Преди милиони години човекът се въплъщава на земята. По това време той е надарен със съзнание, но то е още мъгляво и неясно, защото принадлежи към примитивното колективно съзнание.
В зората на човечеството човекът обръща поглед към висините, за да съзерцава небето, движенията на звездите и слънчевото светило, което го пленява. През тези далечни времена той боготвори Природата, където смяната на сезоните го изпълва с очарование. Започва да наблюдава поведението на животните, израстването и цъфтежа на растенията. Покорèн от лицето на смъртта, както и от появата на новороден живот, той изпитва страхопочитание пред неудържимите стихии: дъжд, вятър, буря.
Човекът живее в полусънно състояние на съзнанието, блуждае между подсъзнателното и съзнателното, което едва започва да се оформя, и се усеща дълбоко свързан със силата на сътворението.
И тъй, първите доловими движения на това създание от началото на света са жестове на преклонение най-често пред изгрева на Слънцето и блещукането на звездите. Човекът е изпълнен с благодарност към живота и изобилието на дарените му природни блага и се стреми да прослави тази Природа със спонтанни жестове, идещи от дълбините на съществото му. Тогава той дава израз на душевните си състояния чрез ритмично освобождаване на собствените си енергии. При тези заклинания, освен това той имитира движенията на животните и много други проявления от окръжаващата го среда. Чрез този вид подражателна магия той достига до хармонично сливане с Космичните сили. Виждаме как това сливане на човека с творческите сили на вселената е прекрасно изразено в религиозните обреди на племенните церемонии.
Примитивният човек, в когото преобладава чисто емоционалното съзнание, е твърде близо до Космичния живот, защото приема целокупното Творение като истинска проекция на излъчените към него Космични сили. Но през този период той още не е придобил духовното осезание, основаващо се на Познанието, което ще притежава в бъдеще. Едва по-късно, благодарение на земното развитие, постигнато с все по-силно съсредоточаване, докосвайки се до индивидуалното съзнание, човекът осъзнава сам себе си.
Постепенно той се пробужда, започва зорко да наблюдава и развива своята интелигентност. И достигнал в този процес известно физическо и психическо развитие, човекът започва да съгласува и свързва елементите на отделните жестове, на които се посвещава, за да изпълни истински танци. И колкото повече им се отдава, толкова тези изпълнения стават все по-съкровени, бихме казали – субективни, като се отдалечават от заобикалящата среда. Човешкото същество се съсредоточава, за да даде израз на някаква мисъл, но при все това е подчинено единствено на собственото си вдъхновение. Чрез спонтанния ритъм на тялото, съчетан с ритъма на стъпките, то изобразява езика на невидимите сили, движещи човешките пориви, обитавани от Света на Духа. Тези пластични фигури са истински религиозни обреди.
Изучавайки традициите на Всемирния свещен танц, можем да си представим безбройните, създадени от човешкото въображение форми, чрез които човекът сякаш иска да запази връзката със същината на Живота, със Силите на Сътворението.
„Свещеният характер на танца се изразява във връзката, която човек поддържа с Цялото, със силата на Всемирното творение.“ – Учителят П. Дънов.
„В миналото човекът е бил в непосредствена връзка със силите на Живата Природа, но впоследствие се е отдалечил от Първичния център, от който е черпел сили, и поради това връзките му с нея значително са отслабнали.“
Така свещените танци на древните цивилизации и култури са изгубили смисъла и значението си, а спектаклите, които ни се предлагат днес, са само останки от истинския свещен танц.
По-късно, в процеса на еволюцията си човечеството достига по-висока степен на интелигентност и разширяване на съзнанието. През последните векове танцът, признат официално за изкуство, се развива от техническа гледна точка, но се губи неговата спонтанност, чувствителност и първична истинност и той затъва във все по-ограничени и застинали форми.