Вие сте тук
Body:
Как да се изповядваме?
Най-често задаваният въпрос е как да се изповядаме? Понеже всеки човек е различен по пол, възраст, образование и възпитание, то не е възможно да се даде един общ шаблон. „Шаблоните” са като градинар, който къса бурените, но не ги изкоренява. Някои при изповед започват да се оправдават с разни обстоятелства, с което ние по-скоро се оприличаваме на Адам и Ева, които като съгрешиха, под влияние на Сатана, не се разкаяха, а започнаха да се оправдават. /Битие 3 гл./ Други пък казват, че нямат особени грехове. Но св. Йоан Богослов пише: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас. Но, ако изповядаме греховете си, Христос е верен, за да ни прости греховете...”/1 Иоан 1 гл/
Кога трябва да се изповядваме?
На това някои отговарят прибързано: „През Великия пост. Тогава е време за изповед.” Но правилно ли е това разрешение на въпроса? Ако някой тежко заболее и се посъветва с тебе кога да повика лекаря, ще му речеш ли: „Чакай Великия пост”? – Не, ти веднага ще повикаш лекаря. Ако тъй се грижиш за тялото, още повече трябва да се грижиш за душата. Най-добре е никак да не отлагаш изповедта. Ако днес е проникнал някой Божий лъч в стаичката на душата ти и ти е показал с появата си колко много прах там лети из въздуха и колко много смет лежи из ъглите, не отлагай изповедта, с която можеш да очистиш духовния си дом. Ако днес някое Божествено слово е покъртило сърцето ти и те е накарало да се погнусиш от нечистотата си, незабавно се измий в банята на покаянието. Ако днес Бог е похлопал на съвестта ти, побързай да отидеш при духовника си и да се помириш с твоя Господ. Не отлагай за утре. Кой знае какви неочаквани замисли ще те връхлетят утре? Пък и дали ще имаш същото покайно настроение утре? Бог ти е обещал да ти прости, ако днес се покаеш, но никъде не е обещал, че ще живееш до утре. Напротив, Той ти говори, че не знаеш ни деня, ни часа на смъртта си. Затуй изповядай се веднага, когато почувстваш нужда от това. Има хора, които казват: „Ще се покая на старост”. Но дават ли си сметка те на колко надеждна опора са се облегнали? Колцина доживяват до старост? Повечето хора напускат сравнително млади този живот. А мнозина са и онези, които внезапно са били повикани отвъд. Псалмопевецът, виждайки от небесна висота човешките съдби, говори за хората, че те всички „слизат в пръстта и не могат да опазят живота си” (Пс.21:30). Щом не можем да опазим живота си, колкото и страстно да сме вкопчени в него, трябва да се погрижим, докато е време, да се примирим с Бога в изповедта. Защото „страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евр.10:31). Не се съгласявай, братко, с внушенията на приятели, които ти говорят успокоително: „Остави да се изповядаш, когато се разболееш. Тогава ще дойде свещеник да те изповяда и причасти”. Ти им отговори: „Много пъти викат свещеника при болния, едва когато езикът му е скован и мисълта потъмняла. Тогава е много късно. Болният и да иска тогава да се изповяда, вече не може. Ами ако се случи и с мене същото? Ако се парализира езикът ми? Ако старческата склероза на мозъка или друга болест ми отнеме паметта? Аз не ще мога да си спомня и да изкажа греховете си! Тогава никой от приятелите няма да може да ми помогне. Затова ще се изповядам сега, докато съм в сили и всичко помня!”
Задачата на изповедника.
Изповедникът не е съдия, а само свидетел. Длъжен е състрадателно да се постави на мястото на другия. Задачата му е много деликатна и отговорна. Тя се състои в това, да доведе човека до покаяние. Така както пророк Йон доведе жителите на Ниневия до покаяние. Така както пророк Натан мъдро изобличи цар Давид за прелюбодействието и убийството...Всички знаем покайният му 50-ти Псалом: „Помилуй ме Боже...” Да си припомним св. Йоан Предтеча при р. Йордан... И най-вече призива на Христос: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.” Когато Иисус влезе в дома на митаря Закхей, Той каза: „Не съм дошъл за праведници, а за грешници; А на прелюбодейката каза: „И Аз не те осъждам..., но недей греши повече.” Поучително е покайното връщане на Блудния син в Бащиния му дом; /Лука. 15 гл/. Особено Христос и Разбойникът на Кръста... Апостолите проповядваха: ,,Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете” /Деяния 2 гл./
За покаянието.
Покаянието не е съжаление за греховете, а промяна на мисленето. Пример на покаяние и смирение е животът на Св. Йоан Рилски. Друг пример е Разколников, в романа на Достоевски – „Престъпление и наказание”. Или на Жан Валжан от „Клетниците” на Виктор Юго. Свещеникът е отговорен, защото е обещал да пасе Христовото стадо. И в Стария Завет четем: „Ако ти не кажеш на беззаконника..., за да го предпазиш /от злото/, тоя беззаконник ще умре за греха си, но кръвта му ще изискам от ръката ти. Ако пък си го предпазвал, той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си.” /Йезекил 33 и 34 гл/.
Какво трябва да направим преди да отидем при изповедника?
От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки. Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св.ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил. Тъй св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси. Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън. Но най-важната поука от поведението на каещия се Апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19 — по слав. превод). Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.
Какво трябва да направим, когато сме при изповедника?
Тук е необходимо да направим следното:
1. Да помним, че сме дошли в Христовата лечебница, дето видимият лекар е свещеникът, а невидимият сам Христос.
2. Да изповядваме греховете си без лъжлив срам.
3. Да не търсим извинения за тях.
4. Да не укриваме съзнателно абсолютно нищо.
5. Да не се изповядваме с общи фрази, които нищо не значат.
6. Да казваме сбито, но точно характера на всеки свой грях.
7. Да не разкриваме чужди грехове и да премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които по наша вина са съгрешили с нас.
8. Да не се хвалим пред духовника с някакви наши добродетели.
9. Да не хвърляме вината върху другите, а само върху себе си и
10. Да имаме искрено желание занапред вече да не грешим.
1. Когато отиваме на изповед, ние влизаме в Христовата лечебница. Тук сам Бог е Лекарят, защото единствено Той може да умъртвява и оживява, да съди и милва, да наказва и прощава. Свещеникът е само свидетел и пълномощник Божий. Затуй, изправени видимо пред духовника, а невидимо пред Самия Христа, с голям трепет трябва да пристъпим към великото тайнство на духовното очистване! Свещеникът слуша изповедта ни, а Бог ще я приеме! Свещеникът ще прегледа душата ни, а Бог ще я излекува! Свещеникът ще предпише лекарствата, а Бог ще стори чудото на духовното обновяване! Внимавай, прочее, християнино, в каква лечебница си дошъл! Да не би поради лекомислие или небрежност, поради невежество или неуместен страх да си отидеш неизлекуван! Ако истински се боиш от Бога, бъди безстрашен, когато застанеш да изповядаш своите грехове! Не бой се! Съдията, пред Когото стоиш, е безкрайно милостив! Той е страшен само за онези, които не се боят от Него и в лекомислието си отказват да се каят.
2. Изповедта ти трябва да става без лъжлив срам. На тоя свят почти всички ние живеем в едно фарисейско лицемерие! Едни сме, а за други искаме да минем; не се показваме такива навън, каквито сме отвътре. Желаем хората да имат добро мнение за нас, затуй скриваме лошите качества, а показваме добрите. А ако нямаме добри, хвалим се с измислени добродетели. Затуй ще срещнете не рядко в живота хора, които имат доброта в лицето, но не и на сърцето. Не тъй ли се лъжем почти всички ние взаимно в живота? Но трябва ли да лъжем, когато сме застанали на изповед? Вярно е, не е лесно да се покажеш на духовника си грешен, когато пред хората изглеждаш добър. Срамно ти е да разкриеш недостатъците си. Но как ще се излекуваш, докато спотайваш болестта си? Ти побеждаваш срама си, когато отиваш на лекар да те преглежда тъй лекуваш тялото си. А защо се срамуваш, когато отиваш при духовника да лекуваш душата си? Не виждаш ли, че срамът е пречка за твоето спасение? Затуй отхвърли срама и се хвани за решителността! Трябва да се срамуваш, когато грешиш, а не когато изповядваш греха си! Бог е свързал срама с греха, а решителността с изповядването. Не слушай дявола, който извратява Божия ред и ти внушава срам при изповядването на греха, а решителност при извършването му. Той е обърнал всичко с главата надолу, за да те погуби! Когато знаменитият Сократ минавал по една атинска улица, зърнал един свой ученик, който излизал от къщата на някаква блудница. Юношата се засрамил от лицето на учителя си и се дръпнал бързо, за да се скрие вътре. “Младежо, – му рекъл тогава Сократ, – не е толкова срамота да излезеш от такава къща, срамота е да стоиш в такава къща!” О, християнино! – ще кажа аз, – не е толкова срамота да изявиш навън греха си при изповедта, срамота е да стоиш в него, т. е. да го криеш от духовника си. Св. Василий Велики говори: “Спотайваният грях е една неизлечима болест на душата”. Как можеш ти да се лекуваш от болестта си, когато я криеш от лекаря? Някои се срамуват да се изповядват, понеже заемали служби и били високопоставени лица. Но вижте примера на епископа Потамий! Той бил на почтена възраст, прочут с добродетелите си, образец на целомъдрието. Тъй се случило, обаче, че паднал в грях. Ала веднага пак станал и намислил да се покае пред събора на всички епископи, които щели скоро да се съберат в неговия град. Когато се открил съборът, общоуважаваният епископ Потамий бил избран за председател. Той взел да усеща в сърцето си страшна борба между срама и сърдечното съкрушение. – Потамий, думал му от една страна срамът, – нима ще се изповядаш публично? – Потамий, викало му от другата страна съкрушението, що се бавиш, та не вършиш още онова, което си намислил? – Не те ли е срам от хората? – внушавал срамът. – Ти се срамувай от Бога! – съветвало съкрушението. – Но ти си архиерей! Ще станеш за съблазън! – внушавал срамът. – Тъкмо поради това, че си архиерей, трябва да дадеш на света един голям пример! – викало съкрушението. Накрая то победило, а срамът се оттеглил. Потамий станал от стола си и изповядал пред всички греха си. Зачудили се на такава изповед и самите ангели на небето! Ако един архиерей не се засрамил да изповяда пред цял събор греха си, защо ще се срамим тайно пред един служител Божий да си кажем греховете? Щом ги кажем, те престават да са грехове. Когато Давид изповяда греховете си пред Натана, чу веднага утешението: “Господ сне от тебе греха ти” (2 Цар.12:13). А неизповяданият грях оставя неизлечима, смъртоносна рана на душата. Затуй нека смело се изповядаме!
3. Когато сме застанали пред съда на доброволната изповед, не трябва да търсим извинение за греховете си. Нека се помъчим в доброволно самоизобличение! Тази мъка е изкупителна! Нека се изчервим от стеснение! В пламъците на самоизобличението изгарят греховете ни. Но ако речем да се извиняваме, да се оправдаваме, свършено е със спасителността на нашата изповед. Що значи изповед? Покаяние! А истинно каещият се знае само едно да плаче и да иска милост. Рече ли да се оправдава, да хитрува, всичкото му покайно настроение ще се изпари. В тайнството Изповед покайното настроение е нещо много съществено! Всичко туй трябва да си припомним, защото има много християни, които се изповядат, все искат с нещо да оправдаят себе си. Макар и да казват греха си, все гледат да го омаловажат и омекотят, все търсят някакви смекчаващи вината обстоятелства, та да излязат по-невинни! Те трябва да знаят, че небесното съдилище не прилича на земното. Пред земния съдия подсъдимият гледа по-невинен да се представи, за да бъде оправдан. Пред Божия съд е обратното: който повече се самоукорява, повече се оправдава. Разказва се за блажени Йероним, че той като живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, дето се е родил нашият Спасител, имал на Рождество Христово чудно видение. Явил му се Иисус Христос като Младенец и го запитал: „Йерониме, сега, когато всички ми подаряват по нещо, ти какво ще ми дадеш?” „Добродетелите и молитвите си!” отговорил блаж. Йероним. „Това добре, но какво друго още?” „Сърцето си, душата си и цял себе си!” „И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!” „Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи?” недоумявал подвижникът. „Дай ми греховете си!” Блажени Йероним съкрушено взел да плаче. Той попитал през сълзи: „И за какво са Ти, Господи, греховете ми?” „Аз искам да ги взема върху Себе Си!” Иисус Христос иска от нас нашите грехове! Да му ги дадем в светото тайнство Изповед и Той ще ни ги опрости!
4. Пред духовника не бива да укриваме абсолютно нищо съзнателно. Ако забравим неволно някой грях, трябва да го изповядаме следващия път. Но да укрием нещо, в което ясно ни изобличава съвестта ни, то значи да направим греха си двоен: двоен поради това, че веднъж сме го извършили и втори път сме го укрили! Не крий греха в душата си! Той е смъртоносна болест. Той е язва, която ако не се оперира, може да те вкара в гроба. С прикриването на греховете правим най-голяма услуга на дявола, който ни кара да вършим беззакония, а след това да ги пазим в душата си като негови съкровища, които ще му служат като обвинителен материал срещу нас. Изповядай всичко, което петни съвестта ти! Колкото смет сам изнесеш от душата си, толкова ще бъде пометена от Божията благодат. Който греши, влиза в съюз с дявола. А който се изповядва, скъсва приятелството си с бесовете. Изповедта е предателство по отношение на дявола. Тя е единственото добродетелно издайничество. Епископ Игнатий Брянчанинов прекрасно поучава: “Чрез изповядването на греховете се разваля дружбата с демоните. Ненавистта към греховете е признак на истинско покаяние и на решимост да води човек добродетелен живот. Ако ти си придобил навик да грешиш, по-често изповядвай греховете си и скоро ще се освободиш от греховния плен. Леко и радостно ще последваш Господа Иисуса Христа. На оногова, който постоянно предава своите другари, те му стават врагове, отдалечават се от него като от предател, който търси постоянно тяхната сигурна гибел, а който изповядва греховете си, от него те отстъпват, понеже греховете се основават и крепят върху гордостта на падналото естество и не търпят изобличение и позор”.
5. Не бива да си служим при изповед с общи фрази, които нищо не значат. Мнозина, особено измежду изповядващите се за първи път се учат какво да говорят пред духовника, когато отидат при него. Било поради стеснение, било поради неопитност, те приказват често пъти неуместни неща и си отиват от изповедта без полза. Една християнка решила да се изповяда, но не знаела как да постъпи. Обърнала се за съвет към друга жена, и тая я научила: “Кажи: “Във всичко съм виновна!”, и готово.” А, то било много просто, си казала първата християнка и окуражена застанала пред Божия служител. Когато свещеникът я запитал за греховете Б, тя спокойно рекла: “Отче, във всичко съм виновна!” и помислила, че е свършила изповедта си. “Ами коне крала ли си?” запитал я неочаквано той. “Как да съм крала коне?!” зачудила се тя. “Не ми е минавало през ума да върша такъв грях!” “А, значи ти не във всичко си виновна!” рекъл мъдро духовникът. “Има хора, които и коне крадат. А ти, оказва се, не си вършила този грях. Дай тогава да видим поотделно в какво си съгрешила!” тъй той я довел до истинска изповед.
6. Когато се изповядваме, трябва да казваме сбито и точно характера на всеки свой грях. Видяхме, че общите фрази не ползуват изповядващия се. Той трябва да предаде поотделно всяко свое съгрешение пред Бога. Разбира се, това не значи, че той трябва да започне да разказва дълги и подробни истории. Духовникът е обикновено твърде зает човек. През време на говеенето, особено пък преди Причастие, мнозина чакат при него реда си да се изповядат. Затова са нужни сбитост, точност и краткост. За да се постигне това, препоръчва се да се записват предварително на листче греховете и да се прочетат през време на изповедта. Не чакай свещеникът да ти задава въпроси! Много е по-голяма ползата, когато ти сам казваш греховете си. Ако изповедникът те спре и, за да си изясни твоето духовно състояние, ти зададе някой въпрос, длъжен си да отговориш точно, без заобикалки. Някои хитруват на изповед, и смятайки, че могат да надхитрят и Бога, вместо накратко да определят характера на греха си, напр. “мразя съседа си”, от неуместно желание да не се изложат, започват да разказват дълги и излишни истории, как съседът им ги мразил, как им пакостил и т.н. или вместо да кажат: “Откраднах еди-какво си”, захващат да обясняват как е останала у тях някоя чужда вещ. Това не е изповед, а глупаво хитруване пред Бога.
7. На изповед не бива да разказваме чужди грехове, а само своите, като премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които сме съблазнили да грешат с нас. Мнозина не спазват това тъй естествено правило и изпадат в следната нелогичност: като идват да изповядват своите грехове, през цялото време разправят само за чуждите: “Тя, снаха ми, туй и туй направи! Мъжът ми е един невъзможен грубиянин!” или “Жена ми не ми се покорява, много лош характер има и е постоянно в кавга с мене и с домашните ми. Един мой приятел, на име тъй и тъй ти го познаваш, отче, много ме оскърби. А еди кой-си, отче, стори това и това!” Туй не е изповед да обвиняваш другите, вместо себе си. То е по-скоро осъждане на другите. Които тъй постъпват, идват при духовника грешни, а си отиват още по-грешни!
8. Някои пък, като дойдат на изповед вместо да се самоизобличават, което е и естествено, и потребно, и полезно в изповедта, започват най-неочаквано да се хвалят: “Аз, отче, нито съм убил, нито съм откраднал! Нито съм пияница! Живея си най-порядъчно. Ползувам се с почитта на моите съседи и приятели. Е, като човек, може някога нещо да съм съгрешил, но сега вече нищо не помня! Съвестта ми е спокойна!” Това ужасно самодоволство е по-голям грях и от ония грехове, които такъв човек се хвали, че не е извършил, защото е затънал в бездната на греха тъпата самодоволна гордост. Много хора стигат до притъпяване на нравственото си чувство и до съзнанието, че не са грешни, поради дългото стоене далеч от Божията благодат, която се дава чрез тайнствата на Христовата Църква.
9. Когато се изповядваме, трябва да хвърляме вината не върху другите, а върху себе си. В рая нашите прародители Адам и Ева съгрешиха: ядоха от дървото със забранените плодове. Бог ги повика да се изповядат, готов да им прости: “Адаме, де си? Ево, що си направила? О, ако бяха изповядали доблестно греха си! Да бяха признали вината си! Да не бяха прехвърляли отговорността всеки върху другия! Да беше казал Адам за себе си: “Боже, прости ми! Аз съм виновен!” И Ева да бе побързала да признае: “Не, Господи. Адам не е виновен, защото аз му дадох да яде от забранения плод!” Ако така бяха постъпили, нямаше да бъдат изгонени от рая. Вместо това, какво направиха те? Когато Бог им заговори, те взеха да се оправдават и да хвърлят вината един върху друг. „Адаме, що си направил?” „Не аз, Господи, а жената — тя е виновна!” „Ево, какво стори?” „Не аз, Господи, змията, тя ме прелъсти”. И двамата скриха вината си. Затова бяха изгонени от рая. Но не постъпват ли мнозина измежду нас като Адам и Ева? Когато отидем на Изповед, духовникът пита: „Адаме, в какво състояние си? Ево, що си сторила?” Ние се самооправдаваме, крием греховете си, хвърляме вината върху други. Това не е изповед! Истинската изповед е доброволно себеизлагане пред изповедника, безстрашно себеобвинение, дълбоко съкрушение, нелицемерно съжаление за греховете и истинско желание за изправление с Божията помощ.
10. Венецът на истинското покаяние е твърдото намерение занапред да не грешим повече. Има хора, които се изповядват, само за да могат да се причастят. Те се ръководят от мисълта, че приемането на Причастие без Изповед е тежко огрешаване на душата. Но в сърцето си не вземат решение да започнат нов живот. Те си мислят: ще греша до следващата изповед и пак ще се покая. Щом има изповед, не е толкова страшен грехът! А някои дори бързат да сторят желаните, но неизвършени грехове, докато не са се изповядали, та да могат да ги отчетат на предстоящата им изповед. Всичко това е гнусно и долно пред Господа! Изповедта не ползува оногова, който съзнателно върви по греховните прищевки на своята извратена воля и тъпче преднамерено Божиите заповеди. Такъв човек, който създава в себе си греховни навици, напразно се чуди, защо, като се изповядва, не може да се поправи! Той не може да се поправи, понеже сам не желае това. Св. Василий Велики говори: “Не онзи изповядва своя грях, който казва: „Съгреших”, а после продължава да си стои в греха, но този, който според думите на псалома е намерил своя грях и го е възненавидял. Каква полза ще принесе на болния грижата на лекаря, когато страдащият от болестите здраво се държи за това, което е разрушително за живота? Също тъй, няма никаква полза от прощаването на неправдите на оня, който продължава да ги върши, и от отпускането на греха на разпътството няма полза онзи, който продължава да живее разпътно... Премъдрият Домостроител на нашия живот иска, щото онзи, който е живял в грехове и после е дал обет да почне нов живот, да тури край на миналото и след извършените грехове да положи начало, като обновен за нов живот чрез Покаянието”. За да имаме истинска полза от Изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това, да не повтаряш вече греха си! “Който с надеждата, че ще се покае, си позволява да съгрешава, съзнавайки греховността на стореното”, казва св. Исаак Сирин, той постъпва по отношение на Бога коварно. Него смъртта неочаквано поразява, и той не доживява до времето, което е предполагал да посвети на добродетелта”. За да имаме истинска полза от изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св. Отци, се състои тъкмо в това да не повтаряш вече греха. За да стане това с нас, трябва при изповедта си да желаем от все сърце да започнем занапред нов живот. Имаме ли това спасително желание, нека бъдем сигурни, че Бог непременно ще ни помогне.
Какво трябва да направим, когато излезем от изповедника
След като добре сме се изповядали, ние трябва да изпълним наказанието, което ни е наложено: поклони, усилена молитва, пост, усърдно четене на словото Божие, даване милостиня, посещаване на болни, грижа за сираци и пр. Особено внимание трябва да обърнем на следните три случая:
1. Имаш ли вражда с някого, прости от сърце, за да ти прости и Бог (Мат.6:14-15). Иначе твоята изповед ще отиде напразно! Темистокъл и Аристид, видни атински държавници, били в постоянна вражда помежду си. Но отечеството им ги определило да вършат една важна държавническа работа заедно. Как, обаче да оставят враждата? Тогава Аристид рекъл: “Искаш ли, Темистокле, да оставим враждата тук на границата? Ще отидем, ще свършим делото си, и ако искаш, когато се върнем, пак ще си подновим враждата!” тъй и направили. След като успешно свършили отечественото дело, върнали се и пак продължили да враждуват. Не се ли случва тъй и с християните, когато са в неприятелски отношения? Изповядват се, причастяват се от една чаша, оставят враждата на прага на храма, но като излязат от църквата, пак подновяват враждата... Но това изповед ли е? По-голям грях вършат те, като се изповядват и причастяват, без да искат да се откажат от ненавистта си към своите лични неприятели. Затуй да прекратяваме враждите!
2. Други, които са признали на изповед, че са нарушили целомъдрието или семейната си чест, трябва завинаги да се откажат от лошия си път. Те не могат да обичат и греха, и Бога! Един философ тръгнал веднъж да се разхожда с лодка по морето. Случила се силна буря, когато замалко щяла да преобърне лодката му. По чудо той се спасил. Върнал се у дома си, и понеже един от прозорците му гледал към морето, той веднага зазидал тоя прозорец, за да не гледа към морето и да не изпада в изкушението да пожелае пак да се разхожда с лодка из него! О, християнино, колко пъти малко е оставало да загубиш и ти живота си и душата си в морето на безпътната любов! Избавил си се по чудо. Отбягвай вече причините! Не минавай вече по оня път! Не влизай вече в оная къща! Не гледай вече към оня прозорец! Затвори си очите, за да не влезе съблазънта в сърцето ти! Иначе ще загинеш!
3. Най-сетне, присвоил ли си чужда вещ, ограбил ли си някого, върни чуждото! Иначе няма прошка за тебе. Ако ти хулиш името Божие, ако се отричаш от Православието, ако се гневиш, ако се гордееш, ако завиждаш или вършиш други тежки грехове, щом се покаеш, всичко ще ти се прости. Защо? Защото с всички други грехове ти оскърбяваш Бога, а Бог е направил за тия грехове, с които човеците го оскърбяват, духовника Свой пълномощник. Като Божий пълномощник свещеникът може да ти прости греховете против Бога, щом се каеш. Но ако ти държиш чуждо нещо и го изповядаш, но не го върнеш, свещеникът няма право да ти прости. Ако ти държиш в ръцете си имота на сиромаха, как ще ти прости духовникът този твой грях? Сиромахът не е поставил духовника за свой заместник и не му е давал власт от негово име да ти прости ограбеното имущество. Но ти ще кажеш: аз давам милостиня на монастирите и на бедните! Мълчи! Никой закон, ни Божий, ни човешки, не позволява, щото някой даром да дава на някого чужди вещи. Следователно, за да получиш прошка от Бога, върни чуждото!... И тъй, видяхме, кои са правилата на спасителната изповед: първо, преди да отидем при духовника, трябва да изпитаме добре съвестта си; второ, когато сме при духовника, трябва да се изповядваме искрено, съкрушено, без срам и извинения; трето, когато си тръгнем от духовника, трябва да изпълним епитимиите си, да прекратим враждата, да се откажем от нечистия си живот и да върнем чуждото. Който чрез изповедта не поправя поведението си, той не се изповядва, а празнослови, по думите на св. Василий Велики.
Тайната на изповедта.
От най-древни времена до днес в Христовата Църква съществува правилото: по никакъв начин и под никакъв предлог да не се издава от страна на изповедника тайната на изповедта. Подлежат на лишение от сан, като недостойни, онези свещенослужители, които злоупотребяват с оказаното им доверие на изповед и издават изповедната тайна. Нищо не може така да разруши спасителното дело на св. Тайнство Покаяние както неспазването на изповедната тайна. Свещеникът, който си е позволил да разкаже на други какво е чул на изповед от този или онзи, ще убие веднъж завинаги доверието на вярващите не само към себе си, но и към другите свещенослужители. Казаното на изповед трябва да остане в тайна дори ако то би могло да бъде полезно в известно отношение. Например, свещеникът не бива да издава на властите разкаялия се пред него убиец, макар това да може да спаси невинен човек, обвинен, че той е извършил убийството. Той не бива да разкрива пред родителите провиненията на децата им, макар и да е наглед полезно това за тяхното правилно възпитание, защото издадената изповед ще убие доверието на децата в духовника-изповедник. Най-многото, което свещеникът може да направи, то е да внуши на покаялите се пред него виновници сами да признаят вината си пред другите човеци. Крайно тактичен в спазване тайната на изповедта трябва да бъде свещеникът дори пред ония, които са му се изповядали. Той не бива да прави никакви намеци пред тях, че помни изповяданите му грехове. Прекрасни мисли по този въпрос е изказал св. Димитрий Ростовски в своето бележито „Поученiе къ iереямъ”. „Божието милосърдие е като море, а нашите грехове – като камъни, които тежко ни угнетяват. Както хвърленият в морето камък остава в дълбочината никому неизвестен, така и нашите грехове, хвърлени чрез изповедта в морето на Божието милосърдие, никому не могат (не бива) да бъдат известни. Духовният отец, понеже заема мястото на Самия праведен Съдия Христа Бога в това тайнство, е длъжен да проявява и Неговия нрав. Както Христос Бог, Който знае греховете на всички, не изобличава... преди Своя последен страшен съд, така и духовният отец, заемащ мястото Христово, не трябва да издава греховете, разказани му на изповед,... не само доброволно, но и под принудата на каквато и да било сила.” По-нататък св. Димитрий Ростовски в интереса на спазването на изповедната тайна заръчва на духовниците да не налагат явна епитимия („разрешителна молитва”, молитва за развързване на греховете) за тайни грехове, за да не възбуди това подозрения, любопитство и разисквания за какъв ли грях е последвала епитимията, и за да не се изложи на опозоряване името на каещия се. Духовният отец не трябва даже да помни греховете, които са му изповядани, а да ги забрави и не само на други, но дори и на своето духовно чадо да не ги припомня в разговор, освен ако духовното му чадо заговори за тях, просейки съвет. Според св. Димитрий Ростовски по-добре е за изповедника, бидейки заплашван, измъчван и принуждаван да издаде греха на някого, сам да умре „и да се увенчае с мъченически венец, отколкото да разруши печата на изповедта и да направи известна Божията тайна, като издаде греховете на своя духовен син”. Трогателен пример за доблестно пазене на изповедната тайна виждаме в следната действителна случка: През 1853 г. в град Оратов, Русия, бил убит един чиновник. Всички подозрения, по нещастно стечение на обстоятелствата, били насочени към местния свещеник отец Кобилович. Оказало се, че негова била двуцевната пушка, с която било извършено убийството. Тая пушка била намерена скрита в олтара на църквата, дето служел о. Кобилович. Правело впечатление, че свещеникът при гледането на процеса с дивно спокойствие и достойнство само едно твърдял: „Аз не съм извършил убийството.” Но повече не се защитавал. Поради липса на оправдателни доказателства осъдили о. Кобилович на доживотна каторжна работа в Сибир. Без да апелира делото, той приел безропотно присъдата и прекарал цели двадесет години в тежките условия на принудителния труд в Сибир. Към края на двадесетата година, когато в град Оратов била вече почти забравена тъмната история с убийството на чиновника и със заточението на свещ. Кобилович, неочаквано тежко заболелият псалт при същия храм повикал у дома си в последните минути на живота си представители на съдебната власт и пред тях направил потресаващи самопризнания. Той лично бил извършил убийството с двуцевната пушка на свещеника и, за да отклони подозренията от себе си и да ги насочи към о. Кобилович, скрил пушката в олтара. Но съвестта му много го измъчвала. И, за да намери отчасти покой, той се изповядал пред същия свещеник. При гледането на делото той треперел от ужас да не би свещеникът да го издаде, за да избегне тежката участ на заточението в Сибир. Но свещеникът, макар и напълно невинен, запазил строго изповедната тайна и предпочел да страда без вина, отколкото да потъпче свещеното си задължение да мълчи като гроб и да не издава поверените му на изповед тайни. Веднага било направено необходимото разпореждане до управлението на затвора в Сибир – да се пусне незабавно на свобода невинно осъденият свещеник Кобилович. Но било вече много късно. Само два-три дни преди това той бил починал. Така този герой на пастирския дълг от неволята на сибирското си затворничество излитнал с чистата си душа в свободата на небесните райски простори, за да получи като вечна награда за кратковременните си невинни страдания на земята блаженството на праведните. Как чудно са се оправдали за този достоен свещеник думите на св. апостол Петър: „Никой от вас да не страда като убиец, или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; но, ако страда като християнин, да се не срамува, а да прославя Бога за такава участ” (1 Петр. 4:15-16).
Плодовете на истинската изповед
Авва Исайя увещава: „Нека изпълняваме потребното според силите си, и великата мощ на нашия Господ Иисус Христос ще ни помогне... Той знае, че човек е окаян, и затова му е дарувал покаянието през цялото време на земния му живот. Могъщото и спасително покаяние действа върху нас до последното наше издихание.”
Дивни са плодовете на истинската изповед! „Истински покаялият се получава прошка за греховете си, примирява се с Бога, с Църквата и със собствената си съвест и по такъв начин си възвръща предишното синовно дръзновение към Бога като към свой баща и се ползва от всичките дарове на Неговата бащинска любов и благост”.
Плодовете на истинската изповед имат отражение не само върху душата на покаялия се. Те дават отражение и на небето. Голямо е там тържеството за покаялия се грешник (Лука 15:10). Ангелите ликуват, светиите се веселят, и сам Бог се радва, защото е намерена загубената овца, намерена е Божията драхма, на която стои отпечатан царственият образ на Бога. С изповедта се заличават всички грехове и се дава на покаялия се грешник отличието на праведността.
На един праведен епископ било донесено за две жени, че те живеели нецеломъдрено. Той се обърнал с молба към Бога да му открие истината за тях. Желанието му било да им помогне в спасението. Бог чул молитвата му. След една Божествена Литургия, когато вярващите започнали да пристъпват към св. Тайни, за да се причастят, на епископа се отворили духовните очи под действието на Божията благодат. Той почнал да вижда през лицата на хората техните души. Едни били черни и грозни, а други светли и красиви. Когато към Светата чаша пристъпили ония две жени, които имали неморално поведение, епископът видял, че те били със светли лица и красиви бели дрехи. Щом се причастили, те още повече засияли. Зачудил се епископът, какво значи това, и се обърнал за разяснение към Бога в своето недоумение. Тутакси се явил Ангел Господен. На въпроса на епископа, дали доносът срещу тия две жени е справедлив, ангелът отговорил утвърдително. –
– Но как тогава те се явиха пред Св. Тайни със светли лица и как след това още повече просияха? – запитал епископът.
Ангелът рекъл:
Ти се удивляваш на това? Правилно се удивляваш, защото си човек, а нашият и ваш Владика е Бог, човеколюбив и благ по естество. Онези, които се откажат от греховете си и с изповед се обръщат към Него, Той не само не изпраща в мъката, но и гнева Си към тях прекратява и ги удостоява с почести. Защото Бог тъй е обикнал света, че и Своя Единороден Син е предал за него. Ако Божият Син е благоволил да умре за враговете си, няма ли толкова повече да даде прошка на греховете и вечно наслаждение на онези, които са станали Негови собствени деца и се каят за греховете си? Знай с увереност това, че нито един човешки грях не може да победи Божието човеколюбие, стига само някой да измие с покаяние злото, което е вършел преди. Защото бидейки човеколюбив, Бог знае немощта на вашия род и силата на страстите, и дяволската хитрост. Затова, когато хората паднат в грях, Бог дълго търпи, чакайки ги да се покаят. А към изповядващите се и към ония, които просят Неговата благост, той проявява състрадание като към немощни и тозчас ги освобождава от наказанието им и им подарява благата, приготвени за праведниците.”
Множество са примерите, които ни уверяват, че всички грешници, които изповядват греховете си с искрено и дълбоко разкаяние, получават пълна прошка и спасение от Бога.
Св. Нифонт имал благодатната дарба да вижда духовния свят така просто и ясно, както ние виждаме физическите предмети. Един ден той дошъл в църквата на молитва. И ето, небесата над него се разтворили, покривът на храма изчезнал и той видял един път, който извеждал от земята чак до небесата. По тоя път Ангели носели душата на един покойник, а след тях се тълпели демоните, които бясно викали:
– Защо ни вземате тая душа! Или вие не знаете, че тя, докато живееше на земята, вършеше разни грехове и се провини в блуд, разбойничество и сребролюбие? Тя е виновна за всякакви грехове!
– Знаем! – отговорили ангелите, – знаем, че тази душа е много грешна, но знаем и това, че тя много плака за своите грехове, и пред смъртта си ги изповяда. Затова милостивият и милосърден Господ Бог прости всички грехове.
– Но ако и тази душа е получила прошка от Бога, – закрещели демоните, – тогава вземете при себе си всички грешници. А ние за какво се трудим тогава?
– Помнете, – отговорили ангелите, – че всички грешници, които изповядват греховете си със съкрушено сърце, получават от Бога прошка. А който умре, без да се разкае, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас!”
За силата и плодовете на истинската изповед бележитият руски духовен писател еп. Игнатий Брянчанинов разказва следното съвременно нему забележително събитие:
В околностите на Вологда Русия, се намира голямо село Кубенское, което има няколко енории. Един от енорийските свещеници се разболял и приближавайки се към края си, видял своя одър заобиколен от демони, които се готвели да грабнат душата му и да я отвлекат в ада. Тогава се явили трима ангели. Един от тях застанал до леглото и почнал да се препира за душата с най-отвратителния от демоните, който държал отворена книга, дето били записани всички грехове на свещеника.
Между това дошъл другият енорийски свещеник, за да изповяда и причасти събрата си. Започнала се изповедта. Болният, като устремил уплашените си очи в книгата, изказвал със самоотвержение греховете си, като че ги изхвърлял от себе си. И какво вижда той? Вижда ясно, че щом изкаже някой грях, този грях изчезва от книгата: написаното се заличавало и там оставало празно място. По такъв начин с изповедта си той заличил всичките си грехове от бесовската книга и бързо оздравял. Остатъка от дните си той прекарал в дълбоко покаяние, като разказвал на ближните си за тяхно назидание своето видение, доказателство за което било и чудното му оздравяване”.
Някои, четейки тия примери, недоверчиво ще клатят глава и ще кажат: „Прекрасно е това, но то е написано само на книга. Защо аз не почувствам поне веднъж в живота си обновителната сила на Изповедта? Неведнъж съм се изповядвал, но виждам, че все съм си същият. Дори по-лош ставам. Защо нямам такива благодатни преживявания, които да ме уверят в ползата от тайнството Покаяние?”.
На този въпрос най-добър отговор намираме в следния светоотечески разказ: „Двама монаси отишли при великия старец авва Зенон. Всеки от тях изповядал насаме греховете си. Не след много се повел разговор между двамата монаси. Единият запитал:
– Когато ние бяхме при стареца на изповед, получи ли ти полза от това?
– Да, – отговорил другият, – по неговите молитви Бог ме излекува.
– А пък аз, – оплакал се другият, – макар и да се изповядах, не почувствувах облекчение.
Вторият попитал:
– Как се изповяда ти пред стареца?
– Рекох му: авва, помоли се за мене. Еди какви-си мисли ме безпокоят.
– А пък аз, – казал вторият, – като му изповядах греховете си, обливах със сълзи нозете му, и заради неговите молитви, Бог ме излекува.”
Не получават полза от изповедта онези, които се изповядват безчувствено, хладно, формално. Повърхностна, студена и вяла изповед не спасява. Тук трябва смирение, съкрушение на сърцето, плач, горещо съжаление, че сме били в приятелство с демоните и във вражда с Бога.
Когато пророк Давид се провинил тежко пред Бога, търсел след големия си грях жертва, достойна за изкупление. И не намерил друга подобра жертва от смирението, съкрушението и покайно сърце (Пс.50:19). Ако и ние се смирим, съкрушим сърцето си и искрено се изповядаме, не можем да не почувствуваме дивните последици от покаянието, най-осезателната от които е сладкият мир в съвестта и горещата, подновена любов към Бога, която кара сърцето да грее от щастие.
Съображения против изповедта
Колко голямо трябва да е нашето нечестие! Защото ние не само поради забравяне на Изповедта като чудотворно лекарство не прибягваме към нея, но и тогава, когато я знаем, не я практикуваме! Какво може да бъде по-неразумно от това?
Изповедта е толкова необходима за нас, грешните, че трябва смело да кажем: без Изповедта за нас няма спасение! Авва Исайя изразява същата мисъл така: „Ако нямаше покаяние, никой не би се спасил. Както Кръщението ни умива от първородния грях и от всички грехове, сторени до него, тъй Покаянието, свързано с изповядване на греховете, ни умива от всички беззакония, извършени след Кръщението”.
Но ние не се изповядваме, понеже имаме съображения против Изповедта. Кои са обикновено нашите съображения?
Ето главните от тях:
1. Един казва: „Аз съм толкова грешен! Може ли Бог да ми прости греховете?! Аз не вярвам в това! Затуй няма смисъл да се изповядвам”.
Но ако човек искрено се покае, всеки грях може да му се прости. „Силата на покаянието е основана на силата Божия! Лекарят е всемогъщ и лекарството, давано от Него, е всемогъщо” (еп. Игнатий Брянчанинов).
Св. Йоан Златоуст, размишлявайки върху чудотворните последици на искреното покаяние, говори: “Покаянието е лекарство, което унищожава греха. То е небесен дар, чудесна сила, която по Божията благодат побеждава могъществото и строгостта на законите. То всички приема и всички преобразява. То не отблъсква блудника, не отпъжда прелюбодееца, не се отвращава от пияния, не се гнуси от идолопоклонника, не пренебрегва злоречивия, не преследва хулителя, нито горделивеца: то всички обновява, защото е горнило за очистване от греховете. Раната и лекарството, това са грехът и покаянието (изповедта - в ск. м.).
Недей да ми казваш: много съм съгрешил, как ще мога да се спася? Ти не можеш, но твоят Бог може, и то така може, че ще унищожи всичките ти грехове. Слушай внимателно думите ми: твоят Бог тъй унищожава греховете, че от тях не остава ни петно, ни следа, но като ти връща здравето, Той ти подарява благообразието, като те освобождава от смъртното наказание, Той ти дава праведност, и оногова, който е съгрешил, прави равен на онзи, който не е съгрешил. Защото Той унищожава греха и прави така, че грехът изчезва, като че ли никога не е бил.
„Но възможно ли е, ще кажеш ти, онзи, който се покае, да се спаси? Съвършено възможно! Но аз целия си живот съм прекарал в грях: ако се покая, ще бъда ли спасен? Разбира се! От що се вижда туй? От човеколюбието на твоя Господ. Нима аз се надявам на твоето покаяние да унищожи твоите тежки грехове? Ако би имало само твоето покаяние, ти наистина би трябвало да трепериш; но с покаянието се съединява милосърдието Божие. А милосърдието Божие няма граница и думите не могат да изкажат Неговата благодат. Твоята злоба има предел, но Лекарството против нея е безпределно. Твоята злоба е злоба човешка а Божието милосърдие е неизказано. Затуй надявай се, че то ще превиши греховете ти. Представи си искра, която пада в морето: ще се запали ли? Ще се появи ли пак? А онова, което е искрата в морето, туй е грехът за човеколюбието Божие, даже не и туй, а нещо много по-малко! Морето, колкото и голямо да е, има край, а Божието човеколюбие е безгранично”.
2. Друг казва: „Защо да се изповядвам? Аз нямам никакви особени грехове. Нека се изповядват ония, които са убили, ограбили, озлочестили или извършили друг някой грях”.
Това възражение срещу Изповедта е напълно противоположно на първото. Там поради угнетяващото съзнание за своята греховност човек не вярва, че ще му се прости. А тук липсва всякакво съзнание за греховност. „Нямам особени грехове”... Но дали наистина е така? Когато човек дълго стои в една затворена стаичка, свиква с разваления въздух в нея и не усеща колко той е неприятен. Но дойде ли някой отвън, не ще може да издържи на събралия се смрад в стаята и ще избяга.
Нека отговорят онези, които казват „нямам особени грехове”, дали имат тогава Христа в сърцето си? Той обича да обитава в чистите сърца. А чисти ли са техните сърца? Едва ли! Те си въобразяват, че са чисти, но въображенията още не са действителност. „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1Иоан. 1:8). А дето е лъжата, там не е Христос! Тогава? Какво да правим? Да се изповядаме. Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни очисти от всяка неправда (1Иоан.1:9).
Светите отци ни учат, че много трудно нещо е да вижда човек греховете си. Това те обясняват със заслепението, което дяволът ни причинява. Авва Исайя говори: „Когато човек се отдели от онзи, който се намира от лявата му страна, т. е. от общуването с демоните и от следване на техните внушения, тогава той ще види своите съгрешения пред Бога във всичките им подробности; тогава той ще познае Иисуса. Но човек не може да види своите грехове, докато не се раздели от тях чрез разлъка, изпълнена с труд и горест. Ония, които са достигнали това състояние, са намирали плача и молитвата. Като си спомнят за своята лукава дружба със страстите, те не смеят да погледнат към Бога и пребъдват в постоянно съкрушение на духа”.
Ако беше лесно нещо виждането на своите грехове, нямаше св. Ефрем Сирин да се моли: „Господи, дай ми да виждам моите прегрешения”. Нямаше и о. Йоан Кронщадски да говори: „Това е действително дар Божий да виждаш своите грехове в тяхното множество и във всичката им гнусота”.
Излиза, че ония, които мислят, че нямат особени грехове са всъщност слепи. Те трябва да се молят да им даде Господ да прозрат греховете си и да се избавят от обхваналото ги крайно гибелно духовно съзнание, че нямат особени грехове. Дори и като прашинки дребни да са греховете им, щом не се очистват с постоянна Изповед, те се натрупват и замърсяват стаичката на сърцето, тъй че там не може да влезе високият небесен Гост.
Дребните грехове са често пъти по-опасни от най-големите престъпления, защото последните тежат силно на съвестта и настояват да бъдат изкупени, изповядани, загладени, заличени, докато малките грехове не тежат особено на душата, но имат това гибелно свойство, че я правят безчувствена към Божията благодат и безразлична към спасението. По-малко хора са погинали от свирепите диви зверове, отколкото от дребните и невидими с просто око микроби. Дребните грехове като незначителни се отминават обикновено без внимание. Те лесно се забравят, а при това притъпявайки нравственото съзнание, създават най-страшната привичка у човека привичката да греши. Тъй окаяният грешник стига до себезаблуждението, че той не е грешен, че у него всичко е в ред, когато е и окаян, и жалък роб на греховете.
Дребните грехове създават истинско мъртвило в духовния живот на човека. Както стенният часовник спира от напластяването на дребния прах, тъй духовният пулс на човека постепенно замира под дебелия пласт на натрупаните дребни грехове. За да тръгне пак часовникът, трябва да се издуха прахът. За да се съживи за духовния живот човекът, трябва да изповяда и най-дребните си грехове.
3. Трети казва: „Всичко това е право. Но защо да се изповядвам, когато зная, че утре пак ще съгреша? Има ли смисъл такава изповед? Аз разбирам да се изповядаш, но вече да не грешиш след това!”.
Това съображение против изповедта съдържа нещо много правилно, но и нещо неправилно. Правилното тук е желанието да не се греши вече след изповедта. Ала ние сме немощни човеци, не можем да достигнем изведнъж до такава твърдост, която прави невъзможно падането във волни грехове. Тогава? Като не можем изведнъж да стигнем такава твърдост в добродетелта, да се отдадем ли на порока? Да престанем ли да се изповядваме? Кое е по-добро да лежиш в калта на духовното блато или да се изправяш след всяко падане и да вървиш напред с надеждата, че все някога може да стигнеш до твърдия и хубав бряг на добродетелта? Ако не се изповядаш, оставаш си в калта. Ако се изповядваш, вдигаш се от калта и се умиваш от нея. „Но защо да ставам, когато утре пак ще падна?” казваш ти. Щом паднеш пак стани! Всеки ден започвай отново! Туй е несъмнено по-добро, отколкото да отвикнеш да ставаш.
Един млад монах се оплакал на великия подвижник авва Сисой: „Авва, какво да правя? Аз паднах!” Старецът отговорил: „Стани!” Монахът казал: „Аз станах и пак паднах!”. Старецът отвърнал: „Отново стани!”. Тогава младият монах запитал: „И докога да ставам като падам?”. „До твоята кончина” отговорил авва Сисой.
Този мъдър съвет трябва да запомним всички ние, които желаем да се поправим, но постоянно пак падаме в предишните си грехове, измамвани от дявола. Всеки път, щом паднем в някое прегрешение, трябва да станем. “Изправянето” това е Изповедта.
Но защо да си играем на падане и ставане? питат някои О, то не е игра, а борба, в която има голям смисъл. Ако като човеци с немощи падаме, но пак ставаме, голяма е вероятността смъртта да ни намери станали. Тогава ние сме спасени. Но ако не мислим да ставаме, смъртта непременно ще ни завари легнали в калта. Тогава навеки сме загубени!
Св. Йоан Златоуст казва: „Покаянието отваря за човека небето, завежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай! Ако всеки ден съгрешаваш, всеки ден принасяй покаяние! Когато в стари къщи има изгнили места, ние ги заместваме с нови, но не преставаме да се грижим за тях. Тъй трябва да разсъждаваш и за себе си: ако днес си се осквернил с грях, очисти се веднага с покаяние”.
За умиване на телесната нечистота Бог е дал водата. А за умиване на душевните – Бог е дал благодатта на светото тайнство Изповед. Всеки човек, който си изцапа ръцете, се мие. И никой не казва: „Няма да си мия вече ръцете, защото пак ще ги изцапам!” А защо тогава много хора казват: „Няма да се изповядвам, защото утре пак ще сгреша”. Явно е, че врагът на нашето спасение ни внушава да не си мием душите, за да добие той власт над тях.
Но ние не бива да се вслушваме в такива сатанински внушения, а да се изповядваме често, защото честото миене изработва у нас вкус към чистотата.
Оставете къщата си една година непометена, непочистена, непроветрена! Няма ли тя да се превърне в същинска кочина? А сега помислете в какво се е превърнала душата на онзи, който не една година, а двадесет, четиридесет, шестдесет или седемдесет години не е почиствал душата си с изповед!...
Свидетелства за изповедта в ранната Църква
Учение на дванайсетте апостоли 4:14
„Изповядвай греховете си в църква и не стигай до молитвата си с нечиста съвест. Такъв е пътят на живота.”
Учение на дванайсетте 14:1
„В деня на Господа се събирайте заедно, разчупвайте хляб и въздавайте благодарение след като изповядате прегрешенията си, за да може жертвата ви да е чиста”.
Тертулиан - Върху покаянието 9,10
„... за да може това да се изяви не само в съвестта, но също така да може и да бъде извършено в някакво (външно) действие. Това действие, което по-обикновено се изразява и за което се говори под гръцко име е пълното признание [ексомологесис], чрез което ние изповядваме греховете си на Господа, наистина не като че Той да не знае за тях, но доколкото чрез изповядването се установява удовлетворение, от изповядването се ражда покаяние, чрез покаянието се удовлетворява Бога. И така ексомологесисът е упражнение за човешкото падане ничком и унижаване като се възприема поведение, предназначено да възбуди милост. По отношение също на одеянието и храната, трябва да се лежи във вретище и пепел, да се покрива тялото със скърбене, духът да се държи ниско в тъга, сурово отношение да замени сторените грехове; още повече, да не се познава храна или питие освен такива, които са прости – не заради стомаха, а заради душата; основно обаче постейки да се храни с молитви, да се въздиша, да се плаче и да се вика към Господа твоя Бог; да се кланя пред нозете на презвитерите и да се коленичи пред скъпите на Господа; да се възложи на всички братя да станат застъпници да отнесат унизеното моление (пред Бога). Всичкият този ексомологесис е за да се подсили покаянието; да се почете Бога чрез боязън от опасността; да може като сам се произнася срещу грешника, да остане наместо Божия гняв и чрез временно умъртвяване, няма да кажа - да осуети, но да премахне вечното наказание. Следователно, докато унижава човека, това го издига; докато го покрива с помия, го прави по-чист; докато го обвинява, го извинява; докато го осъжда, го опрощава. Колкото по-малко място си даваш, толкова повече, повярвай ми, ще ти даде Бог. И въпреки това повечето човеци или пренебрегват това дело като излагащо ги публично, или отлагат от ден за ден. Тях ги е грижа повече за срамежливостта, отколкото за спасението - също като хора, които след като са хванали болест на интимните части на тялото, отбягват показването пред лекарите и така си погиват с тяхната срамежливост.”
Ориген – Проповеди върху Левит, 2:4
„В допълнение на тези има също и седмо, макар и тежко и трудно – очистването на грехове чрез покаяние, когато грешникът умива възглавето си със сълзи, когато сълзите му са му денем и нощем храна, когато не се отдръпва от изявяване на греха си пред свещеник на Господа и от търсенето на лек, както и според начина на онзи, който казва: „Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си; И Ти прости вината на греха ми.” (Пс 32:5) По този начин се изпълнява и онова, което казва апостол Яков: „Болен ли е някой от вас? нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и, ако е извършил грехове, ще му се простят.”
Св. Киприан Картагенски – Към отпадналите 28-29
„Още повече, колко повече са те както по-велики във вяра, така и по-добри в боязънта си, които макар да не са обвързани с никакво престъпление за жертване пред идоли или в потвърждаване, все пак тъй като само са си помислили за такива неща, със скръб и простота изповядват същото това нещо на Божиите свещеници, правят съвестно потвърждение, отмятат от себе си бремето на ума си и търсят целебния лек дори за леки и среднотежки рани, знаейки как пише :"Бог поругаван не бива". Бог не може да се подиграва, нито да бъде измамен, нито заблуден от никакво измамно лукавство. Да, повече греши този, който мислейки че Бог е като човек, вярва, че ще избегне наказанието за своето престъпление, ако не признае открито престъплението си. Христос казва: Който се срами от Мен, от него ще се срами и Синът човешки. Мисли ли си, че е християнин този, който го е срам или го е страх да е християнин? Как може да е едно с Христос онзи, който или се свени, или се бои да принадлежи на Христос? ... Увещавам ви, скъпи братя, че всеки трябва да изповяда собствения си грях, докато съгрешилия е все още в този свят, докато изповедта му може да бъде приета, докато удовлетворението и опрощението, извършвано от свещениците, са приятни на Господа.”
Св. Киприан Картагенски - Към свещенството 9:2
„Макар за по-малки грехове, грешниците може да се каят определено време, и според правилата на послушанието да се явяват на публична изповед, и чрез възлагане ръка от епископа и свещенството да получават право на причастие, сега докато времето им още не е изтекло, докато гонението още бушува, докато мирът в самата църква още не е въстановен, те се допускат до причастие и имената им се представят; и докато покаянието още не е извършено, докато изповедта още не е направена, ръцете на епископа и свещенството още не са възложени на тях, им се дава евхаристията, въпреки писаното: Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за тялото и кръвта на Господа.”
Св. Василий Велики - Правила накратко 288
„Необходимо е да изповядваме греховете си пред онези, на които е поверено разпореждането с Божиите тайни (1 Кор 4:1). Онези, които някога са се каели, се откриват, че са го правели пред светиите. В Евангелието пише, че са изповядвали греховете си пред Йоан Кръстителя (Мат 3:6), но в Деяния те се изповядвали на апостолите (19:18).