Вие сте тук
Паневритмията е кулминацията на Учението на Бялото Братство. Доколкото обхваща всичко в себе си (Учителят казва: „Целият живот е Паневритмия”), тя всъщност обединява съществата от всички нива на проявление във Вселената, за да могат - свързвайки се, обменяйки се - да познаят и да изживяват Божието Единство. Значи, Паневритмията се явява средство за постигане на една велика цел - изживяване на Единството на всичко съществуващо.
Единствената сила, която обединява, това е Любовта. Когато ние играем Паневритмия, Любовта прави връзката между душите ни. Любовта е заложена в нашите души, но трябва се научим да я проявяваме. Живеем в материален свят (свят на полярност и относителност), в който все още твърде малко внимание се обръща на това, което ни обединява (на Любовта) и твърде много - на външните форми; на това, което често ни разделя, и особено на отношенията между хората (кой какво мислел за някого, кой кого обидил и т.н.). Важно е да се осъзнае, че „Любов” и „отношения” са две различни понятия . Любовта е един вечен Божествен принцип, който свързва душите вътрешно, а отношенията са следствие на Любовта; една временна външна форма, чрез която Любовта се проявява в нашия материален свят (думата ”отношения” идва от идеята за относителност). В този смисъл, Любовта е с по-висок приоритет от отношенията и не зависи от тях: например, можеш да обичаш някого вътрешно, без външно да проявяваш Любовта – т.е. да имаш вътрешна връзка, без да имаш външни отношения с него. Но отношенията зависят от Любовта, те трябва да я включват; те имат смисъл дотолкова, доколкото Любовта присъства в тях.
Прави ми впечатление, че в това наше общество има много проблемни отношения (има конкуренция, лицемерие, интриги, ревност, завист, какви ли не предразсъдъци още...) и това създава една тежка атмосфера, която много пречи на духовната работа; пречи и при изпълнението на Паневритмията. Значи, отношенията между хората не винаги им помагат да проявяват Любовта, а по-често дори им пречат – т.е. човешкият фактор надделява над Божествения промисъл. Това не бива да се допуска! Дали си в добри отношения с някого или не – това са външни неща, човешки; зависят от настройката на ума - но ти в сърцето си ще го обичаш заради Божественото в него. Умът разграничава, а сърцето обединява. Ти прояви Любовта и ще видиш как и отношенията се подобряват.
Любовта трябва да се проявява естествено, свободно, като един извор. Учителят казва: „Сърцето е съвършено независимо от човека”,”Любовта не е от човека, тя е един импулс на Великото, на Бога”. Ние сме само проводници на Божията Любов, нямаме право да избираме кого да обичаме и кого – не. Понеже Любовта е всеобхватна, цялостна, не може да се дели - ако обичаш, обичаш всички. Както Слънцето свети за всички еднакво. Но за да можеш да обичаш другите, първо трябва да си обикнал себе си. И това е всъщност основния проблем на повечето хора - Любовта към себе си.
Знаем правилото: каквото е отношението ти (думата не е точна в случая) към себе си, такова ще е отношението ти и към другите. Отношението към другите хора е едно отражение на отношението към себе си. Значи, преди да прояви Любовта си към ближните, човек трябва да я прояви към себе си. Да възлюби себе си; да приеме себе си изцяло, със своята светла и тъмна страна - понеже човешката психика е полярна, както и света, в който живеем. Светлата страна (мисля, че е по-точно да се каже „осветената”) в човека включва всичко това, с което Висшият Аз се отъждествява (”Аз съм”, това е първият дом в хороскопа ни) - това, което смятаме за „добро” и „правилно”; което харесваме; което сме осъзнали; добродетелите, които сме изградили и т.н.. Тъмната страна, т.нар.„сянка” (или „лично несъзнавано” - термините са въведени от Карл Юнг, виден швейцарски психолог и психиатър, посветил целия си живот на задълбоченото изследване на човешката психика), включва всичко, от което Висшият Аз се разграничава, което отхвърля („Аз не съм” = „Ти си”, това е седмият дом в хороскопа ни) – това, което смятаме за „зло” и „неправилно”; което не искаме да бъдем; което не осъзнаваме; страховете и комплексите, които подтискаме навътре в себе си.... а всъщност всичко онова, което ни липсва, за да бъдем цялостни; което ни допълва и балансира; което ни лекува. Обикновено хората се страхуват от сянката си и вместо да я приемат, се опитват несъзнателно да се освободят от нея, да я изтласкат навън. Всичко „зло”, което не искат да открият в себе си, те проектират извън себе си, в света. Цялото ни външно обкръжение не е нещо друго, а проекция на собствената ни сянка. В нас или извън нас, сянката ни принуждава да се занимаваме с нея - да я приемем, да я преживеем и интегрираме. Колкото повече бягаме от нея, толкова по-настойчиво тя ни занимава със себе си и толкова по-мощно може да изригне в един определен момент и да доведе до сериозни физически или психически заболявания. Затова Учителят ни съветва „да изпускаме по малко пара”, за да не гръмне „котела”.
В днешно време много хора минават през етапа на Новораждане и им се налага да се срещнат със своята сянка, да я разпознаят като част от себе си. Ако я приемат в себе си без страх и осъждане, ако я излекуват с Любов и разбиране, тя ще престане да бъде сянка - тяхното съзнание ще се разшири; ще излязат от двуполюсния модел на съзнание, който разграничава „добро” и „зло” и ще влязат в областта на Космическото съзнание, което е единно.
Много е нужно човек да има поне елементарни познания в областта на биологията, психологията, астрологията и т.н., изобщо, една широка обща култура, за да е наясно какво се случва с него във всеки един момент и за да може да съзнателно и разумно да управлява живота си. Учителят много е държал на общата култура – Той е говорил много за науките и изкуствата; водел е братята и сестрите на концерти и изложби в града; препоръчвал им е да се запознаят с живота и трудовете на великите хора - учени, поети, музиканти, художници и др.(специално е препоръчал да четат Кант, Юнг, Сведенборг и Щайнер и др.), т.е. да бъдат отворени и за ценните постижения в света, а не само за беседите, лекциите, музиката и Паневритмията, които Той е дал. Както преподавателите в университетите не се занимават с материала за началните и средни училища, така и един Велик Учител няма за задача да предава знания, което други вече са предали – но той прави нужните препратки към тях, за да можем да си попълним празнините в общата култура и на тази база вече да надграждаме окултното знание (ученикът трябва да бъде свръхинтелигентен, по думите на Учителя).
Когато успеем да приемем и да обикнем себе си изцяло, ще ни бъде лесно да приемем и да обичаме и другите хора. Ще виждаме и в тях душа стремяща се и страдаща като нас самите; ще им съчувстваме и вече няма да ни дразнят техните прояви, защото от любов към тях ще се нучим да проявяваме търпение и разбиране, както проявяваме и към себе си (всички проблеми в общуването идват от усещането, че сме необичани, неразбрани, неоценени и неприети от околните). И от любов към тях постепенно ще се хармонизираме с тях. По вътрешен път, по Любов - хармонията е едно следствие на Любовта. Всяка душа откликва, когато подходиш към нея с Любов.
И когато вече успеем да постигнем хармония със себе си и с ближните си, т.е. след като сме поразрешили вече човешките си противоречия (оста Asc-Desc в хороскопа), ще усетим една голяма промяна в себе си, един дълбок вътрешен мир, една естественост и увереност в изпълнението на Паневритмията; ще имаме импулс да обърнем поглед вече и към другите йерархии (по-нисшите и по-висшите от нас; оста IC-MC) и чрез вътрешната връзка на Любовта ще чувстваме Единството на всичко съществуващо - едва тогава можем да кажем, че Паневритмията ни обединява. В този смисъл, Единството може да се разглежда като следствие на Любовта и Хармонията, които сме постигнали (но това е само една гледна точка - на линейната човешка логика; а на по-висш план те са едно неделимо цяло).
Като говоря за хармонията, искам да обърна внимание, че:
- хармонията е отношение между различни елементи - значи, хармонията подразбира разнообразие. Хубаво е, че сме различни и няма нужда да се опитваме да се уеднаквяваме – напротив, трябва да се радваме на различията си, защото те ни обогатяват. Но е важно всеки от нас да е на точното си мястото в общия организъм и да изпълнява точно определената за него функция, т.е. да проявява Божественото по специфично предвидения за него начин.
- хармонията не е нещо статично – тя е динамична и изисква постоянни разумни усилия, за да бъде поддържана; тя е един творчески процес на балансиране на нещата (вътре в нас, извън нас и между нас и околния свят): баланс между вътрешното изживяване и външните прояви; между реда и хаоса; между светлината и тъмнината и всички други двойки полярности, за които можем да се сетим и които на Земята се проявяват неизменно заедно.
Между думите „хармония”, „отношение”, „баланс”, „мир” има една силна вътрешна връзка, в астрологичен смисъл те се явяват синоними – това са все думи, свързани с планетата Венера. Друга такава връзка има между думите „Любов” и „Единство” – те са свързани със Слънцето (думата „Любов” е свързана също и с Венера, но основно – със Слънцето (Любовта като принцип)). И двете планети са символично свързани със сърцето. Хармонизацията се постига именно на ниво 4-та чакра, чрез сърдечния и дихателния ритъм. Обръщам внимание, че упражнението „Слънчеви лъчи”, което в общия цикъл на Паневритмията символизира настоящето и съответно е свързано със сърдечната чакра,
минало - глава (ум) - Паневритмия
настояще - средна част на тялото (сърце)- Слънчеви Лъчи
бъдеще - долна част на тялото (воля) - Пентаграм
се явява ключ към Любовта, Хармонията и Единството; в него попадат и двете точки на златното сечение на цикъла - затова е много важно то да се играе правилно. И не случайно сме се събрали точно тук, в Стара Загора (в Старозагорска област - сърдечната област на България), да говорим за обединение.
В заключение искам да кажа, че трябва сериозно да се замислим, дали е по-важно по време на изпълнението на Паневритмията да сме постоянно нащрек за всички детайли, напрегнати и комплексирани (дали се справяме добре?)... или просто да се отпуснем и да оставим Паневритмията да се случва естествено, интуитивно, по Любов; да се доверим на творческия процес и да се радваме на това, което се случва; без очаквания за определени резултати. Както правят малките деца, когато играят – те затова са радостни.
„Човек е най-истински, когато постигне сериозността на играещо дете”, казва Хераклит
Сияна Демирова