ПОБЕДАТА Е НАША!

о.з. полковник Минчо Сотиров

 

Из автобиографичната книга НА ВОЙНА С ВОЙНИКА

 

...Хубав от сутринта есенен ден, 13.10.1912 г., събота, ден на Сатурн, ден за служение Богу. Казват, било фатално число 13... Що е фаталност? Обратно, благодатно число е, благословено число е. Фатално е за хората на егоизма, на личния интерес, на измамата, на лъжата, но на идейните хора, на  хората на Светлината, на хората на Правдата, на Истината, на Любовта Божествена, това число носи щастие, радост, веселие, блаженство, победа над враговете от каквото и естество да бъдат те - видими и невидими... Така бе хуав деня докъм привечер, когато дойде пороен дъжд с буря от запад. 

От тъмни зори командирът на дружината започнал да обикаля верните си войници, поздравяваше ги братски. Всички бяха радостни, с весело изражение по лицата, готови за нова дейност в пътя на жертвата. Ясно личеше желанието на всеки един да узнае какви са досегашните сведения за противника. Оговорът на всички беше един и същ: Ние сме добре, а противникът отстъпва. Нашите са вече на път за насам, към Бунар –Хисар!  Очакваха се обаче изпратените през нощта патрули.

През нощта се виждаха прожектори откъм Мидия, което потвърждаваше сведенията, че противникът стоварва войски при Мидия и готви десант. 

Разузнавателните патрули ни дадоха първите сведения за находящи се около  5000 пехота с 14 оръдия южно от с. Соуджак и при Беклемето други 2 500 души с 4 оръдия. Твърдеше се и за извършващ се десант при Мидия, на който бурното море пречело. Щели да станат 35 000 души.

Сведенията бяха все по-сериозни, а към 9ч. преди пладне се чуха и първите изстрели... Дружинният командир даваше успокоителни сведения: нашите днес тръгват от Лозенград за насам, а турците бягат... Нещо ново и проверено в истината ако има ще ви се каже.

Стрелбата се усили твърде много. Наблюдавайки с бинокъл забелязваше се вече неприятелска верига войници редовни, а не башибозук, който се мислеше по-рано. От всичко вече личеше, че дружината ни има пред себе си редовна турска войска, не разбита, но войска, която не беше водила бой досега. Тя тихо и спокойно настъпваше. Ясно бе, че във Виза се концентрираше турски корпус пресни войски, дошли от Мала Азия, които не знаели, че техните войски са разбити при Лозенград.

Намирайки се в тая бойна обстановка, дружинният командир обиколи отново позицията със своя силен кон Албион, придружен от своя верен всякога конен ординарец Георги Георгиев от Сливен, момък разпален и готов за всякаква жертва. Погледът на войниците и офицерите е изпитателен. Те искат да разберат какво е положението. Часът е десет и четвърт преди пладне. Нямаше какво да се мълчи повече. Дружинният се обърна към тях: Братя и момци, днес ще имаме бой. Вие виждате вече това. На заетата тази позиция трябва да се задържим до край. Сигурността, спокойствието на нашите войски при Лозенград зависи напълно от вас! Бог е с нас! За свобода водим борба днес! Думите на дружинния бяха посрещнати с “ура”.

Първият снаряд падна в 10.30ч., но без резултат. И втория падна до него също без резултат. Никой обаче не им отговаряше. Берданите чакаха своето време за действие, като че се подиграваха с артилерията на противника. Те не приемаха поздравите от оръдията му и безгрижно почиваха, а същевременно кондензираха енергията си за важния момент, към който се и приготовляваха за действие!

...Тия момчета не знаеха в същност, че дружината е изолирана, че животът й виси на “паяжен конец”, и че тя бе оставена на собствените си сили за борба с врага. Но има сили по-велики, несъкрушими, невидими, които дават своето съдействие, когато то бъде потърсено за общото благо, за добро, за Свобода!...

Веригите на противника почнаха своето настъпление много внимателно, много предпазливо, даже боязливо. Дружината само наблюдаваше, защото берданите не достигат до бойните редове на противника.

Положението стана много критическо. Отиваше се до една фаза на боя, когато големият процент повредени пушки бердани бяха годни само за ръкопашен бой и за удар с щик. Бързотечни мисли като че минаха на дружинния командир. Той бе твърде сериозен, дълбоко в себе си замислен с единствената надежда и вяра в храбростта и верността на войниците му. Седнал на един висок камък в положението като “орел на скала кацнал” той от време на време се обръщаше към верните си бойци с думите: ”Имайте жива вяра в Бога, успехът ще бъде наш, ако и малко на брой, но сме силни!” Часът е три и половина след пладне. Така вдълбочен и съсредоточен в себе си той шепнеше “нещо”. Погледът му бе отправен към висините и като че говореше в своя вътрешен мир: ”Гсподи Исусе Христе, Великий Учителю на Живота и Спасител на страдущите, Родоначалник на всички небесни Светли Сили и войнство, ще оставиш ли Кръста да бъде поразен от полумесеца?!” Така стоящ неподвижно седнал върху канарата и в съзерцание дружинният видял видение пред себе си, видяно и от някои войници там. Виденито беше следното: На далечина от около 150 крачки пред бойната линия и под ъгъл 45° нагоре се очерта един светъл огнен кръг, в средата на който се явява образа на  Архангел Гавраил, държащ в дясната си ръка кремаво цвете-стрък, емблема на блага вест. След малко, вдясно от него се явява Св. Великомъченик Мина, държащ в дясната си ръка кръст, и току веднага между двамата и над тях се явява Св. Николай Чудотворец, държащ в двете си ръце златна корона и бавно я слага върху кръста... Дружинният силно изговори: ПОБЕДАТА Е НАША! В този момент картината се изгуби  и на същото място се яви веднага един огнен диск и сред него се видя образа на Господа Исуса Христа сияещ в бяла светлина. Но това бе само за момент, защото образа се загуби или по-скоро като че се пръсна по всички посоки и от местонахождението му се спусна бяла гъста мъгла, между нашата и турската позиция. В този миг войниците ни започнаха да викат:

Г-н Капитан, турците бягат! Такива гласове се  чуха от много места. И наистина, турците пред нас ставаха от местата си и поединично отиваха назад или бегом или по-спокойно. Тая “мъгла” казваха бунархисарци и те ясно са я видели.

Дружинният слезна от камъка, постави снетия си от началото астраганен калпак и се отправи към левия фланг. Като че куршумите вече не смущаваха нашите бойци. Дружинният даде бърза заповед: Поручик Табаков, веднага в контра атака! Положението е критическо: или ние ще бъдем унищожени тук, или трябва да се прогони противника и да се освободим от неговия натиск. Нова заповед: Напред, на нож, в контраатака! Едва получена заповедта, гръмогласно тя се разпространи по цялата линия.Това бяха лъвове, що се хвърляха върху своите нападатели, за да спасят живота си и да ги прогонят там, от гдето бяха дошли. Те не искаха техния живот, той не им бе нужен, но те трябваше да си отидат, за да оставят спокойно и българина да живее и се радва на свободно в пътя творчеството. Това е право и не може от никоя тъмна сила да бъде отнето. Светлината и Свободата са право на всяко същество!

Сега бе вече не редовен бой а гонитба. Светлината пропъди тъмнотата и огрея душите на борците граничари Бургасци, Анхиалци, Айтосци, Троянци, Ловченци, Севлиевци, съставящи 10 погранична дружина. Всеки принесе своята жертва пред Отечествения олтар на Вечната Свобода.

Боят бе окончателно спечелен за нас. Хванатите пленници от дружината разправяха “страшни”неща за този бой. На въпросите защо се разбягаха пред нашите стари “мустафези”, те отговориха: ”А бе ефенди, вашите карагяулар ни уплашиха! Те ни се виждаха високи по два адам (човешки-бел.изд.) боя, а пушките им стъчаха по един адам бой над главите им. Вие имахте много топове, а ние само 4. Може ли да се стои срещу тях? На вас ви помагаше стария Аллах, Той вървеше с вашите войници, ние го виждахме и винаги стоеше над главите им. ”Други пък казваха: ”На вас ви помагаше вашия Христос, Той беше водач на аскера ви и ние разбрахме, че нашия Мохамед е по-слаб от вашия Христос.”

Така се свърши днешния неравен бой. Към 9ч. вечерта командирът на дружината се разхождаше спокоен по хребета и размишляваше....

­­­­­­­­

Бележка на редактора:

 

Дружинният командир в горния разказ е Минчо Сотиров,

който разказва случката като трето лице.