Посвещаваме на Магали и Виктор

“Едва когато хората започнат да разглеждат Земята като обладана от тяло и душа, каквито човекът има, ще получат идея за това, какво Гьоте има предвид с думите “Всичко преходно е само символ”. Когато виждате по едно човешко лице да се стичат сълзи, не прилагате законите на физиката, за да изчислите колко бързо или бавно става това, защото те изразяват вътрешното мъчение на душата, точно както усмихнатото лице изразява нейната вътрешна радост.” Р.Щ.

Въведение

Според едно устно сведение от Рудолф Щайнер веригата от планини, започваща от Татрите, спускаща се диагонално надолу през Карпатите и завършваща с Балкана при Черно море, образува профила на един коленичил старец. Неговата ниско сведена глава се образува от  Татрите, тънкият торс с присвит корем от Северните Карпати, разперените, притиснати едни към други и опрени върху бедрата длани от трансилванската планина Бихор, самите бедра от Южните Карпати, а подбедрици от хоризонталния Балкан. Така образуваната фигура е динамично наведена напред, създавайки впечатлението за устойчивост, твърдост, дълбоко смирение, покорство, вглъбеност и търпение.

Сателитна ортографска снимка на Европа

Татрите оформят главата на Стареца, в чийто център е най-високият връх в целия описан планински масив – Герлаховски щит (2655 м.).  Горният и долният дял на планината сa издължени напред към Алпите и приличат на рога. S-образното слабо и жилаво тяло на Стареца се състои от стръмните и скалисти Карпати, които образуват гръбнакът и бедрата, а коленете са мястото, през което минава р. Дунав. Хоризонталната планина Балкан, на която е именуван Балканския полуостров, оформя подбедриците и стъпалата, които на изток опират в Черно море при нос Емине.

                Релефна карта на Татрите с вр. Герлаховски щит в средата                                                      Карпатите

Основната тежест на фигурата пада върху средната част на Балкана, където се издига най-високият му връх Ботев (2376 м.). Неговото старо, народно име е Юмрукчал, което в превод от турски означава Юмрук-връх. Основните планини, които се намират под Балкана, са Пирин и Рило-Родопският масив, където сякаш вследствие на оказания натиск се издига най-високият връх в цяла Източна Европа – вр. Мусала (2925 м.) Името идва от арабски език и означава “близо до Бога”.  Мусала е с 8 метра по-висок от гръцкия Митикас (2 917 м.) в Олимп.

Релефна карта на Балкана, Пирин и Рило-родопският масив

Значението на тази земна S-образна фигура се изяснява при позоваването на древногръцкия мит за Зевс и Тифон, който е включен в „Митологическа Библиотека” (3) на Аполодор от 2 в.пр.Хр. В него ролята на Балкана, чието древногръцко име е Хемус и означава кръв (haima, гр.), е засегната по следния начин:

„Когато боговете надвили гигантите, Гея се разгневила още повече, сношила се с Тартара и родила в Киликия Тифон, който бил получовек-полузвяр. Той превъзхождал всички деца на Гея по големина и сила – имал огромно туловище на човек, така че стърчал над всички планини, а главата му често докосвала и звездите. Едната му ръка стигала до залез слънце, а другата до изгрев и от тях излизали сто змийски глави. Вместо крака имал огромни змийски пипала, които се извивали със свистене чак до самата му глава. Цялото му тяло било покрито с пера, от главата и лицето се развявали мръсни косми, а от очите му святкал огън. Такъв страшен и огромен, Тифон хвърлял нажежени камъни и се носел към небето с трясък и вой, а устата му бълвала огнена лава. Когато боговете видели как се приближава към тях, побягнали в Египет и в страха си от преследването се уподобили на животни. Отдалече Зевс поразил Тифон с мълния, а когато той се приближил, го ударил със стоманен сърп и го преследвал чак до планината Касий, която се намира отвъд Сирия. Там, щом видял че е ранен, Зевс влязъл в ръкопашен бой с него. Но Тифон го оплел здраво с пипалата си, отнел му сърпа и прерязал сухожилията на ръцете и краката му. После го вдигнал на рамене и го отнесъл през морето в Киликия, където го оставил в пещерата Корикий. Там сложил и сухожилията, скрити в мечешка кожа. За пазач оставил змията Делфина, която била полужена-полузвяр.

Но Хермес и Египан тайно измъкнали сухожилията и ги скрепили в тялото на Зевс. Възвърнал силата си, Зевс изневиделица се понесъл от небето на колесница, теглена от летящи коне, и мятайки мълнии подгонил Тифон към планината Ниса. Там мойрите заблудили преследвания Тифон – той повярвал, че ще стане по-силен и вкусил от плодовете, които зреят само един ден. Затова придобил сила да хвърля цели планински хребети, когато побягнал в Тракия и там, край планината Хемус, се завързала битка. Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските хребети се връщали срещу Тифон и цялата планина се опръскала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус. Тифон хукнал да бяга през Сицилийското море, но Зевс го замерил с планината Етна – тя е много голяма и казват, че и до сега изригва пламъци от мълниите, хвърлени тогава. Но за тези неща нека спрем дотук.”

                       Атина отблъсква гигантите, древногръцки релеф                                                             Tифон, древногръцка рисунка 

Както е известно, древногръцките митове не са плод на народната фантазия, а образно средство, използвано от посветените в древните Мистерии за описание на процесите, свързани с развитието на Земята, боговете и хората. Споменатата в началото на мита победа на гръцките богове над гигантите, например, е описание на процесите на отделяне на днешната Земя от Слънцето, с което някога е образувала едно общо цяло. Аполодор обаче не ги разглежда по външен, механически начин, а като израз на дейността на определени божествени същества, които, отблъсквайки т.нар. гиганти на Земята, отделят Слънцето от нея. При това те извличат на Слънцето по-фините субстанции, а на Земята предават по-тежките, поради което тя бързо започва да се сгъстява, носейки все още Луната в себе си. Прогресивното втвърдяване на Земята я прави невъзможна за обитаване и много от останалите на нея същества са принудени да я напуснат. Митът на Аполодор засяга и този момент, казвайки че изплашените от Тифон богове бягат в Египет и се уподобяват на животни. За същото „бягство” в Египет  говори и Овидий  в„Метаморфози” (V 323), казвайки следното:

„Че из подземната глъб Тифоей се надигнал за ужас на боговете небесни и всички обърнал бил в бягство, докато тях, изморени, земята Египет приела, заедно с нея и Нил, разклонил се на седем ръкава. Че ги преследвал и там Тифоей земероден и боговете били се укрили под образи мними. Юпитер стана водител на стадо, отгдето носи и днес като Амон Либийски извити рогове. Гарван делиецът (Аполон) стана, козел пък синът на Семела (Дионис), а Сатурния (Хера) снежна юница, в риба Венера се скри, а в крилете на Ибис Меркурий.”

В този цитат се загатва окултният факт, известен на посветените в древните Мистерии, че поради заплахата от звяра Тифон останалите на Земята след отделянето на Слънцето богове я напускат и се заселват на другите планети от слънчевата система, две от които – Венера и Меркурий – се образуват именно по това време. Единственото останало на Земята божествено същество е това, което Аполодор нарича Зевс.  По-нататък митът образно предава самият конфликт между Тифон и Зевс, който единствен от всички богове е в състояние да понесе втвърдяващото влияние на земно-лунната субстанция. Това, което той прави по-нататък, е да отдели Луната от Земята, а олицитворение на лунната същност се явява съществото Тифон. Това става по драматичен начин, като в началото Зевс също е засегнат от втвърдяващото действие на Тифон, което митът символично представя като обездвижване чрез прерязване на сухожилията. Това обаче не трябва да се взима само във външен смисъл, но също и във вътрешен, т.е. да се отнесе към нивото на съзнанието на Зевс, което от божествено или такова, което е в състояние да възприема божествено-духовното, е заплашено да се превърне в земно-сетивно. И за момент то наистина става такова, израз на което е временният престой на Зевс в пещерата в Киликия, Мала Азия. Той е затворен там от Тифон заедно със завитите в мечешка кожа сухожилия. Така Зевс временно се оказва “победен” и пленен от чудовището. (Това напомня за една друга митическа победа на Тифон, този път над египетския бог Озирис, когото убива и разкъсва на 14 части, които разхвърля из цял Египет. Последните както е известно съответстват на фазите на нарастването на Луната, колкото са и тези на нейното намаляване.) Следва намесата на Хермес и Египан, които възстановявайки сухожилията на Зевс му помагат да се раздвижи. Това означава, че, съзнанието му възстановява своята предишна духовна висота и дори я надхвърля. Мотивът със затварянето на Зевс в пещера и възкресениято му от нея има аналози и с други легенди, като например тази за балканския Крали Марко, който заспива дълбок сън в пещера със сабя, забита в скалата. Той спи дотогава, докато сабята сама излиза навън. Подобна е легендата и за меча Ескалибур.

Решителната битка между Зевс и Тифон се разиграва в древна Тракия, която е областта, заета от подбедриците на описания Старец – планината Хемус или Балкан. Тя граничи на юг  с Егейско море, на север с Дунава, а на Изток с Черно море. Тифон бяга именно там и замерва Зевс с Хемус. Богът прихваща планината и я стоварва обратно върху звяра, затискайки го, а на неговата рукнала кръв е кръстена планината Хемус.

 Древногръцка рисунка, пресъздаваща двубоят между Зевс и Тифон. Първият коленичи, с което напомня на коленичащия върху Балканите Старец, и гледа изпитателно Тифон в очите. Той го привиква с една ръка, а с жезъла на другата замахва да го удари. Той е по-войнственият от двамата. Тифон има голяма глава, дълга брада и пипала вместо крайници, а настроението му е приповдигнато и позитивно.

Зад всички описани митологически събития се крие процесът на физическото отстраняване на Луната от Земята. Той особено много засяга  тракийския регион с централно разположеният Балкан, който се явява опорното място на Зевс в конфликта с Тифон. Според аполодоровият мит обаче и други части на Европа за засегнати и по-специално о. Сицилия, където Тифон е затиснат с вулканичната планина Етна. Така излиза, че една част от неговите сили и субстанции е отбита от Балканите към Апенините, които се намират в долната част на Средна Европа. Разгледан отблизо, този регион, който включва планинските области Етна, Апенини и Алпи, показва известна свързаност с така наречения от Рудолф Щайнер Старец в Източна Европа. Това става ясно, когато обърнем внимание на начина, по който планинската верига Неброди в северна Сицилия, под която е вулканът Етна, се свързва с Алпите чрез посредничеството на Апенините. Сицилия, откъдето Неброди започва, на пръв поглед се намира под апенинския „ботуш”, но при внимателно вглеждане, се вижда че всъщност е разположена над него и дори леко го застъпва с единия връх. Макар и разделени от протока Месина, между Неброди и калабрийските Апенини, които са на върха на “ботуша”, има преход, след който Апенините се източват диагонално на северозапад. Те прекосяват целия полуостров през средата и достигат Алпите чрез една тънка, красива и деликатна връзка. Оттам Алпите поемат движението, започнало на юг в Сицилия, и след като първо се извиват елегантно на Запад, мощно поемат обратно на Изток и изтънявайки достигат точно до горния рог на главата на Стареца. При това те като цяло приемат форма, която силно наподобява тази на човешкия главен мозък, чиято предна част е насочена на Запад, а задната се протяга към главата на Стареца, запазвайки известна дистанция. Така се оказва, че тези две земни фигури от Източна и Средна Европа имат общо с човешката глава и се намират в непосредствена близост една до друга. Хармонията между тях се подсилва и от успоредността на гръбнака на Стареца с този на апенинския „ботуш”, който явно играе ролята на крайник.  Звучи гротескно, но алпийският мозък е прикачен директно към апенинския ботуш без посредничеството на торс. Неговата форма е по-монолитна и значително по-голяма по размер от главата на Стареца, която е разчленена на три отделни дяла. За отбелязване е и тънката връзка на долните източни Алпи с планинските Западни Балкани, формирани под натиска на краката на Стареца.

     1. Сицилия с Етна, Апенините и Алпите     2. Рисунка на човешкия мозък    3. Застъпването на о. Сицилия над Калабрийските Апенини

Географска карта, показваща пряката връзка между „главите” на Източна, Западна и Средна Европа

Така се оказва, че релефът както на Източна, така и на Средна Европа включва образования, имащи общо с човешката глава. Това обаче се отнася и за Западна Европа, имайки предвид начинът, по който картографически тя се представя през епохата на Ренесанса, а именно катоглавата на една Кралица. Въз основата на едно познание, което е близко до митологическото, на редица карти в зората на модерната картография, Европа се изобразява като Кралица, чиито долни крайници се формират от Източна Европа, торсът и горните от Средна, а Западна в лицето на Иберийския полуостров е нейната глава. Погледнато под този ъгъл, разгледаният алпийски „мозък” се явява неин гръбнак или гръбначен мозък. Забележителен е фактът, че центърът на главата на Стареца и този на Иберийската глава образуват права линия, която минава точно през средата на алпийския мозък.

Карта на Европа от Хайнрих Бунтих, 16. в.

1. Карта на Европа от Опичино Цинастрис от 15. в.  2. Карта на Европа от Себастиян Мюнстер от 16. в.  3. Карта на Европа от 1794 г.

* * *

Трите етапа на образуване на европейския континент

Европейският релеф е резултат от сложни и продължителни процеси на образуване, които картите на американския теософ Уилям Скот-Елиът отразяват с точност. Те са публикувани в книгите „Изгубената Лемурия” (1904 г.) и „Историята на Атлантида” (1896 г.) и относно тяхната автентичността посветеният в тези въпроси д-р Рудолф Щайнер няма никакви възражения, освен такива, свързани с датировката на посочените периоди. На първата карта е отразен късният период от съществуването на древния континент Лемурия, който някога се разполага на мястото на днешния Индийски океан. На този етап той се намира в процес на разпад и постепенно изличаване от повърхността на Земята, което е съпроводено с едновременното възникване на други континенти и на първо място Атлантида. На картата се вижда първият зачатък на Европа, който е Иберийският полуостров, като част от обширна земна площ в днешния Атлантически океан, обхващата Атлантида и части от днешните Западна Франция и Северозападна Африка. Постепенно, както се вижда на следващата карта, Атлантида се разраства на Запад и достига източното крайбрежие на Америка. Така в далечното минало между Западна Европа и Източна Америка се оформя сухоземна връзка, която както се вижда на картата, свързва Америка с днешна Великобритания.

1. Разпадането на Лемурия и първи наченки на Eвропa.

Както се вижда от втората карта, обширният Атлантически континент, обхващащ територии от днешна Америка, Европа и Африка, се разделя на две части. По-малката се разраства на Изток и постепенно прераства в това, което днес е Южна Европа и Северна Африка – на този етап все още съединени. Другата, по-голямата половина, остава свързана с днешните Америки, които от своя страна също се разрастват, но на запад. Така от този момент нататък образуването на Европа, Африка и Азия, и двата американски континента става едновременно, но разединено и в противоположни посоки.

2. Разрастванетo на Европа и Атлантида

Атлантида на този етап е все още огромен континент, обхващащ територии около екватора и такива далеч на Север – до днешните Ирландия и Шотландия. Но след първоначалното си нарастване на Запад тя започва да се свива, при което Северна и Южна Америка се откъсват, както личи на третата карта. Двата американски континента продължават да нарастват на Запад като при това се издължаватвертикално, достигайки накрая двата полюса. В същото време Атлантида постепенно започва да свива размерите си, при което потъват най-вече западните й области, а над вода остават тези на Изток. Така се създава впечатлението, че тя се „връща” обратно на Изток. Тук трябва да кажем, че образуването на континентите не става чрез буквалното им откъсване един от друг или чрез цялостното им преместване в хоризонтална посока, както си представя нещата днешната външна наука, а по-скоро чрез вертикалното им издигане и потъване в определени точки от планетата. Това се посочва от Рудолф Щайнер:

„Сушата в определени участъци на Земята непрекъснато се издига и потъва: издига се – потъва – издига се – потъва.. и виждате как сушата и водата на Земята се разпределя по най-различни начини. Ако се разгледат скалите на Британските острови, на Англия, Шотландия и Ирландия, съдейки по слоевете им ще се види, че за своето съществуване Англия се е издигала и потъвала четири пъти.”

3. Откъсването на С. и Ю. Америка от Атлантида и формирането на С. и Ю. Европа.

Европа от своя страна, заедно със Северна Африка, продължава да нараства на Изток в хоризонтално направление. Това особено се отнася за нейната южна, полуостровна част, която чрез Балканския полуостров – първоначално изцяло съединен с Апенинския - се свързва с района на днешна Мала Азия. На Югоизток пък чрез Африка Европа се съединява с Азия. В същото време на Север възниква Скандинавския полуостров, който първо образува едно цяло с окончателно откъсналите се от Атлантида и Америка Британски острови. Така Северна и Южна Европа възникват напълно независимо една от друга, при което първата има известна обусловеност от Атлантида и Америка, а втората от Африка и Южна Азия.

4. Черноморският проток на Гълфстрийм

Едва по-късно двете възникнали паралелно части на Европа се съединяват, което се вижда на четвъртата карта. Този процес всъщност има характера на „издърпване” на Южна Европа от Северна, при което връзката на първата с Южна Азия се прекъсва напълно. (По това време все още няма никаква връзка със Северна Азия). Чрез него се преустановява движението на Европа на изток, след което тя започва да се отдръпва обратно на запад–северозапад, предизвиквайки откъсването на Апенинския полуостров от Балканите. От врязването му нагоре в централната част на Европа възниква алпийският масив. Балканите от своя страна се откъсват от Мала Азия, оставяйки след себе си като спомен от връзката си с нея стотиците острови в Егейско море. Благодарение на това между Европа и Азия се оформя едно пространство, един пролив, през който преминава течението на атлантическия Гълфстрийм, за което Рудолф Щайнер казва следното:

“След като достига Скандинавия, поема на Изток постепенно охлаждайки се и по времето, когато Сибир и Русия все още не са се издигнали до земната повърхност, се спуска надолу към уралската област, завива покрай източните Карпати и стигайки до мястото на днешната Сахара, се влива в Бискайския залив на Атлантическия океан, така описвайки един напълно затворен кръг.”

В този момент от развитието Европа се превръща в остров в Атлантическия океан, изцяло заобиколен от течението Гълфстрийм. Едновременно с нарастването на нейната площ Атлантида все повече губи от своята, което особено се отнася до западните й части. На последната карта се вижда как накрая тя се смалява и придобива формата на малък ромб в центъра на Атлантика. Той много напомня на стрелката на компас, чиито върховете сочат приблизително север–юг. В своя заник континентът заема средно или равновесно положение спрямо околните 4 континента. На картата той означен с името, дадено му от Платон, Посейдонис.

5. Атлантида в края на съществуването си

В самия край на образуването си Европа предприема едно повторно движение на Изток и по-точно на Североизток, за да се съедини с изплуващата от дъното на Ледовития океан  Северна Азия. Областта над Черно море, където двете се свързват, днес изобилства от множество реки, езера, блата и изкуствено прокопани канали, които свързват по воден път Балтийско с Черно море и представляват един вид спомен от някогашния морски пролив, прекосявал това място. При всичките, описани дотук процеси на образуване на релефа на Европа, прави впечатление описаното от нея S-образно движение. Възниквайки от отправната си точка в Иберийския полуостров тя поема първо на изток–югоизток, съединявайки се с Южна Азия, после се отдръпва от нея в посока запад–северозапад, за да се съедини със Северна Европа и накрая поема отново на Изток, но в посока Сибир, за да се свърже със Северна Азия. Същият тип S-образна форма има и тялото на Стареца в Източна Европа.

От всичко, казано дотук, става ясен противоположният характер на процесите на образуване на Европа, Северна Африка и Азия от една страна, и на Северна и Южна Америка от друга. След откъсването от Атлантида площта на последните две се разраства на Запад, докато първите се образуват на Изток. Формите им също се образуват по противоположен начин – Европа е хоризонтално разположена, а Северна и Южна Америка са вертикални, стигащи до Северния и съответно Южния полюс. Вследствие на това Европа и Азия като цяло са разположени хоризонтално и успoредно на екватора, а двете Америки са вертикални или перпендикулярни на него. Тази специфична разлика във формообразуването на двете групи континенти се дължи на различните видове сили, които действат върху тях или по-точно казано, на различната интензивност на тяхното действие. Става въпрос преди всичко за два вида сили – гравитационните или центростремителните, които имат чисто земен характер и водят до образуването на минералния елемент, и  тези с лунен характер, свързани със земния магнетизъм, които преди изхвърлянето на Луната имат обратно, центробежно действие. Според Рудолф Щайнер като цяло превес в действието имат първите, гравитационните земни сили, но действието на вторите в миналото преди окончателното втвърдяване на Земята се усеща по-силно. Днес силите на земния магнетизъм се проявяват например във вулканичната и сеизмичната дейност, както и в зависимите от Луната океански приливи и отливи. Центробежни са също силите, свързани с въртенето на Земята около нейната ос, както и с извеждането на Луната в орбита, за което Рудолф Щайнер казва, че „от началото до средата на Лемурийската епоха Луната постепенно е изхвърлена от Земята от областта, която днес е позната като най-обширното водно пространство – Тихия океан”. Именно поради формирането си в близост до Тихия океан Северна и Южна Америка се намират под засиленото действие на центробежните лунни сили, от които са привлечени. Те продължават да действат върху тях и след пълното изхвърляне на Луната и са тези, които придават тяхната вертикална форма. Постепенният процес на възникване на американската суша на Запад от Атлантида е резултат от последействието на останалите на Земята лунен тип центробежни сили, така и на тези от самата Луна. Между тях настъпва взаимно привличане, което в някаква степен се преустановява едва след пълната минерализация на двете планетарни тела. Тя в крайна сметка е тази, която спира придвижването на земна маса към Северна и Южна Америка и фиксира окончателната им форма.

1. Антарктическия провлак на Ю. Америка, който я свързва с южния магнитен полюс   2. Северния магнитен полюс

Процесът на отделяне на Луната от Земята, рисунка на дъска от Р.Щ. (1924)

На горната рисунка върху черна дъска от Рудолф Щайнер е показан процесът на постепенното отделяне на Луната от Земята, от коeто става ясно, че можем да говорим по-скоро за едно изтегляне или изсмукване под действието на центробежните сили. При него са притеглени първо по-леките, летливите земно-лунни субстанции, обозначени с лилаво, които от своя страна се превръщат в ядро на Луната, а след това са увлечени и по-тежките, течни по онова време, такива. Те се разполагат около ядрото, след което се втвърдяват. Така днес Луната е по-твърда в краищата отколкото в средата, докато при Земята е обратното: при нея ядрото е по-твърдо от периферията. Това се разбира от следните думи на Р.Щ.:

„Луната, чиято повърхност е такава, каквато е вътрешността на Земята, е произвела отвън една сгъстена, рогова маса. Нея виждаме, когато поглеждаме нагоре. Тя не е същата като нашето минерално царство, а сякаш се е вроговила и остъклила. Това е нещо изключително твърдо, по-твърдо от каквато и да било рогова субстанция на Земята, но не е изцяло минерализирано. От тук идва специфичната форма на лунните планини, които всъщност изглеждат като прикрепени рога. Те са образувани по такъв начин, че човек дори може да долови това, което преди е било органично, което някога е било част от живота. С отделянето на Луната е започнало постепенното отлагане на настоящите минерали от предишният гъст флуид.”

Европа е в по-малка степен изложена на центробежните земни сили, довели до изхвърлянето на Луната от Земята, което се дължи на нейното местоположение, което е противоположно на тихоокеанската област. Тя е в по-голяма степен повлияна от гравитационните сили, позволили възникването на нейната хоризонтална форма, което донякъде се отнася и до Азия и Африка.

*  *  *

Севeрноамериканският Дракон

Дотук описаните процеси на образуване на Земята засягат само външната страна на нещата. Зад тях се крие дейността на определени божествени или духовни както ги наричат днес същества, които древните именуват по различен начин. Библията ги нарича Елохими, а антропософията на Рудолф Щайнер Духове на Формата заради тяхната роля при формирането на Земята и човека. Техен сборен образ или най-изтъкнат представител в началото на съществуването на Земята е тъй нареченият от древните гърци бог Зевс (името има и други значения), наречен в Библията Бог Яхве. Същата духовна индивидуалност носи и други имена като египетското Озирис, който подобно на Зевс е противник на Тифон. В случая с изсмукването на Луната от Земята всъщност става въпрос за едно действие от Негова страна, описано в разгледания вече гръцки мит от Аполодор.  Той е този, който след като единствен остава на Земята след отделянето на Слънцето, извлича със себе си на Луната най-вредните “тифонически” същества и субстанции. Именно това означава неговият приканващ жест към Тифон от показаната по-горе древногръцка рисунка. С това можем да говорим за едно прадревно, архетипно изсмукване и свързване със злото, което по-късно става присъщо на манихейството.

Както личи от показаната земна карта, образуването на Северна Америка става в посоката от която Луната е извлечена от Земята, което става с помощта на Яхве. Нейната форма със специфично издадената напред Аляска всъщност пресъздава стремежът й да последва Луната, откъснала се от областта на Тихия океан. Нещо повече, действието на останалите в Земята лунни сили и субстанции се отпечатва върху нея по забележителен начин, свързан с тяхното силно влияние върху човешката глава, което Рудолф Щайнер описва по следния начин:

„Днес човекът е преминал през епохите “Сатурн”, “Слънце” и “Луна”. Но ако в условията на Земята трябва да се изгради единствено според Лунното си развитие, няма да изглежда, какъвто е днес. Ако в такъв случай хората можеха да се огледат, щяха да видят нещо съвсем различно, а не това, което са днес. Или казано по-просто, човекът щеше да бъде един призрак, от чиято фигура щеше да се вижда само главата с нейната форма. Останалата част от тялото просто нямаше да бъде толкова видима, колкото днес. Тези неща рано или късно трябва да бъдат разбрани, иначе цялото развитие на човека върху Земята ще остане неразбираемо. Останалата част от тялото щеше едва да се загатва. И тогава в главата щеше да действа всичко онова, което е наследствен дял от продължаващото на Земята Лунно развитие. Човекът щеше да бъде това – преди всичко една глава с прикачени към нея незначителни добавъчни части.” Р.Щ.

От друга страна известно е, че едностранчивото действие на олицитворените от Тифон лунни сили през първата половина на Лемурийската епоха позволява възникването единствено на такива телесни форми, каквито имат днес земноводните животни. Подобни са и телата на малцината човеци, останали на Земята, след като всички останали богове и хора побягват от звяра „в Египет”. Действието на лунните сили води до появата на драконоподобни форми, характерни с голяма, източена глава, недоразвити крайници и стомах, който сякаш без посредничеството на гръден кош директно се свързва с главата, както е при змиите.

„През Земния период, когато под влиянието на гравитацията и земния магнетизъм човекът се сдобива със системата крайници, костенурките, които можем да вземем за представителни в това отношение, всъщност източват главите си извън черупката по начин, подходящ по-скоро за органи като крайниците, вместо за такива като главата. Сега можем да разберем защо в случая на земноводните и влечугите главата е оформена по такъв непохватен начин. Нейната форма създава напълно оправданото чувство, че е налице директен преход от устата към стомаха – без никакъв посредник. (т.е. липсва торс – бел. моя.)”. Р. Щ.

Едва отделянето на Луната от Яхве позволява правилното изграждане на човешкия организъм. Ако това не беше станало, единствено възможната форма на човешките земни тела щеше да бъде тази, която същества като това на Тифон могат да й придадат, изразявайки в нея спонтанно своята същност, какъвто е случаят до средата на Лемурийската епоха. Тази форма е драконическа и може би не е за учудване, че във външната форма на свързаната толкова много с Луната Северна Америка можем да съзрем профилът на един летящ  дракон. До това води въздействието върху нея на останалите в Земята лунни центробежни сили в комбинация с тези, които идват от Луната.

Полетът на Дракона

Северноамериканският континентален дракон има глава, която се образува от Аляска,  здрав гръбнак, образуван от вертикално разположените Скалисти планини – с удебеление на врата, което е планината Макензи – голям, издут към Тихия океан корем, под който е мъжкият му полов орган, образуван от продълговатия, успореден на крайбрежната ивица и известен с вулканите си полуостров Калифорния. Бедрото му покрива територията на Мексико, а за коляно му служи издадената напред област от Мексико, където е разположен вулканът Колима. Профилът на долните крайници постепенно изтънява, показвайки тяхната немощност, идваща от факта, че цялата им сила е извлечена за образуването на мощната глава, каквото е положението при всички земноводни животни. Накрая те завършват с нещо като нокти, с които изглежда захващат и влачат след себе си Южна Америка. Други подробности от фигурата му са малките разперени криле, горното  от които е съставено от северните, разпокъсани в океана канадски острови Кралица Изабела, които горе се събират в една точка и почти докосват Гренландия и Северния магнитен полюс. Другото крило е оформено от бъфинските острови и е прегънато надолу между Гренландия и залива Хъдзън. Върхът му е в близост до голямата и темпераментно извита нагоре опашка, образувана от полуостров Лабрадор на Атлантическия океан. Драконът има издути седалищни части, които опират долу Мексиканския залива, а отстрани Атлантическия океан над Бахамските острови. По средата остава полуостров Флорида, който е свидетелство за неговата добре функционираща отделителна система, активна дори в момента на полет. Освен Флорида, неин “продукт” са и островите Куба, Бахами, Кариби, Ямайка и др.

Полуостров Долна Калифорния – членът на Дракона                                             Главата, крилете и опашката на Дракона

Главата на Дракона, образувана от полуостров Аляска, се състои от три ясно изразени, разграничени една от друга области, които формират неговото чело, нос и челюсти. Челото е ниско, с изпъкнала напред роговидна част, образувана от планинската верига Брукс, която се явява част от неговият череп. Носът е сплескан и самоуверено вирнат нагоре. Силно впечатление прави челюстта му, оформена от най-високия планински масив в областта Аляска. Тя изглежда изключително здрава, масивна и издадена напред на нивото на носа. Устните са едва фиксирани. Плитчините отпред, които се виждат на показаната сателитна снимка, действат като цветна аура, допълнително уголемяваща челюстта. За някои тя изглежда като украшение, а за други като зловоние. Във всеки случай подсилва впечатлението, че Драконът злорадо се усмихва. То идва и от втренчения му, нагъл, безсрамен поглед от малките, присвити и почти незабележими очички. Малко по-назад при гърлото има издатина, която е подобна на адамовата ябълка, но е демонически заострена и изхвръкнала напред. Най-отдолу е брадата, която е впечатляващо тънка, дъгообразна и издадена далеч напред към Азия.

                        1. Брадата на Дракона при Беринговия пролив                       2. Областта на Тихия океан, в чиито краища с триъгълници са означени зоните със засилена вулканична дейност, а с точки зоните със сеизмична активност с различен интезитет

Древното изкуство изобилства с изображения на дракони, които  приличат по форма на този от Северна Америка. Всички имат слаби, птицеподобни или влечугообразни крайници (пипала понякога), огромен търбух и отблъскваща глава с огромни челюсти. При някои, като например изображението на Тифон от картите Таро, което показваме, е загатнат характерният за земноводните животни директен преход от стомаха към устата, споменат по-горе. Издължената брада на Тифон от долната древногръцка рисунка изумително пък наподобява тази от американския дракон. А формата на драконите от двете ренесансови миниатюри, които показваме, също като цяло напомня американската.

      1. Тифон от картите Таро, alchimique    2. Дракон от манускрипт 1410 г.    3. Тифон, рисунка от древногр. период     4.  Дракон от манускрипт от 1120 г.

Древното изкуство изобилства с много такива изображения на дракони, чиято форма не е произволна, а произхожда от знанието на посветени. Долу показваме още два древни примера, свързани с легендата за погълнатата от дракон и възкръснала след това св. Маргарита, и два  много удачни съвременни. Първото е „Сънят на Ориента” от Гюстав Моро от 19. в., на което летящият дракон силно наподобява очертанията на северноамериканския континент, а зад облака загадъчно се показва свързаната с него Луна. На гърба си той сякаш носи пожертвалия се в началото на земното съществуване Бог Яхве. Отдолу има водна площ, която напомня за Атлантическия океан. Накрая показваме една съвсем модерна скулптура на св. Георги от гр. Шпайер, Германия, на която устата на звяра наистина изглежда като продължение на неговия корем. Последният е настъпен от подвития в коляното крак на героя върху сфера, която можем да приемем за земното кълбо.

1. Св. Маргарита с Дракона, манускрипт  от Ренесанса 2. Св. Маргарита с Дракона, детайл от ренесансова скулптура 3. Драконът от „Сънят на Ориента” от Гюстав Моро, 19. в.  4. Съвременна скулптура на св. Георги с дракона от Speyer, Германия

Поразителни са също приликите между главата на северноамериканския дракон и изработеният от Рудолф Щайнер в Дорнах модел на глава на Тифон, наречен също с името Ариман. Приликата в източените напред бради е точна, както и в деформираната като цяло глава. Очичките са по един и същи начин дребни, присвити, пресметливи и грозни, носовете месести, а устните тънки и безчувствени. Издатините в предната част на челото са същите.

Дорнахския Ариман                                                        Американския Ариман

Познатата ни от народните приказки и старото изкуство фигура на дракона не е плод на простовато или произволно артистично въображение, а еманация на съвсем конкретна духовна същност. Северна Америка е нагледното доказателство за това, представлявайки едно от местата на Земята, където придобива съвсем конкретни, видими за физическите очи очертания. Приела формата на дракон, тя се извисява нагоре в цял ръст, устремена към своята любима Луна, с която е толкова вътрешно свързан. Взета като цяло, всъщност тя представлява една летяща нагоре в космическото пространство Глава! 

* * *

Значението на фигурата на Източноевропейския Старец

“Действително много неща съществуват под прага на съзнанието и Духовете на Формата ненапразно са придали определени форми на Природата. Възможно е значението на тези форми да бъде схванато. Те са израз на едно вътрешно същество. И ако станем ученици на Духовете на Формата, самите ще можем да създаваме форми, изразяващи живеещото във вътрешността на Природата и Духа.” (Р.Щ.)

Противоположният начин на формиране на  Северна Америка и Европа бие на очи. Континенталният организъм на първата се развива въввертикална посока и съсредоточавайки цялата си сила в главата за сметка на крайниците, които остават недоразвити, се стига до драконическата форма. Втората има хоризонтална, човекоподобна, пропорционално развита форма, която води началото си от главата, която първа “изплува” от дъното на Атлантическия океан в областта на днешния Иберийски полуостров. До нейното пълно развитие обаче се стига едва след като първо се формират крайниците на изток, където днес е Балканския полуостров. Това става според един описан от  Рудолф Щайнер принцип на изграждане на човешкия организъм в долната част на тялото, свързан с необходимостта от използването на  гравитационните земни сили:

„Можем да проследим правилното развитие на човека, тръгващо от главата надолу, при което Земята извлича системата крайници, снабдявайки я с това, от което се нуждае на нея, за да балансира  между гравитационните и магнетичните сили.”  „През първите стадии от развитието на ембрионалния живот главата е тази, която първа се очертава и формира. Другите органи представляват сравнително малки придатъци към нея. Ако всичко зависеше от вътрешния потенциал, присъщ на зародиша в майчината утроба, тези придатъци, тези малки зачатъци, които после се превръщат в краката и стъпалата, биха прерастнали в уши. Те всъщност носят в себе си вътрешната склонност, потенциала да станат уши. Това означава човекът да се развие по такъв начин, че да има уши не само горе, но и долу. Допускам, че това твърдение звучи странно, но все пак е истина. Човекът би могъл да образува уши също и долу. Защо това не става? Защото на определен стадий от ембрионалното развитие вече навлиза в областта на земната гравитационна сила. Гравитацията, която кара камъка да пада на земята, гравитацията, упражняваща тежест, надделява над това, което има склонността да се превърне в ухо, трансформира го и го преобразува. Така то се превръща в долния човек като цяло. Под влиянието на земната гравитация ухото, което е склонно да израсте долу, се променя в долния човек.”  

Европа се оформя в хоризонтално направление заради необходимото за изграждането на долните й крайници интензивно използване на силите на земната гравитация. С тяхна помощ те са “извлечени” от Иберийската глава и развити на изток към днешния Балканския полуостров, който първоначално е  съединен с Апенинския. По този начин е удържан напорът на теглещият в обратната посока „лунен” дракон, заради което става и съединяването с  Южна Азия, където силите на земната гравитация са най-силни. Така Азия майчински спасява Европа от Дракона и се погрижва за правилното образуване на долната част на нейния организъм. Едва след това започва процесът на отдръпване на запад–северозапад, който ознаменува началото на същинското образуване на Главата на Европа. В този момент майчинските сили на Азия се превръщат в мащински и трябва да бъдат избягнати. Това става с помощта на силните в атлантическата област лунни сили, действащи през Северозападна Европа. Те спомагат за отдръпването на Южна Европа от Азия, при което полуостровна Гърция се откъсва от Мала Азия, Апенините се откъсват от Балканите и в крайна сметка, както казахме, благодарение на съединението на Северна Европа с Южна континентът се превръща в самотен атлантически остров. За всички тези процеси човекът няма никакво ясно съзнание, с каквото обаче разполагат заетите с всички тези земни процеси божествени Същества начело с  Елохимът Яхве! С Негова помощ Европа възниква като едно „бебе” от лоното на световния Океан, израства като “дете” в Азия и стига до „пълнолетие” като остров в Атлантическия океан. Накрая развива пълна зрялост, завръщайки се в лоното на Майката - Азия. Днес човечеството на душевно ниво стои на прага на последната част от този процес, разиграл се някога на физическо.

Откъсването на Европа от Азия оставя някои забележителни следи върху нейния релеф. Например формата на морската или гръцката част от Балканския полуостров е динамично изнесена и огъната на Запад, а по пътя на откъсването й от Мала Азия в морето остават множеството острови. Самото Егейско море е по-плитко, което свидетелства за някогашната сухоземна връзка между двете части. Точно отгоре е фигурата на Стареца, който натиска с краката си източната половина от полуострова, с което сякаш спира напора на Мала Азия и спомага за откъсването на западната. Така Мала Азия остава назад, стопирана челно при Босфора и допълнително от деликатния, красив полуостров Галиполи. По този начин гръцката част от полуострова се отскубва. Най-отдолу остава полуостров Пелопонес, чиято форма също не е случайна. Той се явява еманация на силите, които Старецът отблъсква към Азия. До известна степен формата му напомня на човешка фигура с не напълно оформена глава, която е притисната от континента. Областта на сърцето му е най-високата и изпъкналата от полуострова. Има три крака, предният от които е свит и вдигнат в коляното в опит за скок. Ръцете са разперени като при бягство, но едната е прихваната от континента на изток. Тази връзка е особено сложна и красива, погледната от небето, а днес е напълно прекъсната по изкуствен начин чрез прокопаването на транспортен  канал.

      1. Босфора,   сат. снимка     2. Полуостров Галиполи, стопиращ Мала Азия,  сат. снимка     3. Полуостров Пелопонес , сат. снимка

Още по на запад се откъсват Апенините с тяхната изумителна, наподобяваща човешки долен крайник или ботуш форма, която свидетелства за старата връзка с Балканите и Азия. Наклонът, който имат спрямо континента, показва силата на устрема им да се придвижат или „избягат” на запад, а предназначението на високият им остър ток е не друго, а да отблъсне това, което идва от Изток. Те се явяват проекция на планинските масиви в Западните Балкани, които се издигат диагонално нагоре към Алпите. Всъщност изнесената в морето гръцка, полуостровна част на Балканския полуостров също представлява един крайник, чиято форма обаче е едва загатната, докато при апенинския ботуш е напълно развита. А остров Сицилия, който е под бомбето (или над него в зависимост от гледната точка) е апенинското съответствие на гръцкия Пелопонес с тази разлика, че е откъснат напълно от континента. Подводният релеф около него обаче показва, че за разлика от първия, който е откъснат от Мала Азия и представлява спомен от нея, по всяка вероятност някога е бил част от Африка, която някога е била плътно свързана с Азия.

 *  *  *

Фигурата на Стареца се явява отражение на всички описани процеси на формообразуване на Европа. Разположението й в зоната на нейните долни крайници показва, че по някакъв начин е свързана с първия период от разрастването на Изток, когато те се образуват. Както се спомена вече, това става под влиянието на земните гравитационни сили, благодарение на които накрая Европа се съединява с Азия. Поради тази причина подвитите крака на Старческата фигура се падат точно в рамките на Балканския полуостров, който някога е бил едно цяло с Мала Азия. След него идва периодът на отдръпване на Европа и „бягството” й на запад. Той също дава отражение върху очертанията на Стареца, но този път предимно върху горната половина на тялото, което се издига нагоре и напред към Централна, Западна и Северна Европа. В исторически план специфичното за тези области е, че са призвани да развият по правилен начин силите на мисленето, свързани с човешката глава. А тяхната връзка с главата на Стареца личи по съвършено правата линия, която се образува между нея и центъра на европейската глава (Иберийския полуостров), която преминава точно по билото алпийския мозък. Това разположение не може да е случайно, както няма нищо случайно като цяло в световния релеф. То показва пряката връзка между главата на Стареца и това, което съществува като потенциал в Иберийската глава, от която е извлечен организмът на Европа. Освен това планинските образувания като цяло в Средна Европа сякаш се явяват еманация на неговото вътрешно мисловно изживяване.

В края на втория етап от образуване Европа се превръща в остров в Атлантика. Ниско наведеното положение на тялото на Стареца обаче е следствие от третия и последния етап, който слага край на това състояние и я съединява повторно с Азия, но този път на север. Това дава отражение върху окончателната форма на Старческата фигура, както и на Европа като цяло. Старецът се превива надве заради съпротивлението, което оказва на притеглящите сили на Далечния Запад, съсредоточени най-вече в района на Северна Америка, но действащи силно и върху Северна Европа. Те оказват влияние най-вече върху неговата глава, която сякаш е застрашена от откъсване. Това създава особено усещане за несигурност на цялото тяло, което обаче не пада, защото запазва динамичния баланс между силите, идващи „отгоре” или Северозапад и свързани със земно-лунния магнетизъм, и тези „отдолу” или югоизток, свързани със земната гравитация. Така фигурата се превръща в архетип или същинско въплъщение на спомената от д-р Щайнер необходимост от запазване на земно равновесие “междугравитационните и магнетичните сили.”

 “Прихващането” на Дракона от Стареца за крилото и крака

Огромното усилие, което Старецът полага, за да устои на привличането на Запада, личи от горната семпла схема върху една сравнително точна географска карта. Тя пресъздава съотношението между силите на американския лемур и дребния невзрачен Старец. Взаимното им разположение явно не е случайно, след като геометрически точно образува равнобедрен триъгълник. Погледната отдалеч, фигурата на Стареца изглежда така, сякаш с  невидими юзди удържа развилнелия се Дракон и го задържа го на Земята, вкаменявайки го чрез прилагането на силите на земната гравитация.

Две са причините, поради които независимо от приложената от Дракона сила, свитата на две фигура на Източноевропейски Старец не се помества от мястото си. Първата е стабилното положение на крайниците, които заемат областта на Балканския полуостров със сериозно действаща земна гравитация.  Именно там е неговата сила и неслучайно Балканът (Хемус) е споменат в гръцката митология като средството, чрез което звярът е победен!  Неговият най-висок и разположен в средата връх Ботев (Юмрук) се явява мястото на най-голямото съсредоточаване на сила. Не случайно името му е такова – юмрук! Втората причина за стабилността на Стареца е едно събитие, което бихме могли да разгледаме по-подробно в някое следващо изследване, посветено на земния релеф, а сега ще споменем само накратко. То е свързано с „помощта”, която Старецът получава от североизток, благодарение на което неговата гръбна област е свързана със Североизточна Азия. Именно това не позволява той и Европа като цяло да „отплуват” към Америка. Става въпрос за издигналата се в самия край на атлантската епоха от дъното на Океана земна повърхност между Карпатите и Урал, която слага край на мъките на Стареца. Този свещен и спасителен за него и Европа съвпада с окончателната минерализация на планетата!

* * *

Заеманата от Стареца област в Европа се явява точката на планетарно равновесие между силите на земно-лунния магнетизъм и земната гравитация, които Божествените Същества използват при формирането на Земята. След като Бог Яхве е сумарният образ на тези свързани със Земята Същества, трябва да приемем, че фигурата на Стареца в Източна Европа е отражение именно на Неговата Божествена Същност. Таканаяве излиза земният образ на Господ Бог Я(х)ве!  Той представлява своеобразно материално доказателство за съществуването на Бог. Имайки предвид това, че Яве се явява изразител и проводник на принципа Бог Отец от Светата Троица, заради което Библията накратко го нарича Бог, можем да считаме, че образът на източноевропейския Старец е пряко свързан с този на Бога. Обикновено в старото изкуство той се представя като възрастен човек, което обяснява защо Рудолф Щайнер основателно избира да го нарече с името “старец”. Вероятно за някои неговото жалко състояние е изненадващо, но именно такъв е земният Му образ. Космическият му образ сигурно е различен, но земният е такъв! Той произлиза от необходимостта силите на космическия упадък и ретроградност, образ на които е драконът Тифон-Ариман, и които обитават не другаде във Вселената, а на Земята, да бъдат преодоляни и преобразувани в нещо по-висше. И в края на процеса на постоянно стълкновение с тях, започнал в началото на земното съществуване, Отец Бог Яве  коленичи на земята с превито на две тяло, сведена глава и молитвено сключени ръце.

Коленопреклонният жест на Божествената фигура не показва нищо от самодоволното, наглото и своеволното изражение на американския дракон. Главата му е сведена ниско надолу под нивото на рамете и сякаш липсва, за разлика от тази на Дракона, която е огромна, доминираща тялото и самонадеяно вирната нагоре. Най-характерна е обаче разликата в коремите им. Този на Бог Яве е почти незабележим, свит навътре и немощен, за разлика от другият, който е огромен, безсрамно изпъкнал и добре натъпкан. Последният представлява видимият израз на цялата ретроградната световна инерция, свързана със задоволяването единствено на физиологическите функции и съобразяването само с телеснитедадености на едно същество. А неговият притежател е своеобразен материален паметник на Космическия материалистически упадък, превърнат в такъв от силите на земната гравитация, обладавани от Елохима Яве. В земния свят няма по-голям антагонизъм от този между Неговата фигура и драконовската.

Свитото навътре положение на тялото на Бога всъщност отговаря на посоката  на центростремителните, гравитационните сили на Земята, които в края на краищата вкаменяват Дракона. То е символ освен това на Неговия отказ или Резигнация да последва неговата материалистическа инерция, която се стреми да увековечи вече съществуващото състояние на нещата. На това Старецът отвръща не с друго, а с още по-голям материализъм – този на земния минерален свят, който създава и подрежда по собствено усмотрение! Да, такова е парадоксалното състояние на нещата – един материализъм е преодолян с още по-голям такъв. А минералният елемент на Земята се явява самата квинтесенция на Божествената Резигнация!

Предвожданите от Яхве Божествени Същества създават на Земята всички необходими материални условия за развитието на човека. За целта те се жертват като остават на нея след отделянето на Слънцето и снижават нивото на съществуването си до това на дракона, с който непрекъснато трябва да се борят. С това те създават прототипът на земната саможертва! Едва по-късно Христос дава нов тласък в развитието на Земята слизайки от Слънцето и свързвайки се с нея, което в известен смисъл повтаря по нов начин първичният акт на Космическа саможертва! Той е представителят на всички шест Слънчеви Елохими, които както споменахме, се отделят на Слънцето в самото начало на образуването на Земята. Така мястото, където тези Елохими отново срещат Лунно-земния Елохим Яхве, е в лоното на човешкото същество. Голгота е триумфът на тази среща и първа стъпка към приобщаването към възроденото съществуване на Космоса. Христос извършва на Голгота акт на саможертва в името на човека и Космоса, но нещо подобно някога извършва останалият на Земята Яхве. Заеманата от Него област в Източна Европа е мястото на Неговата Голгота!

* * *

Допълнения:

Посветените в мистериите в древността са били наясно с коленичилото положение на Бог върху релефа на Земята, откъдето идва имитирането му в различни случаи, като например при молитва, колениченето пред владика или крал или страничното трупополагане при някои древни погребални практики, чрез които покойникът се пренася в света на Бога.

Два примера на погребения със странично трупополагане в коленичило положение

За същността на S-образната форма на фигурата на Земния Старец, който е душата на Земята, красноречиво говорят и думите на Рудолф Щайнер:

„В случая с древния Бог Яхве проникването в човешката душа се изразява със звука „S” или еврейското „Шин”, а най-общо проникващият елемент – със звука „S”. Това е свързано с елемента, който прониква в душата.” (Р.Щ.)

Това положение на нещата е отразено и върху редица, инспирирани от древното християнско посвещение, произведения на старото изкуство, където Бог Отец заема коленичило положение. Ето 5 примера за това от епохата на Ренесанса:

1. Господ на колене с жезъл. Полите на дрехата му се разделят на три, което отговаря на разположението на континентите Европа, Азия и Африка; ренесансова миниатюра. 2. Господ на колене създава Адам, чието подвито коляно неслучайно сочи това на Бога, ренесансова миниатюра.

3. Господ коленичи върху Земята с протегната към Слънцето ръка,  ренесансова миниатюра.       4. Господ коленичи върху облак иблагославя Земята, ренесансова миниатюра.

5.  Господ на колене създава Ева. Той стои откъм страната на краката на Адам, който спи. Положението на тялото на втория имитира очертанията на Европа откъм Юг – сгънатото му коляно отговаря на Балканския полуостров, неестествено протегнатата му напред ръка, в чиято горна част е опряно тялото на Ева, отговаря на Апенинския полуостров, а главата на Пиринейския; ренесансовата миниатюра от немския майстор Шедел Хартман.

Намек за знанието за залегналата в релефа на Източна Европа S-образна фигура на Бог Отец се съдържа и в следните три средновековни разновидности на монограма на Христос. Тя се състои от няколко букви, от които обикновено се обръща внимание само на „Х”-то, което минава диагонално през средата и „Р”-то, което е над нея. Те оформят началните букви на името „Христос” на гръцки език. Под центъра обаче има едно латинско “S”, което не е нищо друго, освен означение на стоящият в основата на физическата Земя и неин създател Бог Отец Яхве! При втория показан тук пример монограмът (от 16 в.) се състои от първите две букви на името на Христос на латински „I” и „H”, които се преплитат с трета буква: „S”. Известно познание за всички тези факти, свързани със значението на буквата „S”, притежават и свързаните с американското масонство създатели на символа „$” на американския долар. Това се потвърждава от мотото му: „In God we Trust”.

Kрай на 1 част

* * *

Източник:http://resignation.bg/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%...