(Из книгата на М. С. Пек „Изкуството да живеем заедно“)

1. Индивидуализация и социализация.

1.1. Индивидуализация. Като индививидуалности в този свят ние сме единствени  и неповторими, защото Бог обича разнообразието. Задачата ни тук на земята е да изявяваме себе си, както нашият Създател ни е направил, т.е. процесът на чавешкото развитие е процес на пълното ни превръщане в ииндивидуалности. Повечето от нас обаче не успяват да се индивидуализират – да се обособят – извън семейството, племето или кастата си и се движат със стадото. Но ние сме призвани да бъдем индивидуалности, да властваме над себе си и да се самоконтролираме и да се стремим към съвършенство и завършеност. Но това е само едното страна на нещата.

1.2. Социализация. Истина е, че сме призвани към цялостност, но в действителност сами по себе си никога не можем да сме си самодостатъчни. Истина е, че сме призвани да властваме над природата си, но всъщност има една граница, отвъд която чувството ни за самоопределение става не само неадекватно и високомерно, а и самоунищожително. Истина е и, че сме създадени единствени и неповторими, но всъщност ние сме социални същества и изпитваме отчаяна нужда един от друг не само, за да преживяваме, не просто за компания, а за да има въобще животът ни смисъл.

1.3. “Груб” и “нежен” индивидуализъм. И така ние сме призвани да бъдем цялостни личности и едновременно с това да признаем своето несъвършенство, призвани към индивидуализация и едновременно с това към социализация. Същността на грубия индивидуализъм се състои в това, че при него се отчита само едната страна: индивидуалност, самоконтрол и цялостност. Но отрича изцяло другата страна на нещата – че не можем да постигнем това напълно и че поради своята уникалност и неповторимост неизбежно сме слаби и несъвършени същества, нуждаещи се един от друг. Понеже не можем да бъдем напълно адекватни, самодостатъчни и независими същества, идеалът на грубия индивидуализъм ни подтиква да се преструваме на такива. Тласка ни да крием слабостите и неуспехите си, учи ни да се срамуваме от недостатъците си. Кара ни да бъдем свръхчовеци не само в очите на другите, но и в собствените си очи. И също така неотклонно ни изолира един от друг.

Ние се нуждаем от нова етика на “нежния, щадящ“ индивидуализъм, според който можем да бъдем истински себе си, докато не се научим да споделяме свободно онова, което е общо за всички ни: слабостите, непълнотата, несъвършенството и т.н. това е особен вид добросърдечност, която позволява необходимите бариери – очертанията на нашите индивидуалности – да бъдат като пропускливи мембрани, през които собственото ни Аз да може да проникне навън, а чуждите – в нас.

2. Общност.

2.1. Понятие за общност – група от хора, които са се научили да общуват открито помежду си, свързани от взаимоотношения по-дълбоки от маската на хладното самообладание и искрено отдадени на това “да се радват и скърбят заедно”, “да намират радост един в друг и да я съпреживяват”. Свързана е с радостно усещане и свобода човек да бъде себе си. Може свободно да се дава израз на тревожността, на потиснатостта и безпомощността си. Общността е място, където всеки може да споделя тези чувства, без да изпитва вина или страх, а за това ще бъде обичан още повече.

Общността се подчинява на строги закони, но в нея има нещо, което е мистично, загадъчно, непроницаемо. Затова истинската общност не може да бъде дефинирана. Тя е нещо повече от съвкупността на своите членове. За да може въобще една група да се превърне в общност, необходима е висока степен на ангажираност, а да се запази, нужно е всеотдайно ядро. Свръхорганизираноистта е противопоказна за общността

2.2. Необходими изисквания за постигане на общност. Членовете на групата трябва да се въздържат от обобщаващи изказвания, да говорят открито, да покажат уязвимостта си без страх, да избягват опитите да лекуват и проповядват, да освободят съзнанието си от всичко ненужно, да изслушват от душа останалите и да приемат болезнените преживявания наред с приятните. Нашата задача – важната, основната, решаващата ни задача – е да се превърнем от обикновени социални същества в общностни същества, т.е. да пробудим нашето колективно съзнание. Само по този начин човешката еволюция ще продължи.

3. Характерни черти на общността.
   1. Отвореност, ангажираност и съгласие.

3.1.1. Отвореност. Общността е и трябва да бъде отворена. Тя е отворена за цялото човешко многообразие. Най-големият й враг е консервативността, недостъпността. Тази отвореност обаче не винаги е абсолютна. Общностите с по-продължителен живот неизбежно трябва да се борят с проблема до каква степен да бъдат отворени

3.1.2. Ангажираност. Как е възможно общността да поеме съжителството на различни хора?  Решаващо значение има ангажираността – готовността на членовете й да останат заедно. Рано или късно членовете на групата трябва по някакъв начин да поемат ангажимент един към друг, ако искат да се превърнат в общност и да се запазят като такава. Също както при семейството, общността изисква да не бързаме да се отказваме, когато нещата не вървят. Индивидуализмът има нужда от противовеса на ангажираността. Ако не се откажем, след известно време откриваме, че “трудностите са прости и понятни”. Една група прераства в общност, когато се е научила да превъзмогва индивидуалните различия. Но за да се разбере това е нужно време, което може да се осигури само срещу ангажираност. “Превъзмогвам” не означава “премахвам” или “унищожавам”, а буквално “преодолявам”.

3.1.3. Съгласие. Когато мислим как да изгладим индивидуалните различия, първият механизъм към който прибягваме, е изборът на силна личност за водач. Друг по-малко примитивен начин за преодоляване на различията наричаме демокрация – гласуваме и мнозинството решава кои различия ще надделеят. Но този процес изключва желанията на малцинството. Истинската общност далеч надхвърля демокрацията. За означаване на този процес разполагаме с една дума – съгласие.

3.2. Реализъм. Тъй като общността се състои от хора с най-различни гледни точки и със свободата да ги изразяват, така цялостната ситуация се преценява много по-добре, отколкото би могъл отделният човек, двойка или обикновена група. Затова в такава среда е по-сигурно, че решенията ще бъдат реалистични, отколкото във всяка друга среда.

3.3. Съзерцателност. Главната цел на съзерцанието е по-пълното осъзнаване на външния и вътрешния свят и на отношението помежду им. Процесът на изграждане на общността от самото начало изисква самоизучаване, тъй като духът на общността, веднъж проявен, не остава вечен. Той изчезва, и то неведнъж, но при наличието на фактора съзерцателност може да се отчете влошеното състояние и да се предприемат бързи мерки.

3.4. Сигурно убежище. Щом групата прерастне в общност най-често изразяваното усещане е за безопасност. При нормални обстоятелства е невъзможно общността да възникне спонтанно. Група, непознаващи се хора, трябва да поработи доста, за да постигне усещането за сигурност на истинската общност, където никой не се опитва да ви вкарва в пътя, поправя и променя, а членовете й ви приемат такива, каквито сте.

3.5. Лаборатория за индивидуално разоражаване. Важно условие за създаване на общност е членовете й да гледат един на друг и на себе си с “благ поглед”, през призмата на уважението и взаимното зачитане. Общността изисква да разкрием раните и слабостите си пред себеподобните, както и да не оставаме безразлични към раните на другите и да съпреживяваме страданието им като свое. Тук терминът лаборатория символизира общност, тъй като лабораторията се разглежда като безопасно място за експерименти. Експериментът има за цел да ни даде нов опит, от който да извлечем мъдрост, за да продължим нататък с експериментите.

3.6. Група, която може да воюва без злоба. В истинската общност няма страни. Това не винаги е лесно, но когато постигнат единение, членовете на групата вече са се отказали да влизат в клики и фракции. Научили са се да се вслушват в думите си и да не се конфронтират. Конфликтите могат да се решават без физически или емоционални изстъпления, мъдро и благородно.

3.7. Група, в която всички са лидери. Понякога описват общността като група без лидер. По-точно е обаче да се каже, че тя е група, в която всички са лидери. Работата на формалния лидер свършва, когато групата се превърне в общност, тъй като е характерна пълна децентрализация на властта. Формации от рода на съвети и комисии практически никога не са общности. Една от най-прекрасните черти на общността е преливане на лидерството. То е явление от голямо значение за всеки, който иска да подобри процеса на вземане на решения в някаква организация. Но това не се постига толкова лесно и бързо. Първо трябва да се изгради общността. Трябва поне временно да се изоставят традиционните йерархични модели. Трябва да отпадне всякакъв контрол, защото това е ситуация, в която лидерска роля изпълнява духът на общността, а не някоя отделна личност.

3.8. Общността като дух (егрегорът). За повечето от нас това означава борбеност, състезателност, шовинизъм. Но това разбиране е принципно погрешно и повърхностно. Вярно е само в едно отношение – членовете на група, достигнала равнище на истинска общност, наистина се радват на себе си като трайно обединение и са открили колективно нещо много ценно. Но група обладана от конкурентен дух по дефиниция не е общност. Конкурентността винаги предполага елитарност, докато истинската общност е отворена. Ако има врагове, значи е започнала да губи от духа си на общност (ако въобще някога го е имала). Истинският дух на общността е дух на любов, мир и хармония. Някакво спокойствие обзема групата и хората като че говорят по-тихо, но по някакъв странен начин гласовете им се чуват по-ясно. Има периоди на мълчание, но то никога не е напрегнато. Всъщност мълчанието се посреща с радост. Духът на общността не се разглежда като чисто човешки дух или като продукт на групата. Смята се, че той е нещо външно и независимо от нея и се спуска върху й както Светият Дух се е спуснал върху Исус при кръщението му под формата на гълъб. Но това не означава, че идването на духа е случайно и непредсказуемо. Той може да се спусне и да пусне корен само в плодородна и добре подготвена почва.

4. Възникване на общност.

4.1. Криза и общност. Специфични истински общности често възникват като реакция на някаква криза или опасност. Проблемът е, че след като всичко отмине, на практика винаги отмира и общността. Колективният дух напуска хората, но те дълго си спомнят със съжаление за времето на кризата.

4.2. Случайно възникнала общност. Тъй като нуждата – подсъзнателния ни копнеж – за единение е толкова непреодолима, понякога се озоваваме в общност по случайност.

4.3. Предварително планирана общност. Възможно е група хора да се превръщат в общност не в резултат на криза или по случайност, а по нарочен план. Процесът, при който група хора се превръщат в общност, е закономерен. Винаги, когато групата действа в съгласие с определени, ясно формулирани закони или правила, тя се превръща в истинска общност. Думите “общувам” и “общност”, макар че са глагол и съществително, идват от общ корен. Принципите на доброто общуване са основни принципи и при изграждането на общност. Както в много други случаи, правилата на общуването и общността се усвояват най-добре на практика.

5. Етапи в изграждането на общността. Общностите, както и хората, са единствени и неповторими. Но всички ние имаме общи за човешкия род черти. Поради тази причина групите, събрани с цел формирането на общност, винаги преминават през определени етапи в този процес. Тези етапи са: псевдообщност, хаос, пустота и общност. Не всяка група, която прераства в общност следва последователно тази парадигма. Общностите, които се образуват в резултат на някаква криза например, могат да прескочат един или повече етапи.

5.1. Псевдообщността. Първата реакция на групата, която се стреми да образува общност, най-често е да направи опит да я имитира. Членовете на групата се опитват да се превърнат за кратко време в общност, като се държат крайно любезно помежду си и избягват всякакви спорове. Затова трябва да сме предпазливи с общностите, които се формират бързо, защото за изграждането им се изисква време, усилие и жертви. Най-важната динамика на псевдообщността е избягването на конфликтите. Отсъствието на конфликт в групата само по себе си не е белег за единение. Псевдообщността избягва конфликтите, истинската общност ги разрешава. В псевдообщността сякаш всеки отделен член спазва един и същи етикет. Така се улеснява съжителството в една група. Но наред с това се смазва индивидуалността, близостта и искреността, и колкото по-дълго продължи прилагането на такъв модел, толкова повече се натрупва отегчение. Основната лъжа в псевдообщността е отричането на индивидуалните различия. Характерно е безпринципното обобщение. За да избегнат опасността от конфликт, членовете на псевдообщноста не споделят мислите си и дори кимат в знак на съгласие, сякаш говорещият е изрекъл някаква общопризната истина. Натискът да се избягва всякакъв вид разногласие може да бъде толкова голям, че дори притежаващите опит в общуването членове на групата – онези, които са напълно наясно, че общите приказки са пагубни за истинското общуване – може да не успеят да се противопоставят на онова, което знаят, че е погрешно.

5.2. Хаосът. Когато не само се оставят индивидуалните различия да се проявят по някакъв начин, но и това се насърчава, групата автоматично преминава към хаоса. Той от своя страна винаги се създава от добронамерените, но неправилни опити да изцеляваме и да вкарваме в правия път. В този етап индивидуалните различия се проявяват открито, за разлика от етапа на псевдообщността. Само че този път, вместо да се опитват да ги крият или пренебрегват, членовете на групата се стремят да ги премахнат. Хаосът означава борба лишена от цел. Тя не е просто шумна, а несъзидателна и неконструктивна. Но да се спори е по-добре, отколкото хората да се преструват, че не са разделени. Мъчително е, но е някакво начало.

Хаосът е естествена реакция при отсъствие на ефективно ръководство. Този хаос лесно може да се избегне от авторитарен ръководител – диктатор, който би възложил на групата конкретни задачи. Единственият проблем е в това, че ръководената авторитарно група не и никога няма да прерасне в общност. Общността и тоталитаризма са несъвместими. В отговор на усещането на групата за отсъствие на добро ръководство, в етапа на хаоса често един или повече от членовете й правят опит да заменят определената за ръководител личност. Тези “вторични ръководители” по един или друг начин винаги на практика представляват “бягство в организираността”. Вярно е, че организацията решава проблема с хаоса. Всъщност, първопричината за възникването на организацията е да се сведе до минимум хаосът. Лошото обаче е, че организацията и общността също са несъвместими. Комисии и председателстващи не правят общност. Организацията може да поддържа общност в себе си само до такава степен, в каквато е готова да поеме риска да се примири с отсъствието на структура. Когато целта е изграждането на общност, организацията като решение на проблема с хаоса не върши работа.

5.3. Пустотата. От хаоса има два изхода. Единият води към организацията, но тя не се съвместява с общността. Другият води към пустотата и отвъд нея. Пустотата е най-трудният и най-решаващ етап в изграждането на общността. Тя е мостът между хаоса и общността. За да се преодолее този етап хората в групата трябва да се отърсят от бариерите в общуването като например:

5.3.1. Очаквания и предвиждания. Хората винаги изпитват ужас от пустотата на неизвестността. Докато не успеем да се освободим от очакванията си и не престанем с опитите да наместим другите и взаимоотношенията си с тях в готовите си калъпи, не можем истински да чуваме и изживяваме нещата.

5.3.2. Предразсъдъци. Предразсъдъците, които са по-често несъзнателни, отколкото съзнателни, се проявяват в две форми. Едната са съжденията ни за хората, без въобще да ги познаваме. Още по-чести са съжденията ни за хората, след кратко и повърхностно познанство.

5.3.3. Идеология, теология и решения. Трябва да се освободим както от всякакво идеологическо и теологическо тесногръдие, така и от всяка идея, която претендира за “абсолютно правилна”.

5.3.4. Потребност да лекуваме, вкарваме в пътя и поправяме. Най-добрата възможна проява на любов към ближния, който страда, е да споделим болката му, а не непременно да го лекуваме. Можем да бъдем край него, дори да не му дадем нищо друго освен присъствието си. Същото важи и за опитите да вкараме другите в “правата” вяра. Навлизайки в етапа на пустотата, членовете на групата разбират – кога изведнъж, кога постепенно, че желанието им да лекуват, да вкарват в правия път и въобще по всякакъв начин да “премахват” различията помежду си е егоцентричен стремеж. После започва да им просветва, че може да има и друг начин – да се ценят и толерират различията мажду хората.

5.3.5. Потребността да контролираме. Тази потребност – да подсигуриш желания резултат – поне отчасти се корени в страха от неуспеха, затова ние трябва да сме готови за неуспех. Псевдообщността, хаосът и пустотата са не толкова индивидуални, колкото групови етапи. Превръщането на сбора от индивиди в истинска общност изисква от много от членовете й да изживеят трагични колизии, съизмирими със смъртта.

5.4. Общност. Когато се изживее тази “смърт”, открито и докрай, групата се превръща в общност. Тогава тази група хора преминали през страданието и през тържеството на духовното единение се усещат като част от Цялото.

6. Закономерности на груповото поведение.

Няма никакъв начин процесът на изграждане на общност да се сведе до набор от формули, които освобождават и ръководителите, и участниците от тревогите и опасенията. Всяко изживяване на общността е неповторимо, също както всеки член на групата е единствен и неповторим. Но в поведението на групата като цяло има закономерности, които оказват силно влияние върху процеса и често го възпрепятстват. Опитният ръководител познава тези закономерности и трябва да помогне на групата да ги проумее, съзнателно или интуитивно, за да постигне единение.

Всяка група има определена задача. Тя може да бъде съзнателна, декларирана и ясна, а може да бъде и не дотам съзнателна. Рано или късно обаче всички групи се опитват да избегнат изпълнението на задачите си, а този опит за бягство има няколко форми: “бягство”, “битка”, “групиране” и “зависимост”

6.1. Бягството.

6.1.1. Най-широко разпространената форма на групово бягство е псевдообщността. Основната презумпция на псевдообщността е, че трябва да се избягва проблемът с индивидуалните различия.

6.1.2. Друга често срещана разновидност на бягството се проявява в етапа на хаоса, когато групата се опитва да избегне пътя през пустотата, избирайки организираността. Често това се изразява в предложение за разцепване на подгрупи. То е особено примамливо поради общоприетото погрешно ограничение, че максималният брой членове на “идеалната” група е петнадесет.

6.1.3. Друга форма на бягство е пренебрегването на емоционалната болка.

6.1.4. Бягството като презумпция за избягване на задачите може да се наблюдава и след постигането на истинска общност

6.2. Битката. Тази презумпция за избягване на задачите преобладава по време на втория етап на изграждане на общност – хаоса. “Хаос” означава безплоден конфликт, който не води доникъде, изцяло несъзидателна борба. Той се върти около опитите да се лекува и проповядва, вместо да се пристъпи към обединяване на индивидуалните различия. Борбата в истинската общност се изразява в творчески процес на освобождаване, който в крайна сметка прави възможно постигането на съгласие.

6.3. Групиране. Тенденцията да се изпуска от поглед основната задача – изграждането на общността – е много силна. В това отношение групирането е чсто срещана клопка. Съюзите – съзнателни или не – между двама или повече членове на групата имат всички изглиди да попречат на зрялото й развитие. Групирането е особено пагубно в групите с по-продължителен живот.

6.4. Зависимост. От всички презумпции за избягване на задачите зависимостта е най-опустошителна за общността. Тя е и най-трудната за преодоляване от ръководителя на общността.

7. Намеса в груповото поведение – ръководство.

Постигането на единение е невъзможно, ако членовете на общността разчитат единствино на ръководителя да ги учи и да носи и тяхното бреме от задължения. Всеки от нас е еднакво отговорен за успеха на съвместната ни работа. Но хората поначало предпочитат да се осланят на ръководител, който да им казва какво да правят, вместо сами да решават за себе си. Така групата прибягва към зависимостта като форма за избягване на задачите. И докато не се преодолее това – докато не се формира общност, в която всички поемат ръководни функции – членовете й почти задължително не разбират и са недоволни от неавторитарния си ръководител. Желанието за властна или бащинска фигура може да бъде толкова силно, че групата да разпъне на кръст ръководителя, отказващ да отстъпи пред исканията им. За да води хората към общност, истинският лидер трябва да не допуска възникването на зависимост, а за това няма друг начин, освен да откаже да ги води. Колкото и парадоксално да звучи, в тези случаи силен лидер е онзи, който е готов да поеме риска и дори посреща с радост обвинението, че не притежава лидерски способности. Много важно е да не се поддаде на изкушението да стане такъв ръководител, за какъвто го обявява групата. Много по-лесно е да поучаваме и да проповядваме, отколкото да мълчим. Трябва да се стермим да се освобождаваме от потребността да контролираме. Изграждането на общността изисква свикналите да ръководят действително да са готови да изпаднат в състояние на безпомощност. Нужно е да се отърсят от потребността си да говорят, да помагат постоянно, да бъдат гуру, да изглеждат като герои, да дават бързи и лесни отговори, с други думи те трябва да се освободят от любимите си идеи. Старо правило е обаче, че колкото повече вложиш в нещо, толкова повече ще получиш от него. Така че формалният ръководител на групата за изграждане на общност може да има още по-голяма полза от останалите участници.

7.1. Понеже групата е нещо повече от съвкупността на частите си, т.е. самостоятелен жив организъм, ръководителите трябва да съсредоточават вниманието си върху нея като цяло. Обикновено няма нужда да се занимават с проблемите и самоличността на отделните членове. Затова общото правило е, че ръководителят трябва да ограничи намесата си до тълкуване на груповото, а не на индивидуалното поведение. А целта на всяка намеса е не да се каже на групата какво да прави или да не прави, а да осъзнае тя поведението си.

7.2. Една от последиците на подобен стил ръководство е, че другите се научават също да мислят за групата като цяло. В началото малцина притежават колективно съзнание, но когато достигнат до единение, повечето то участниците вече са се научили да мислят за групата като за организъм. Когато това стане, формалният ръководител може да започне да се превъплъщава в приятната роля на „редови член на групата”.

7.3. Спазвайки друго общо правило за ръководството в процеса на изграждане на общност, формалният ръководител трябва да осъществи намеса само ако проблемът не е по силите на останалите членове. Иначе групата не може да се превърне в общност – в група, в която всички са лидери. И обратното, напълно развитата общност е изцяло в състояние да разрешава проблемите си, без да има един определен ръководител. Необходимото изчакване, което често изглежда като слабо ръководство, е възможно само когато определеният за ръководител е готов да се освободи от потребността си да контролира. Една от най-мъчителните задачи на такъв ръководител е постоянно да решав колко да изчака, преди да заключи, че групата още не е готова да се справи сама с проблема

7.4. Понякога например е необходимо формалният ръководител да обърне внимание на поведението на отделен член на групата. Това се прави не толкова от грижа за този отделен човек, колкото в интерес на групата. Намесата по отношение на отделен човек е много трудна, тъй като този член не иска да разбере за какво става дума.

7.5. Има обаче редки случаи на хора, които не само не искат по никакъв начин да се подчинят на нуждите на групата, но и съзнателно и несъзнателно активно се стремят да разрушат общността. Такива хора поначало избягват да участват в процес на изграждане на общност и те или успяват да я разрушат или общността ги изолира. Второто е особено тежко решение, защото общността по дефиниция е отворена. Но ако самото и съществуване е застрашено, налага се да го вземе.

7.5.1. Задачата да се справи с тези разрушители на общността не бива да се поема еднолично от формалния ръководител. Тези хора са силни и са трудни противници за един отделен човек, колкото и да е опитен. Затова групата като цяло трябва да разреши тази задача.

7.5.2. Ако групата реши да изолира някого, това трябва да бъде направено само в краен случай. Ако се прогони някой, то това може да не е окончателно и е добре да стане по начин, по който да се намали чувството за вина на изключващите го в поносими граници.

7.5.3. Макар че не бива да бъде крайно, чувството за вина е неизбежно за всяка общност, която изолира някой свой член – носител на злото – дори и само частично. Защото изключването му нарушава най-важния принцип на общността – нейната отвореност. Нещо повече, след като е изключен, много е вероятно носителят на злото да създаде проблеми на друга общност. Изключването не решава проблема със злото. Колкото и да се налага да се грижи за собственото си оцеляване, истинската общност винаги е готова да признае, че изключвайки някого то редиците си, тя е претърпяла сериозен провал. Ако не се измъчва от въпроса дали изключването на някой неин член не е всъщност търсене на изкупителна жертва, ще придобие склонност постоянно да търси изкупителни жертви. И вече няма да бъде запазена от злото. Да бъдеш част от истинска общност, означава постоянно да се измъчваш и терзаеш заради проблема с човешкото зло.

7.5.4. Другата страна е, че макар и мъчителен, проблемът с човешкото зло няма статистическа значимост на равнище малки групи. Много по-страшна заплаха е проблемът с институционализираното зло.

8. Ангажираност на общността. Успехът на групата, която се стреми да постигне единение, не зависи от броя на членовете й. Един от основните фактори, които правят възможно възникването на общност в големи групи да не се иска от всеки участник да говори. Това не е необходимо, след като те са емоционално съпричастни. Мълчаливците не само внасят своя дан за израстването на общността, но и получават не по-малко в замяна.

Ангажираността е много важна за изграждането на общността и участниците е добре да бъдат подготвени за това, тъй като отначало процесът е труден и мъчителен. Основното правило тук е хората да не се отказват, защото всеки носи отговорност за успеха на групата. Ако има недоволни от начина, по който се развиват нещата е добре да не се премълчава, а свободно да се изразява неудовлетворението, не просто да си тръгнем. От нас се очаква да останем заедно и в периоди на съмнения, тревоги, гняв, депресия и дори отчаяние.

9. Запазване на общността.

Общността не е нещо, създадено веднъж завинаги. Отстъпленията са естествени. Дори при най-опитните групи общността ту се създава, ту се разпада. Във всеки жив организъм съществува някакво напрежение. За да има живот, трябва да има напрежение. Във физиологията това се нарича хомеостаза. Всяко живо същество, било то котка или човек, живее в противоречието между сън и будно състояние, отдих и движение, глад и ситост и т.н. За да просъществува общността, тя също трябва да живее в непрестанно движение. Борбата на общността да запази напрежението най-често се характеризира със следните параметри: брой на членовете; структура; власт; отвореност; интензивност; ангажираност; индивидуалност; дефиниране на задачите; ритуали; Като цяло обаче трайните общности трябва постоянно да се изграждат и преобразуват в зависимост от реалностите, за да просъществуват и да останат жизнеспособни.

9.1. Трайна общност от духовен тип. Най-познатата ни представа за общност от такъв тип е комуната и орденът като църковен вариант. Тук престоят на членовете е постоянен, животът им е тясно взаимообвързан и степента на взаимодействие е много висока и интензивна. Въпросът с властта е застъпен в минимална степен, а ръководството е по-различно  в сравнение с повечето общности с интензивен живот от такъв мащаб. Ключът към успеха е твърдото придържане към вземането на решения с консенсус. Но проблемът с ръководството е съпътстващ при такъв тип общност, за да бъде разрешаван във всеки един момент адекватно с оглед на изискванията на времето и конкретната ситуация.

Обичайно за големите общности с интензивен живот е да има само наченки на структура. Ежедневието протича в строго определен ред – от сутрешното време за размисъл и религиозната служба през работата, вечерното събиране до късната молитва. От друга страна тук няма никакви формални структури и ръководители. При това почти пълно отсъствие на структура комуната може да функционира благодарение на времето, посветено на общуването между членовете й, което позволява вземането на единодушни  решения по практически всички въпроси. Проблемът с нарастващия брой на членовете се решава като хората се разделят на по-малки самостоятелни комуни без централизирана намеса. Комуната е умерено отворена, като има само диференциация от типа оглашени, слушатели и съвършени. Но така или иначе отвореността си остава постоянен източник на  търсене на най-вярното решение. Същото се отнася и до индивидуалността. Отделни членове могат да се отдадат на някакви обществени дейности, но само със съгласието на цялата общност. Други индивидуални искания могат да бъдат отхвърлени. Не се поощрява обособяването на членове в групи и се държи на традиционните обети за бедност, целомъдрие и послушание. Що се отнася до обетите комуната изисква от членовете си висока степен на ангажираност, каквато рядко се очаква от членовете на общност с по-малко наситен живот. Комуната в сравнение с други религиозни общности може да се определи като “смесена” – нито изцяло светски активна, нито изцяло съзерцателна. Задачите й могат да бъдат много и разнородни: взаимна подкрепа, съвместен труд, провеждането на общи религиозни служби, индивидуално духовно развитие, понякога и обществена дейност. Но по отношение на важността, която отдава на самата общност, комуната си поставя единствената по рода си първостепенна задача. Ритуалите в комуната са разнообразни и са свързани както с ежедневието, така и с определени дати през годината. Но това е важно условие за успешна общност – членовете й да се радват и да празнуват често и то с удоволствие.

9.2. Трайна общност от светски тип. При такъв тип общност броят на членовете, за разлика от комуната, не е проблем. Поради голямото текучество на своите членове – които си имат свой живот и кариера – ядрото не се разраства значително, така че да попречи на задачата членовете да се подкрепят взаимно. Това е група с ниска интензивност на срещи – пр-р 2 часа  седмично. Някои истински общности се поддържат с ежемесечни сбирки, но трайността им като цяло не е много голяма. Тук евъзможна отвореност, колкото въобще е възможна за една общност. Всеки, който се интересува,  може да се включи. Няма процедури за приемане, нито етапи, както в комуната. Дори “приходящите” са пълноправни членове. Индивдуалността е възможна в най-широк спектър, недопустимо е само грубото противообществено поведение. Ако животът беше по-наситен, положението ще е по-различно, но 98% от времето си членовете прекарват извън общността, затова различията в начина им на живот по никакъв повод не се отразява на функционирането на групата. Тук оцеляването като общност е възможно само при наличието на всеотдайно ядро, което от своя страна отразява едно общо правило за общността. За да може въобще една група да се превърне в общност, необходима е висока степен на ангажираност, а за да се запази, нужно е всеодайно ядро.

Този тип общност се характеризира със сравнително опростена структура и организация. Всяка сбирка протича в някакво помещение, веднъж седмично, започва и завършва в определено време. Но не бива да се забравя, че общността е несъвместима както с пълното отсъствие на всякаква, така и с наличието на строго определена структура и организация. Ако няма такива, цари хаос. Но ако са строго фиксирани, периодът на пустота става невъзможен. В такава група сбирките започват и завършват с две минутно мълчание или с молитва, но после няма предварителен план – никой не знае кой ще заговори пръв и за какво. Единственото изискване е откритостта и искриността. Тук почти не се упражнява власт. Формалното ръководство и организацията са на много ниско равнище. Всички решения се вземат с единодушие – по това тази група си прилича с комуната. Общностите могат да съществуват и при по-висока степен на формално ръководство, но авторитарното е несъвместимо с истинската общност, в която се признават способностите на всеки от членовете и според тези способности всеки играе ролята на ръководител.

Ритуалите в такъв тип общност не са много. Има встъпително мълчание и заключителни молитви (които са дълбоко лични), но иначе не се спазват никакви ритуали. Отсъствието им до голяма степен се дължи на факта, че тази група има много висок показател по дефинирането на една-единствена конкретна задача – взаимната подкрепа. Не се организират съвместни празненства, нито има лечителски амбиции. Въпреки това по време на сбирките присъства много смях и за мнозина участието в групата е целебно.

10. Продължителност на общността. Понееже истинската общност има толкова много достойнства, поддържането й възможно най-продължително време е идеалния вариант. Но така е само по принцип, т.е. не за всяка общност е непременно най-целесъобразно да се стреми да просъществува вечно. Също като хората общностите са организми с различна продължителност на живота. Времетраенето на съществуването на една общност е мярка за успеха й, аналогично с човешкия живот, който е мярка за реализация. Общностите имат оптимална естествена продължителност на живота, която варира в зависимост от целта на създаването им. Как може една такава група да реши дали е готова да престане да съществува, или просто е в упадък, от който може да се въздигне като предприеме промени и си възвърне духа? Няма формула, която да я освободи от вземането на това мъчително решение, както няма и за отделния човек. Но има няколко полезни принципа:

10.1. Първият е да се постави въпроса. Да не забравяш смъртта като възможност, не толкова ускорява напускането на този свят, колкото прави живота по-пълноценен. Дълготрайната общност, готова да посрешне очи в очи плашещата перспектива да загине, може или да се бори по-енергично за своето оцеляване и обновление, или да реши да приключи съществуването си красиво, без агония.

10.2. Вторият принцип изисква време да се изчака, за да се види дали в духовно отношение няма да се появи друга задача.

10.3. що се отнася до задачата, последното правило за общността в упадък е да се запита дали избягва мисията си, или вече няма такава. На този въпрос не винаги е лесно да се отговори.

Въпросите около поддържането и разпускането на общността са свързани с явлението, наречено създаване на врагове. Този процес започваа, когато загубила духа си на общност група се опита да си го възвърне, създавайки опасност – мним враг, който реално не съществува. Това е може би най-разрушителната форма на човешко поведение. То е свойствено и на отделните хора и на групите. Последиците са еднакви и за едните, и за другите. Макар отначало да подпомага привидно функционирането на групата, то е симптом на разложение и смърт. Групата е престанала да бъде истинска общност. Тя става все по-елитарна, вместо да се отваря. Става “ние срещу тях” и любовта изчезва. А създаденият въображаем враг скоро се превръща в реален.

За да се запази, истинската общност трябва да бъде винаги бдителна, и да внимава за действието не толкова на външни, колкото на вътрешни враждебно настроени сили. Тя трябва по-скоро да се бори за доброто, отколкото срещу злото. Ако група, която преди е била общност, установи, че се е отдала на фабрикуването на врагове, трябва сериозно да се замисли дали не е дошло време да престане да съществува, или това е знак, че трябва да бъде осъществена радикална промяна. По-добре е да се сложи край на традиции, които някога са били добри, вместо да се подхранва разложението, силите на омразата и разрушението.