Имало едно време едно западащо царство. Хората, които живеели в него, тънели в изобилие, а не били щастливи. Произвеждали повече храна, отколкото можели да изядат, а постоянно изпитвали глад. Може би, защото храните им все по-малко приличали на това, което са яли техните предци… Шиели повече дрехи, отколкото можели да носят, а в тях се чувствали все по-малко свободни и красиви. Може би защото дрехите им все повече се отдалечавали от това, което с радост са носили под небето техните деди. Изобретявали все нови и нови технически средства, а те вместо да им улесняват живота, ги заробвали и ограбвали силите им. Смятали, че в големите си лаборатории и с модерните си машини и апарати ще могат да имитират Природата и да създават и контролират Живота…

 И така, поданиците на това царство започнали да боледуват от множество неизлечими болести и да забравят какво е да си сит и отпочинал, спокоен и радостен, мислещ и вдъхновен. Постепенно телата им отслабвали, сърцата им изстивали, а умовете им помръквали.

 Царят на това царство сериозно се обезпокоил, когато един ден нещо се случило с него и той се видял в огледалото не както се знаел преди, а като бледа сянка. От този момент нататък той започнал да вижда и всички останали хора като призраци и сенки, които бродят безцелно из царството му и напразно се опитват да се вкопчат в различни предмети и занимания – нищо не им носело трайно удовлетворение. Често царят размишлявал за това, но не смеел да довери на никого от приближените си какво виждат денем очите му и защо нощем сън не го лови. След дълги размисли той стигнал до извода, че хората са се отдалечили от Природата и така са загубили ключовете на истинското щастие. И тъй като той самият не ги намирал, след като щателно претърсил замъка си, решил да тръгне да ги търси из своето царство. Докато пътувал надлъж и шир, неведнъж се спирал да говори с уморени от приключения мъже, с наситили се на мимолетни удоволствия жени, с обременени от горчиви опитности старци, но никой от тях не можел да каже със сигурност къде се намират ключовете на изгубеното щастие.

В края на обиколката си, когато царят съвсем изгубил надежда, той попаднал в най-затънтената част на своето царство, където хората живеели естествено и просто, както са живели дедите им и съвсем нямали вид на призрачни сенки. Виждало се как под слънцето расте храната им, как жените с любов и въображение изработват дрехите им, как занаятчиите майсторски правят на ръка това, което им е потребно – нито повече, нито по-малко. Виждало се и как учените им наблюдават природата, уважават я като учител и от нея взимат идеи за разработките си. Хората там не убивали животните, за да се развличат или за да ги изяждат, а зачитали всяка твар и живеели в мир и сговор със себеподобните си. Често се усмихвали, а от очите им струяла обич и благодарност. След като приели царя като един от тях – искрено и сърдечно – той си помислил, че тези хора сигурно притежават ключовете на щастието. Но щом отворел дума, всички жители на тази дълбока провинция се умълчавали и отклонявали темата. Само едно момче било склонно да говори. Наричали го Звездното момче, защото то по-дълго от всички други в този край се задържало нощем да гледа звездите, а след това понякога разказвало какво са му доверили те.

Една вечер, преоблеченият като обикновен пътник цар се примолил на Звездното момче да му разкрие срещу възнаграждение тайната на тяхното щастие. Момчето останало безмълвно в продължение на няколко минути с поглед, отправен към звездите. После прошепнало, че не иска нищо в замяна, разтворило кесията си и му дало три житни зърна. Докато царят разглеждал в шепата си скъпоценния дар, момчето добавило, че тайната на трите житни зърна ще бъде разгадана едва когато царят се завърне в замъка си.

Още първата нощ след завръщането си в замъка царят сънувал чуден сън. Видял се как засява едното житно зърно и как то пониква и дава хилядократно плод. С това жито хората успяват най-после да се заситят, а телата им стават здрави, стройни и красиви.

На втората нощ царят пак сънувал сън. Как засажда второто зърно, но не в почвата като първото, а в сърцата на хората. И то дава много плод, а от изпитаните чувства човешките сърца се затоплят. И поданиците в царството вече не са нервни, избухливи и озлобени един към друг, а започват да си говорят благо, меко, да се гледат в очите нежно и да се усмихват, да пеят и да свирят по домове и по площади.

На третата нощ царят сънувал как засажда последното зърно. Само че този път в умовете на хората, които грейват сякаш слънце е влязло в тях. Тогава видял как поданиците му започват да мислят самостоятелно, да общуват с Природата и да разбират езика ù, да си разменят светли мисли. И вместо да унижават животните и себеподобните си, хората все повече се обединяват да помагат на слабите, да насърчават талантливите и да творят заедно добро.

На изгрев слънце след третата нощ царят вече знаел какво трябва да направи. Той свикал своите приближени и заедно засадили трите житни зърна – дар от Звезното момче. Щом го сторили, на небето изгряло красиво ново съзвездие, което нарекли Житните зърна.