1. Научни данни за светлината.

Нищо във Вселената не е така загадъчно, така чаровно забулено с изключителен небесен чар – величествената мантия на неизвестността – както светлината. (Гордон, Г. „А. Айнщайн” библ. Безсмъртни образи, С.,1923) Цялата вселена е пронизана от светлината на милиардите звезди, галактики и други обекти и въпреки това небето е тъмно и непрозрачно за нашите очи. Това е така, защото ние виждаме само попадащата в тях светлина, отразената такава или разсеяната от атмосферата на земята. На Луната, където няма атмосферен слой, сенките на скалните образувания са непрозрачно тъмни. Когато човек застане в зоната на такава сянка, той става невидим за другите хора. Освен това ние не виждаме редица други лъчисти енергии, които пронизват вселената. Ние долавяме с очите си само една малка част от електромагнитните лъчи, които достигат до нас от космичното пространство. Това е видимата светлина със своите седем цвята. (Таблица1.) Нека не забравяме, че не може да се говори за точни граници на цветовете в спектъра на видимата светлина, колкото и красиво да ги представяме в табличен вид. Посочените числа трябва да се разбират не като граници, а по-скоро като приблизителен интервал, в който се застъпват „съседни цветни лъчи”. Същото важи и за целия спектър на електромагнитните вълни.

                                                                                                                        Таблица1.
 

От Таблица 1. се вижда, че цветовете се различават по дължина на вълната, измервана в метри (тук в нанометри: 1 nm = 10^-9m или една хилядна част от микрона). Освен чрез количествената си характеристика дължина на вълната отделните лъчи на светлината (цветовете) могат да се представят чрез своята честота, измервана в херци – брой трептения за една секунда. Трептенията на светлинните вълни са в диапазона от 4.10¹⁴ Hz  до 7,50.10¹⁴ Hz , т.е.  от около 400 трилиона трептения в секунда за червения цвят до 750 трилиона трептения в секунда за виолетовия цвят.

Ако разгледаме приложената по-долу схема (фиг.1. и фиг.2.), ще видим, че човек възприема като светлина електромагнитните вълни с дължина на вълната от 700 nm до 400 nm. Под тях са инфрачервените лъчи, които са невидими за човека, а над тях са ултравиолетовите лъчи, които са с по-къси вълни и с по-голяма честота. Те са също така невидими за човешкото око. На същата скала може да се види къде се разполагат и каква част от електромагнитния спектър заемат радиовълните, микровълните, рентгеновите лъчи, γ-лъчите.

           Фиг. 1

                                             Фиг. 2

На фиг.3 и фиг.4 е представен отново спектърът на електромагнитните вълни – този път посредством двете основни характеристики: дължина на вълната λ (измервана в m)  и честота ν (измервана в Hz). Двете величини са обратно пропорционални – когато λ намалява, ν се увеличава така, че произведението им винаги е константа, равна на скоростта на светлината с (300 000 000 метра в секунда):     с = λ . ν                    c = 3.10⁸m/s .

                   Фиг. 3

                                                                                                                                      Фиг. 4

Както има разлика между светлинните вълни на спектралните цветове, същото може да се каже за мисловните вълни. Колкото мисълта е от по-низш характер, по-близка до физическия свят, толкова нейните вълни са по-дълги, а броят на трептенията в секунда е по-малък в сравнение с възвишените мисли. Една възвишена Божествена мисъл има най-голям брой трептения в секунда и най-къси вълни.                                                                     

Фиг. 5

От фиг.5. се вижда, че колкото се увеличава броят на трептенията в секунда (т.е. честотата), толкова вълните стават по-къси. Например космичните лъчи имат много по-голям брой трептения в секунда и най-къси вълни, но още по-къси са мисловните вьлни. Според своя характер мисловните вълни също се различават една от друга; например ако сравним една обикновена и една възвишена мисъл, ще видим, че пьрвата има сравнително малък брой трептения в секунда и дълги вълни, докато при възвишената мисъл е обратно –  тя се характеризира с голям брой трептения в секунда и по-малка дължина. Как се обяснява обновителното действие на висшите психични състояния върху организма? – При висшите психични състояния човек се издига до състояние, сходно с висшите творчески сили в Природата и ги привлича към себе си. Природата разполага с всички видове сили, но ние претегляме към себе си този вид сили, които съответстват на нашето състояние.

При хармонизиране трептенията на човешката душа с трептенията на Всемирното Творческо Същество се образува връзка с космичното всеединство и тогава човек може да разчита на подкрепа от висшите духовни полета. Това е областта на един вече осъзнат мистицизъм: силата на молитвата зависи от Любовта, от Мира и от силното творческо въодушевление да отдадеш сили за делото на Бога. Скоростта на трептенията на вярата надминава всички скорости, познати на физиката. Трептенията на Божествената мисъл стоят над всички други трептения, които са само техни вариации или отражения. Достатъчно е болният да възбуди в себе си трептенията на вярата, които ще се свържат с трептения от висшите духовни полета – така ще привлече енергиите им и те ще преструктурират материята на физическото му тяло. Ето защо Христос пита болния: „Вярваш ли?”, т.е. „Можеш ли да възбудиш в себе си трептенията на оня лъч, който Бог е вложил в теб?” Вярата и Любовта са най-голямата лечебна сила. Там зад главоломните скорости, които не се поддават на никакво въображение, гори Божественото Слънце и облъчва човешките инструменти: мозъка и нервите; така се проявяват незнайните сили на волята и вярата – в това стои силата на Любовта. Когато човек люби и обича, той се свързва с висшите духовни полета и техните енергии внасят живот. А когато човек отклони или подпуши в себе си вълните на Любовта и обичта, тогава той не е в състояние да привлича висшите обновителни енергии към себе си и добива предразположение към болести. „Ако не приемем най-малкия елемент на Божествената Любов, ще бъдем изложени на болести, не можем да бъдем здрави. Любовта е първият необходим елемент за здравословното състояние.” – казва Учителя, а на друго място изтъква следното: „Физическият свят има сравнително по-ниски трептения, т.е. той е с по-малка фреквенция (честота). Трептенията на Духовния свят са по-силни, те са с по-голяма фреквенция, а Божественият свят има изключително силни трептения. Човек, за да бъде здрав, трябва да повиши трептенията на тялото си. Докато ви нервират малките работи, докато се тревожите за 5-10 лева, докато ви смущават скъсаните обуща, тесните стаи или всякакви други ежедневни грижи, то вие не можете да бъдете здрави.”

 Днес са известни някои интересни явления, свързани със светлината, които още от древността са занимавали умовете на хората. През ХVІІ век И. Нютон обобщава изводите от редица опити и изказва законите, с които се обясняват наблюдаваните светлинни явления – някои от тях и до днес са валидни или се свързват с неговото име. Такива са например явленията, които ежедневно наблюдаваме: отражение, пречупване и разлагане на светлината.

Например, ако гледаме даден предмет под водата на езеро и бръкнем с ръка, за да го извадим, почти сигурно е, че няма да го улучим: при своето проникване във водата светлината се пречупва. Предметът ще ни изглежда по-отдалечен, отколкото е в действителност (фиг.6).

 Фиг.6

Но най-интересни се оказват явленията, свързани със свойството на светлината “да се представя” пред погледа ни в различни краски. Как така бял лъч се разлага на седем цвята? Според самия Нютон причината за това е в способността на светлината да се пречупва под различни ъгли.

Във вакуум всички светлинни вълни се разпространяват с еднаква скорост –  300 000 km/s – това е максималната скорост, с която се разпространява какъв и да е сигнал във видимата вселена. В друга прозрачна среда обаче скоростта на светлината зависи от дължината на вълната: по-късите вълни се разпространяват с по-малка скорост. Например в стъкло скоростта на виолетовата светлина е с около 1% по-малка от скоростта на червената светлина, която има по-голяма дължина на вълната. Когато светлината преминава от една среда в друга (с различна оптична плътност), настъпва изменение, което наблюдаваме като промяна на посоката на разпространение на светлината – пречупване (когато светлината преминава в другата среда) или отражение (когато светлината се връща в първата среда, тогава казваме, че втората среда е непрозрачна за съответния вид лъчи). Едновременно с пречупването може да се наблюдава и разлагане на светлината на цветове, породено от споменатия по-горе факт, че различните лъчи (различаващи се по дължина на вълната) се движат с различна скорост в дадена прозрачна среда.

Известни са опитите по разлагане на светлината при преминаването й през стъклена призма (която в зависимост от материала, от който е изработена, се характеризира с т.нар. показател на пречупване) – фиг.7 и фиг.8.

Този опит е направен от Исак Нютон през 1666 година. Той насочва лъч светлина към стъклена призма. Когато върху призмата попада сноп от бяла светлина, лъчите се разделят пространствено от призмата. Показателят на пречупване на призмата е най-малък за червената светлина, която е с най-голяма дължина на вълната. Затова нейните лъчи се пречупват най-слабо. Най-голям е показателят на пречупване на призмата за виолетовите лъчи и те най-силно се пречупват, следвани от индиговите, сините, зелените, жълтите, оранжевите и чак накрая от червените.

            Фиг.7

  Фиг.8

Ако поставим екран зад призмата, върху него ще се получи спектър на светлината, съдържащ всички цветове от дъгата, преливащи се един в друг (Фиг.9).

                                                                                                                                            Фиг.9

Всеки цвят има своя специфична характеристика, отличаваща го от останалите. Тези различия в характеристиките на светлинните лъчи предизвикват съответно различни усещания върху ретината на окото и са всъщност причината да виждаме отделни цветове.  

Както стана ясно от фиг.1, светлината, която виждаме, заема малка част от целия елекромагнитен спектър, познат на науката днес. В рамките на този промеждутък се намират всички цветове, които зрението ни различава и благодарение на които получаваме най-голямата информация, която сетивата ни предоставят. Очите на човека действат като “уред”, който преобразува енергиите и силите от живота във форми и образи. Тези форми и образи се явяват в безброй цветове, защото различните дължини на светлинните вълни въздействат върху зрителните ни способности и създават онова усещане, което наричаме цвят.

Ако цветът не е вътрешноприсъщо качество на даден предмет, как става така, че въпросният предмет все пак има някакъв цвят? Как така едно нещо може да ни изглежда червено, зелено, синьо или обагрено в какъвто и да е друг оттенък? Съвременната наука обяснява това с помощта на основните светлинни явления пречупване и  отражение, които засегнахме по-горе. В двойствения процес, който тези явления съставляват, се съдържат и всички предпоставки за оцветяването. Фактът, че  предметите около нас са обагрени, се свързва със свойството им да поглъщат и отразяват светлина с точно определена дължина на вълната.

Как интерпретираме наличието на “бяло” и “черно” в гамата на цветовете от видимия спектър? Макар да се смята, че бялото и черното са цветове, в действителност те представляват двата полюса – на светлината и мрака. Ако се позовем на представата на Нютон за бялата светлина като съдържаща всички цветове, тогава може да кажем, че черното представлява липсата на какъвто и да е цвят или пълното отсъствие на светлина. Каквато и да е истината за бялото и черното, с тези два „цвята”, както обикновено ги наричаме, ние боядисваме облекла, мебели и всевъзможни вещи. Чрез тези два „цвята” може да опишем и процесите на поглъщане и отражение. Защото черното означава пълно поглъщане на всички цветове, а бялото – пълното им отражение. Всеки, който е носил черна дреха в зноен летен ден, има впечатления от свойството на черния цвят да поглъща. Затова летните ни дрехи са винаги в по-светли тонове, а зимните – в по-тъмни. Сменяме си окраската на облеклото съобразно климатичните условия. Когато боядисваме нещо, откриваме, че никое багрило не отразява светлината по-силно от бялото и по-слабо от черното. По този начин бялото и черното могат да служат като мярка за способността на даден предмет да отразява или поглъща светлината.