І. Къщата на „Опълченска“ №66 – описание на Е. Андреева

Учителят живееше при най-обикновени условия. На ул. „Опълченска“ 66 той имаше една стаичка югозападна. Нищо особено, една стара къщичка, скромна, нищо особено. В стаята си имаше легло, едно бюро, долапи с книги и нищо друго. В единия долап бяха „Заветът на цветните лъчи“, които ги даваше лично на учениците. Не знам имаше ли гардероб. Той имаше и един сандък, кана с вода...къде се миеше не зная.

По снимките може да се възстанови историята на дома Гумнеров на ул. „Опълченска“ № 66. Това е входът от пътя. Тука беше прозорчето на сутерена, това е антренцето и прозорците, това е стаята на Учителя – първата. Мария тука влиза като посетител. Това е сега вратата. Да, от тука, от двора вратата. А оттука беше входът за долу. Вижте, тука някъде беше вратата за долу, за сутеренната стая. Тука има чешма. Тя беше в двора, в градината на чичо Петкови. Това е бюрото в стаята на Учителя. Ето го леглото, стола. Това бюрото ли е? - Бюрото. Сега тая маса е в стаята на Учителя. - Не, това трябва да е масата до прозореца където говореше, да. Тука има столове. Тука има маса, това е сутеренната стая. Тука бяха пейките. Това са снимките, които ги е правил Васко Искренов след заминаването на Учителя.

Това беше едноетажна къща, ако сте ходили, южната част беше наша. И като влезете от вратичката ще видите три стъпала /стълбички/. Те водеха направо, имаше едно антренце, от което се влизаше в стаята на Учителя. Оттам почти никога не се влизаше. Ние отивахме навътре и отзад имаше пак, но повечко стълбички, защото оттам беше по-високо, пет стъпала мисля че бяха и оттам се влизаше вече в един коридор, в стаята на леля Гина, хазайката на Учителя и братът Петко Гумнеров, а пък имаше друга една стълбика която водеше долу в сутерена. Там имаше 5-6, а може би и повече стъпала. В дясно беше столовата, където се хранеха – Учителя със семейството и там беше и стола на студентите. А пък в коридорчето, през което се влизаше и което беше доста широко, там в дъното имаше печка и чешма, там беше кухнята. Най-примитивни условия бяха. Горе, по вътрешните стълби като се качиш, от дясната страна беше стаята на леля Гина и чичо Петко, след това имаше една малка стаичка, в която Учителят приемаше гостите, а зад нея имаше един килер, в който се държаха разни работи и една врата, от която се излизаше в туй антренце, което беше предното при Учителя и се влизаше в стаята Му. Нямаше специална стая, в която Учителят да говори беседата си. Но леля Гина и чичо Петко изваждаха [леглата и всичко от стаята за неделя, изпразваха я, нареждаха столовете и масичката, а Учителят сядаше на прозореца. Този прозорец беше двоен, отваряше се и тук в стаята всичко се напълваше, а понеже не можеше да побере всички посетители, всички по-млади, които можеха да стоят по-дълго време, оставаха вънка и отвън слушаха беседата. Аз съм слушала само отвън Учителя.

Това на ул. „Опълченска“ № 66 не беше комуна, то беше стол, който се посещаваше. Учителят искаше да помогне и искаше може би да бъде по в контакт с приятелите, щото всеки обед Той говореше. И след това някога и по час, и по два след обяда оставаше на беседи там. Аз понеже живеех наблизо и се хранех при родителите ми, много рядко съм ходила и съм оставала на обед там. Не съм била член от комуната. Имаше една сестра Янакиева, много предана сестра беше и нейният мъж беше парализиран, гледала го 15 години и след като се помина, тя помагаше на ул. „Опълченска“ 66, когато има гости на леля Гина за готвене, затуй-онуй и тогава тя готвеше сестра Янакиева. Щото беше готвачка, майсторка, чистичка жена, много симпатична и скромна. После тя гледаше цветята на Изгрева, градината беше нейно дело, на Изгрева. Наистина прекрасна градина беше направила и така без петак да се похарчи. Оттук цветенце ще и донесат, оттам нещо, оттука коренче и т.н. в туй отношение, ако знаете какво красиво нещо беше Изгрева когато нацъфтяха, всички казваха, райска градина, които идваха. Прекрасно беше, рози, какво, всички цветя имаше. Много богато беше. И там идваха студенти, които бяха от провинцията, пък и от София, братя, но повече братята, които бяха от провинцията ходеха, защото които сме в семейства, нали не можеш да си оставиш семейството, все пак задължение имаш. Нали, къде ходиш, къде се храниш и т.н., та това беше около една-две години, мисля беше само. Да след отварянето на класа, на Младежкия клас или повечко е било, защото ние горе се качихме – 1926 година.

Продуктите ги купуваха, кой ги купуваше, може би тези от кухнята. Сега аз не зная, да Ви кажа, аз не съм участвала. Внасяха ли пари, не внасяха ли, Учителя ли плащаше? Защото едно ще Ви кажа, че много от тези разноски Учителят е поемал. Много и на Изгрева даже. Столът когато е загубвал, намеси се Учителят. Например Учителят ще купи картофите, ще купи 1000 кг. картофи за зимата, ще купи въглища, ще купи дърва, с които се готви и после ние ще си дадем там лептата за стола. И толкова спечелили, че понякога Учителят казвал: Спечелили, като половината от храната идва от братската градина“. 

ІІ. Спомени на Боян Боев от „Опълченска“ 66

Беше в първите години. Един брат посети Учителя на ул. „Опълченска“ № 66. Тогава той  приемаше горе, в своята стая, която му служеше и за кабинет. По-късно приемаше в средната малка стаичка, съседна на първата. Отвори се въпрос за Промисъла, Провидението.

През юли 1924 г. един брат посети Учителя. Времето беше топло, слънчево. Разговорът се проведе на двора. Стана въпрос за инволюция и еволюция.  

Всеки има своя път към Учителя. Сестра Георгиева сънувала, че трябва да отиде на улица „Опълченска“ 66. Тя се почудила защо я пращат там и отишла със смущение. Посрещнала я сестра Гина Гумнерова и я представила на Учителя, който я приел. Така тя почнала да посещава лекциите.  А писателката Мара Белчева била в будно състояние, когато видяла в салона на своята квартира образа на един мъдрец да се движи в пространството отляво надясно и постепенно да се изгубва. По-късно, когато среща Учителя, познава в Него онзи неръкотворен образ и се определя в пътя на ученичеството.

Да изпеем песните: „Благославяй, душе моя, Господа” и “Росна капка”. (Всички братя и сестри, събрани около Учителя в малката трапезария на “Опълченска”, пеят с въодушевление. Студен, снежен ден. Прозорците са отворени. Отвън, пред прозорците приседнали братя и сестри, с притаен дъх, слушат тихите, но дълбоки слова на Учителя).

19 ч. [21 април 1927 г.], събрани в стаята на Учителя на ул. „Опълченска“ 66 ръководителите, поканени: от София – братята Тодор Стоименов, Драган Попов, Начо Петров и Деню Цанев; от Русе – брат Никола Ватев; от Търново – брат Константин Иларионов; от Варна – брат Емануил Иванов; от Бургас – брат Минчо Сотиров; от Айтос – брат Георги Куртев; от Сливен – брат Димитър Добрев; от Ямбол – брат Тодор Абаджиев; от Стара Загора – брат Панайот Ковачев; от Казанлък – брат Захарий Желев и от Пловдив – брат Петко Епитропов; всичко 14 човека поканени; отсъствуват Д. Цанев и Н. Петров.

ІІІ. Случки от „Опълченска“ 66, разказани от Учителя.

1. Преди повече от 20 години в Ючбунар [от тур. Три кладенци – историческото име на квартал в западната част на Стара София] бях на „Опълченска“, без да съм опълченец, живях там. Седя в двора и идват полицаи с началника си с револвери. Проверяват. Началникът, който влиза, носи револвер. Седна на стола, остави револвера на масата, усмихна се. Казвам: „Заповядайте, седнете“. Виждам, че той има доверие. Дойде, остави револвера си, усмихна се и направи едно движение с ръката. Ако нямаше доверие, ще го държи в ръката си, защото може да го взема, да го претрепя. Оставя револвера на масата, иска да каже, че има доверие, че тук няма нужда от такова оръжие. Казвам: „Вие имате доста голямо доверие в мен. Вие оставихте револвера тук, не ви е страх“. Казва: „Ако всичкият свят е като вас, не щяхме да го носим, нямаше да има нужда от тях, измъчихме се – и показва револвера. – По закон трябва да ги носим“.
2. Ще ви приведа един пример. През време на войната бях на гости у един наш приятел генерал. Стоях им до дванайсет часа. Забранено беше да се ходи. По дванайсет часа не се позволяваше да се ходи по улиците. Като хванат човека, закарват го в участъка. Излезе генералът и ми каза: „Да ви придружа до дома ви.“ Аз казах: „Няма нужда.“ Тръгнах. След като тръгнах, яви се едно голямо куче, опашката му вирната нагоре. То тръгва с мене. Минаваме покрай един стражар. Кучето отиде при стражаря и се върти около него. Стражарят мисли, че аз съм инспектор и отивам с кучето да обикалям постовете. Отива при друг стражар, и с него направи същото, и стражарите ми дават чест. Отидох в „Опълченска“ 66. Кучето остана отвън, и на сутринта видях, че го няма. Направих един опит. Ако не беше кучето, аз трябваше да бъда невидим, за да отида до дома, а пък аз исках да отида видим. Това куче направи разумното за мене. Кучето се върти около стражаря и стражарят си казва, че това куче е дресирано, и ми казва стражарят, че всичко е в ред. Аз не му казвам нищо. Ако не беше кучето, стражарят ще ми каже: „Стой! Дай си личната карта.“ Но кучето му казваше: „Няма да го бутате. На този човек трябва да му отваряте път.“  
3. Аз веднъж наблюдавах, бях в 66 на „Опълченска“ (на “Опълченска”, без да съм опълченец), гледам едно куче носи една кост. Върви весело, казва, че уредило живота си. Гледам, друго голямо куче като видя първото, нахвърли се на него, натисна го на земята и започна да го върдаля. Казва: „Кой ти даде това право да носиш тази кост?“ Хвана го за гърлото, но не му скъсва гърлото, само го заплашва. Взе му костта и първото куче хукна. По едно време гледам, то срещна друго куче и му казва: „Аз да ти кажа как мене търколиха“ ­ и то го налегна. Другото беше по-малко, и то носеше кост, легна на земята. Второто му казва: „Кой ти даде право да носиш тази кост?“ Третото куче понеже не срещна никое друго, пооблиза се, погледа второто куче и си каза: „Съдбата е такава в този свят!“ Второто куче каза: „Когато човек е слаб, вземат му костта.“ Малкото само се поогледа, облиза се. Казвам: Това е най-умното, което може да направи.  
4. Когато бях в „Опълченска“ 66 идва един и ми казва: „Много съм зле. Много хора са намерили помощ от тебе. Не може ли да ме излекуваш?“ – „Аз лекувам някои без пари, а някого, когото хвана, взимам много.“ Той ме попита: „Колко! Да не взимаш 5-10 хил. лева?“ Аз казах: „Не.“ Той каза: „Да не е 25 хил. лева?“ Казах: „Не, това е играчка. Аз ще ти кажа: слушай, работата е сериозна. Ти сега си изхарчил всичкото. Подписан е твоят паспорт. Аз мога да поотложа малко паспорта ти. Но аз ще ти дам една рецепта и ако можеш да я изпълниш, тогава добре.“ Той каза: „Каква рецепта?“ Казах му: „Цялото си имане, каквото имаш, ще го дадеш.“ Той се стресна. Казах му: „Тук ще го донесеш. После ще обещаеш и ще подпишеш, че ще посветиш живота си да служиш на Бога и ей сега ще оздравееш.“ Той каза: „Чакай да питам жена си.“ И досега го няма.
5. Тук имаме един брат бояджия, за когото ще кажа нещо, но да не се обижда. Той е умствен тип. По едно време дойде в дома ни на ул. „Опълченска” № 66, да работи. Даде му се една работа, но той я остави наполовина, не я завърши. Реши да замине за Варна и напусна работата. По устройство на лицето и черепа, той се отегчава от големи работи. За него са малките работи; докато започне една работа, да я свърши. Той обича разнообразието, не може да се наеме за работа, която ще продължи цяла година. Мнозина от вас имат характера на този брат. Ако им се даде една голяма работа, скоро ще се отегчат, ще ги хване огън и ще я напуснат.
6. Птичките си служат със закона за внушенията. Учителят разказва как в София на ул. „Опълченска“ 66 срещу неговата стая едно врабче заело гнездото на една лястовица. Тая последната сама не могла да го изпъди. Събрали се около трийсет лястовички. Една след друга хвъркали край гнездото и всяка една като дойде тъкмо до гнездото, казвала „црък“, а то значи: „Ти си разбойник.“ В разстояние на половин час врабчето по силата на тоя заповеден тон напуснало гнездото.  
7. В българина времето е твърде слабо развито. Веднъж ме постави един на едно голямо изпитание. Един господин, Тенекеджиев се казваше, хасъл на тенеке мяза, казва: „Господин Дънов, само за пет минути.“ Казвам: „Ама ще си държиш думата.“ Влезе, то беше на „Опълченска“ 66, три часа ми дрънка. Цялата Библия изреди, като започна с Битието и свърши с Откровението. И като говори три часа, рекох: „Има ли ще нещо да ми кажеш?“ „Нямам.“ „Хайде да излезем да се разходим.“
8. Имаше един часовникар, българин, препоръчаха ми го, когато живеех в „Опълченска“ 66. Часовникът ми беше се напрашил. Този часовникар поправи часовника. После трябваше тоя часовник всяка седмица да го поправям. Върви, върви и спре. А по-рано вървеше по-добре. Казах: „Такъв часовникар да не ми препоръчвате.“ Те казаха: „Доста стар е, опитен.“ Казах: „Опитен е, научил е само да разваля.“ Така не се поправя часовник.
9. Преди години иде при мене една госпожа, забира ѝ ръката, подува се, иде при мене да иска моите наставления какво да прави. Казвам: „Като излезете оттук, идете при някой хирург, да ви направи малък абсцес.“ Завъртяла се на „Опълченска“, в един голям трап пада и си удря ръката. Казва: „Втасахме сега.“ Отива при хирург, той ѝ казва: „Кой ви направи този абсцес, идеален е.“ Гениално била изстискана ръката през тази дупчица. И за една седмица оздравява.
10. Когато правихме опитите за поста, някои постиха 10 дена. Един брат и една сестра дойдоха на „Опълченска“ – 14 дена бяха постили. Сестрата падна на вратата. Дойде брата и той клекна, пожълтели. Казвам, дайте им малко картошена супа, дайте им малко спаначена вода. То е метод за лекуване, за пречистване. Те са системи неразбрани.
11. Когато живях на улица „Опълченска“, 66 номер, дойде при мене една баба и ми казва: Синко, много те обикнах, ще ти кажа, къде има заровено богатство. Цели три тенекии богатство има на едно място. – Бабо, мене не ми трябват пари.
12. Изляза ли някъде, и времето се смекчава. Когато проповядвах на улица „Опълченска“ № 66, времето беше все хубаво, прозорецът беше широко отворен и никой не заболя.