Албрехт Дюрер (1471-1528) - германски художник

В далечното минало, през 15 в. в едно малко селце близо до Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнайсет! С единствената цел, само да осигурява храната за тази огромна фамилия бащата и глава на семейството, по професия златар, работел по 18 часа на ден в ателието си или по всякакви други „носещи средства“ начинания, които можел да намери в квартала. Въпреки привидно безнадеждното си положение, две от децата на Албрехт Дюрер – старши, имали мечта. И двете искали да се занимават с рисуване и имали талант, но прекрасно знаели, че баща им никога няма да бъде в състояние да ги изпрати в Нюрнберг да учат в Академията.

След дълго разискване в претъпканото легло през нощта, двете деца се споразумели! Щели да хвърлят ези-тура. Изгубилият ще отиде да работи в близката мина и с печалбата ще подпомага обучението на другия брат в Академията. След това, този брат, който е спечелил и е завършил обучението си след 4 години, ще подпомогне другия, за да може и той да завърши, като средствата ще осигурява от своите картини или ако се наложи също от работа в мината.

Хвърлили монетата една неделна сутрин, след като ходили на църква. Албрехт Дюрер младши спечелил облога и поел пътя към Нюрнберг. Албърт, се спуснал в опасната мина и през следващите 4 години финансирал обучението на брат си. Творбите на Албрехт били много по-добри, дори от тези на неговите професори, той имал просто вроден талант, който развил добре. В момента, в който завършил, той започнал да припечелва добре от продажбата на произведенията си.

Когато младият художник се завърнал в родното селце, семейството му направили празнична вечеря на поляната пред къщата, в негова чест, за да отпразнуват триумфалното му завръщане! След дългото и запомнящо се хранене, гарнирано с музика и смях, Албрехт се надигнал от почетното си място начело на масата и вдигнал тост за своя любим брат, за годините на неговата саможертва, които са му позволили да изпълни амбицията си. Неговите финални думи били:

„И сега Албърт, мой благословени братко, е твой ред! Можеш да отидеш в Нюрнберг, за да преследваш мечтата си, а аз ще се грижа за теб!“

Всички погледи се обърнали нетърпеливо към далечния край на масата, където Албърт седял. Сълзи обливали бледото му лице, главата му се клатела настрани, докато подсмърчайки повтарял единствено „Не, не, не, не…“

Най-накрая Албърт се изправил и избърсал сълзите от лицето си. Погледнал по протежение на цялата маса, срещнал погледа на всеки от обичаните членове на голямата си фамилия и след това, държейки двете си ръце притиснати една в друга, близо до дясната си буза, меко отвърнал:

„Не братко мой, аз не мога да отида в Нюрнберг. За мен е вече прекалено късно! Виж… виж в какво четирите години в мината превърнаха моите ръце. Костите на всеки пръст са премазвани най-малко по веднъж, а по-късно започнах да страдам от толкова жесток артрит на дясната ръка, че дори не мога да държа чаша, за да отвърна на тоста ти, а какво остава за рисуването върху хартия или платно! Не братко, за мен наистина е твърде късно!

Един ден, за да отдаде своята почит към саможертвата на брат си, Албрехт старателно нарисува ръцете му, със сключени длани и тънки пръсти, сочещи небето. Той нарекъл своето могъщо произведение просто “Ръце“, но целият свят почти веднага приел със сърцата си този шедьовър и го преименували на „Молещите се ръце“.

Повече от 450 години са минали от тогава. Сега хилядите произведения на Албрехт Дюрер се намират във всеки музей по света, но най-вероятно Вие, както и повечето от хората, сте запознати само с едно от неговите произведения. Възможно е дори повече от това – Вие да имате негова репродукция във Вашият дом или офис.