Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

              Часовникът спря да отмерва времето. И всичко замря.

              Мрак се спусна в стаята и праха затрупа всичко. Само паяците оплетоха дантели и ги провесиха по прозорците. Стана по-уютно. И тъжно.

               Пръв въздъхна чукът. След него отрони метален звук копието. Чашата ги разбра и отрони сребърна сълза. Светилникът опита да разсее тягостната тишина, прокашля се, но се отказа. Всички погледи се отправиха към книгата, но тя напразно търсеше в своите страници думи на утешение. Всички те тъгуваха. За Господаря.

              Всеки затвори спомена в себе си като скъпоценна реликва.

              В началото старата чешма отвън пееше, бодро очакваше Господаря да се върне и щом чуеше шум, веднага се провикваше: “Ето, казах ли ви. Ще се върне.” Ябълката, провесила клоните си над нея радостно зашумяваше, но скоро затихваше и отронваше по някой лист. Стъпките отминаваха.

              Всички се чувстваха като внезапно изоставени деца. Спряха крамолите между тях, надпреварата за вниманието на Господаря.

             А той обичаше всички. За всички успяваше да отдели време, да докосне, да почисти, да поговори с всеки един.

             Копието беше много гордо. Господарят по цели часове прекарваше с него на поляната. Упражняваше се, всеки път все по-добре успяваше да го насочи в точно определената посока и то, послушно в неговите умели ръце, достигаше целта. Това бяха празници за копието.

           Чашата бе много чувствителна. Все плачеше, когато Господарят я отминеше. “Аз съм толкова красива. Цялата съм обсипана с бисери, скъпоценни камъни, плетеници от сребро и злато. Господарят специално ме поръча при най-изкусния златар” – мислеше си тя и пазеше ревниво красотата си. Сърдеше се, когато светилникът по непредпазливост я накапеше с восък, но какво удоволствие, когато Той я вземаше в ръце и внимателно я почистваше.

             Как се радваха всички, когато Господарят вечер вземаше светилника, слагаше го на масата до книгата и започваше да чете. Чудни неща им разказваше книгата – за непознати страни, за красавици неземни, за рицари, за планини, водопади, хора. И всеки път Господарят се натъжаваше. Тъгуваше сърцето му за невидяните земи, за несрещаните хора.

            После излизаше, дълго се разхождаше, сядаше до чешмата и слушаше нейната приспивна песен. Тъжно погалваше клоните на ябълката, а тя премаляла от щастие, го докосваше с листенцата си.

            Само чукът не губеше надежда, разсмиваше ги с измислените си истории за чудни замъци и дворци, които е построил.

            Така отминаваха дните. Чешмата пресъхна, ябълката обрасна и клоните започнаха да съхнат, даже птичките отбягваха това запустяло място.

            Но един ден, един ден...

            Първа усети присъствието му ябълката. Листенцата потрепнаха от познатите стъпки, клоните се надигнаха да го зърнат зад оградата. От вълнение дъхът й спря и едва прошепна: “Иде.”

            Чешмата опита да пролее сълза, но не можа.

            Пътната врата изскърца, толкова време не беше я отварял никой. И о, чудо. Той се върна. Но какво е това – има и други с него. Чуваха се радостни възгласи на едно

малко момченце, което влетя в двора, покачи се на чешмата, подръпна клоните на ябълката .

       “Ей, я по-кротко” – възропта чешмата, но ябълката ласкаво я успокои. Тя веднага хареса момчето и започна да прави планове как ще му подари най-хубавите си плодове.

            Господарят поспря пред тях, усмихнат, прегърнал хубавата си жена и каза:

            - А сега ще ви запозная с най-добрите си приятели.

            В стаята чуха суматохата отвън.

            -  Какво, какво става – питаха те и надничаха да видят нещо през прозореца.

            Да, нямаше съмнение. Той се върна.

            След малко в стаята влязоха тримата  и дълго свикваха с мрака, докато очите им различат отделните предмети.

            Малкият страхливо се беше сгушил до полите на майка си и очакваше някой да го нападне. Баща му толкова много му беше разказвал за чудноватите неща, които умееха да говорят, да се карат помежду си, но и да го обичат.

           Първа се окопити жената. Взе метли и четки и скоро стаята светна от чистота.

          “Мамо, къде е копието? Тате, дай чука. Полека,  да не повредиш чашата. А, ето и книгата.” – не спираше то да говори и разпитва.

            Как забиха сърцата на всички. Надпреварваха се да казват колко са тъгували и как времето беше спряло за тях, след като Господарят замина. Но ето, сега е тук и страховете им са били напразни.

           Детето взе копието и дълго го разглежда. “Тате, научи ме”.

           И търпеливият баща през смях започна да му обяснява.

           -   Внимавай, синко, копието е като мисълта – бързо и точно, но дълго време трябва да се обучаваш на изкуството да го направляваш. Ето, вземи сега чука и опитай да поправиш масичката, че едното й краче се е счупило.

            А вечерта, ах, вечерта беше като едно време, но още по-вълнуващо. Светилникът, излъскан и с чисто нови свещи,  осветяваше стаята, сенките танцуваха радостно по стените, а часовникът отмерваше времето. Господарят се настани удобно на креслото, малкият седна в скута му, а когато жената привърши своята работа, поднесе чашата, която блестеше от чистота и красота, на детето и приседна до тях да послуша.

            Чашата се намръщи – “той е малък, ще ми отчупи бисерите, ще ми изкриви плетениците”, но скоро се успокои в топлата прегръдка на момчето, което нежно  я притисна до сърцето си. И заслуша чудната книга, пълна с вълшебства, феи, красота. Скоро заспа и се пренесе в царството на феите.

            Но Господарят, той вече не беше тъжен. Сърцето му бе успокоено и изпълнено с умиление. У дома. Да, беше видял приказни страни, изкачвал бе високи върхове, общувал бе с много интересни хора по целия свят, обиколил бе много музеи с чудновати предмети и картини, пил бе от много извори, вкусвал бе невероятни плодове. Но не, нямаше на света по-вкусна вода от тази на чешмата в двора, по-сладки плодове от тези на  ябълката и когато изядеш един плод от тях, той ти стопля сърцето и ти дава сила и живот.

            Да, тук ми е мястото. Помисли той и излезе да се поразходи в среднощния хлад. Жена му го последва. Дълго стояха те загледани в звездите и крояха планове как ще се възроди това място, което той толкова обичаше. Където всяка тревичка го познаваше, а птиците идваха да му изнесат най-хубавите си концерти.

            Докосна с любов къдриците на жена си и мислено й обеща рая.

            А часовникът отмерваше времето.