Леда Милева

Повя южнякът.

Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака и пуснаха тънки стебла.

Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.

Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:

- Всичко хубаво е златно! - рече то. - Златно е и житното зрънце, златно е и ясното слънце, златно и аз съм, макар че... името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?

- Не знам. Никой не ми е казвал...

Вечерта дойде една мравка:

- Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?

Златното глухарче се направи, че не чува.

Но синьото цвете прошепна:

- При мене ела и добре си дошла!

Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока - и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока - и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето - и небето бе синьо.

Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.

Цветето се усмихна:

- Довиждане, Мравке!

- Довиждане, Незабравке!

И цветето научи своето име.

За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и все по-златно.

Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:

- Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?

- Няма го - отвърна Незабравката. - То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!... Виж, стеблото му само остана до моето рамо - една клечица суха...

- Няма да те оставя самичка! - каза мравката. - Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища като малки сини приказки. Искаш ли?

- Как да не искам!

И синята незабравка погали с листенца своята приятелка - умната мравка.