръст“.

Дяволът се пуснал, но не рекъл първо: „с Божия сила“. Затова не стигнал дъно. На втория път пак тъй направил и пак дъно не стигнал. На третия път вече казал: с Божия сила и с моя. И тогава стигнал дъно и с ноктите си закачил малко пръст. Нея пръст Господ я турнал на водата, и станало малко земя.

Дяволът, като видял това, намислил хитрост такава. Поканил Господа да спят, та като заспи Господ, да го бутне във водата, че да остане сам той и да се прослави, какво че уж той е направил земята. Господ знаял това, но легнал и се престорил, че спи. Тогава дяволът става, взима Господа за ръце и тръгва къде водата, за да го хвърли: той върви къде водата, а земята расте. Като не стигнал водата, обърнал се към другата страна, но пак до водата не стигнал. Тогава се обърнал и на трета страна, и като не стигнал пак водата, турнал Господа на земята, па легнал и той. Като поспал малко, хрумнало му, че останала още и четвърта страна; взима Господа и го понесъл къде водата, но се пак не стигнал до нея. Тогава дяволът събужда Господа:

– Стани, Господи, да благословим земята; виж, колко тя порасте, доде ние спахме!

– Когато ти ме носи на вси четири страни, за да ме хвърлиш във водата, и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.

Дяволът се разсърдил затова, оставил Господа и побягнал от него[…[1]]

№ 2

Като се разговаряли един път Бог и дяволът, станало дума как може да се направи земята. Дяволът не вярвал на божията сила, но Бог му рекъл да отиде там, дето се бият моретата и да донесе пяна. Бог взел пяната, натопил я в вода и направил една пита, която като хвърлил, станала на земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман, в средата на който посадил орех, вързал о него златна люлка и почнал да се люлее. Не щеш ли, по едно време заспал. Дяволът дебнешком се промъкнал, откачил люлката заедно с Бога и намислил да го хвърли във водата и да го удави, та тръгнал да отиде до края на земята — до водата: ха тук, ха там да намери края й — няма край, защото земята порасла дотолкова, че нямала край. По едно време Бог се събудил и, още сънен, като видял дявола, рекъл:

– „Анастане, що правиш?

Дяволът се признал:

– Исках да те удавя, та търсех края на земята.

– Много има да го дириш, но няма да го намериш – отговорил Бог.

След ореха, Бог създал здравеца и босилека, а после останалите треви. След това вече създал човека и другите животни. Бог направил човека от земя и го оставил да съхне. Но, скришом от Бога, дяволът се промъкнал и пробил човека с шило на 41 места. Идва Бог по едно време, за да вдъхне душа на човека, но, за негово учудване, душата не се задържала. Той се досетил за причината, та набрал треви и затикнал 40 дупки, а една останала отворена. Като му вдъхнал душа, човекът се изправил и попитал:

– Боже, защо не запуши и тая дупка?

На което той му отговорил:

– Тая дупка е смъртта.

Затова умираме (от тая дупка излиза душата). А тревите, с които били затиснати дупките, станали лековити.

За да не падне по-долу, дяволът направил от земя вълк, но, колкото и да се мъчил, не можал да му даде душа. По това време Бог му отишъл на гости, а дяволът, като искал да се похвали, че и той може нещо да направи, рекъл на вълка:

– Стани, хвани Бога за нога!

Но вълкът не мръднал. Бог го погледнал, па рекъл:

– Стани, хвани врага за нога!

Вълкът скочил и отял от единия крак на дявола: затова дяволът куца.

Не се минало много време, вълкът огладнял и запитал Бога:

– Как ще се храня?

А той му отговорил, че овчарите по ред ще го хранят; и, наистина, тъй се хранел вълкът дълго време. Веднъж Бог отишъл да пасе едни овци, защото бил изпратил овчаря да му донесе вода. По едно време гледа – вълкът иде.

– Овчарко, коя овца ще ми дадеш да изям? – попитал вълкът.

Бог му посочил едно дрисливо шиле[2], обаче на вълка то не се харесало, а поискал да изяде онуй годиначе[3] агне, което бе излязло най-напред пред овците. Бог се съгласил, взел та раздразнил овците, но, не щеш ли, най-напред излязло същото дрисливо шиле. Обаче вълкът се спуснал да хване, което си ще. Тогава Бог си извадил ръкавиците и ги хвърлил подир него, а те се обърнали на кучета и подгонили вълка; от друга страна, Бог извадил кавала си и с него ударил вълка през кръста. Ето защо вълкът е слаб на това място, а е силен в гърдите и врата. Оттогава за вълка настъпили тежки времена: когато намери, изяда по 40 оки[4] месо на един път, а когато не намери, търпи по 40 дни, като задоволява стомаха си с една шумка или пък с парче гнило дърво.