Ще се скрия дълбоко в пясъка. Пак в пясъка. Толкова е топло, тъмно, тихо. Ще се оставя на шума от вълните да ме носят с водораслови звуци към светлината. Веднъж бях при нея. Само за миг зърнах красивото й лице, сияйните й къдрици, които плуваха на повърхността на водата. Но само за миг. Защото болката бе така ужасна, когато ме разтвориха, а след това захвърлиха отново на дъното – в пясъка. В моя дом. Сред камъните и другите миди като мене.

         Не разбрах какво стана. Всички знаеха, но на мен нищо не казаха. Погледнаха ме тъжно и всяка се зарови дълбоко в пясъка.

         Аз също. Дори не успях да им разкажа за светлината. Сънувах я, копнеех по нея. От тогава болката остана. Докато един ден смаяна забелязах нещо да белее в мен. Беше мъничко, бяло, чисто – беше късче светлина. Цялото ми същество се устреми към него. Целунах го, обгърнах го с моята топла прегръдка и отново усетих болката. Но тя нямаше значение. Бялото късче започна да расте, поливано от моите радостни сълзи. Ставаше все по-красиво, все по-голямо, все по-блестящо. Радостта ми бе толкова голяма, че щях да се пръсна. Излязох от пясъка. Исках всички да видят бялото късче. Исках да разкажа на всички как се е родило от светлината. Исках час по-скоро да го издигна до светлината, за да й го подаря.

          Радостта ми даваше сили.

          Запълзях бавно по камъните, избирах по-големи скали, катерех се още и още. По пътя си срещах други миди, които като мен пъплеха нагоре.

          Започнах да усещам светлината. Стана по-топло, после по-светло, а след това ослепително бяло. Ахнах. Всички миди бяха разтворили криле и приемаха милувките на светлината. Всяко нейно докосване раждаше хиляди звезди. Блестяха бисерите (защото разбрах, че това са бисери – каза ми го една по-възрастна мида от мен, която за втори път поднасяше своя дар на светлината). Всеки лъч преминаваше по крилете на мидите и рисуваше цветни дъги. Разтворих криле, поднесох на светлината моята белота и получих първата дъга.