На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. От първата си жена той имал красиво малко момиче, което много тъжало за майка си. То имало красива златисторуса коса, която падала на раменете му на вълни и светли небесни очи като незабравки. Мащехата си имала свое момиче, нейно омалено копие, на същата възраст като завареничето, но с гарвановочерна коса и тъмни като въглен очи. Двете момичета се различавали както се различава лъчезарният пролетен ден от студената тъмна нощ. Като влязла за първи път в новата си къща доведената жена стрелнала с очи бащата и викнала:

— Туй момиче не го ща в къщи!

— Къде да го дяна? Не виждаш ли, че е още малко и глупаво? — отговорил той.

— Където щеш го заведи — в гората, в морето — само да не се мярка пред очите ми.

Днес раздор, утре раздор, най-сетне бащата склонил да махне първото си дете от къщи.

— Омеси една питка! — поръчал той на жена си.

Мащехата омесила питка от просо, пуснала я в торбата и подала торбата на мъжа си. Той преметнал торбата през рамо, повел момичето и го завел в една страшна гора. Там имало малък хълм. Извел бащата детето си на хълма, извадил питката от торбата, търкулнал я надолу и рекъл:

— Тичай, чедо, да уловиш питката.

Момичето се завтекло подир питката и я хванало в треволяка. В туй време бащата се мушнал в гората и се загубил.

— Тате, аз хванах питката! — обърнало се назад момичето. — Тате, къде си?

Изкачило се пак на хълма, погледнало насам-нататък — жива душа няма. Очите му се насълзили Тръгнало под старите дървета да търси пътека. Тук пътека, там пътека — никаква пътека нямало. Цял ден се лутало момичето. А когато слънцето потънало надолу зад гъстата шума на гората и взело да притъмнява, то се уплашило и почнало да плаче с глас.

Вдън гората в дървена колиба живеела една бабичка знахарка. Като чула човешки глас, тя излязла и викнала в тъмнината:

— Кой плаче там? Момиче или момче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче — махай се!

— Момиче съм, бабо — отвърнала сиротинката.

— Тогава по-скоро ела!

Като наближило, момичето попитало:

— Защо не искаш момче, бабичко?

— Защото ми трябва шетачка, а момчетата не умеят да шетат вкъщи.

Момичето влязло в колибата. Бабичката го нагостила, постлала му и то легнало да спи. Подир малко легнала и бабичката. На заранта момичето станало преди бабичката, разтребило, помело, донесло вода. Като се събудила старата и видяла какво е сторило гостенчето й, усмихнала се, но нищо не казала. Облякла се и тръгнала за гъби. На излизане тя заръчала на пъргавото момиче:

— В избата имам гадинки: змии, гущери, костенурки. Ти им попари трички и ги нахрани. Не бива да се боиш от тях, защото не хапят.

Момиченцето попарило трици, оставило ги да изстинат, занесло ги в избата, нахранило хубаво гадинките и като нямало друго що да прави, нанизало герданчета и вързало по едно на всяка гадинка. На пладне се задала бабичката. Гадинките се втурнали да я посрещат и почнали да се хвалят:

— Бабо, кака ни върза герданчета! Бабо, кака ни сладко нахрани!

— И на кака ви баба ще върже герданче! — отговорила бабичката и пак се усмихнала.

Близо до колибата течала чудна река. Тя всяка минута променяла боята си. Подир пладне бабичката завела момичето на речния бряг, легнала на тревата и рекла:

 — Баби, аз ще подремна на тревата, а ти ми попей, защото не ме лови сън без песен.

 Момичето седнало до главата на бабичката и кротко запяло. Песента му била тиха като бръмчене на пчела. Преди да заспи, бабата проговорила сънена:

 — Гледай водата. Най-напред ще потече един цвят, после друг. Ти да не се заплеснеш! Събуди ме, когато дойде жълтата вода!

 И знахарката задрямала.

Момичето учудено гледало реката, която постоянно се променяла. И при смяната на всеки цвят, от водата се показвало нежно създание, което изричало по няколко тайнствени думи и отново се скривало. Когато всички цветове се изредили, момичето решило, че ако чудните същества се покажат отново, то няма да бърза да събужда бабата, а непременно ще ги заговори. Щом червената вода потекла отново и в нея се мярнал силуетът на грациозно създание с червени коси, момичето се престрашило и попитало:

 — Коя си ти?

— Аз съм нимфата на червените води. Когато някое същество се потопи в тях, аз му вливам енергия, смелост и жизнерадост. Ако искаш да побеждаваш трудностите и да даряваш на света любов, влез в червените води!

Когато започнали да текат оранжевите води, момичето забелязало рижата коса на друга нимфа, която изскочила на брега и прошепнала:

— Аз съм нимфата на оранжевите води. Потопиш ли се в тях, аз ще те изпълня с увереност и самочувствие. Ако искаш от теб да се излъчва ароматът на здравето и светлината на обновлението, влез в оранжевите води.

Момичето се развълнувало и с нетърпение зачакало да се появи следващата нимфа. Когато потекли жълтите води, на отсрещния бряг приседнала слънчева нимфа със светлоруса коса, която благо заприказвала:

— Сигурно се досещаш, че аз съм нимфата на жълтите води. Този, който се потопи в тях, ще придобие ум и разум. Ако искаш да бъдеш паметлива и уравновесена, да услужваш по най-добрия начин на нуждаещите се и да грееш като слънце, непременно избери жълтите води.

Момичето било възхитено от първите три нимфи и с радост посрещнало четвъртата, която имала дълги зелени като водорасли коси и мек като горски мъх глас:

 — Аз съм нимфата на зелените води. Те даряват изобилие и спокойствие. Ако искаш цял живот да растеш, да преуспяваш и най-прекрасни плодове да даваш, избери зелените води.

Когато реката станала синя, от водата изплувала нимфа със сини коси и приятелски ù помахала:

— Позна ли ме, мило момиче? Аз съм нимфата на сините води. Те придават вяра и добро разположение. Ако искаш да се движиш в живота с лекота и вдъхновение и навсякъде да виждаш красота и дълбок смисъл, избери покоя на сините води.

Когато започнали да текат виолетови води, нимфа с теменужени коси я поздравила с малко загадъчен глас:

— Запомни и мен, момиче! Аз съм нимфата на виолетовите води. Потопеният в тях получава като дар крепка воля, сила и благородство, научава какво е смирение, милосърдие и щедрост. Качества, без които човек не може да върви напред!

Когато белите води сменили виолетовите, явила се ефирна нимфа с бели коси и заговорила с много нежен глас:

— Ако искаш да запазиш завинаги твоята детска невинност и чистота, аз ще ти помогна с голяма радост. Само се потопи в белите води и нищо не ще бъде в състояние да смути твоя мир и да те опетни.

Тъкмо момичето си помислило, че се е запознало с всички загадъчни обитателки на реката и водата станала черна. От нея излязла нимфа с тъмни коси, която била малко плашеща, но по своему красива. Видът ù впечатлил особено момичето, което я гледало с примес от страхопочитание и с искрено любопитство. Тя заговорила сериозно с плътен глас:

 — Там, където има добро, има и зло. Аз съм нимфата на черните води. Повечето хора биха предпочели те да не съществуват, но светът е устроен така, че да има място и за черното. И то служи на една велика идея. Когато изцапа хората, то ги кара да се замислят как е най-добре да се изчистят. Дарява ги с почивка и време за размисъл. Помага им да се концентрират и да съберат силите си. Ако имаш нужда от малко тъмнина,  вземи си я от черните води.

Мислело си момичето кой цвят би избрало ако бабата я попита и докато си мислело чудната река не преставала да мени водите си: ту сини, ту червени, ту черни...

 По едно време пак се задала жълтата вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо скокнала, сграбила момичето и го потопила в реката.

 — Дръж, баби - рекла тя, - хвани каквото можеш!

Момичето стиснало нещо и когато старицата, го извадила, видяло, че държи едно сандъче.

— Какво има в него? - попитало момичето.

— Когато идеш у дома си, ще го отключиш с туй ключе и ще видиш какво има - рекла бабичката, извела го от гората, показала му пътеката към тяхната къща и го изпроводила да си иде със здраве.

Отишло си момичето и като влязло вкъщи, цялата къща светнала, защото жълтата вода била златна и то станало златно. Мащехата прехапала устни от завист.

— Какво носиш в сандъчето? — попитал бащата.

Момичето отключило сандъчето, отворило го и всички ахнали: сандъчето било догоре пълно с жълтици.

— Разправи къде си била? — попитала мащехата.

Златното момиче всичко разказало.

— По-скоро да заведеш и моето момиче в оная гора! — викнала мащехата на мъжа си.

— Меси една питка, като е тъй!

Мащехата се запретнала и омесила една житена питка. Бащата повел доведеното момиче, завел го на хълма в гората, търкулнал питката и когато момичето се затекло подире й, той се потулил.

Цял ден се лутало момичето в гората и надвечер викнало да плаче.

— Кой плаче? — попитала пак същата бабичка от тъмнината. — Момиче или момче? Ако си момче, махни се, ако си момиче, ела насам!

— Момиче съм! — отвърнало доведеното и влязло в колибата.

Горската бабичка го нагостила и му постлала да спи. На сутринта, когато слънцето напекло, бабичката се дигнала, а гостенчето й още спяло. Намръщила се стопанката на колибата, ала нищо не казала. Събудила момичето и му рекла:

— Аз отивам за гъби, а ти разтреби вкъщи, попари трички и нахрани гадинките ми. Те са в избата. Не се плаши от тях, защото не хапят.

Момичето станало, взело метлата, почнало да мете, без да поръси земята с вода, дигнало пушилка. Попарило трици, занесло ги горещи на змиите, гущерите и костенурките. Гадините се изпопарили и когато на пладне се върнала бабичката от гората, те почнали да й се оплакват.

— Бабо, кака ни изпари с триците! Много ни изпари. Боли, бабичко!

— И баба ще изпари кака ви! — продумала бабичката и влязла в колибата.

Подир пладне тя завела момичето при чудната река и му заръчала:

— Аз ще подремна, а ти гледай реката — като мине синя вода, не ме буди, като мине жълта — пак не ме буди, като дотече червената — пак не ме буди. Когато дойде черната — събуди ме! Хайде сега, попей ми една песен, додето заспя!

Момичето викнало, но то пеело толкова силно и лошо, че бабата го прекъснала.

— Спри! — рекла му тя. — Не можеш ме приспа с тая песен. Момичето млъкнало. Бабичката задрямала, а реката зашумяла и почнала да мени боята си. По едно време чудновати цветни силуети започнали да се носят над реката. Те ту се появявали, ту се скривали. Момичето разтъркало очите си, ощипало се, защото никога преди това не било виждало такова нещо. Когато си отворило устата да ги попита кои са, обитателките на реката изчезнали за един миг и повече не се явили.

Когато дошла черната вода, момичето събудило бабичката. Горската старица скочила, хванала го за косите, потопила го във водата и викнала:

— Дръж, баби, каквото можеш, дръж! Време е да получиш това, което си заслужи и да научиш закона, че кой каквото посее, това и ще пожъне. Черните води са добър учител.

Бабичката изтеглила момичето на брега, дала му едно ключе, с което да отключи сандъчето, когато си иде вкъщи. Преди да си тръгнат, мъдрата старица се смилила над него и решила да изчакат отново да се появят червените води. Когато те дошли, тя гребнала една шепа и го поръсила в областта на сърцето. Бабата знаела, че това щяло да помогне на второто момиче да придобие малко вътрешна топлинка, която да му помага в изпитанията, които му предстоят. После изчакали да потекат и жълтите води. Старицата гребнала още една шепа и го поръсила по челото, за да има малка светлинка в ума си и в най-трудните моменти. След това го извела от гората и му показала пътя към бащината къща. На раздяла му казала:

— Черната вода ти даде нова премяна. Ако не ти харесва, тръгни по белия свят да гониш слънцето. Хванеш ли го, ще свалиш тази окраска. Не забравяй, че червената и жълтата вода също ти оставиха ценен дар...

Мащехата чакала накрай село. Било надвечер. Когато видяла своята дъщеря, че е станала черна и грозна, пожълтяла от яд и си рекла:

— Дано поне сандъчето е пълно жълтици.

Отишли си вкъщи, отключили сандъчето и що да видят — вътре само змии, гущери и раци. Запищели всички, разбягали се.

 Златното момиче побягнало на улицата.

—Тичай по-скоро да му вземеш златните дрехи, за да облечем с тях моето момиче! – извикала мащехата на мъжа си.

Мъжът се втурнал подир своето момиче. То бягало, той тичал, то бягало, той тичал, то бягало, той тичал, додето най-сетне, като видяло, че бащата ще го настигне, златното момиче разперило ръце и хвръкнало като птичка. Дигнало се нагоре над къщите, над градините, над планинските върхове. Превърнало се на златно слънце и грейнало в небосвода.

Бащата останал с отворени уста. Такова чудо никога не бил виждал. Мъчно му станало за неговото момиче. Тръгнал да се връща към къщи, а от очите му се ронили сълзи. Когато се прибрал стаил мъката в сърцето си, а на жена си разказал що видял. Мащехата се разфучала, развикала, взела да кълне, но когато погледнала дъщеря си – що да види! Момичето ù също полетяло нагоре, а като стигнало небето се пръвърнало в месечинка. Така майката и бащата останали с празни ръце и сърца. Но се научили  често-често да вдигат очи към небето.

През деня греела едната сестра, а през нощта другата, осветена от светлината на първата. Мъчела се месечинката да стигне слънцето, опитвала се да го догони на небето, но все не успявала. Нито можела да открадне светлината му, нито можела да го засенчи.

От време на време срещала някой заблуден пътник в гората и му давала този съвет:

— Когато направиш една грешка, обърни се към месечината и кажи: „Месечинко, научи ме как да поправям погрешките си, как да ги изкарвам навън, за да мога и аз по твоя начин да се очиствам.” Когато пък наблюдаваш слънцето, кажи: „О, слънчице светло, слънчице ясно, като гледам твоите добродетели, покажи ми начина как да проявя и аз своите скрити добродетели и да ги разработя в себе си.”

Пресътворена от Тони Антонова