Правилата на Ордена на милосърдието повеляват пълно предаване на Бог, любов и доверие към другите и ведрост, служеща за пример на всички. Трябва с радост да приемем страданието, с ведрост и вяра да живеем в бедност и да служим на Христос в лицето на бедните и страдащите. Бог обича онези, които дават с готовност. Най-добре дава даващият с усмивка. Ако винаги си готов да кажеш „Да” на Господа, ти спонтанно ще се усмихнеш на всичко и ще си способен, с Божията благословия, да обичаш така, че да те заболи. Двама от нашите доброволци (първо Сара, а после Дейв) разказват как са открили стойността на подобен подход в домовете в Сан Франциско и Лондон.

„Онова, което истински ми харесва у сестрите е, че запазват чувството си за хумор и когато им е трудно. А допуснат ли грешка, поправят я и продължават нататък. Но въпреки това някои от тях ми казаха, че понякога животът им е много тежък и скърбят за собствените си семейства. И те имат братя, сестри и родители със свои собствени проблеми, за които често не могат да направят нищо друго, освен да се молят. И те имат чувства, и те плачат. Те са хора като нас, но обичат Бог и хората.”

„От работата със сестрите разбрах, че те са точно такива, каквито изглеждат. Имах много ежедневни контакти с тях, вършехме обичайните неща: работехме в кухнята, търкахме пода, сервирахме храната, ходехме до супермаркета, а после водехме хората при лекаря или психиатъра в болницата и понякога по пътя се случваха неприятности. Но те винаги бяха толкова дружелюбни! И то не със стиснати зъби, а истински! Убеден съм, че външната ведрост е израз на вътрешната радост, която изпитват. Знам, че всеки, който работи с тях е наясно колко време прекарват, коленичили в параклиса. Това е най-щастливото им време – когато се молят. Очакват го с нетърпение. Силно желаят да се молят, и зареждайки се с енергия, те са готови да я споделят с другите. Това не е фанатизъм, а радостен и искрен копнеж да споделят онова, което имат. Затова и те не задържат материални неща: връщат всяко предложено им нещо – дрехи, храна, пари или каквото и да било друго: книжни кесии, ластици, всичко. Онова, което идва, си отива. Мисля си, колко много им дава Бог и колко ли трябва да ги обича. Аз ги обичам и съм привлечен от стремежа им да удовлетворят Бога. Милосърдието и енергията им са дар от Него – взаимна любов, която после споделят и с нас. Забелязвам го у всички сестри, въпреки че всяка има своя индивидуалност, своя собствена личност.”

Парола на ранните християни е била радостта, затова нека да служим на Господа с радост! Сестра Катерина обяснява какво означава това: „Работех в центъра за страдащи от церебрална парализа в Ню Йорк и се молех всеки ден. Веднъж някой ме попита защо съм толкова щастлива, намеквайки, че може би съм влюбена. Но не беше точно така – просто усещах Божията любов. Бях толкова щастлива и удовлетворена, защото отношенията ми с Бог ставаха все по-прекрасни. Това ме изпълваше с радост.” Радостта е любов. Радостта е молитва. Радостта е сила. Бог обича онзи, който дава с радост. Ако даваш с радост, винаги даваш повече. Сърцето, изгарящо от любов, се превръща в сърце, изпълнено с радост. Делата, извършвани с любов, винаги са дела, извършени с радост. Няма нужда да търсим щастието: ако обичаме другите, то ще дойде при нас, защото е дар от Бога.