Антония Йорданова – Анная

 

ШЕСТ ПОЕМИ ЗА ДЕЦА

 

Електронно издание

 

 

 

Сдружение „Слънчогледи“

София, 2013

 

 

Антония Йорданова – Анная

ШЕСТ ПОЕМИ ЗА ДЕЦА

 

 

Лицензионни права

Creative Commons

Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България

 

Редактор
Тонка Петрова

 

Дизайн
Анная

 

Илюстрации
Shutterstock.com

 

Оформление
Веско Василев

 

Издател

Сдружение „Слънчогледи“

 

 

ISBN 978-619-7033-20-5

Безплатно разпространение

 

Актуална версия на книгата:
friendsoftherainbow.net

 

 

ШЕСТ ПОЕМИ ЗА ДЕЦА

 

 

 * Свързващи с традицията

 

* Със съвременно звучене

 

* С духовна насоченост

 

* С екологични послания

 

* С въздействащи рими и ритъм

 

* Подходящи за драматизация

 

 

 

 

Езикът на човешката душа

 „… при сегашните условия хората са длъжни да започнат да изучават езика на човешката душа. Днес всички хора не говорят на един и същи език – на много езици говорят. Хората трябва да дойдат до Божествения език, дето всички ще се разберат. Това е езикът на Любовта, който някои  не искат да учат, а някои са го знаели и сега почти са го забравили. Всички хора трябва да се заемат да изучават езика на Любовта.“ (Който се учи на словото Божие, НБ, 35 г.)
Във възпитанието трябва да се приложат Любовта, Мъдростта и Истината. Любовта е храна. Всички търсят новото. Новото е в Любовта и най-малкият подтик иде от нея. Тя дава свобода и носи изобилие. И от Любовта ще се дойде по естествен начин до Мъдростта и Истината. Учителят трябва да работи в училището само с Любов и да върши доброто във всекидневната си работа, защото се знае, че направеното зло се връща върху източника си, но и доброто се връща оттам, откъдето е излязло. Когато учителят влезе в клас, той трябва да се стреми да разбере душата на всеки един ученик и да стимулира и да насърчава всяка дарба, за да я подтикне към развитие.
Учителят трябва да опознае всички ученици и да разбере коя е тяхната положителна черта.“ (Акордиране на човешката душа - том 2, Общи и местни условия на възпитание)
„… учителят трябва да бъде истински педагог, да знае как да постъпва с учениците си. Съвременните учители говорят за душата на детето, а сами не вярват в душата. Душата си има своя къща, има си и своя врата. Който иска да проникне в душата на човека, трябва да знае нейния адрес, номера и къщата и да почука вътре. Като ти отворят, може да се разговориш с нея.“(Стана невидим, НБ, 37 г.)

Ако възпитателят иска да изправи погрешките на своя ученик и за тази цел апелира към неговия ум и към неговото сърце, той нищо няма да постигне. Обаче ако възпитателят може да говори на душата на своя възпитаник, той ще има големи постижения. (Свещеният олтар, ООК, 27 г.)



Всички цитати в книгата са от Словото
на Учителя Беинса Дуно

 

 

 

Истинският педагог познава детето, наясно е с неговите нужди и общува с него като душа с душа на езика на Любовта. Той внимателно подбира думите и посланията си, защото знае, че словото има силата да създава и руши. Разказва подходящите приказки и митове, които са посвещения за душите. Полага постоянни грижи за добруването им, също както работи за физическото, емоционалното и интелектуалното  развитие на учениците си.

 

 

***

 

В тази електронна книга са събрани шест поеми, предназначени за работа с деца. Ритмичната римувана реч разкрива леко и увлекателно низ от духовни истини и неусетно повдига докоснатите от тях до фините полета на Душата и Духа.

 

 

 

Clover Leaves in Leprechaun Hat - stock vector Clover Leaves in Leprechaun Hat - stock vector Clover Leaves in Leprechaun Hat - stock vector Clover Leaves in Leprechaun Hat - stock vector

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Уводни думи... 8

Истинското богатство. 8

Пътуването на човешката душа. 10

ПРИКАЗНА ПОЕМА ЗА АНГЕЛЧЕТО, КОЕТО СЛЯЗЛО НА ЗЕМЯТА.... 12

ПОЕМА ЗА ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА.... 18

ДЕДАЛ И ИКАР... 22

ПОЕМА ЗА ФАЕТОН И ХЕЛИОС.... 26

ПОЕМА ЗА БЕЛИЯ МОСТ... 32

ПОЕМА ЗА ДЕЦАТА И „МАЛКИТЕ ХОРА“.. 36

Бележки... 44

 

 

Уводни думи

 

ИСТИНСКОТО БОГАТСТВО

 

Представи си само, че си в свят,

в който всеки жител е богат,

но преди да стане той такъв

е достигнал някой важен връх –

върха на Добротата или на Смелостта,

на Истината свята или на Мъдростта.

 

Представи си как по този начин

е спечелил верни помагачи

и с качествата свои е успял.

Но не богатствата си външни най ценял,

защото знаел, че в отвъдния живот

да занесе не може никакъв имот.

Затова се грижел да остави чисто име

и на младежите да е с делата си за пример.

 

Представи си, че богатите строели

чешми красиви и площади бели,

организирали обяд с игри и песни,

садели чудни видове дървесни.

Така светът им разцъфтял като градина,

където място за любов и радост има.

 

Представи си, че отидеш в този свят,

където външно всеки е богат

и заприказваш се за целите в живота,

ще ти признае всеки там с охота:

 

„Богатството ни външно резултат е

на постижения от вътрешен характер.

Сърцето и ума си щом развиеш,

благата материални ще добиеш.

 

Но твоите съкровища не се намират вън,

дълбоко са заровени, събуждай ги от сън

и в себе си търси най-ценните неща

в сандъчето невидимо, наречено Душа!“

 

ПЪТУВАНЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУША

 

През безброй времена и пространства

Девица невидима странства –

благородна е тя, звездолика,

в нея сила неземна е скрита.

 

Веднъж се явява в палати,

друг път в домове небогати,

ту разкошна е нейната дреха,

ту окъсана, бедна и вехта.

 

Щом окаже ù прием сърдечен

и разумно отнася се с нея,

Тя събужда таланти в човека,

по-ефирна и нежна от фея.

 

Ще го свърже със свят по-възвишен –

там е нейната светла Родина –

вдъхновен и честит той ще диша

и за всеки усмивка ще има.

 

И ще тръгне тогава човекът

след Девицата светла и мила,

ще го викат с Любов върховете,

ще изпита Божествена сила.

 

И в различни земи и епохи

към Върха устремен той ще ходи,

по ръба ще напредва нагоре,

от Душа и от Дух ръководен.

 



ПРИКАЗНА ПОЕМА ЗА АНГЕЛЧЕТО, КОЕТО СЛЯЗЛО НА ЗЕМЯТА[1]

 

„Всяка душа е ангел, който напуща небето и слиза на земята да се въплъти, да заживее ограничен човешки живот. В това ограничаване човек минава през страдания. Щом мине през страдания, ще мине и през Любовта. Тогава само душата ще се върне в небето да опита пълната радост.“ (Пробни страдания, РБ, 35 г.)

„Вие сте души, а не тела, помнете това! Вие сте души, заченати някога в Божествения Дух, и сега ви се дава възможност да цъфнете, да се разцъфтите, да принесете плод и плодът ви да бъде благоприятен пред лицето на Бога. (Разцъфтяване на човешката душа, СС, 23 г.)

 

ПОКАНА

 

Рожденико/Рожденичке, седни на този трон

и наметни се с тази звездна пелерина

и запомни това: Земята твой е Дом,

но на душата тя не е Родина.

 

От друго място тук пристига тя,

минава по невидим цветен мост.

Желаеш ли да разбереш как става това,

ти в приказката влез – най-свиден гост!

 

СЛЕДВА ПРИКАЗКАТА

 

Някога, в далечни времена

едно прекрасно Ангелче живяло

и в рая то било си у дома,

подхвръквало, като снежинка бяло.

 

Веднъж при него се отбил

приятел, Ангел по-голям,

той важна вест му съобщил,

че Бог се е захванал с План

 

планета нова да направи…

Каква чудесна новина

донесъл този умен Ангел

на тази мъничка душа!

 

И Ангелчето любопитно

подръпнало две облачни завеси,

поискало планетата да види,

но Ангелът тогава се намесил:

 

– Не бързай да поглеждаш ти,

в живота твой за всичко има време,

сега живей с надежди и мечти

планетата да бъде сътворена!

 

 

И замечтало то Бог почнал да твори

Щом рекъл: „Нека бъде Светлина!“,

в тоз първи ден Той вече разделил

деня красив от мрака на нощта.

 

Ден втори бил, когато Бог направил

земята твърда да е под небето

и бели облаци се насъбрали,

те с танца свой привличали детето.

 

Но Ангелът му казал, че е рано –

Земята пуста е, не е гостоприемна –

и че го чака скоро всичко пожелано,

но да се учи да е търпеливо и смирено.

 

И песничка запял му... Бог работел

и трети ден Земята сътворявал,

водата отделил и сушата оформил,

с дървета и треви светът по-хубав ставал.

 

То пак въздъхнало: „Как искам да отида!“,

но Ангелът му казал да не бърза.

Четвърти ден Баща му не е спирал,

Той на небето светилата връзвал.

 

Поставил Слънце денем да огрява

и Месечина нощем да просветва,

звезди безброй в небето разпилявал,

към тях поглеждало учудено детето.

 

– Не е ли време на Земята да отида?

– Дете, не бързай! И това ще стане –

отвърнал Ангелът. Виж с колко риба

се пълнят днес реки и океани!

 

И колко птици хвъркат из небето

в ден пети! Тези чудни твари

заглеждало с голям възторг детето

и към Земята искало да се отправи.

 

Тогава нежно Ангелът му рекъл:

– Ти още малко потърпи! В ден шести,

когато с чудновати зверове

земята се напълни, за теб ще дойдат вести

дали ще можеш ти на път да тръгнеш.

 

Щом времето дошло, ефирен мост

се спуснал от небето бързо,

готов да транспортира всеки гост.

 

– Сега е време вече да вървиш,

изпълва се това, което пожела си,

като дете човешко ти ще се родиш,

затова тук остави крилата си

 

Ще пазя аз крилата ти, дете,

щом върнеш се, те пак ще бъдат твои!

Доволно ти бъди, живей добре,

а аз над теб с любов ще бдя отгоре!

 

Съблякло Ангелчето своите крила,

сбогувало се с Ангела приятел

и се пързулнало по мостчето-дъга

и озовало се най-после на Земята.

 

То стъпило зарадвано на път,

отвел го той до земната му къща.

За него ще започне тук светът,

родители с любов ще го прегръщат!

 

Тук земната му майка пали свещ

и на прозорчето оставя я в нощта,

а земният му татко, млад и свеж,

отваря портите пред чистата душа!

 

Тя цар ще бъде в този земен дом

или ще се роди като царица,

да спазва трябва Божия закон,

да бъде свързана със Цялото частица!

 

ПОЖЕЛАНИЯ

 

Владей над всеки камък и кристал,

които Бог да ползваш ти е дал,

бъди разумен и благодари,

че с тях по-леки стават твойте дни.

 

Обичай всяко цвете и дърво –

за теб те пазят някакво добро,

стопанин ли си нежен и грижлив,

ти дълго на земята ще си жив.

 

Почитай, забелязвай всяка твар

и сред животните намирай си другар,

добър и благороден с тях бъди,

за вярната им служба си спомни.

 

И радвай се, че си роден човек

в един прекрасен свят, във важен век,

носител на Любов и Мир бъди,

задачите си вярно разреши!

 

* * *

Финал, в случай че детето е с един родител:

 

То стъпило зарадвано на път,

отвел го той до земната му къща.

За него ще започне тук светът,

роднините с любов ще го прегръщат!

 

То цар ще бъде в този земен дом

или ще се роди като царица,

да спазва трябва Божия закон,

да бъде свързана със Цялото частица!

ПОЕМА ЗА ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА

 

“Вие сте хора на сенките, вие сте същества фиктивни, а не реални… За да не бъдете сенки, вие трябва да минете от временното към вечното, да потърсите Бога – подразбирам да търсите светлина и топлина. И тази светлина ще внесе във вас онзи идеал, за който копнеете.“ (Растете в благодат!, НБ, 17 г.)

“Човешкият дух учи човека на всичко. Той подтиква човешката душа към растеж и развитие.“ (Учителят говори, Г. Радев, Дух)

„Сам по себе си животът е музика и хармония. Човек е изпратен от Небето с музика и песен. Следователно музиката не е чужда за душата му. Той е потопен в музиката и на това основание може да пее и да свири. Той трябва да направи крачка назад, да се върне в своето първично състояние на музика и песен, на хармония и мелодия и оттам да тръгне напред. Като знаете това, дръжте в ума си мисълта, че животът е музика и песен. Всичко в живота е добро и хармонично.“(Идеалният човек, МОК, 30 г.)

 

Някога, в далечни времена,

нейде тук по нашата земя

живял Орфей – прославен царски син –

на траките по-будни жрец любим.

 

Той учел на Любов и чистота

и с блага реч, и с песен на уста

живеел в мир с красивата природа,

във всичко живо все съзирал Бога.

 

На младите той давал светъл пример,

с добро разнасяло се неговото име

на философ и надарен певец,

в света човешки сякаш чужденец.

 

Девойка благородна – Евридика –

с невинността си предизвикала възхита

у тачещия чистите Орфей,

душата ù му шепнела: „Запей!“

 

И опознали се Орфей и Евридика,

родени били да са си прилика.

Обикнал я безкрайно силно той

и Любовта му го превърнала в герой.

 

Навред се носел чудният му глас

и птиците го слушали в захлас,

не спирала вълшебната му лира

да лее музиката на всемира.

 

Но змия отровна тайно приближила,

в крака на Евридика зъби впила…

И тя към царство непознато полетяла

изплашена, ни жива, ни умряла…

 

Орфей останал някъде далече,

не чувала тя лирата му вече…

Нима ще трябва да живея в тъмнина?

Ела, Орфей, спаси ме от смъртта!

 

За миг той своята любима не забравял,

сънят не го ловял и все повтарял,

че няма образът ù светъл да изчезне,

че той за нея ще преброди бездни!

 

О, Евридика, моя чудна Евридика,

без теб самотен и безрадостен се скитам…

Дори да трябва да надвия мрака,

аз вечно ще те търся, ще те чакам…

 

Ти само обади се, Евридика,

в света на сенките дойдох да те извикам…

Ти не позна ли своя скъп Орфей?

Не ме забравяй никога. Недей!

 

О, мой възлюбен от душата ми Орфей,

сама не ме оставяй, а запей

и от затвора тъмен ти ме изведи!

Нали за нас ще има светли дни?

 

О, ти ме чуваш, мила Евридика,

духът ми към душата ти полита

и ето, с чудна песен на уста

в Живота нов аз теб ще пренеса.

 

И двамата ще пеем и ще свирим

на Любовта възторжените химни

и заедно ще ни изпълва Светлина

в прегръдките на нашия Баща!

ДЕДАЛ И ИКАР

 

„– Кога е свободна птицата? – Когато хвърчи. – Рибата? – Когато плава. – Човек? – Когато мисли право. Няма по-красиво нещо от правата мисъл. Това значи да бъде човек свободен.“ (Възможности за щастие, СБ, 41г.)

 

Отдавна, в древна Атина живял

прочут художник, скулптор и строител

и този майстор казвал се Дедал –

животът му е много поучителен.

 

Извайвал той от мрамор снежнобял

невиждани от никой смъртен статуи…

Те оживявали изпод ръцете на Дедал –

дали не влагал в камъка душата си?

 

И ето приживе с успех се увенчал,

но вместо в мир блажено да твори,

на своя племенник той грозно завидял

и конкурента си без капка жал затрил.

 

Съборен от Акропола, надолу полетял,

затуй че бил гениален ученикът пръв,

опитал се да скрие постъпката Дедал,

но заловили го и го осъдили на смърт.

 

Той с бягство се спасил от този страшен край,

убежище на остров Крит намерил,

цар Минос го закрилял, живеел като в рай,

но в този рай се чувствал жалък пленник.

 

На своя благодетел Дедал бил посветил

редица ненадминати в изкуството творби,

двореца-Лабиринт дори му построил

и можел да дочака спокойни старини.

 

Но островът за него оказал се затвор,

а той самият - на владетелите роб,

затова към небосвода отправил жаден взор

и тайно план чертаел за по-добър живот.

 

„Не мога да избягам по суша и море,

единствено небето за бягство е открито,

ще трябва да измисля невиждани криле

и скришно някой ден да ги изпитам.“

 

Така за работа Дедал се заловил:

събрал голяма купчина пера,

с конци и восък той ги прикрепил

и изработил сръчно четири крила.

 

Пред смаяния поглед на сина си,

който винаги край него си играел,

бащата вързал на гърба крилата си

и ги размахал с весел вик: „Икаре!“

 

Учуден гледал малкият Икар

как татко му превърнал се на птица,

щастливо носел се из въздуха Дедал

и сочела го детската ръчица.

Щом кацнал на земята, заръчал на момчето:

Икаре, полетим ли най-сетне в небесата,

внимателен бъди! Не слизай край морето!

От пръските солени далече дръж крилата!

 

Към огненото слънце не се издигай много!

Щом восъкът затоплен се стопи,

перата ще изпадат, ще свърши твоят полет!

Затуй по пътя все край мен лети!

 

Бащата и синът превзели синевата.

За хората, които отдолу ги видели,

те били богове, напуснали земята…

Надхвърлят боговете човешките предели!

 

От бързото хвърчене опивал се Икар,

съвета на баща си изглежда бил забравил…

Напразно се обръщал и търсел го Дедал,

синът му по летенето нагоре се запалил.

 

Поел без мисъл, с все по-смел размах

Икар до палещото слънце приближил,

не чувствал вече напрежение и страх,

летял безгрижно, сякаш птица бил…

 

Икаре! Сине! Де си? Обади се!

крещял обезумелият баща.

Мълчала синевата, бушували вълните,

в които разпилени танцували пера.

 

Защо ми беше моето изкуство,

с което станах знаен по света,

щом моя син любим от мен откъсна

и тъй нелепо го предаде на смъртта?!

 

 

 

 

 

 

ПОЕМА ЗА ФАЕТОН И ХЕЛИОС

 

„Пазете се от неестествените желания. Например, неестествено е желанието на човека да се хареса на хората… Всяко неестествено желание спъва правилния ход на човешкото развитие.“ (Трите принципа, ООК, 32г.)

„Когато човек има неразумни желания, тогава и науката не може да му помогне.“ (Елате да разсъждаваме, НБ, 37г.)

 

Откакто свят светува, всеки ден

възлиза Хелиос – могъщ и славен бог!

Възходът му за всички е свещен –

лъчите му даряват нов живот.

 

С венец искрящ и дреха лъчезарна

препуска царствено на златна колесница,

умело четири крилати коня кара

и преминава по небето като птица.

 

Един единствен път бил нарушен

редът свещен, установен от боговете

и в този ден, внезапно помрачен,

не Хелиос излязъл на небето.

 

Това се случило заради младия Фаетон –

сина, роден от нимфата Климена –

по майчина заръка напуснал своя дом

и тръгнал да лекува честта си наранена.

 

В двореца слънчев, целия искрящ,

за първи път пристъпвал Фаетон,

очи притварял той като незрящ…

Сияел Хелиос на своя златен трон!

 

– Кажи какво при мен те води, сине?

попитал радостно самотният баща.

– О, светлина за всички! Татко свиден!

Ако е правилно да те наричам аз така…

 

Получих от приятели обида

как тя ме жегна и разколеба!

Днес вярата ми вече не достига,

че ти си моят истински баща!

 

Венецът огнен Хелиос свалил,

при себе си повикал Фаетон

и тихо рекъл: „Ти си моят син!“

Прегърнал го и настанил го в своя трон.

 

– За да повярваш, че съм ти баща

и да докажа, че си моя кръв пред всички,

в реката Стикс аз, сине, се кълна,

че ще направя туй, което ти поискаш!

 

Кажи, Фаетоне, твоята молба,

аз мога лесно всичко да изпълня!

Синът за миг дори не се поколебал,

пробляснала молбата като мълния.

 

– От малък имам аз една мечта:

да попътувам с твойта златна колесница,

деня красив аз сам да възцаря

и по небето да премина като птица!

 

– Безумецо! От мен що искаш ти?!

извикал Хелиос и страшно пребледнял.

Детински са за жалост тез мечти!

Как точно туй да сториш бих ти дал?!

 

За всеки смъртен е напълно невъзможно

да мине с колесница по небето,

дори за Зевс ще се окаже сложно

да овладее нрава буен на конете!

 

Поискай всичко друго, що желаеш!

Защо ти трябва подвиг, носещ гибел?

Не искаш ли света да опознаеш?

Стремежът към живот у теб е силен!

 

– О, татко, разбери, не искам друго.

Това е моята единствена мечта!

Аз вярвам, че способен съм на чудо!

Не ми отказвай, ти ми обеща!

 

– Това е път тъй стръмен и опасен

за мен е той отвеки отреден!

И само аз съм истински наясно,

че не е лесен този подвиг всеки ден!

 

Но щом си непреклонен, ще отстъпя,

нали заклех се аз в реката Стикс?!

Ах, вече ме пробожда страшна мъка,

че ти не искаш да се вразумиш!

 

Щом колесницата на Хелиос докарали,

Фаетон не спирал да ù се любува –

конете били свежи, с амброзия нахранени,

а той горял от жар да отпътува.

Положил Хелиос върху немирната глава

венеца с ослепителни лъчи.

С въздишка казал няколко слова –

напътствия към дръзкия си син.

 

Конете не пришпорвай! Юздите здраво дръж!

По цялото небе ще видиш коловози.

Те сочат ясно твоя звезден път,

осеян с тръни, не с уханни рози!

 

Не се изкачвай твърде нависоко –

небето гледай ти да пощадиш,

но и не слизай ниско твърде много –

земята може да възпламениш!

 

Фаетон припрян побързал да се метне,

щом поводите сграбчил, заликувал.

Понесли се в галоп напред конете,

контрола върху тях почти изгубвал.

 

Погледнал отвисоко към земята

и стреснал се, че тя е тъй далече

и разтреперали му се от страх краката,

очите му се замъглили вече…

 

Прости ми, татко! Колко съжалявам

затуй, че не послушах твойта дума!

Маршрута и конете не познавам

и сили нямам да ги удържа по друма!

 

Почувствали вкуса на свободата

конете полетели към звездите,

а после се снишили към земята,

те знаели не ги удържа никой.

 

И пламъци обвили върховете,

в моретата водата закипяла,

обхванали огньове градовете,

навред се стелел пушек от пожара.

 

Тогава Гея глас надала силно:

О, Зевсе, най-велик сред боговете!

Нима ще трябва да загине всичко живо?

Нима ще гледаш безучастно ти детето?

 

Чул Зевс молбата и успял да потуши

с един замах пожара на Земята,

а колесницата той с мълния разбил –

помръкнала внезапно синевата.

 

С подпалени къдрици полетял

надолу, като падаща звезда

синът безпомощен. Баща му го видял

и този ден не светил на света…

 

ПОЕМА ЗА БЕЛИЯ МОСТ

 

„Ще се заемете да преработите всички ония ваши стари мисли, вярвания, схващания, всичко туй ще го пресеете; няма да изхвърлите всичките стари мисли, а ще оставите в себе си само ония мисли, на които може да разчитате всякога, мисли, които сте добили чрез един жив опит.“ (Три разряда ученици, ООК, 22г.)

„Вярвайте в разумното начало в света. Щом постъпите разумно и отправите мисълта си към възвишения свят, веднага ще ви се притекат на помощ.“ (Стотникът, РБ, 40 г.)

 

Живял е отдавна в родопския край,

известен на всеки господар и ратай

майстор способен, от малък строител,

бащина гордост, уста Димитър.

 

Отрано с баща си чешми той градил,

мостове и къщи над сто построил,

но сън неспокоен му бил често гост,

че камък по камък реди чуден мост.

 

И някакъв глас нечовешки му шепнел:

„Дървото изгнива, превръща се в пепел,

към немирница Арда се ти отправи

и мост от бял камък с любов съгради.“

 

Препуснал Димитър към реката игрива.

Отдалеч той видял как проблясва, извива

сребриста и кръшна снага буйна Арда

и чака юнака с божествена дарба.

 

Бързоногият кон с бяг брега приближил,

във водата нагазил и задъхано пил,

а Димитър щом чул мъжки говор и песен,

забелязал, че старият мост е отнесен.

 

И ето събрани на отсрещния бряг

майстори, калфи и един млад чирак

почивали сладко на китна полянка,

полегнали всички на шарена сянка.

 

Щом дружината весела зърнал Димитър,

от другия бряг той бодро извикал:

– Добра среща, братя! Какво майсторите?

– Моста дървен отнесоха буйни водите...

 

Поръчка приехме от близки села

мост от камък да вдигнем над тази река!

отвърнал най-старият. – Тук сме шестима

допълнил го друг. – Ще работим година.

 

– А ти ми приличаш на майстор Димитър –

подхвърлил чиракът отракан и хитър.

– Така е. Отскоро сън мир ми не дава

и глас ми нашепва: „Очаква те Арда!“

 

– Ний всички те знаем, прочут си строител,

нуждае се мостът от своя спасител!

През деня с пот на чело го ние градим,

през нощта той руши се, дори да не спим.

 

Тези думи изрекли мъжете сломени,

сякаш от пакостен дух победени,

но в очите им блеснала нова надежда:

– Майсторе, тук те небето довежда!

Горещо те молим, при нас остани

и моста да вдигнем ни ти помогни!

 

– Дали да не идем на шумна седянка

мома да откраднем, че трябва ни сянка,

която в строежа ронлив да вградим

и с жертва човешка да го заздравим?!

 

– Тъй да бъде, оставам отвърнал Димитър

с поглед приветлив, но със сърце свито.

Досега не бил вграждал той ничия сянка,

досега не бил ходил за това на седянка!

 

Вечерта щом си легнал, споходил го сън –

светлина го огряла, дочул нежен звън,

пред него шуртяла пълноводна река

и мост белоснежен извивал снага…

 

Тогава тих глас му продумал отдясно:

„Уста Димитре, казвам, да ти е ясно,

не с жертви човешки, а с пълен пост,

с молитви и песни ще закрепите мост!“

 

На другия ден уста Димитър

всички работници рано извикал,

съня си разказал им, нищо не скрил,

вино налял им, храна наредил:

 

– Да хапнем и пийнем за Белия мост,

че ни чакат тридневни молитви и пост!

Щом песните силни и крепки запеем,

този мост от бял камък ще ни надживее!

 

Речено-сторено – съградил се така

най-здравият мост над Арда река…

И днес щом човек отдалече го види,

изпълва се с радост, прииждат му сили

и той пожелава като уста Димитър

на нещо красиво да стане строител!

 

 

 

ПОЕМА ЗА ДЕЦАТА И „МАЛКИТЕ ХОРА“[2]

 

Съвременна приказка

 

 

В големия град през цялата зима

подред боледуваха Росен и Лина.

Взеха мама и татко решение смело:

„Този път ще оставим децата на село!

 

Стига морета, почивки в чужбина,

най-полезен за тях е балканският климат!“

Щом Росен на Лина съобщи новината,

тя извика от радост и те замечтаха:

 

за игрите до късно край брега на реката

с приятели верни от махалата,

за огньовете вечер у добрите съседи,

за разходките дълги с овчарката Теди,

 

за китния двор и за живата къща,

в която човек с чуден трепет се връща,

за ръцете работни на баба и дядо,

за ума им практичен, за сърцето им младо

 

* * *

 

– Най-после сме в рая! – провикна се Лина.

А Росен добави: От цяла година

очакваме този най-щастлив миг!

От колата изхвръкнаха двамата с вик.

 

– Бабо, дядо, здравейте! При вас цяло лято

ще бъдем на гости без мама и татко!

– Добре дошли вкъщи, дечица любими,

цял куп изненади за вас вече има!

 

Прегърна ги дядо, целуна ги баба,

но те на дома не прекрачиха прага,

отдалече помахаха само с ръка

и полетяха към Бяла река.

 

Там често се срещат от махалата

и до насита играят децата.

– Този път пусто е. Де ли са всички?

Почти е пресъхнала Бяла рекичка

 

– Водата е мътна. Край нея – бунище,

на смет и на тиня най-вече мирише.

От гледката стреснати Росен и Лина

стоят вкаменени – светът им загина!

 

Юмруци сви Росен, а Лина заплака –

реката любима е станала клоака!

Отчаяно седнаха те край брега

с идея бедата да разберат.

 

Тогава сестричката Лина видя

как група от малки, добри същества

избутва боклука, почиства водата,

първа помощ оказва на всички в реката.

 

– Бате, виж! Саламандри, джуджета,

елфи и нимфи… Под тези дървета…

Да идем внимателно близо до тях,

дали от човеци ще ги е страх?

 

– Колко слаби изглеждат, а как са сплотени,

да поправят щетите са твърдо решени.

Не съм се надявал на живо да видя

малки хора, излезли от приказна книга!

 

– Те са истински, бате, да идем при тях!

– Че са истински, Лина, самичък разбрах!

Но изглежда сега те са твърде заети

да разчистват реката от разни предмети.

 

– Може утре да дойдем и ние с децата

да извадим боклука, попаднал в реката.

Те едва ли без помощ от нас ще се справят.

Нека с общи усилия върнем тук рая!

 

И вдъхновени от тази идея,

която изпрати им някоя фея,

Росен и Лина поеха към къщи,

тя малко тъжна, той леко се мръщи –

не се появиха другарите верни,

а за реката на кой ли му дреме… ?!

 

Тогава разбраха от позната жена,

че няма я славната детска тайфа –

много деца са напуснали село,

в града и в чужбина ги нещо отвело…

 

Но лошите вести не свършваха тук –

с тайфата разбита, с реката в боклук.

На двора лежеше пред купа попарка

с бинтовани лапи добрата овчарка!

 

– Завчера в гората отидохме с Теди,

на лов бяхме тръгнали уж за елени,

когато овчарката влезе в капан –

разказа им дядо. Не беше засмян.

 

– Има ли друга недобра новина? –

викна Росен. В окото му блесна сълза.

Овчарката сграбчи и топло прегърна,

а Лина към дядо с въпрос се обърна:

 

– Добре ли са зайците? Дай ми Сивушка…

Как мойта любимка обичам да гушкам!

Дядо трепна и рече с извинителен глас:

– Знаеш, зайците често храна са за нас…

Но ти не тъгувай! Скоро други ще купим.

 

– Защо със Сивушка така си постъпил?!

Защо все ни учите, че човекът не бива

да краде и да лъже, своя брат да убива?!

Животните, дядо, не са ли ни братя,

не са ли и те същества на Земята?!

 

Лина тъжно проплака и тръгна към двора,

но рязко се спря… Тя не виждаше бора,

на който те връзваха въжена люлка –

на негово място поникал бе люляк…

 

– На кого ли е пречел високият бор,

че бил е отрязан? Видели са зор

да съборят гиганта красив на земята!

Не започва с добри новини това лято…!

 

Намръщи се Росен и двамата с Лина

приседнаха в китната цветна градина.

– Първо реката с боклук замърсена…!

– После овчарката зле наранена…!

– Зайците станали „вкусна“ храна…!

– Село напуснали много деца…!

 

– Пренесен е в жертва и мъдрият бор!

се чуха гласчета, отекнали в хор.

– Виж малките хора! – зарадва се Лина.

Те са из цялата цветна градина!

 

Прелитаха някои с тънки крилца,

други надничаха зад стъбълца,

едни закачливи, а други сериозни,

чаровни, красиви или малко грозни…

 

Тогава излезе пред тях леприкон[3].

И той заприказва им с много благ тон:

– Приятели наши с човешки сърца,

на Земята и ние като вас сме деца.

 

Ние също тъжим и нас ни боли,

когато човеците правят злини,

когато потъпкват те наши творения,

създадени с обич и вдъхновение!

Невежи са хората – те не разбират

защо на Земята сега се намират,

не любят природата – тяхната майка,

за себе си мислят и само се вайкат.

 

Все нещо им липсва, търчат недоволни,

трупат излишества – после са болни.

Забравят да кажат: За всички блага,

Природо Велика, благодаря!

Различни сте вие, о, прекрасни деца,

с умове много будни и с горящи сърца,

като вас добротворци и другаде има –

Земята, спасена от вас, не загина!

 

Да бъдем партньори… и през това лято

да направим селцето щастливо, богато:

да изчистим реката, да си върнем децата,

да изпълним със смях и игри тишината,

да спасим застрашените наши събратя

от капани и пушки, да идем в гората

оголелите сечища да залесим,

за птиците къщички да построим!

 

Лина заскача със засиял лик:

– На мен ми харесва да бъдем екип!

– Ще приемем поканата Росен се включи.

Готови сме даже от вас да се учим.

За големите хора сте малко нелепи,

същества твърде крехки, от фантазии взети,

но ние, децата, сме доста различни,

не сме като тях егоисти скептични.

Край реката видяхме ви с колко усилия

спасявате нашата селска идилия!

 

– Отдавна проучваме щателно всеки,

който милее за тази планета!

Можем дори да се хванем на бас,

че вие приличате много на нас…

В знак на дружба растяща сега приемете

на малките хора вълшебното цвете!

Детелинките с четири нежни листа

засадете в саксийка, полейте с вода.

 

Леприконът поднесе букетчето живо

хем много любезно, хем малко игриво.

Тогава дочуха на баба гласа:

– Хайде на масата, мили деца!

 

– Приятели малки, – усмихна се Линка

с букетчето живо от детелинки –

денят добре свършва, а беше тъй лош,

сега ни очаква една чууудна нощ… !

 

И тръгнаха с Росен ръка за ръка,

говореха техните чисти сърца –

градината беше изпълнена с думи,

които събираха елфите умни…

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА АНГЕЛЧЕТО, КОЕТО СЛЯЗЛО НА ЗЕМЯТА

 

Това е приказка в лесна за възприемане поетична форма, която дава възможност на детето по един непринуден начин да се докосне до някои вечни идеи, представени чрез символи. Тя подлежи на драматизация като поздрав за рожден ден или самостоятелно.

Ангелчето е символ на младата човешка душа, а Ангелът – на небесния закрилник и духовен водач.

 

В поемата намират отражение следните основни теми:

 

      Библейската представа за Сътворението на планетата Земя;

      въплъщението (прераждането) на човешката душа и нейното пътуване през времето и пространството;

      съществуването на видими и невидими светове с техните обитатели;

      съществуването на различни царства на Земята – минерално, растително, животинско и човешко;

      мисията на човека: да бъде разумен господар, който отговорно използва предоставените му от Бог блага, за да твори;

      помощта на ангела-хранител;

      важността на основните човешки добродетели като търпение, смирение, послушание, отговорност, почит, жизнерадост, любознателност, доброта.

       

2. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА

 

Още един мит в лесна за възприемане поетична форма, която дава възможност на детето по един непринуден начин да се докосне до някои вечни идеи, представени чрез символи.

Орфей е символ на човешкия дух, а Евридика – на човешката душа. Тяхната чиста и всеотдайна любов един към друг символизира мистичния съюз между душата и духа, неин учител и вдъхновител по пътя ù към съвършенството. Трагичният край на героите според старогръцката легенда тук е преосмислен в светлината на позитивните духовни послания.

 

В поемата намират отражение следните основни теми:

 

      Орфей – историческа личност (не само гениален тракийски певец и музикант, но и учен, философ, жрец, посветен и духовен водач);

      съвместното съществуване на добро (символизирано от лирата) и зло (символизирано от змията) в дуалистичния ни свят;

      слизането на душата в материалния свят и заживяването ù като сянка в света на сенките;

      ролята на страданията и изпитанията за повдигането на човешката душа;

      помощта на духа при извисяването на душата;

      ролята на изкуството за облагородяването на човека;

      музиката – свещената връзка с висшите светове.

 

3. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА ДЕДАЛ И ИКАР

                    

  Чрез разгледаната в духа на автентичния старогръцки мит съдба на Дедал поемата илюстрира закона за кармата – каквото посееш, това и ще пожънеш.

 

В поемата намират отражение следните основни теми:

      Божествената дарба, употребена не за служене на Бога, а на човешкото его – истинско проклятие за твореца;

      стремежът към свобода – основна движеща сила;

      опиянението от летенето и загубата на точната мярка;

      непослушанието на младите (неопитни) души и опасността от падане (в буквален и преносен смисъл).

       

 

4. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА ФАЕТОН И ХЕЛИОС

 

Близка на предходната поема по тематиката за трагичната страст към летене и цената на младежката дързост. За основа е взет старогръцкият мит за Фаетон и Хелиос, като са добавени следните нови тематични щрихи:

 

      голямата отговорност на родителите при удовлетворяването на детските желания;

      пагубното въздействие на общественото мнение върху егото на човека;

      нуждата от хармонизиране между лични чувства и разум;

      разрушителната сила на техническите средства, попаднали в неопитни ръце;

      Общото благо – над личния интерес;

      нарушаването на космическия ред и последвалото наказание.

       

 

5. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА БЕЛИЯ МОСТ

 

Опирайки се на българската фолклорна традиция, тази поема разрешава по новому темата за неорганизираните сили на материята. Мотивът за вграждането на сянка на млада жена с цел заздравяване на строежа е преразгледан в духа на човеколюбивата философия на духовните учения.

 

В поемата намират отражение следните основни теми:

      победата на силния човешки дух над материята;

      небесното ръководство посредством съновидения;

      необходимостта от скъсване с остарелите порядки;

      индивидуалното и колективното изпълнение на Божията воля – гаранция за траен успех;

      вдъхновяващата роля на добрия пример.

 

6. АНОТАЦИЯ КЪМ ПОЕМАТА ЗА ДЕЦАТА И „МАЛКИТЕ ХОРА

 

Тази поема е съвременна приказка, вдъхновена от книгата „Лято с леприконите“ на Танис Хелиуел. Тя възкресява образа на невидимите (с просто око) „малки хора“ или „добри съседи“ (елфи, феи, джуджета и подобни на тях същества) в съвременния български контекст. Актуалното звучене на поемата се дължи на това, че в нея намират отклик редица наболели социални проблеми, говорещи за нарушената връзка между човека, природата и обществото:

 

      замърсяването на околната среда;

      климатичните промени, водещи до пресъхване на водоеми;

      изсичането на горите;

      убиването на диви животни;

      обезлюдяването на малките населени места;

      увеличаването на заболеваемостта на градските деца.

 

Оптимистичната развръзка очертава изход от житейската драма, сполетяла две духовно пробудени деца, готови да преобразят света на възрастните с помощта на група напредничави елементали.

 

 

 

Clover Leaves in Leprechaun Hat - stock vectorClover Leaves in Leprechaun Hat - stock vectorClover Leaves in Leprechaun Hat - stock vectorClover Leaves in Leprechaun Hat - stock vector



[1]  Поeмата е написана по идея и разработка в проза на Ваня Митинска

[2] “малките хора“ – митологични създания: феи, елфи, леприкони, гноми…

[3] леприкон – джудже-обущар от ирландския фолклор, обикновено в зелени дрехи и с дълга червена брада, за което се вярва, че може да ти донесе късмет