ВТОРА  ПРИТЧА

Търговците продаваха брашно, мляко, масло и всякакви хранителни продукти. Всяка искаше да печели повече от другия и да забогатее колкото е възможно по-скоро, и затова те започнаха да смесват все­възможни евтини и вредни примеси в сто­ките си, в брашното сипваха трици и варовита прах, в маслото поставяха мар­гарин, а в млякото - вода и тебешир. До­като тези продукти не бяха стигнали до купувачите, всичко вървеше добре: тър­говците на едро продаваха на собствени­ците на магазините, а последните - на про­давачите на дребно.

Складове и магазини имаше много, тър­говията като че ли преуспяваше, и търгов­ците бяха доволни. Но за купувачите от града - тези, които не произвеждаха сами своите продукти, а трябваше да ги купу­ват, беше твърде неприятно и вредно. Брашното беше лошо, лошо беше и мас­лото, и млякото, но понеже по градските пазари нямаше други, освен подправени продукти, градските консуматори про­дължава да купуват тези стоки, като за ло­шия им вкус и недоброто си здраве обви­няваха себе си и неумението си да приготвят храната. А търговците продъл­жаваха все повече и повече да подправят стоките с други евтини вещества.

Така продължи твърде дълго. Жителите от града постоянно страдаха, но никой не посмя да изкаже незадоволството си. слу­чи се, че в града дойде една домакиня, ко­ято всякога снабдяваше и хранеше се­мейството си с домашни продукти. Тази домакиня през целия си живот се бе зани­мавала с приготовление на храна и макар че не беше прочута готвачка умееше доб­ре да изпича хляба и да готви вкусно. Та­зи домакиня купи продукти от града и за­почна да пече и да готви. Но хлябът не се изпече, а се развали, баничките с марга­риновото масло имаха лош вкус, млякото нямаше никакъв каймак. Домакинята вед­нага разбра, че продуктите бяха недобро­качествени. Тя ги разгледа внимателно и нейното съмнение се потвърди. В брашно­то тя намери вар, в маслото - маргарин, в млякото - тебешир. Като видя, че всички продукти бяха подправени, домакинята отиде на пазара и започна високо да изоб­личава търговците и да иска от тях или да държат добри хранителни и неподправени стоки, или да престанат да търгуват и да затворят магазините си. Но търговците не обърнаха никакво внимание на жената, ка­то казваха, че целият град години наред купува все от тях и че те дори са получи­ли отличия за качеството на стоките си и показаха медалите на фирмите си. Но то­ва ни най-малко не повлия на домакиня­та.

-  Аз не се нуждая от вашите медали, -каза тя - а от здрава храна, от храна, коя­то няма да развали нито моя стомах, ни­то стомасите на децата ми.

- Навярно, майчице, ти никога не си виж­дала първо качествено брашно и масло -казаха и търговците, като и показаха   на-сипаното в лакирани хамбари бяло и чисто наглед брашно, жалкото подобие на мас­ло, поставено в красиви буркани, и бяла­та течност - в блестящите прозрачни съ­дове.

- Аз зная много добре - отвърна домаки­нята - защото цял живот съм приготвяла сама храната си и съм я яла с децата си. Вашите стоки са подправени. Ето ви до­казателство - рече тя, като им показа раз­валения хляб, маргарина в баничките и утайката в млякото. Всички ваши стоки трябва да се хвърлят в реката или да се изгорят, като вместо тях, се набавят доб­ри! - И домакинята стоеше пред магази­ните, като викаше непрекъснато все едно и също на всеки купувач, който идваше, докато те, най-после, започнаха да се разколебават.

Като видяха, че тази дръзка домакиня може да попречи на търговията им, тър­говците казаха на купувачите: "Ето виж­те, господа, колко е глупава тази жена! Тя иска да умори хората от глад. Разказва, че всички продукти трябвало да се хвърлят в реката или да се изгорят. Какво ще яде­те, ако ние я послушаме е престанем да ви продаваме храна? Не я слушайте, тя е една невежа селянка, която нищо не раз­бира от храни и ни напада от завист. Тя е бедна и и се иска всички да бъдат бедни като нея".

Така говореха търговците на събралата се тълпа, като премълчаваха нарочно, че жената не искаше да унищожи техните стоки, а само да замени лошите с добро­качествени.

Тогава тълпата нападна жената и започ­на да я ругае. Колкото и жената да уверя­ваше, че не иска да унищожи хранителни­те продукти, че напротив, е прекарала целия си живот в това да приготвя храна за другите и за себе си, но че иска, хора­та, които са взели грижата да продоволс­твието на другите, да не ги тровят с вред­ни вещества, под формата на храна. Колкото и да говореше, каквото и да каз­ваше, никой не я слушаше, защото всички бяха убедени, че тя иска да лиши хората от необходимата им храна.

Същото се случи и с мен и с моето от­ношение към науката и изкуството на на­шето време, през целия си живот се хра­нех с тази храна и - за добро ли, за зло ли - стараех се, доколкото можех, и другите да храня с нея. Но, тъй като това беше за мен храна, а не предмет на търговия или разкош, аз без съмнение, знаех кога хра­ната е храна и кога тя само прилича на нея. И ето, когато опитах храната, която започна да се продава днес на умствения пазар под формата на наука и изкуство, и се опитах да храня с нея и своите близ­ки, видях, че по-голямата част от нея не е истинска. Когато казах, че науката и из­куството, с които се търгува на умствения пазар, са маргаринови, или най-мал­кото, са примесени с неща, чужди на ис­тинската наука и изкуство, и че аз зная то­ва, защото купените от мене продукти от умствения пазар се оказаха не само несмилаеми за мене и за близките ми, но просто вредни, върху мен започнаха да ви­кат, да крещят и да ми внушават, че то­ва е така, защото аз не съм учен и не зная как да се отнасям с такива възвишени не­ща. А когато започнах да им доказвам, че хората, които търгуват с тези интелекту­ални стоки, постоянно се лъжат и изобли­чават помежду си, когато им напомних, че през всички времена под названието на­ука и изкуство са били предлагани на хо­рата много вредни и долнокачествени не­ща, и че, поради това също такава опасност заплашва и нас, че тази работа не е шега, че духовната отрова е много по опасна от телесната и че поради това, трябва с най-голямо внимание да изслед­ваме духовните продукти, които ни се предлагат за храна, и старателно да отх­върляме всичко фалшиво и вредно - кога­то започнах да говоря това, никой, нито един човек нито в една статия или книга не възрази на тези ми доводи, а от всички страни се развикаха, както против жената: Той е луд, той иска да унищожи науката и изкуството - това, с което ние живеем. Па­зете се от него и не го слушайте! Елате при нас, при нас! Само ние имаме най-но­вите чуждестранни стоки!

ТРЕТА   ПРИТЧА

Пътниците вървяха по пътя. Случи се, че те се заблудиха и трябваше да се движат вече не по равни места, а през блата, храс­ти, бодли и трупи, които заграждаха пътя и все повече и повече затрудняваха дви­жението им.

Тогава пътниците се разделиха на две групи: едната реши да продължава пътя си все напред, без да се спира, в същата посока, по която бяха вървели и досега, като уверяваха себе си и другите, че не са сбъркали посоката и че сигурно ще стиг­нат целта на пътуването. Другата група реши, че тъй като посоката, по която са тръгнали сега, е явно погрешна - иначе би трябвало да пристигнат вече до целта на пътуването си - трябва, без да се спират, да се движат във всички посоки. Така път­ниците се разделиха между тези две мне­ния: първите решиха да вървят напред, а другите да се движат по всички посоки. Само един измежду тях не се съгласи с нито едното от двете мнения. Той каза, че преди да продължат в предишната посока или преди да тръгнат по всички посоки, с надеждата да намерят правия път, те трябва преди всичко, да се спрат и спокой­но да обмислят положението си и след то­ва да предприемат едното или другото. Но пътниците бяха толкова възбудени от дългите лутания, така изплашени от по­ложението си, че им се искаше да се уте­шат с надеждата, че не се бяха заблуди­ли, а само за малко са се отбили от пътя, и че скоро отново ще го намерят. Те иска­ха така много да заглушат своя страх, ка­то продължат да вървят. Това мнение, обаче, бе посрещнато с общо негодуване, упреци и подигравки и от двете групи.

-  "Този съвет произлиза от слабост, страхливост и мързел" - казваха едни.

-  "Хубаво средство - да стигнеш до цел­та на пътуването си, без да се движиш" -казваха други.

-  "Та нали затова сме хора, нали зато­ва ни са дадени сили - да се борим и се трудим, като побеждаваме препятствия­та, а не малодушно да им се подчинява­ме" - казваха трети.

Колкото и човекът, който се бе отделил от другите, да им говори, че като се дви­жим по една погрешна посока, без да я из­меним, ние сигурно не ще се приближим, а напротив, ще се отдалечим от целта, и че също така няма да стигнем до нея, ако се лутаме от посока на посока, че единс­твеното средство да достигнем целта е да се ориентираме по слънцето или по звез­дите коя посока да хванем, и като я наме­рим, да тръгнем по нея, и че, за да сто­рим това, трябва, преди всичко да се спрем и да се опомним. Но колкото и да им говореше, никой не го слушаше.

Първата група пътници тръгна напред, по посоката, по която бяха вървели досе­га, другата започна да се лута безцелно от една страна на друга, обаче и двете не само не се приближиха до целта, но не мо­жаха да излязат дори от храстите и бод­лите, където още се лутат.

Точно така се случи и с мене, когато се опитах да изкажа съмнение, че пътят по който ние се озовахме в тъмната гора на работническия въпрос и в блатото на въп­роса за безкрайните въоръжения, не е на­пълно онзи път, по който ние трябва да вървим, и че твърде е възможно ние наис­тина да сме сбъркали пътя и, следовател­но, трябва да спрем нашите лутания, ко­ито очевидно ни водят към погрешен път, и над всичко, да се запитаме, като съдим по онези общи, вечни и известни начала на истината: дали наистина, вървим по по­соката, която сме си избрали. Никой не отговори на този въпрос, никой не каза: ние но сме сбъркали посоката, не се скитаме безцелно, ние сме сигурни в нея, по­ради тези и тези причини. Никой не каза също, че може би, ние наистина сме се заблудили, но че сигурно има средство, което ще спре нашето движение, ще поп­рави грешките ни. Никой не каза нито ед­ното, нито другото, но всички се разсър­диха, обидиха се и побързаха с дружен разговор да заглушат моя самотен глас. "Ние и без друго сме мързеливи и уморе­ни, а това е проповед на безделие, мързел и празнота". Някои прибавяха дори: пъл­но отрицание на всяко действие. "Не го слушайте! Напред, следвайте ни!" - разви­каха се както едните, които вярваха, че спасението е в движението без отклоне­ние по избраната веднъж посока, каквато и да е тя, така и другите, които виждаха спасението в лутането по всички направ­ление.

Защо да стоим? Какво ще му мислим? По скоро напред! Всичко от само себе си ще се нареди!

Но хората са се отклонили от пътя и страдат от това. Би следвало, първото и главно енергично усилие, което трябва да се направи е: не да ускорим движението, което ни е довело до сегашното лъжливо положение, а да го спрем. Би трябвало да ни е ясно, че само след като се спрем, ще можем, макар и донякъде, да разберем по­ложението си и да намерим направление­то, в което сме длъжни да вървим, за да дойдем до истинското положение не само на отделния човек, не на едно съсловие, а до истинското, общото за цялото човечес­тво благо, към което се стремят всички хора и всяко човешко сърце поотделно. И какво става? Хората измислят всичко дру­го, освен това, което може да ги спаси, или, ако не ги спаси, поне ще облекчи тях­ното положение - именно това, че те тряб­ва, макар и за миг да се спрат и да прес­танат да увеличават своите бедствия с лъжливата си деятелност. Хората чувст­вуват бедствеността на своето положение и правят всичко възможно, за да се изба­вят от него; единственото, което наисти­на би могло да ги облекчи, те по никакъв начин не искат да направят, и съвета да го направят ги дразни повече от всичко дру­го.

Ако бихме могли още да се съмняваме, че сме се заблудили, самото наше отнася­не към съвета да се опомним доказва по-ясно от всичко друго - колко безнадеждно сме се заблудили и колко голямо е наше­то отчаяние.