Леда Милева

Сред планината Странджа

се роди една рекичка.

Огледа се.

Високо горе – синевата.

Край нея – храстите и дървесата.

Рекичката продума :

- Сега какво да правя?

 

- О, здрасти! – отвърнаха й шипковите храсти.

- Какво да правиш? Ами ще течеш!

 

Рекичката попита : - Накъде?

 – Но храстите не знаеха.

 

Обади се голям и клонест бук :

- Аз всичко знам.

- Най-старият съм тук.

Ти, миличка си малка, жалка.

Ще трябва да течеш така,

че да намериш някоя по-пенеста река,

на нея да дадеш водица.

А тя на запад дълго ще върви

и най-подир ще стигне до Марица.

Марица сбира всичките потоци

и ручеите, и реките тънки,

дошли от тъмните планински гънки,

и ги отнася към морето.

 

- А къде е морето? – попита рекичката.

- Морето е далеч, далеч оттук, на юг.

 

Тогава се намеси и врабчето :

- На изток също плиска се море.

Черното море.

Аз знам добре,

защото вчера го видях.

Не е далеч оттук.

 

- Мълчи! – извика старият, намръщен бук.

 - Аз географията също зная,

 но на рекичка тънка като тая

уроци няма да предавам.

Тя питаше какво да прави.

И аз й отговорих ясно.

 

Врабчето се уплаши и избяга.

 

Новородената рекичка беше малка,

не беше пенеста, ни шумна,

но беше много умна.

- Защо да диря някаква река,

за да й дам водица,

след туй Марица,

и чак тогаз – далечното море?

 

На изток тръгвам.

Черното море ще търся.

- И тръгна.

А букът се разсърди, затрещя :

- Рекичка глупава! Какво си мисли тя?

Сама ще стигне Черното море!

Ха-ха! Хе-хе! Сега ще разбере,

че аз съм тук да давам ум,

да соча път,

а младите – да слушат и мълчат!

 

Извика букът вятъра и заповяда :

- Да се направи още днес преграда

пред малката рекичка!

- Разбрано! – каза вятърът.

И полетя.

 

А малката рекичка – тя

не искаше ни вятъра, ни бука да обиди,

тя искаше морето и света да види!

На изток тичаше,

препускаше по стръмнини

и песничка дори си съчини :

- Ропо-тамо,

ропо-тамо,

ропо-тамо!

 

Рекичката потегли кротко,

но всеки удар, всеки праг

кой знае как,

я правеха по-силна и по-смела.

А вятърът не спеше.

Той беше вече изградил преграда –

висока и зелена –

от стари клонаци,

криви като раци,

от хиляди тръстики,

остри като пики,

от тънки лиани

и диви бръшляни,

преплетени като въжета.

Нека стигне рекичката до морето!

 

Седна вятърът и зачака.

На третия ден вижда –

рекичката се задава

и към зелената преграда право!

Но гледай ти, не спира,

а път си избира

между старите клонаци,

криви като раци.

Все върви и пее само :

- Ропо-тамо, ропо-тамо!

Вдигат пики хиляди тръстики.

Тя не спира.

Пее само:

- Ропо-тамо, ропо-тамо!

Спускат се тънки лиани,

диви бръшляни,

преплетени като въжета.

Но кой може да спре водата,

която търси морето?

Ето, ето, ето,

още миг, два, три…

 

И морето вълните си луди смири.

- Добре дошла, дъще.

Почини си до моето рамо.

Как се казваш!

 

- Ропо-тамо.

 

- Ропотамо?

- Имаш хубаво име.

И трябва да бъде така

за такава широка, красива река!

( И вярно, от рекичката помен няма.

Тече река – широка и голяма!)

 

А Черното море се плиска и нежно говори:

- Гледах всичко.

Вятърът не можа да те спре.

Но направи добре,

че донесе тръстики и диви бръшляни,

та да имаш красиви зелени гердани.

Нека те се оглеждат във тебе и ти

вечно млада

и вечно зелена блести!

 

Морето целуна реката

с целувка солена.

А Ропотамо беше много

изморена.

Заспа.

Щастлива, че е вече тука.

Забравила и вятъра и бука.

 

Настана вечер тиха, вечер ясна.

 

- Насън е още по-прекрасна –

шепнеше морето. -

Спи, Ропотамо, спи,

красива като приказка зелена.

И остани завинаги при мене.