Вие сте тук
Паскал Шарве
Нека си представим един от най-големите учени на всички времена, който за астрономията, географията и астрологията е това, което е Архимед за физиката, Платон – за философията и Хипократ – за медицината. Човек, който без никаква сянка от вяра или суеверие със своя дух на толерантност обобщава астрологическите познания в една творба, обновяваща възгледите върху това изкуство на възможното по такъв начин, както никоя друга книга след нея няма да направи.
Има уникални творби, неподвластни на превратностите на времето. Уникалната книга на астрологията на Птолемей е една от тях: идеалният мост от първичното познание към съвременните изследвания.
Този труд, който полага основите на западната астрология, днес е капиталната творба, която по свой начин завършва един процес в астрологическото познание, започнат преди векове от носителите на разума. Обединявайки в богат синтез астрономическата наука и основаващото се на предположения астрологическо познание, прозорливо свързвайки рационалното и интуитивното, със своята стриктност и широтата на възгледите си тя надхвърля и отменя обикновените разцепления като постигнати чрез договореност сектантства.
Има хора, които са призвани да се въплътят в кожата на всекиго. Клавдий Птолемей е един от тях. И въпреки това ние не знаем почти нищо за човека, когото някои от съвременниците му не са се колебаели да наричат „божествения Птолемей” . Неговият живот, рождената му дата, мястото, където е роден, какви са били неговите роднини, любими хора, приятели, какво положение е заемал в обществото, с какво се е занимавал – всичко това за нас е само дълга поредица от загадки. Тайна още по-смущаваща, защото неоплатоникът Порфирий, който през ІІІ в. коментира Хармонията на Птолемей, заявява, че не знае нищо за автора. Някои твърдят, че е роден в Пелуз, в Египет, други – в Птолемаида, трети го изкарват наследник на Птолемеите, управлявали земите край Нил цели три века – до царуването на Клеопатра.
Подобна несигурност като че ли правдиво отразява личността на този човек, избрал да не се разкрива в творбите си, дори да се скрива зад тях, поставяйки себе си, както и писанията си, извън всекидневните реалности. Но неговият астрономически труд, първият текст, който съчинява – Алмагест, все пак ни дава два сигурни елемента: мястото, където е извършвал наблюденията си, до едно направени на географската ширина на Александрия, и датите им; най-ранното наблюдение е на едно лунно затъмнение, което ни води до деветата година от царуването на Адриан (125 г. сл. Хр.); най-късното е на планетата Меркурий, правено през четвъртата година от царуването на император Антонин (141 г.). Следователно можем да смятаме, че Алмагест е публикуван около средата на ІІ век. Един археологически документ, открит в Каноп, днес Абукир – град, разположен много близо до Александрия, потвърждава тази хипотеза; на една колона в храма на Серапис е издълбан текст, който е датиран към година десета на император Антонин; в него Птолемей прави рекапитулация на ценностите и принципите, необходими за практикуването на астрономията.
Присъствието на този надпис би могло да бъде потвърдено и от един късен източник, според който ученият е прекарал 40 години в същия град. От тези няколко сведения можем да заключим, че Птолемей е роден около 100 г. сл. Хр. и е работил предимно в Каноп или Александрия. Ако пресметнем средно 20-25 години – необходими, за да довърши останалата част от делото си, ако датираме публикуването на Алмагест около 150 г., можем да фиксираме датата на смъртта му около 180 г. сл. Хр. Така че Птолемей е живял вероятно около 78 години, приблизително както съобщават арабските коментатори и учени, които запазват и превеждат текстовете му, смятайки го за най-големия и най-величествения от всички учени.
За разума няма нищо по-стряскащо от констатацията, че творбите на онзи, когото ученият Лаплас определя като „един от най-ценните паметници на древността” , никога не са имали критични издания и истински преводи[1] на френски. Трябваше да дойде началото на третото хилядолетие и едно подсещане, за да може тази фундаментална за астрологията книга, същевременно считана за истинска енциклопедия, най-накрая да бъде поднесена на френскоезичната публика в автентичната й версия. Досега конкретното уникално произведение във Франция се четеше в препревода на Никола Бурден, правен през ХVІІ в. не от оригинала, а от латинска интерпретация, която пропуска основни аспекти. Сегашният превод от гръцкия оригинал по един непознат досега начин връща на произведението на Птолемей първоначалната му яснота и стриктност с достъпен за всекиго стил, както е възнамерявал самият автор – да излага мислите си „като в учебник за системно обучение” .
Може би трябва да припишем това „забравяне” на факта, че за някои умове Птолемей още олицетворява поражението на геоцентричната система, издигната като хипотеза от гръцката наука. Тази система, която поставя Земята в центъра на небесната сфера, в действителност ще се превърне в рамка на космологическите референции на почти всички астрономически и астрологически системи до момента, когато Коперник се усъмнява в нея.
Това обаче са неуместни упреци и оттогава до днес историците на науката нашироко реабилитират Птолемей, който не може да бъде поставен наравно с победените – не повече от другите гръцки учени като Евклид (ІV в. пр. Хр.), който още с първото изречение от трактата си Феномени, така да се каже, полага основите на геоцентризма: „Земята е в средата на Вселената и играе ролята на център спрямо Вселената.” В действителност гърците, вместо да регистрират видимите отклонения на небесните феномени, формулират хипотеза, според която Космосът като цяло трябва да отговаря на неизменни и съвършено регулярни закони[2]. Идеалната фигура – небесната сфера със Земята в центъра й – позволява поставените проблеми да се третират с помощта на геометрията и по задоволителен начин да се обясняват редица явления, като например затъмненията или съвпадите на планетите. Тя логично се налага на Птолемей като модел, придаващ форма на научното представяне на света и на небето. И макар тази представа по-късно да бива изоставена, научният кодекс, който александрийският учен издига след ІІ в. сл. Хр., улеснява плодотворните наблюдения на астрономите от ХVІ и ХVІІ в., без които най-вероятно нито Кеплер, нито Нютон щяха да стигнат до своите открития.
И още – би било нелепо да се сърдим на този велик учен за начина, по който след много векове църквата използва неговата хипотеза, която толкова добре й служи, докато гърците са я формулирали в момент, когато напълно е отговаряла на целите на научните им изследвания.
Сравнителното забвение, в което изпада Птолемей в модерните времена, според нас като че ли отразява дистанцираното страхопочитание, изпитвано към този исполин на познанието, към човека, живял във времена, когато знанието може да бъде само енциклопедично, когато ученият, с цел да обхване в цялата му съвкупност Космоса, тоест буквално реда и красотата на Вселената, трябва да е овладял най-високите достъпни равнища на всички дисциплини. Това идеално изискване ни кара не без горчивина да осъзнаем, че сме загубили връзката си с единството на знанието и оттам – с цялостността на света.
Птолемей принадлежи на века на Антонините, когато на трона на Римската империя се редуват Траян, Адриан, Антонин и Марк Аврелий, царували по около две десетилетия, като осигурявали мир и разцвет в границите на империята, покровителствайки стремежа към културен и търговски обмен. Въпреки че интелектуалното любопитство по онова време се простира във всички сфери, от два века насам интелектуалният климат на средиземноморския свят е претърпял промяна: гръцката цивилизация, която през ІІІ и ІІ в. пр. н. е. толкова възхвалява рационализма, през І в. преживява сериозна трансформация. Големите учени като Евклид, Архимед или Ератостен са изчезнали, а в Римската империя постепенно се налагат религиите на тайнствеността, източните култове и магически практики. Развива се херметизмът със своя повече или по-малко тайнствен пророк, бога Хермес/Тот или Хермес Трисмегист (трижди могъщ), който в алексрандрийската култура полага началото на традиционните изкуства на небето, земята и човека, тоест астрологията, астрономията и магията. Заниманията с астрология са отбелязани още през ІІ в. пр. Хр. с появата на професионални астролози и на множество популярни учебници, циркулиращи сред доста широка публика, като например Разкритията на Нехепсо и Петосирис, съставени под името на фараон, който, противно на преобладаващото мнение, като че ли действително е съществувал.
Хората, все повече интересуващи се от средствата за индивидуално спасение, проявяват нарастващ интерес към окултизма. Тогава, овладени от чувството, че земният свят е подвластен на зли сили, от които трябва да се отскубнат, едни търсят откровение в сънищата и пророчествата, други стават последователи на различни мистерии, трети четат свещени книги или прибягват до услугите на магьосници. Философията също твърди, че осигурява спасение: по думите на Марк Аврелий философът е „един вид проповедник, свещенослужител на боговете” , а учението му, както подчертават платониците, наред с научната има и религиозна стойност.
Изправени пред това мистико-религиозно изобилие – да го кажем малко рязко, – остават да съществуват само две основни мисловни течения. Едното – на перипатетиците, академиците и стоиците, вярва в съществуването на закон, който управлява и организира света, а другото, представено от епикурейците, атомистите и скептиците, изтъква ролята на случайността в създаването на Вселената; начело на второто течение е медикът емпирик и надарен полемист Секст Емпирик, защитник на всякакъв род догматизми. Вододелът между тези две големи течения повече или по-малко прокарва линията, която отделя привържениците на науката от скептиците.
Тогава, в отговор на тази вълна от ирационализъм и скептицизъм, възникват трактатите на вулгаризаторите, които резюмират натрупаните познания и претендират, че улесняват достъпа до знанието в най-различни области. Такива са например Теон от Смирна, който по времето на Адриан предлага един вид учебник, озаглавен Математически познания, полезни за прочита на Платон, или Клеомед, заклет стоик, който в своя труд Кръгово движение на небесните тела излага онова, което е уместно да се знае в областта на математическата астрономия и география.
На фона на тези произведения трудовете на Птолемей имат съвсем друго звучене: човекът е запазил една от най-характерните си черти от времето на първите гръцки учени – преклонението пред видимия Космос, чувството за единение с него, както и – пред лицето на този световен ред – вярата в равната нему сила на разума. Въстанал срещу прилива на окултните науки, Птолемей гради своето дело като крепостна стена, осъществявайки синтеза на знанието на своята епоха, като добавя към него собствения си оригинален принос.
Дори само първото му произведение, Математически синтаксис – на което гърците, които толкова му се възхищават, дават названието „много голям” – mégisté, а след това арабите възприемат тази титла, превръщайки я в Алмагест, – дори само то би било достатъчно да осигури славата му. В него той разглежда основните небесни явления, като резюмира и представя по невиждан дотогава начин цялата област на астрономията. В конкретната сфера той публикува и други съществени трудове, като Хипотези за планетите, Лесни таблици, Трактат върху аналемната и Планисфера. По същия начин, по който рисува картата на звездното небе, Птолемей очертава картината на обитаемия свят, осветлявайки географските координати в произведение, което няма равно на себе си в античната литература: География. Нека споменем между другото и един трактат върху оптиката, чието влияние се простира чак до ХVІІ в., един философски труд – Върху критерия и основната функция на душата, и една творба в областта на музиката – Хармония, която дава съществен принос в развитието на музикалната теория през ХVІ.
[1] С изключение на превода на Алмагест от отец Алма, подпомогнат за коментарите от астронома Дьоламбр (1813-1816). Бел. авт. Настоящото издание е в превод от френски език. Бел. ред.
[2] Изхождайки от това изискване за космическо съвършенство, Птолемей също се опитва да подреди привидния небесен безпорядък, или иначе казано, за да се върнем към формулата на Платон (Република, 530 b-c) – да „запазим приличието", изобретявайки геометричен модел, който позволява да се открие съвършена периодичност и регулярност в астрономическите явления.