Веднъж Мария се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А отгоре, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.

— Кой хлопа?

— Аз — отговори слънцето.

— Какво желаеш?

— Пусни ме при тебе.

—Защо?

— Да си поприказваме. Отвори прозореца!

— Мама ще ми се скара.

— Няма. Аз я питах.

Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Мария и започна да се смее от радост.

— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.

— Дай да ти погаля косичката.

— Ще ме опариш.

— Не се плаши.

И слънцето погали косичката й.

— Сега по бузичките.

И погали бузичките. А Мария го пита:

— Какво ще ми разправиш?

Слънцето стана сериозно и каза:

— Цветята ми са сърдити.

— Истина ли?

— Да. И пеперудите ми са сърдити.

— Защо?

— Казват, че не съм искал да те излекувам.

— Нима ти можеш да ме излекуваш?

— Разбира се.

— Как?

— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.

— Но ако не ме излекуваш?

— Тогава никога вече няма да изгрявам.

И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Мария притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло из своя път…

Мария заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха:

— Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!