Добре дошли на всички в нашия прекрасен дом в Стара Загора.

Много сме щастливи, че сте при нас.

Аз съм тук пред вас, за да разкажа за превода на Паневритмията на Ярмила Менцлова, която е издадена на френски. Всъщност това е Паневритмията на Учителя, издадена през 1983 г. във Франция под редакцията на Я. Менцлова.

Предполагам, всички знаете коя е Ярмила?

В последното издание на Паневритмията на ИББ има нейни снимки. Ярмила е работила в екипа на четирите сестри и Учителя на нея е поставил задачата „да оправи гимнастиките“, като това всъщност е станало смисъл на целия ѝ живот.

Тя работи много години върху тази задача и я изпълнява до последния си дъх. Книгата излиза точно преди 30 години. Има едно посвещение, което е датирано 24 ноември 1983 г., което показва, че малко преди да си замине от този свят, Ярмила е държала тази книга в ръцете си.

Предполагам, че всички ние осъзнаваме привилегията да сме родени в България, за да можем в този живот да четем Словото на Учителя в оригинал, да имаме неограничен достъп до него. Обаче по неведоми пътища на съдбата тази Паневритмия от 1983 г. - може би само Учителя знае защо -  идва при нас от френски. Което от своя страна значи, че, за да можем да я четем, трябва да има превод.

В момента се прави професионален превод на Паневритмията, представена от Ярмила Менцлова. Не зная как да я наричам – книгата на Ярмила или редакцията на Ярмила, но знае се, че Паневритмията е на Учителя. Естествено, всеки съставител оставя своя човешки отпечатък и творчески облик.

Няколко думи за превода като човешка дейност. Преводаческият труд е много древен – първите преводачи са тези на Библията. Преводът е творчески труд, най-близо е до труда на писателя и е под закрилата на закона за авторското право. Преводаческата агенция, в която работя[1], се занимава с всякакви видове текстове. Освен това, има съвременен европейски стандарт за превод[2], по който нашата агенция е сертифицирана и отговаря на неговите изисквания. Там има критерии какво точно означава професионален превод.

И така, ние тези критерии ги спазваме, но никъде няма специалност „окултен преводач“ J. Това е нещо различно – никъде не го подготвят. Докато работих върху книгата, срещнах на едно място какво казва Учителя за окултния превод: „Когато се прави един превод на Свещената книга, човек трябва много добре да разбира окултния език, да разбира думите в тяхното дълбоко значение.“ И продължава: „И като намерим такива думи, за които ние имаме опитност, у нас се зараждат ония истински мисли и идеи, които действат съзнателно.”

А това е трудно и много отговорно, защото всеки от нас има различни опитности.

Затова се стремим да бъдем най-близко до Учителя, до Словото. Всичко, което е цитат, да бъде максимално близо, защото имайте предвид, че всички цитати в книгата са минали през два превода. Веднъж от български на френски, тъй като Ярмила цитира най-вече книгата „В царството на Живата природа“, издадена в Париж през 1966 г. Кой я е превеждал на френски, не знам, и доколко е познавал Учението, но доста прилично са преведени и са разпознаваеми цитатите. Но не е така в цялата книга, понеже тя посочва като свои източници „Беседи и напътствия, издадени и неиздавани“, „Специални разговори относно танците и символите”  и толкова.

 Предполагам, че си давате сметка, че никой човешки мозък не може да има всичките хиляди беседи в главата си, за да може да намери и сравни всеки цитат от книгата на Ярмила с оригинала му на български в Словото.  Много дълго са били проверявани цитатите от наши приятели и, доколкото позволяват човешките ни възможности, ще бъдем точни. Но мъничките различия, които ги има във френския текст, също ги отбелязваме, също ги даваме, защото трябва да сме верни все пак и на френския текст. Съвременните критерии за професионален превод не позволяват да се отклоняваш от изходния текст, да превеждаш „свободно”.

Друго важно нещо за един превод – трябва да обичаш текста. Ако може, хубаво е да обичаш и автора. Тогава се получава – иначе не. И евентуално, ако някой някога реши да се занимава с превод – професионален съвет – никога не се захващайте с текст, който не ви харесва! Просто няма да се получи.    

Следващо важно нещо е, че книгата на Ярмила идва при нас на френски, т.е. тя е написана и за хора, които нямат като нас неограничен достъп до Словото на Учителя. Затова на места е малко по-обяснително и по-разширено. Всичко това се стремим да го отразим в превода.

Преводаческата работа е много субективна – няма двама преводачи, които да направят еднакъв превод на един и същ текст, трябва да се постигне съгласие. Всеки мисли, че неговото е най-доброто. Така че, да се постигне съгласие между двама преводачи или по-голям екип, е много трудно нещо.

За щастие, аз имам удоволствието и честта да работя с Таня Димитрова[3] – наша приятелка от Варна, последовател на Учителя. Тя е блестящ професионалист, университетски преподавател. И тя, и аз сме минали една и съща подготовка, което значи френска гимназия в Стара Загора, френска филология във Велико Търново, а Таня е и със специализация в Бордо – магистратура. Т.е. по отношение на познаването на езика смятаме, че сме на необходимото ниво.

Но това не е достатъчно. Трябва много добре да се познава и Словото. Трябва много добре да се познава и Паневритмията. Не само това, което някога си знаел и чел, а в момента на работата по текста се оказва, че всичко трябва да се препрочете и да се напасне, като се гледат няколко неща едновременно, за да може да бъде максимално точно и вярно. Тъй като, ако приемем, че оригиналният изказ на Ярмила е отразен в книгата, съставена от сестрите, защото там тя си го пише на български, това също може да ни покаже какво точно да изберем. На туй отгоре френският е малко странен език. Например думата ръка. Ние най-често казваме  „ръцете“ и толкоз. А Ярмила уточнява, казва „le bras”, (ръката до рамото),  „l’avant-bras” (ръката от китката до лакътя) е друга дума,  но за лакът и китка на френски има още две отделни думи, ръката с пръстите е трета дума (la main), а за дланта се използва четвърта (la paume)… И когато преводачът тръгне всички тези неща да ги напасва…Има едни тънкости, дето в никоя друга Паневритмия ги няма, а само в нейния текст. Едни мънички, едни тънкости, които ако не ги отразиш, не е същото. А именно това е приносът на Ярмила според мен. Това я прави по-различна от всички други Паневритмии, защото там тя е сама. Предполагам, при работата на сестрите през 1955-57 г. всички са давали предложения и мнения. Докато тук текстът си е само неин. Дори Крум Въжаров казва, че той не се е месил по никакъв начин в описанието на упражненията. Той е помагал за обяснение на духовния смисъл на упражненията, докато цялото описание е на Ярмила.

И сега на въпроса „Коя е Ярмила“?

Ярмила Менцлова е професионална балерина, професионален хореограф, човекът, който явно е бил най-добре подготвен в братството за тази работа. И затова Учителя поставя на нея тази задача.

И сега, преди да продължа, искам да ви прочета една част, за да видите как пише Ярмила и как в нейния текст се отразява нейната душа на танцьорка.

Книгата ѝ е направена по различен начин – много по-лека и ефирна. Тя не е структурирана в строга последователност, тук-там има a, b, c  и т.н., имам чувството дори, че  някъде е забравила, докъде е стигнала J (Например, има 1., обаче липсва 2.) Точно тази лекота и ефирност показват, че тя е с друга душевност, от друга направа, не е научен работник. Няма нужда при нея да търсим това, което има в други източници. И ето, една от задачите на преводача е, освен смисъла, да предаде и стила.

Главата „Традиционните свещени танци. Нови тенденции“ започва със следния цитат:

„В контекста на инволюцията методите, преподавани от великите посветени, са били подходящи за този период и са помогнали за развитието на тогавашното човечество. Методите, използвани в периода на еволюцията, са различни, те съответстват на сегашното ниво на съзнание на човечеството. Колективното съзнание е преход към космичното съзнание.” – Учителя Петър Дънов

Една от предишните глави е „Развитие на живота Инволюция – еволюция“ и  горният текст е свързван с нея.

И сега, как продължава Ярмила:

„Традицията на свещения танц

Преди милиони години човекът се въплъщава на земята. По това време той е надарен със съзнание, но то е още смътно и неясно, защото принадлежи към примитивното колективно съзнание.

В зората на човечеството, човекът обръща поглед към висините, за да съзерцава небето, движенията на звездите и слънчевото светило, което го пленява. През тези далечни времена той боготвори Природата, където смяната на сезоните го изпълва с очарование. Започва да наблюдава поведението на животните,  израстването и цъфтежа на растенията. Покорèн от лицето на смъртта, както и от появата на новороден живот, той изпитва страхопочитание пред неудържимите стихии: дъжд, вятър, буря.

Човекът живее в полусънно състояние на съзнанието, блуждае между подсъзнателното и съзнателното, което едва  започва да се оформя и се усеща дълбоко свързан със силата на сътворението.

И тъй, първите доловими движения на това създание от началото на света са жестове на преклонение най-често пред изгрева на Слънцето и блещукането на звездите. Човекът е изпълнен с благодарност към живота и изобилието на дарените му  природни блага и се стреми да прослави тази Природа със спонтанни жестове, идещи от дълбините на съществото му. Тогава той дава израз на  душевните си състояния чрез ритмично освобождаване на собствените си енергии. При тези заклинания, освен това,  той имитира движенията на животните и много други проявления от окръжаващата го среда. Чрез този вид подражателна магия той достига до хармонично сливане с Космичните сили. Виждаме как това сливане на човека с творческите сили на вселената е прекрасно изразено в религиозните обреди на   племенните церемонии.

Примитивният човек, в когото преобладава чисто емоционалното съзнание, е твърде близо до Космичния живот, защото приема целокупното Творение като истинска проекция на излъчените към него Космични сили. Но през този период той още не е придобил духовното осезание, основаващо се на Познанието, което ще притежава в бъдеще. Едва по-късно, благодарение на земното развитие, постигнато с все по-силно съсредоточаване, докосвайки се до индивидуалното съзнание, човекът  осъзнава сам себе си.

Постепенно той се пробужда, става зорко наблюдателен и развива своята интелигентност. И достигнал в този процес известно физическо и психическо развитие, човекът започва да съгласува и свързва елементите на отделните жестове, на които се посвещава, за да изпълни истински танци. И колкото повече им се отдава, тези изпълнения стават все по-съкровени, бихме казали – субективни, като се отдалечават от заобикалящата среда. Човешкото същество се съсредоточава, за да даде израз на някаква мисъл, но при все това е подчинено единствено на собственото си вдъхновение. Чрез спонтанния ритъм на тялото, съчетан с ритъма на стъпките, то изобразява езика на невидимите сили, движещи човешките пориви, обитавани от Света на Духа. Тези пластични фигури са истински религиозни обреди.

Изучавайки традициите на Всемирния свещен танц, можем да си представим безбройните създадени от човешкото въображение форми, чрез които човекът сякаш иска да запази връзката със същината на Живота, със  Силите на Сътворението.

„Свещеният характер на танца се изразява във връзката, която човек поддържа с Цялото, със силата на Всемирното творение.” – Учителя П. Дънов.

„В миналото човекът е бил в непосредствена връзка със силите на Живата Природа, но впоследствие се е отдалечил от Първичния център, от който е черпил сили, и поради това връзките му с нея  значително са отслабнали.”

Така свещените танци на древните цивилизации и култури са изгубили смисъла и значението си и спектаклите, които ни се предлагат днес, са само останки от истинския свещен танц.

По-късно, в процеса на еволюцията си човечеството достига по-висока степен на интелигентност и разширяване на съзнанието. През последните векове танцът, признат официално за изкуство, се развива от техническа гледна точка, но се губи неговата спонтанност, чувствителност и първична истинност и той затъва във все по-ограничени и застинали форми.

Обновление.

В началото на нашия век танцът се обновява чрез творчеството на Айседора Дънкан^[4]. Като артист и творец тя черпи своето вдъхновение от самия извор на Живата Природа. Завладяна от духа на танца, Айседора Дънкан отново го превръща в свещенодействие.

Духът е този, който води тялото на тази весталка^[5]. Много ученици поемат по пътя, начертан от нея и допринасят за разцвета на съвременния танц. Днес ние живеем в преходен период, много интересен поради факта, че е настъпила известна еволюция в съзнанието на хората, търсещи знанията на миналото.

Вярно е, че сега, извън изкуството на танца, поднесен като официален спектакъл, човекът усеща все по-силно влечение да се завърне към корените си в стремежа си да води духовен живот, за да постигне вътрешно просветление за божественото. С тази нагласа на мисълта  той се оставя да бъде воден от традиционните източни или западни учения, които преподават упражнения за тялото: дишане, мистични хорà, медитации, ритмични движения и т.н. Всички тези практики са отправна точка на един процес на обучение, водещ към осъзнаване на развитието на духовното тяло.

Тези различни пътища могат неотменно да доведат човека  до Първоизвора.“

Ето така пише Ярмила. Какво забелязваме в нейния стил? Това ми направи впечатление – има думички, които блестят. Докато в текстовете на Учителя няма такова нещо – всичко е подчинено на смисъла и няма дума, която да изпъква. Това ми направи впечатление чисто професионално. Трябваше да предадем този блясък, защото това е човешкият стил. Стилът на Учителя не е човешки – той е надчовешки. Това е моето заключение, вече като гледам направата.

Историята на превода на тази книга също е интересен, защото започва в началото на 2010 г., когато Таня Димитрова прави един работен превод, в който е преведено всичко така, както е написано.

Но оттогава започва доста дълга работа на други братя и сестри - поклон пред техния труд ! - започват да търсят и разпознават цитатите на Учителя в превода, за да ги намерят и сравнят с оригиналните. Но така вече се променя и стилът, идва вече стилът на Учителя. Тези хора знаят и са чели много повече от нас и години наред са се занимавали с това, но в желанието си да бъдат максимално близо до Учителя, те заместват някои неща и се отдалечават от изходния текст.

Сега аз го връщам обратно. Сравнявайки текста, човек все пак трябва да припознава книгата на Ярмила. И с най-голяма почит към Словото, нейните обяснения, макар и по-различни, могат да бъдат изразени със стила на Учителя, когато тя предава неговите идеи, с най-близките равностойни думи. Ето това аз правя сега. И това е текст, който те води сам, той не позволява да се направи бързо. Аз от три месеца работя само това и не иска, и не иска да свърши. Някак си ти казва къде да отидеш и какво да отвориш…много странно. Води те и мисля, че усещам Ярмила – кога тя говори, кога Учителя говори през нейния текст. Много интересно преживяване…

В началото екипът, който е работил, не е бил единен, а всеки си е работил самостоятелно. Според мен работата по този текст иска да ни научи да бъдем екип и книгата ще стане тогава, когато екипът е в пълна хармония и тогава този текст ще позволи да бъде завършен!

Отделно в момента сравнявам и описанията на упражненията, а мислех, че няма да се занимавам с това, тъй като бяха съгласувани с професионален хореограф. И понеже не съм специалист, сравнявам всички издания, като най-близо до описанията на Ярмила като стил е Паневритмията от 1993 г. в съставителство на Мария Митовска. Но, струваше ми се, че там упражненията са преведени от човек като мен, който знае добре френски. Оказва се, че много неща трябва да се съпоставят – първо да бъде изцяло почеркът на Ярмила, нейната книга, а всичко, което е различно и колегите са добавили като важно, да е под линия. Но за всичко ще има съгласуване помежду ни и, когато свърша – тогава!

И в заключение искам да кажа, че ние, преводачите, с нашия труд градим един мост, по който вие да минете, за да стигнете до книгата на Ярмила.

Но докато ние градим този мост, той .....  гради нас!

Росица Василева[6]